Преди да избие седемдесет и седем души, Андрас Брейвик казал, че ще накара баща си да се гордее с него.
Фото: DANIEL SANNUM LAUTEN / AFP PHOTO / GETTY
Опит за проникване в ума на един масов убиец
Норвегия е малка страна. Освен това тя е сравнително хомогенна и егалитарна. Това означава, че разстоянието от върха до дъното е кратко и че големите нещастия засягат цялото население. Например, всеки норвежец познава някого, който познава някого, който е умрял когато петролната платформа Александър Киланд потъна през 1980. Спомням си, че брат ми имаше съученик, чийто баща беше умрял при тази катастрофа. Или пък, когато десет години по-късно се запали един ферибот на име Скандинавска звезда и умряха сто петдесет и осем пасажери. Има и нещо дълбоко искрено, почти невинно, в норвежката култура. Практически всеки път, когато в чуждестранната преса се появи нещо за Норвегия или нейния народ, норвежките медии отбелязват това с гордост. А на всеки 17 май – Националния ден на конституцията – хората обличат най-хубавите си дрехи и излизат по улиците, за да гледат как деца пеят песни за Норвегия, докато всички викат ура и развяват знамена в демонстрация на патриотизъм, който обхваща всички слоеве от обществото и се разиграва във всяка част от страната. Празненството се провежда без ирония и е по същество неполитическо – левицата и десницата се обединяват в това море от знамена и деца. Това казва нещо за егоизма на страната, но също и за нейната безобидност.
Именно от този свят се появи тридесет и две годишният Андерс Беринг Брейвик, който в следобеда на 22 юли 2011 се отправя от апартамента на майка си в западната част на Осло, преоблича се в полицейска униформа, паркира пред Правителствения комплекс кола-бомба, която е майсторил през цялата пролет и лято, пали фитила и напуска мястото. Докато по целия свят се показваха картини от катастрофата, която беше убила осем души, Брейвик се отправя към остров Утьоя. По това време Норвежката работническа лига провежда там летния лагер на своята младежка организация. Там Брейвик застрелва шестдесет и девет души в клане, което продължава повече от час, чак докато пристига полицията, след което той незабавно се предава.
Искал бил да спаси Норвегия. Само няколко часа преди да взриви бомбата, Брейвик изпраща до хиляда получатели по електронната поща своя манифест от хиляда и петстотин страници, в който казва, че се намираме в състояние на война с мюсюлманите и мултикултурализма, и че клането на лагерниците е просто зов за пробуждане. Освен това той качва в Ютюб дванадесет минутен видеоклип, който представя, с пропагандна простота, какво ще се случи с Европа: мюсюлманско нашествие.
Шокът в Норвегия беше тотален. Най-сериозното политическо нападение след Втората световна война тук бяха така наречените убийства от Хаделанд, от 1981. Тогава бяха убити двама млади мъже, членове на малка неонацистка нелегална група, Norges Germanske Armé. Престъплението на Брейвик беше радикално по-различно. Телевизионните предавания от сцената бяха хаотични; журналистите и говорителите бяха също толкова поразени от събитията колкото и хората, които те интервюираха; в очите и телесния им език се четеше неверие, шок, объркване. Обичайната дистанцираност, с която се представят новините, се беше срутила. Действително, в онзи момент изглеждаше така, сякаш целият свят е зейнал отворен.
Също като много други норвежци аз плаках когато научих какво се е случило, а също и през следващите дни. Нападението беше разрушило всички защити, защото убийствата, които дотогава бяхме виждали по телевизията, винаги се случваха по други места, в чужди градове и страни, но всичко това се беше случило в нашия собствен свят, посред неща, които познавахме толкова добре, че изобщо не го очаквахме. То беше се случило вкъщи.
