От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 07 Turk language

 

Устните традиции и форми на изразяване включват два съществени компонента: съхраняване на майчиния (матерният) език и опазването и съхраняването на устната фолклорна традиция. И двата компонента имат запазено място в нематериалното културно наследство на всяка етнокултурна общност и са неразривна част от националното ни културно богатство.

Майчиният език е един от съществените маркери за етнокултурно различие, фактор за културна идентичност и интеркултурно взаимодействие. В този смисъл неговото опазване и съхраняване е обвързано с държавните политики и законите, свързани с правото на образование и на майчин език. Конституцията на България гарантира правото на изучаването на майчин език (чл. 36) и правото на образование (чл. 53).

Действащата нормативна рамка напълно съответства на международните норми. Същността, целите и ангажиментите на държавата ни по отношение на интеркултурното образование са заложени както в документи на ООН и на европейските политически институции и организации, така и в документи, в които те се пречупват през призмата на правата на лица, принадлежащи към малцинствата. В системата на ООН това са: Всеобща декларация за правата на човека, Международен пакт за граждански и политически права, Международен пакт за икономически, социални и културни права, Международна конвенция за правата на детето и Декларация за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства.

Чл. 27 в Международния пакт за граждански и политически права съдържа често цитираната разпоредба относно спецификата за защитата на малцинствата, а именно: „държавите в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства не могат да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с другите членове на своята група собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния си език“. От своя страна в чл. 4 на Декларацията за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства, от държавите-страни се изисква да защитават съществуването и идентичността на такива малцинства и да създават условия, които да утвърждават, запазват и развиват тази идентичност[1].

В рамките на Европейски съюз ска следните документи: Харта за основните права и Политика на ЕС за опазване и насърчаване на регионалните и малцинствнени езици. Чл. 22 на Хартата утвърждава провеждането на политика за развиване на културното многообразие: „Съюзът уважава културното, религиозното и езиково разнообразие“. Европейският парламент е приел серия от резолюции, подтикващи към действия за регионалните и малцинствените езици. Действията са насочени към местни езици, използвани по традиция от част от населението на държавите-членки на ЕС, както и в страните от Европейското икономическо пространство[2].


Small Ad GF 1

В системата на ОССЕ ключови са препоръките от Хага на Върховния комисар за правата на малцинствата. Те се спират на ключовите измерения на мултикултурното образование, на механизмите за организиране на малцинственото образование и на задълженията на държавите в тази сфера, така че да се удовлетворят образователните права на малцинствата. Включват насоки относно начина, по който малцинствените езици да се включват в учебния план, в учебните програми и в преподаването и да се утвърждават като част от интеркултурните аспекти на училищното образование, особено в смесена етническа среда.

В системата на Съвета на Европа особено важни са следните 4 стандарта: Европейска конвенция за правата на човека и основните свободи, Европейска харта на регионалните и малцинствени езици, Европейска социална харта и Рамкова конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ). Най-важният документ в сферата на защитата на езиците на малцинствата е Европейската харта за регионалните и малцинствените езици (ЕХРМЕ) на Съвета на Европа, влязла в сила през 1998 г. Тя няма за цел защитата на малцинствата сами по себе си, а цели защитата на малцинствените езици, говорени от малцинствените групи, които се различават от официалния език и езици.

Най-широко ангажиментите на държавата за гарантиране на правата на малцинствата и на механизми за прилагането им са изложени в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ) – единственият международен документ по правата на малцинствата, имащ задължителен характер за страните, присъединили се към него[3].

Констатациите относно осигуряване на възможност и създаване на условия за изучаване и упражняване на майчиния (турски) език в държавната мрежа са крайно неудовлетворителни. За последните 15 години езикът е излязъл от дневния ред на много общински структури, НПО и пр. Това се дължи на сбор от проблеми: финансови и други ресурси, наличието на учители с педагогически билингвални компетентности, наличието на подходящи учебници, слаба мотивация у родителите и др. В някои случаи степента на владеене на майчиния език от децата и техните родители, които принадлежат към турския етнос, не е достатъчна и се ограничава до битово ниво. В този случай ролята на образователната система в съхраняването и развитието на малцинствените култури би била особено полезна, когато родителите нямат възможност да предават на децата си езика и традициите на своята група и разчитат за това на училището.

