„Възможно е“, пише [литературният критик ]Едмънд Уилсън през 1929 г., „Съединените щати да се превърнат в голяма империалистическа сила, чиито художници, критици и философи ще бъдат също толкова неефективни и лесни за потушаване, колкото бяха германските през 1914 г.“ Уилсън, роден през 1895 г., израства в епоха, когато националната енергия все още е насочена навътре, а една по-скоро еврофилска американска интелигенция притежава само малко културен капитал или самоувереност. Той живее достатъчно дълго, за да изкаже в средата на века съжалението си за прехода на страната си от доктринерен изолационизъм към праведна суперсила. „Всеки път когато се включваме във война или нахлуваме в някоя страна,“ пише той в Patriotic Gore (1962), „това винаги става, за да освободим някого.“

Уилсън започва да не понася „прекалено съзнателното американско литературно самопрославяне, което е част от нашия американски империализъм“. Той саркастично отбелязва поведението на някогашните радикали, които бързат да прегърнат личните възможности за придобиване на богатство и статус в своето ново, заможно общество. Джон Дос Пасос, пишейки за Бари Голдуотър, звучи като „тийнейджър, пищящ по Бийтълс“. Уилсън определя Джон Ф. Кенеди като интелектуален позьор, противопоставяйки се на зараждащия се сред американските писатели култ – те предпочитат да виждат в президента на САЩ „сериозен читател и мислител“. По време на войната във Виетнам Уилсън отказва покана от Линдън Джонсън с „необичайна рязкост,“ както записва специалният съветник на президента, „никога преди невиждана в Белия дом.“

Не е трудно да си представим какво би казал най-изтъкнатият критик на Америка за писателите, ликуващи заради включването си в читателските списъци на Барак Обама (докато в същото време той работи, върху „списъци за ликвидиране“ [чрез дронови удари] на млади мъже в Южна Азия и Близкия изток). Още по-лесно е да се отгатне какво би си помислил за Мерилин Робинсън, която през 2024 г. заяви, че Джо Байдън е „дар от Бога, на всичките си осемдесет и една години,“ или за Тимъти Снайдър, който същата година произнесе „благословия за Байдън“.

Визията на Уилсън за крехкостта на американската интелигенция пред един безсрамно империалистичен режим никога не е била по-пълно потвърждавана. Докато заплашва с анексия земи на няколко континента и разсеяно надзирава геноцида в Палестина, Доналд Тръмп активно се опитва да изкорени, без почти никаква ефективна опозиция от страна на пазителите им, всички големи академични и културни институции в Съединените щати. Много американци са очевидно отвратени, засрамени и разгневени от тираните си, но основните литературни и интелектуални институции изглеждат неспособни или нежелаещи да им дадат глас. Докато техните икони бягат в Канада и Европа, „либерализмът на съпротивата“ се изнася към Харвардския университет, където неговото малодушие се разкрива още по-ясно чрез университетския президент, който внимателно прилага строгите мерки на Тръмп срещу „кампусната култура“.

Тази бърза и почти пълна капитулация пред политическата поквара е необичайна гледка за мнозина извън Съединените щати. От 1945 г. насам американската интелигенция се е представяла като световен гарант на интелектуалната и творческа свобода. От началото на Студената война нейните културни институции – било то Конгресът за културна свобода, редица известни програми по творческо писане или самият PEN America – са прокарвали идеята за литературна сфера, която е достоверна и респектираща само когато е независима от политически партии, държавни институции и пропагандни медии.

Разбира се, винаги е било възможно да се твърди, че американските литературни институции не са автономни, а „част от империята, подпомагани от държавата или от влиятелни дарители, които печелят от имперската машина“ – както го направи наскоро Виет Тан Нгуен, оплаквайки се от „писатели, които не казват нищо“. Всъщност американските институции и личности от ерата на Студената война, които прокарваха идеала за естетическа автономия, представляваха ярко изключение, докато се опитваха да разубедят писатели и художници от присъединяването към леви политики и пропаганда (понякога с помощта на субсидии от ЦРУ)^[1]. Тяхната собствена неспособност да се противопоставят на демагогията на сенатор Джоузеф Маккарти едва ли би могла да послужи като препоръка за собствената им версия на художествено преклонение и политическа неутралност.