Сега това почти не може да се повярва. След шока от първите няколко дни и мъката от следващите седмици, събитията от 22 юли се самозатвориха. Най-поразителната черта на десетседмичния съдебен процес – който беше проведен една година по-късно и по време на който за пръв път можехме да хвърлим поглед към Брейвик, а целия му живот и обкръжение бяха подробно документирани и анализирани – беше колко нормални са станали както извършителят, така и неговото престъпление. Сякаш фактът, че той беше човешко същество като нас, което защищава своите възгледи, някак подреждаше неразбираемото: най-внезапно Брейвик, а не престъплението му, беше станал мярката. Една от жертвите му го нарече „боклук“ във вестника; многобройни коментатори го описваха като дребен, незначителен, лигав. Някои се заеха да търсят дупки в аргументацията му; други описваха грешките и фалшивите му разбирания. Това омаловажаване на престъпника, акта на представянето му като по-малко опасен, е разбираемо, защото личността сама по себе си е малка, но това не означава, че ние разбираме по-добре как е станал възможен този акт на терор. Напротив, след процеса изглежда така, сякаш тези две единици, невъобразимото престъпление и човека, който го извърши, са несъвместими.
Едно първоначално психиатрично изследване, разпоредено от съда, стигна до заключението, че Брейвик страда от параноична шизофрения, но следващото го диагностицира само като страдащ от „антисоциална психопатия“ и „нарцистични черти“. Съдът отреди, че той не е психически болен.
Но какво може да накара един сравнително добре функциониращ човек да извърши нещо толкова ужасяващо? И то насред стабилна, благоденстваща, уредена страна? Възможно ли е някога да го разберем?
Изхождайки от политическата реторика и себевъзприятие на Брейвик, а също и от мишените, които той си е избрал – Правителствения комплекс и младежката организация на управляващата партия – е някак естествено да се прокара сравнение между неговите действия и терористичния акт от Оклахома сити, 1995, където Тимъти Маквей, в акт на протест срещу правителството, паркира камион-бомба пред правителствена сграда и уби сто шестдесет и осем души. Действително, Брейвик е взел атентата от Оклахома като образец за първата част от собственото си нападение. Оттук нататък обаче почти всичко, касаещо Брейвик и неговото престъпление, сочи встрани от политическото и идеологическото, и то точно към личността му.Той си е ушил един вид военна униформа, в която се е фотографирал преди престъплението; непрекъснато говори за някаква голяма организация, на която уж бил водещ член, която обаче не съществува; в манифеста си той интервюира самия себе си, сякаш е герой. Впечатлението, което се получава е, че това е човек, който си е изградил собствена фантастична реалност, в която важността му е неоспорима. Начинът, по който е извършил престъплението си, както и онзи, по който мислите му го очертават, наподобява по-скоро играене на роля, отколкото политически тероризъм. Самотата, която всичко това предполага, е огромна, да не говорим за нуждата от себеутвърждаване. Най-логичният подход е да се разглеждат действията му като вариант на различните кланета в училища, които се случиха през последните десетилетия в САЩ, Финландия и Германия: един млад човек, неудачник и саможивец, който е отчасти или изцяло изключен от групата, взема със себе си в смъртта колкото се може повече хора, за да ни „покаже“.
Няколко месеца преди Брейвик да проведе нападението, той посещава бившата си мащеха и ѝ казва, че скоро ще извърши нещо, което ще накара баща му да се гордее с него. Майка му е напуснала баща му когато той е бил на една година и са изминали години преди Брейвик да говори с него.
Той е искал да бъде забелязан; това е, което го е мотивирало, нищо друго.
Вижте ме. Вижте ме. Вижте ме.