Като цяло училищата и предучилищните образователни институции не поддържат изрични политики по отношение на организацията на физическата и социалната си среда по начин, по който различните култури и езици на посещаващите ги деца и ученици да придобиват видимост по балансиран начин. В единични случаи са налице утвърдени процедури и механизми за противодействие на дискриминативно и нетолерантно поведение. Визуалните елементи на физическата среда (картини, плакати, надписи, снимки и др.) рядко отразяват по коректен и креативен начин присъствието на разнообразните етнически групи, езици и култури, представени в училището, предучилищното заведение или читалището. Езиковото разнообразие е крайно „затъмнено“ – отсъстват илюстративни елементи (надписи, постери и пр.), които да подсказват към кои езикови групи принадлежат децата. Извънкласните форми, които са много подходящи за интеркултурни дейности, най-често са със стеснен периметър, поради липса на учители (примерно драмсъставите, музикални и арт групи), а при делегираните бюджети средствата за тях допълнително се окастрят. Буди тревога факта, че не се отдава полагащото се внимание на значимостта и приноса на майчините езици за поддържане на езиковото разнообразие. По начина по който е регулирано и организирано изучаването на майчините езици на децата, принадлежащи към малцинства, се поддържат сериозни и устойчиви пречки с негативни последици, и по-конкретно от обстоятелството че:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

  1. Образователната нормативна уредба и практиките по тези въпроси са сериозно изостанали от принципите и изискванията, заложени в международното право, на базата на които са построени политиките на демократичните образователни системи в други страни.
  2. Критично ниска е ефективността на действащата нормативна уредба във връзка с изучаването на майчиния език като отделен предмет. Промените в нея, внасяни през годините, са козметични, несинхронизирани помежду си, както и с правата и реалните потребности на децата.
  3. Прилаганият у нас законодателен подход не осигурява нормативна възможност за включване на майчиния език в двуезични програми с официалния, с което силно ограничава образователните права на малцинствените деца, неотчитайки:

– големия потенциал на двуезичните подходи и програми да ползват майчиния език, освен като инструмент за собственото му развиване, но и за осигуряване чрез него на устойчив напредък по официалния език и по учебните предмети;

– психологическите дадености на билингвалното дете, според които най-добри резултати от обучението по учебните дисциплини и усвояването на официалния език се постигат, ако в предучилищното и началното образование са осигурени механизми за активно включване на майчиния му език в рамките на специализираните двуезични програми;

– съществуващите у нас реалности, че около 40 % от децата в първи клас (по данни на МОН от последните години) са с майчин език, различен от българския (от тях около 20 % са с турски такъв) и значителна част от тях влизат в предучилищните подготвителни групи или в първи клас с минимални познания по него;

– факта, че двуезично обучение у нас на практика се прилага (в профилирани паралелки и училища с преподаване на чужд език), без ясна логика защо майчините езици са различно третирани.

Обезпокоителни са практиките за оказване на психологически натиск, водещ до въздържане от изучаване на майчините езици, които се прилагат в редица училища в етнически смесени райони. Именно сумарното въздействие на препятствия от подобно дълбочинно естество пред изучаването на майчиния език (в случая турският), а не загубата на интерес към него (както твърдят образователните власти) довежда до драстично намаляване на броя на децата, които го учат. Режимът на ограничаване ползването и развиването на майчините езици въздейства на различни нива:

  1. Устойчиво незадоволително остава усвояването както на майчиния, така и на официалния език.
  2. Крайно ниско е нивото на междукултурно приобщаване и интеграция в училищното образование.
  3. Силно негативно е въздействието на тези ограничителни политики върху нагласите в обществото. Поддържаното продължително ограничаване на езиковите права на малцинствените групи неизбежно насърчават латентните дискриминативни нагласи в обществото за превъзходство на езика и културата на доминиращата група, благоприятстват разрастването на ксенофобията и нарушават механизмите на междуетническата толерантност и общуване.