Въпреки това, външните наблюдатели се възхищаваха на изразеното американско чувство за морално и културно превъзходство, което изглеждаше гарантирано от твърда сила и налагано синергично от Държавния департамент, PEN America, New York Times, Human Rights Watch и университетите от Бръшляновата лига. Опитът с фашизма и деспотизма в Европа и Латинска Америка, както и с расисткия империализъм в Азия и Африка, бе принудил почти всеки писател и интелектуалец с ръст по света – от Албер Камю и Хулио Кортасар до Нагиб Махфуз и Надин Гордимър – към морален ангажимент, който ставаше още по-явен и по-артикулиран по време на кризи. Никой от тези неизбежно engagé автори обаче не можеше да разчита, в собствените си нации, на същата обширна материална инфраструктура за литература и идеология, каквато бе създадена от Съединените щати по време на тяхната кръстоносна кампания срещу съветския комунизъм.

По волята на случая, мнозина жертви на тиранични режими и фанатични движения в крайна сметка потърсиха убежище в Съединените щати. Тези изгнаници и емигранти – от Хана Арент до Томас Ман, Чеслав Милош и Александър Солженицин – помогнаха да се очертаят контурите на нетърпимия натиск върху индивидуалната съвест в нашето време и подчертаха важността на това да се казва „не“ на насилието и лъжата.

Техните категорични отрицания изглеждаха така, сякаш поставят и тях, и техните американски домакини на правилната страна на историята, в сравнение с писателите в несвободния свят на авторитарните режими, които сякаш завинаги бяха опетнени от лъжи, увъртания и заобикалки. От възвишената позиция на отвореното общество Мартин Еймис, макар и за кратко привърженик на колективното наказание за мюсюлмани, призоваваше западняците през 2007 г. да се чувстват морално по-висши от талибаните, а Салман Рушди, застъпник за „освободителната война“ в Ирак, осъди през 2012 г. Нобеловия лауреат за литература от същата година, Мо Йен, като „марионетка“ на китайския режим. В по-скоро време културни организации и академични институции преиграха стария скеч от Студената война, изобразявайки източното крайбрежие [на САЩ] като авангард на човешкото освобождение, докато в същото време заклеймяваха нападението на Владимир Путин срещу Украйна и оказваха подкрепа на украински писатели и академици.

При всичките си претенции за висша добродетел, либералната американска интелигенция проявява твърде малко от смелостта и достойнството, които е очаквала от артисти и мислители в по-нещастни общества, докато закачулени и маскирани служители арестуват студенти заради престъплението да напишат статия в училищен вестник или да харесат публикация в социалните мрежи.

Несъгласните с крайнодесните ортодоксии в САЩ не са се сблъсквали с толкова съгласувана атака дори в началото на 50-те години, когато, заплашен от Комисията по антиамериканска дейност, преследван от ФБР и отхвърлен от Библиотеката на Конгреса, Томас Ман напуска арсенала на демокрацията за Швейцария. Днес „отвратителният спектакъл,“ както Ман вижда лова на вещици от времето на маккартизма, „на примитивен пуритански дух, омраза, страх, корупция и самодоволство“ е много по-всеобхватен. Унищожаването на американските институции, за да се потисне критиката на израелските военни престъпления, говори за патология на самоунищожение, поразителна дори когато се сравнява с режимите на Сталин и Мао (които, макар и безкрайно по-брутални, се грижеха преди всичко да проектират образ на национална автономия и суверенитет).

Но американската интелигенция е много далеч от някакво движение за морална и политическа самокритика, сравнимо с това на безстрашните дисиденти, които тя възхваляваше по време на Студената война. Няма второ „Писмо до Harper’s,“ което да откроява заплахите към свободата на изразяване в екосистемата на екстремистка управляваща класа, нарцистични олигарси от Силициевата долина, търгаши със свободното слово и раболепно самоцензуриращи се медийни организации и мозъчни тръстове.

Писателите, които през 2015 г. викаха „Je suis Charlie,“ не казват днес „Je suis Refaat Alareer.“ Нито пък се състоя институционално подкрепена демонстрация за солидарност от типа на тази, която се състоя в Нюйоркската публична библиотека след опита за убийство на Рушди, в знак на протест срещу целенасочените убийства на писатели и журналисти в Палестина. (Самият Рушди обвини протестиращите студенти в антисемитизъм и подкрепа на „фашистка терористична група“.)