Днес Брейвик лежи в затвор близо до Осло. Получи присъда от двадесет и една години, която може да бъде продължавана без ограничения – максималната присъда в Норвегия. След интензивното медийно разглеждане малко след нападението и по време на процеса, около него днес цари пълна тишина. Последната новина, касаеща Брейвик, се появи в началото на тази година, когато той изрази намерението си да съди правителството заради условията в затвора. Това беше последвано от дълга поредица обвинения във всичко – започвайки с факта, че игралната му приставка не била обновена от PlayStation 2 към PlayStation 3, та чак до това, че му били дали ергономично некоректна гумена писалка, която му причинявала болки в ръцете. „Ако е теоретично възможно да се прихване ревматизъм, то аз съм убеден, че тази гумена писалка е в състояние да го причини“, писа той. „Това е кошмарен инструмент и аз съм измъчван от използването му.“ Понеже Брейвик гледа на себе си като на автор и желае да се посвети на работата си през следващите десетилетия, инструментът за писане е от решаващо значение. „Фактът, че съм принуден да се изправя пред бъдеще, което не съдържа нищо повече от една зле функционираща гумена писалка, следователно ми изглежда като почти неописуем акт на садизъм.“
Знаейки какво е извършил той в онзи летен ден преди четири години, когато се е разхождал из острова, пълен с младежи и е разстрелвал всеки срещнат човек, мнозина от тях лице в лице (когато съдът разглеждаше резултатите от аутопсиите, ние узнахме за едно момиче, чиито устни бяха останали непокътнати, въпреки че е била застреляна в устата, понеже Брейвик беше я застрелял от упор, вероятно докато тя е крещяла за помощ или милост) – и знаейки за последствията, които действията му са имали за засегнатите семейства, за нас списъкът от неговите оплаквания е, в своята тривиалност, почти непоносим за четене. Сякаш идеята на Хана Аренд за баналността на злото е получила, в случая с Брейвик, едно допълнително развитие. Адолф Айхман, човекът, за когото беше писала Аренд, е бил част от организация и бюрократична структура, която го е дистанцирала от окончателното прозрение за последствията от действията му. Тук, напротив, Брейвик е бил напълно сам още от първия момент, а дребнавостта и злобата, които по някакъв начин стават гротескно раздути от действията му, правят още по-трудно да се помири човек с престъплението (което медиите нарекоха „най-тежкото нападение на норвежка земя от времето на Втората световна война насам“).
И не – не изолацията в затвора, както може човек да си помисли, е онази, която е пробудила тази негова страна. В най-добрата и най-изчерпателна засега книга върху клането от Утьоя, „Един от нас“ на Йосне Сейерстод, авторът описва какво се е случило в часовете след ареста на Брейвик. Докато труповете още лежат по целия остров сред локви от кръв, а много от ранените трябва да бъдат транспортирани до брега, Брейвик е подложен на разпит в дървената сграда на острова. За полицията ситуацията е неясна и най-важното е да се установи дали той е действал сам или има още терористи. От своя страна Брейвик пък е загрижен, че може да умре от обезводняване, тъй като по-рано същия ден е погълнал комбинация от ефедрин, кафе и аспирин. Преди да започне разпита му дават бутилка газирана вода. Само мигове след това вниманието му се измества към малка раничка на пръста му. Сейерстод пише:
„Вижте, ранен съм“, казва той. „Това тук ще трябва да се превърже. Изгубих много кръв.“
„От мен няма да получиш никакъв шибан лейкопласт“, промърморва полицаят, който служи като връзка между стаята за разпити и съседното помещение, в което се поддържа комуникацията с Осло.
„Не мога да си позволя да изгубя много кръв“, казва Брейвик. „А вече изгубих към половин литър.“ Той твърди, че може да изгуби съзнание поради загуба на кръв.
Донасят му лейкопласт.
Докато му слагат лейкопласта, Брейвик се пита защо кърви. Припомня си, че е ранил пръста си докато е разстрелвал една от жертвите от упор. Нещо е пронизало пръста му. Сигурно е било парченце от черепа, казва той на полицаите в стаята.
Раничката е документирана с дължина от пет милиметра. Разпитът може да продължи.
Загрижеността на Брейвик за порязването на пръста му, демонстрирана само минути след като е отнел седемдесет и седем живота, както и удивителната безчувственост, която всичко това показва, може и да бъде приписана на факта, че е бил опиянен от стимулиращи вещества, както и от самите убийства, тоест се е намирал в някакво нереално състояние. Да, но ако само не би бил факта, че години по-късно няма и следа от промяна.
Той е човек, препълнен до козирката от самия себе си. И това може би е най-болезненото сред всички тия неща – разбирането, че цялото това страховито клане, всички онези изличени животи, е било резултат от потребността за себеизтъкване на един фрустриран млад човек.