Събирането, проучването, архивирането и социализирането на устната фолклорна традиция на етническите и религиозните малцинства е също важен компонент от мозайката на КИН. Издирването, записването и обработването на тяхната устна традиция под формата на предания, легенди, приказки, разкази (меморати), песни, пословици, поговорки, гатанки, афоризми и др. води началото си още преди Освобождението, но истински систематични действия за тяхното съхраняване започват в началото на XX век, под ръководството на директора на Народния музей Димитър Маринов. През 20-те години на XX в. Народния етнографски музей започва събиране и и записване на народните песни от всички български фолклорни области, а малко по-късно те са публикувани в сборници, където се срещат и турски песни[4].

През втората половина на XX в. научните институти по етнография и фолклор при БАН извеждат за свой приоритет събирателската и проучвателна дейност в отделни региони, където живеят компактни етнически групи. В края на 80-те години нарастват изследванията на специалистите за турската етническа общност, като те вече губят своята идеологическа окраска и се съсредоточават върху истинското научно поле. Особено активни в събирателската дейност са културните институции: РИМ в Плевен, Русе, Разград, Шумен, Пловдив и др., които проявяват специфичен интерес към устното творчество на местните етнически и религиозни общности. Важни центрове за издирването, събирането и издаването на фолклорни произведения са Центърът за източни езици и култури при СУ „Св. Климент Охридски“, ШУ „Еп. Константин Преславски“, Институтът по балканистика към БАН, Институтът за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН и др.

Особена мисия има БНР със своя Архивен и Златен фонд, където се записва и архивира устната фолклорна традиция на малцинствата. Сред тях са редица изпълнители с турски произход: Кадрие Лятифова, Емел Табакова, Седика Ахмедова, Осман Азиз, Мустафа Чаушев, Йълдъз Ибрахимова и др. В издирването, записването и съхраняването на устната традиция участват и НПО на турското малцинство, представители на които се изявяват и на национално и на местно ниво. Най-добрите образци на малцинствата са качени на звуков носител, а в последното десетилетие част от техните фондове се дигиталзират. Голяма информация се съдържа и в архивите на ИЕФЕМ-БАН и библиотеките на висшите учебни заведения в страната. Съвременен регистър на нематериалното наследство е изготвен по линия на проект „Национална система Живи човешки съкровища (2001-2002), финансиран от Министерството на културата и Националната комисия на ЮНЕСКО в България[5].

Създадена през вековете и пълноценно функционираща до наши дни, народната култура на турците в България представлява голямо богатство. Тя притежава непреходни духовни ценности и е непресъхващ извор за вдъхновение и естетическа наслада. И не на последно място, тя се явява важен фактор за културно взаимодействие между различните етнически и религиозни общности. Нейното съхраняване, духовно възпроизводство и изследване представляват една от приоритетните задачи на фолклористиката и културологията.

Фолклорът на турците у нас е предмет на издирване и изследване още от средата на XIX в. Редица българските възрожденски писатели като П. Р. Славейков, Н. Геров и др. издирват, проучват и записват образците на турския фолклор[6]. След Освобождението СУ „Св. Климент Охридски“ и други научни институти стават центрове за изучаването и за издаването на образци на турския фолклор в България. Бележити учени като Ив. Шишманов, Ст. Чилингиров, Д. Гаджанов, М. Арнаудов, П. Динеков изследват различни страни на турския фолклор и неговите взаимоотношения с българския фолклор[7]. Тази традиция продължава и след Втората световна война, когато израстват нови поколения изследователи на българо-турските фолклорни отношения: В. Вълчев, М. Стайнова, Е. Огнянова, Е. Боев и др.[8]