Над седемстотин писатели подписаха писмо в подкрепа на Камала Харис. Никой от тях не се опита да се противопостави на геноцидната външна политика на един сенилен президент и неговите верни заместници с мекото, но ясно изразено несъгласие, което Робърт Лоуел беше изразил в отворено писмо до Линдън Джонсън, публикувано на първа страница на New York Times на 3 юни 1965 г.: „Аз... мога само да следвам настоящата ни външна политика с най-голямо съжаление и недоверие.“

Либерализмът на съпротивата още веднъж демонстрира границите си, когато Ан Апълбаум – една от най-гласовитите пророкини на световната „автокрация“ – пое строг обет за мълчание по отношение на американско-израелската кампания за изтребление. Може би защото някога бе твърдяла, в статия, озаглавена „Kill the Messenger“ („Убий вестоносеца“), че убийството е легитимна стратегия срещу палестински журналисти.

Възможно е мнозина писатели да вярват, както Джон Ъпдайк по време на напалмовите атаки във Виетнам, че след като са „гласували,“ са си извоювали „американското право да не вземат политическо решение още четири години.“ Подобно на Ъпдайк, те може би смятат, че „стоката,“ с която търгуват като американски автори, включва идентификация с „националните съдбини“ на САЩ, и че като „привилегировани членове на привилегирована нация“ са вярвали, че приятното им положение може да се запази, без в света да се случи нещо видимо грозно.

Във всеки случай, само шепа писатели – почти всички с не-западен произход – поеха риска да посочат истини, изкривявани или прикривани от преплетени класови и идеологически интереси. Както каза наскоро Каве Акбар: „Мъчително е във всяка стая да си мюсюлманинът, който принуждава хората да мислят за геноцид, но аз нямам лукса на глупавия цинизъм или безгрижното отчаяние.“

Също така мъчително неловко е и за мен – чужденец без право на постоянно пребиваване (както се казва в жаргона на IRS) – да изрека това: че либералната американска интелигенция сякаш се е настанила твърде удобно в имперските култури на преувеличено самочувствие и самодоволство. Професионализираният, дори бюрократизиран и политически обезвреден литературно-интелектуален елит отдавна е разкъсал всяка контракултурна аура, която някога занаятът е придобил в хода на вековете; неговото компрометирано и отслабено състояние днес е още по-ярко изобличено от демоните на садизма и глупостта, вилнеещи из Съединените щати.

Поне до 1945 г. американските писатели приличаха на своите събратя по света: най-вече несигурни за ролята на нацията си в света и разтревожени, ако не и лично наранени, от епохата на крайностите. Безкрайните икономически кризи, разтърсващите социални и политически конфликти и крайнодесни въстания на „ниското, безчестно десетилетие“ правеха невъзможно за мнозина писатели да останат неутрални наблюдатели на социални и идеологически борби. Натискът на съвестта и жаждата за драма отведоха Дос Пасос и Хемингуей в Испанската гражданска война. Едмънд Уилсън отразяваше стачни линии по време на Голямата депресия, пътува до Съветския съюз и написа въведение към революционната мисъл.

След 1945 г. една изолационистка страна се превърна във водещата световна сила, укрепнала и забогатяла от война, която бе оставила голяма част от Европа и Азия в руини. Посещавайки Съединените щати през 1960 г., Итало Калвино отбелязва нарастващата „бездна” между Америка и останалия свят, която прави страната да изглежда толкова чужда, колкото Луната. Калвино е поразен от относителния лукс, в който живеят американските писатели, и се чуди дали цената за такова изобилие не е „смъртта на душата”.

Други се тревожеха, особено след бързото интелектуално предаване пред Маккарти в началото на 50-те, от по-осезаеми заплахи пред живота на ума в едно едновременно богато и конформистко общество. Интелектът в Америка, предупреди Ървинг Хау в класическото си есе от 1954 г. This Age of Conformity („Тази епоха на конформизма“), става все по-склонен към „някои недостойни пълзения“ пред богатството и властта.