Докато онзи първоначален разпит наближава края си, на Брейвик е наредено да се разсъблече. Сейерстод описва сцената по следния начин:
Накрая той стои там, насред стаята, пълна с мъже в униформи, само в долното си бельо. Започва да позира, опитвайки се да изглежда мачо. Единственото, което го интересува, е да изглежда добре на снимките. Вглежда се в камерата и и изпъчва гърди. Слага двете си ръце на хълбока, заставайки в класическа поза от боди-билдинг, за да изглежда колкото се може по-мускулест.
За момент полицаите са поразени. При други обстоятелства, друго престъпление, всичко това би могло да изглежда смехотворно, но тук… всичко това е гротескно, то е просто неразбираемо.
С какво чудо(вище) си имат тук работа?
В много отношения за мен е отвратително да пиша за Андерс Беринг Брейвик. Всеки път когато името му се появи публично, той получава каквото си поиска и става когото си поиска, докато онези, които е убил, за чиято сметка е „утвърдил“ себе си, изгубиха не само животите, но и имената си. Ние си спомняме неговото име, докато техните са се превърнали в цифри. И все пак трябва да пишем за него, трябва да мислим за кризата, която действията на Брейвик отразяват. Бях във връзка с Осне Сейерстод когато той започна работата над книгата си, прочетох ранна версия на началните глави, после ги дискутирахме. Норвегия, както казах, е малка страна, и двамата ние сме писатели от едно и също поколение, а по онова време аз вече бях написал две есета за Брейвик и клането в Утьоя. Онова, което Сейерстод подчертава в заглавието си, „Един от нас“, е че жертвите, извършителят и авторът – всички те принадлежат към една и съща култура. И това може би е най-важното послание на книгата: на жертвите и престъпника се гарантира едно и също представяне, така че книгата се превръща в история на страната, в която и те, и ние, сме израснали.
Според мен тази перспектива е от решаващо значение. Самият аз не вярвам, че Брейвик има нещо, на което може да ни научи. Според мен животът му е случайна поредица от нещастни обстоятелства, а онова, което е извършил, представлява такава аномалия, че няма смисъл да се предпазваме от евентуално повторение. Знаем, че е израснал с баща, който не е бил при него, както и с майка, която, без до го осъзнава, го е пренебрегвала по начини, които са го разрушили толкова пълно, че, действително, той просто не е имал никакъв шанс. Част от характера на майка му е неспособността ѝ да възприеме себе си във връзка с околните, нито дори със собствените си деца. Като дете тя е била малтретирана, а нарцистичните ѝ черти са намерили продължение у сина ѝ. Но пък светът е пълен с трудни детства – някои хора се предават, докато други преодоляват всичко, но никой не убива шестдесет и девет души, един след друг, собственоръчно. Светът е пълен и с хора с нарцистични склонности – аз съм един от тях – а също и с хора, които не могат да изпитват емпатия към другите. Накрая, светът е пълен с хора, които споделят крайните политически идеи на Брейвик, но не считат това за основание да убиват деца и млади хора. Детството на Брейвик не обяснява нищо, характерът му не обяснява нищо, политическите му идеи не обясняват нищо.
До момента, в който взема решението, Брейвик изглежда е бил обикновен човек от вида, който можете да срещнете навсякъде. Имал е трудно детство, да, но това е нещо по-обичайно, отколкото човек може да си помисли. Тепърва му е предстояло да намери мястото си в живота, не е бил онзи, когото му се е искало да бъде, но това също е сравнително обичаен човешки опит. Големите му вътрешни конфликти са били нещо, което той е пазел в тайна, дори и от самия себе си. Едва когато е извършил терористичното си нападение, той е успял да блесне. Когато чета за него, аз мога да го следвам до тази точка, емпатията ми се простира дотук, но не и по-нататък.
Какво е необходимо, за да се убие човек? Или, казано другояче, кое е нещото, което не ни позволява да убиваме?
В книгата „Багдадско индиго“, разказваща за американската инвазия от 2003 в Ирак , моят приятел Геир Ангел Ойгарден задава въпроса какво може да подтикне човек да убие някой друг. Това е едно от най-трудните неща, на които можете да накарате някого. Дори и след като хората са получили униформи, оръжия и разрешение да отнемат живота на врага, те се съпротивяват. Хвърлянето на бомби над населено място е едно, но убиването на същите тия хора от близко разстояние, лице в лице, е нещо друго. В какво се състои разликата? Тя е в лицето, в очите, в тяхната светлина.