Интелектуалци из средата на турското население в България проявяват също жив интерес към народната култура. Организации като Учителския съюз още през 1912 г. насочват усилията на учителите към издирването и събирането на образците на турския фолклор. Важна роля в това отношение изиграва Държавният турски педагогически институт (1918-1928 г.), Медресет-юн Нюваб – Шумен, със среден и висш курс (1922-1947 г.), народните читалища и др.[9] Трябва да се признаят големите заслуги в издирването и в изучаването на турския фолклор в България на Риза Моллов и Ибрахим Татарлъ. Р. Моллов поставя основите на първия университетски курс по турска народна литература в СУ „Св. Климент Охридски“ като съчетава научно-изследователската работа с издирвателската дейност на терена. За съжаление някои негови капитални изследвания остават в ръкописи[10]. Що се отнася до И. Татарлъ, той е роден в гр. Никопол, и е един от ерудитите в турския език, литература и фолклор. И. Татарлъ е автор на редица ценни трудове: „Някои основни въпроси на турския фолклор и литература в България. Турците в българските земи (изследователски подходи)“ (2003), „Турската литература в контекста на световната литература (2004), „Художествени методи и литературни направления в в новата и най-новата турска литература“ (2004), „Настрадин Ходжа“ (2007) и др. Изследователи в областта на турския фолклор у нас са още: Юсуф Керим, Салих Бакладжъ, Мухаррем Тахсин, Ибрахим Бейрулла, Исмаил Чавушев и др.[11]

От турските учени научен интерес към фолклора проявяват Ахмет Мердивенджи, Ахмет Таджемен, Билял Шимшир, Осман Перемеджи, Осман Кескиоглу, Наили Пертев Боратав[12]. Интересното е, че всички те са родени в България, а по-късно са емигрирали в Република Турция. През последните години Министерството на културата чрез съдействието на различни изследователски институти и центрове в Турция, разви полезна дейност, в резултат на което беше реализирана част от многотомната поредица за турския фолклор извън границите на Турция. Том VIII е посветен на турския фолклор и на турската литература в България.

Големи заслуги в издирването, изследването и издаването на тюркските фолклорни образци имат унгарски и руски учени: И. Кунош, Г. Немет, В. Гордлевски, Е. Маштакова и др.[13] Няма да е пресилено ако се каже, че Игнац Кунош и неговите унгарски колеги са пионери в издирването и изучаването на турския фолклор на Балканите. И. Кунош, който има куманско потекло, съчетава научноизследователската си работа с теренна събирателна дейност. В резултат на своите систематични пътувания и издирвания той съставя и издава редица сборници от образци на народното творчество в Турция и на Балканите[14].

Най-ранните турски устни фолклорни традиции имат митологичен характер. Това са дестани[15], епични, героични и романтични предания. Между тях се открояват дестаните за Огуз Каган и Кьороглу, епосът за Ергенекон, книгата на Деде Коркут. Нов етап представлява преходът към записване на фолклорни произведения. Тук най-широко място заемат дестаните: „Батталнаме“, „Салтукнаме“, „Данишменднаме“ и др. Развитие получават и жанровете на: фолклорния разказ, приказките, легендите, дидактическите произведения (поговорки, гатанки, анекдоти). Развиват се и фолклорната лирика, площадния театър (Карагьоз и Орта ойуну) и т.н.

Фолклорът на турците в България познава основните родове, видове и жанрове на тюркския фолклор, но с времето много от тях са се редуцирали. Това се отнася най-вече за епическите фолклорни произведения. А. Таджемен с основание намира връзка между дастана „Ергенекон“ в обичаите на Хъдрелез сред турците в България, запалването на огньовете и тяхното прескачане и др. Песните с мотив за змея представляват нагледен пример за фрагменти от героичния епос „Деде Коркуд“. Много манита[16] са пренесени и са инфилтрирани в нашите условия, като за тях упоменава в своя сборник Р. Моллов[17].