Външните наблюдатели отдавна са поразени от разюзданата деполитизация, която е направила най-прославените американски писатели податливи на изкушенията на безпринципната власт и празната знаменитост: например Дейвид Фостър Уолъс, който изразходва над двайсет хиляди думи, за да разследва, без да стигне до решение, дали Джон Маккейн е морален герой и „истински лидер или просто много талантлив политически търговец,“ когато един бърз поглед към гласуванията на войнолюбивия републикански сенатор би бил достатъчен.

В последните години писатели от чужбина, които са по необходимост отчуждени критици на обществото – или романтично виждат себе си като такива – са объркани от факта, че американските им колеги с благодарност приемат лаври от Барак Обама, „нашия собствен блестящ черен принц“, както го описва Та-Нехиси Коутс, заимствайки от похвалната реч на Оси Дейвис за Малкълм Х. В техните очи изглежда е настъпило някакво безпрецедентно смесване на литература с неолиберален шик, например когато Чимаманда Нгози Адичи прочете на глас, на фестивала PEN America World Voices, своята статия за Atlantic, която тя искала да озаглави „Защо Хилъри Клинтън е толкова обичана?“ – докато бившата държавна секретарка я наблюдаваше с умиление.

Тези спектакли на писатели, които успокояват властта, потвърждават диагнозата на Кристофър Лаш от преди повече от половин век: че американските „интелектуалци като класа са постигнали официално признание, богатство, престиж и власт, както и нещо от манталитета, който ги съпътства“: те са развили интерес от запазването на Pax Americana.

Робърт Фрост се подравняваше по най-безхарактерните сталинистки блюдолизци, когато приветстваше настъпването на „златната ера на поезията и властта“, с встъпването на Кенеди в Белия дом. В нова поема, написана за встъпването в длъжност, Робърт Фрост предложи безпрецедентен съюз между имперските и литературните власти:

Виждаме как рояците от раси напират,
За суверенност и форма се борят.
Те са ни подопечни, както вярваме до известна степен,
[Затова] За сега и с тяхното съгласие,
Да им покажем какво значи Демокрация.

Основната работна хипотеза на PEN America и на Държавния департамент – че либералните американци могат да научат сериозно роящите се раси какво означава демокрация – днес вече е унищожена. Разбити са дори и някои от често използваните понятия, които някога са изглеждали толкова самоочевидни – американската демокрация, глобализацията, Западът и международният ред, основан на правила. И вече няма да е възможно либералната американска интелигенция да натрупва огромни интелектуални и морални дефицити, като използва американската мощ като невидима резервна валута.

Нейната безпомощност днес поставя в още по-рязък контраст волята ѝ за власт, честото категорично предефиниране на това, какво е или не е изкуството, литературата, политиката, демокрацията и човешките права. Лишена от достъпа до Държавния департамент и истаблишмънта на Демократическата партия, PEN America занапред ще преживява жалко, опитвайки се да симулира морално и интелектуално превъзходство дълго след своята гибел. Други пазители на американската културна хегемония след войната вероятно също ще се окажат смалени. И може би едно брутално отчуждение от източниците на власт и покровителство ще се окаже здравословно, поне в дългосрочен план.

За бенефициентите на забележителната американска щедрост под формата на грантове, стипендии и награди ще бъде трудно, макар и не невъзможно, да излязат от елитарната си самоизолация и да се превърнат в дисиденти. В същото време адаптирането към режим на наглост, жестокост и лъжливост би изисквало доза цинизъм, която е фатална за интелектуалната и творческата работа. Прекалено много съвести ще бъдат разкъсани и разклатени.

Американската интелектуална и литературна култура може и да не се откаже от своето раболепие пред властта и богатството, и да не влезе в онази необходима война със самата себе си, за да спаси достойнството и смисъла си. Но има известна надежда в увереността, най-добрите и най-умните представители на американската интелигенция няма да тръгнат да търсят трохи от президентската трапеза. Отхвърляйки безгрижното отчаяние и весела резигнация, те дори могат да поемат обичайното състояние на писатели по други места на света: горчива, но духовно освобождаваща безвластност.

 ^[1] Както например в известния случай на директни субсидии на ЦРУ за влиятелното американско литературно списание Paris Review, Бел. пр.

Източник

Панкадж Мишра (род. 1969) е индийски есеист, литературен критик и писател. Става световноизвестен с нехудожествената си книга Butter Chicken in Ludhiana, социологическо изследване на малкия град в Индия, и като есеист за The New York Review of Books. Мишра публикува предимно на английски език.