След Втората световна война американското военно командване е загрижено от факта, че много от войниците нарочно не стрелят „на месо“ и възприема нови методи на обучение. Ако войниците тренират просто с мишени, състоящи се от концентрични кръгове, срещата с реални неприятели на бойното поле може да се окаже прекалено мъчителна. Вместо това те започват да се упражняват с маскирани мишени, които изглеждат като хора, но не са. Войниците виждат маски, образи, а не хора. Един от американските войници, които Ойгарден е интервюирал в Ирак, изразява това по следния начин: „Моят враг няма лице. Той няма лице. Той има, да го кажа така, изписана върху себе си мишена. Ето това е, което аз преследвам. Не виждам човешко същество. Не мога да видя човешко същество.“
С други думи, обществото притежава защитни системи, които се опитват да направят невъзможни действия като онези на Брейвик или на хората, които разстрелват съучениците си. Нямам пред вид службите за защита на децата, училищата или каквито и да било социални служби, дори не и полицията. Онова, което имам пред вид, са по-скоро връзките между хората, присъствието на другия в самите нас и човешката отзивчивост, около която се изгражда всяка общност и култура, и която се разкрива в заповедта, която виждаме в лицата на другите: не убивай.
Дори и в армията, където убиването е не само социално приемливо, но и нещо, което войниците се насърчават да извършват, вътрешната съпротива срещу убийството на други хора е толкова силна , че тя трябва да бъде разрушавана систематично. Това означава, че при определени обстоятелства съзнанието, срамът и разбирането, че човешките животи са недосегаеми, може да бъде оставено настрана. Ние знаем, че такива обстоятелства възникват понякога, и то не само за войници. Хана Аренд пише в „Айхман в Ерусалим“:
И по същия начин, по който законът в цивилизованите страни приема, че гласът на съвестта казва на всекиго „Не убивай“, макар че естествените желания и подтици на човека може и да се окажат понякога убийствени… по същия начин законът в страната на Хитлер изисква гласът на съвестта да казва на всекиго: „Убивай“, макар че организаторите на кланетата знаят много добре, че убийството е нещо, което противоречи на нормалните желания и склонности на повечето хора.
Убийството е нещо противно на човешката природа, но в крайни случаи това може да бъде преодоляно, ако общността, към която човек принадлежи, насърчава обратното. Събитията, които днес се случват в Ирак и Сирия, бруталните убийства, извършвани от бойци на Ислямската държава, не могат да бъдат приписани на хора, които внезапно са станали зли, а по-скоро на разпадането на механизмите, които в цивилизованото общество не позволяват на хората да вършат неща като изнасилвания и убийства. Възникнала е култура на война и убийства. Същото се случи и в Руанда, и на Балканите. Това е една от потенциалните възможности, които човешките същества съдържат в себе си. Но тя е толкова отдалечена от преживяваният на повечето от нас, че не можем да се идентифицираме с нея. Ония горят пленници в кафези. Безпощадността и безразличието към живота, свързани с такива действия, са неразбираеми.
Но постъпката на Брейвик, собственоръчното убиване на седемдесет и седем души, повечето от тях един по един, не се случи в някакво военизирано общество, където всички норми и правила са отменени, а всички институции – премахнати. Тя се случи в малка, хармонична, добре функционираща и благоденстваща страна, в мирно време. Всички норми и правила бяха отменени в него, една култура на войната беше възникнала в него, и той беше напълно безразличен, напълно безжалостен към човешкия живот.
Именно това е нещото, към което трябва да насочим вниманието си, към колапса вътре в човешкото същество, който тези действия представляват, и който ги прави възможни. Да се убие друг човек е нещо, което изисква огромно количество дистанция, а пространството, което прави такава дистанция възможна, се е появило насред нашата култура. То се е появило сред нас и то съществува тук, сега.
Най-мощните човешки сили се откриват при срещата с лицето и с погледа. Само там ние съществуваме едни за други. В погледа на другите ние ставаме хора, а в нашия поглед стават те. Но там ние можем и да бъдем разрушени. Да не бъдеш виждан е нещо унищожително, а същото е и да не виждаш.
