Щях да пиша нещо много дълго, за запалянковщината и смъртта;
за това как вече сме толкова откъснати от реалността, че както лидерите ни, така и голяма част от интелектуалния ни елит и хората го гледат тоя живот на екран и го играят като компютърна игра, в която войните са нещо без причина и последствия, бомбите не те превръщат в пихтия и смъртта не мирише на кръв, изгорели тела и лайна;
и е много важно да си избереш лагер и всички да знаят за кого викаш, за да можеш да мразиш и да не говориш с другите, които викат за другото, пък някой ден и тях ще ги избием, има време, те си го заслужават, защото нали са по-малко хора от нас;
в играта можеш да убиваш където и колкото си поискаш, за да стигнеш до целта, хората са само някакви пиксели, цивилни в Украйна, цивилни в Газа, все тая;
в нея след като свърши нивото и всички се набомбят, градовете пак ще изникнат от самосебе си, и в Украйна, и в Газа, и в Иран, и Ливан, и в Израел, и хората пак ще тръгнат по улиците, все едно нищо не е било;
в тоя век изобщо войната, насилието са като да блокираш някой в нета или да го изтриеш от приятели;
щях да кажа за иранците, с които съм сядала на маса в Париж на Бъдни вечер или за евреина Дейвид, чието семейство емигрирало след събитията в Унгария 1956 г., с който закусвахме една сутрин край Окръг Колумбия и който ми каза, че „никой вече няма мярка за нищо и едно време ако си позволявахме да говорим така, както си позволяваме днес, някой със сигурност щеше да ни набие“; щях да кажа, че когато живееш в реалността и говориш с хора от плът и кръв е много по-трудно да се държиш и да мислиш като изрод;
за това колко е страшно, когато последните останки от морал и смирение се разпаднат и империите започнат да си делят света и да си правят каквото си искат с него, докато хората им се убиват с думи и са все по-настървени да се убиват и на живо, убедени, че тяхната империя ги обича със същия плам, че всичко това си заслужава, че има случаи, в които да си правиш каквото си искаш е оправдано и не е прецедент за по-страшни неща;
но в крайна сметка в свят, в който всеки е убеден, че е напълно прав и е господар на своята реалност; в свят, в който думите се леят без мяра не към хора, а към аватари – в такъв свят няма никакъв смисъл да се пише за такива неща;
SAT тестовете в Щатите намалиха изискването за четене, а младите са функционално неграмотни докато старите са емоционално, дигитално и политически неграмотни, всички сме в мозъчен полуразпад от години, така че и да се пише – никой няма да го прочете, а който го прочете веднага ще си каже „аз съм изключението от всичкото това, защото аз съм прав и знам как стоят нещата“;
какъв смисъл има да се говори за човещина във време, в което става все по-срамно да бъдеш човек и все по-важно да кажеш точно от кои си, за да могат другите да те заглушат, разприятелят, отследват, блокират, да те направят на меме, да те унижат, да те омаскарят, да те очернят, а рано или късно да са достатъчно сигурни, че не си човек, за да могат да те застрелят докато спиш до съпруга си, да те депортират без право на процес, да кажат, че си терорист, да ти пуснат бомба над жилището или болницата, да те денацифицират и така нататък, каквото оправдание за смъртта и насилието като нужен добродетел сме си измислили в него ден в тези хубави кръстоносни походи на новите ни политически религии.
Разбира се, че е идеализъм да се надяваме смъртта на други човешки същества, независимо какви са и кои са, да не ни изпълва с безумната радост, която виждаме ежедневно онлайн - без значение дали на украинци, руснаци, израелци, палестинци, а вече и иранци.
Разбира се, че си мисля как докато в лидерството и интелектуалните редици на развития свят все още е имало хора, които помнят ужасите на войната и често пъти дори са били на война физически, е имало доста повече смирение, разум, морал, защото в крайна сметка човек е сложно животно и неизбежно се настървява, ако сам не е страдал достатъчно.
Идеализъм е всичкото това, и празни думи. Но на тоя свят му трябват и някакви идеалисти, които да си мелят в празното пространство. Всеки кралски двор си има шутове.