Брейвик беше останал невидян и това го е разрушило. А след това той е погледнал надолу, скрил е погледа и лицето си, като по този начин е унищожил другия в себе си. Пет години преди клането Брейвик се затваря в една от стаите в апартамента на майка си. На практика той не вижда никого, отказва да приема хора, почти не излиза навън, седи затворен и играе компютърни игри, най-вече World of Warcraft – час след час, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. В един момент тази фантазия заема мястото на света на Брейвик, не защото той е преживял психически срив, а защото е открил модели на реалността, които са също толкова несложни и управляеми като онези от играта. И така, насърчаван от силата на фантазиите си, и особено от онова, което те му позволяват да стане – рицар, командир, герой – той решава да ги осъществи. Досега е бил никой – с други думи, мъртъв – но внезапно възкръсва от другата страна, където вече не е никой, защото, след като е извършил немислимото, което вече е мислимо, той става някой.
И не е имало никой, който да го коригира – очите му са били сведени надолу.
В един забележителен момент от съдебния процес, Брейвик описва как е стоял пред група млади хора, изправени пред стената на едно бунгало, приготвяйки се да ги разстреля. Мислел си колко странно е, че те не се движат, не бягат, а просто стоят там, тъй като никога не бил виждал хора да се държат по този начин в някой филм. И действително, той се е разхождал из острова сякаш се е намирал в някой филм или игра, но смъртите, които е причинявал, не са се появявали в някаква различна плоскост, отделна от неговото физическо време и място; всичко е било реално, конкретно, абсолютно. Всеки изстрел е поразявал плът, всяко угасващо око е било реално. Със способността си за изместване, за преоформяне на външния свят по свой собствен образ и подобие, той е разказвал безизразно делата си пред съда и е слушал безстрастно разказите на оцелелите, макар че всички останали в залата, дори и самите съдии, както и журналистите, и роднините, седели и плачели. Жертвите му все още са си оставали просто образи. Той знае какво е извършил, но му липсва разбирането за опустошение. Само едно индивидуално аз може да съчувства на другите, а Брейвик вече не притежавал това аз; то е мъртво. Идентичността му, внимателно конструирана, снабдена с ново тяло, нова психика, незаинтересувана и безскрупулна, е идентичност на войник, идентичност на герой – и това влиза в конфликт в всичко останало, което той е бил; всъщност тя се бори срещу него. Сякаш досега той е олицетворявал един образ, но го е трансформирал в нещо привидно абсолютно, в плът и кръв, докато действително абсолютното, телата на младите хора, той е превърнал в образи, пиксели, числа.
Всичко в историята на Андерс Беринг Брейвик до ужасяващото дело може повече или по-малко да бъде открито във всяка житейска история; той е бил и си остава един от нас. Фактът, че е извършил онова, което е извършил, и че други млади мъже, неудачници, са разстрелвали множество хора, подсказва, че необходимата за това дистанция от другия е напълно постижима в нашата култура, може би повече днес, отколкото е било преди няколко поколения. И все пак всички ние обитаваме тази култура, всички ние се движим между фикцията и реалността, между образа и материалното, а дистанцията от другия не е директна величина, нито пък е такъв актът на отвръщане на собствения поглед. За да може да види културата, човек трябва да се намира извън нея; за да може да види индивидуалното, човек трябва да стои извън него. Това е двойствеността, която характеризира „Един от нас“, особено когато Сейерстод пише аз убийствата на острова, които са описани прецизно, експлицитно и технически, без емоция, но с дистанция от всичко отвъд траекториите на куршумите и позициите на телата. Резултатът от това е, че думите „Утьоя“ и „22 юли“ придобиват за мен друго значение когато чета книгата. Онзи ден отново се превръща в нещо конкретно, а не просто в събитие, не афера, не аргумент от политическа дискусия. Той е мъртво тяло, приведено над камък на ръба на водата. И отново аз плача. Защото това тяло има име, то е било момче, то се е казвало Симон. Имало е двама родители и по-малък брат. И те ще го оплакват през остатъка от живота си.