Много по-подвижни и разпространени са кратките фолклорни жанрове. Тук ще споменем отново името на унгареца Игнац Кунош, тъй като заслугата му за класификацията на малоазийските и балканските песни (т. нар. румелийски песни) според техните мотиви, е твърде значима. Тази класификация се използва от почти всички специалисти и съставители на сборници с мани и тюркю (народна песен). Сред турското население има манита, тюркю с мотиви, свързани с конкретни събития. Такива са „Tuna Türküsü“ („Песен за Дунава“), който е в няколко варианта, „Tuna Nehri Akman diyor“(„Искам Дунава да спре да тече“), „Plevne Türküsü“ („Песен за Плевен“). Трябва да отбележим обогатяването на войнишките песни с мотиви от военната служба в Трудови войски (периода 1950-1989), както и цяла група песни с риболовна тематика – за гемиджии, рибари, майстори на мрежи и др.

През годините изследователски интерес представлява проблемът за взаимодействието и творческото оползотворяване между фолклора на турци и българи. В това отношение трябва да изтъкнем заслугите на Величко Вълчев за изследването на анекдотите за Настрадин Ходжа и Хитър Петър[18]. Салих Бакладжъ с много примери в своето творчество илюстрира взаимодействието и синкретизма между турските и български поговорки. Всъщност, ако трябва да бъдем коректни, тези взаимодействия са налице още от началото на XV век при първите контакти между българския и турския фолклор, при очерталото се съжителство в рамките на двете култури. Известни са песните за Мара (Тамара) – дъщеря на цар Иван Александър и сестра на цар Иван Шишман; немалко стихове или изрази в български песни са преминали от турския фолклор.

Най-третираният персонаж в турската фолклорна традиция е Настрадин Ходжа. Надлъгванията му с българския мъдрец Хитър Петър са пословични. Обикновено победител в „двубоя“ между двамата сред турската общност е ходжата; при българите е обратното. Трябва да отбележим, че за разлика от „народния герой“ Хитър Петър, Настрадин Ходжа (1208-1284) е действителна историческа личност. Някои автори поставят под съмнение личността на турския мъдрец, като го приемат за обобщаващ фолклорен образ. Приема се, че Настрадин Ходжа е роден в селището Хорто, разположено близо до Сиврихисар. Дълги години е живял в Акшехир, където се намира неговата гробница, както и тази на дъщеря му Фатма. Без да се спираме на източниците за неговата автентичност, ще кажем, че той е съвременник на Джелаледин Руми Мевлана, Шеяд Хамза, Сару Салтък, Султан Велед и други известни имена, които са живели през XIII в. в Малоазийската селджукска държава.

Анекдотите за Настрадин Ходжа са предмет на многогодишни и системни изследвания. По-известни турски автори, които са работили задълбочено върху личността и творчеството на мъдреца са А. Гьолпънарлъ, Ф. Кьопрюлю, Н. П. Боратав, А. Джефероглу, и др. [19] Много анекдоти за Настрадин Ходжа са пресътворени от известни художници и карикатуристи, сред които се откроява Абидин Дино[20]. В България с проблематиката на Настрадиновите анекдоти се занимават В. Вълчев, М. Стайнова, Д, Добрева, И. Татарлъ и др. [21] Друг автор, който работи върху Настрадиновите анекдоти и тяхното научно издаване е немеца Алберт Веселски.[22]

В наши дни продължава да бъде актуален въпросът за събирането, проучването и обработването на образците на устната фолклорна традиция на българските турци. Плодотворно поле за това представляват редица фестивали на турския фолклор. Един от проблемите на тези прояви е тяхното архивиране и социализация, т.е. те трябва да се съчетават със записването на изпълнените фолклорни произведения.

Езиковата и фолклорна култура на турците в България е еманация на тяхната душевност и житейска мъдрост. Натрупаното през вековете нематериално наследство е здрав мост между различните поколения и спояващ фактор за колективния дух на широките маси. Анализът на добрите практики в областта на опазването и съхраняването на устната традиция на малцинствата доказват тяхната уместност и нуждата от механизми за предаване на културната традиция. В условията на променената демографска ситуация в последно време са налице предпоставки словесното творчество на малцинствата да изчезне или изпадне във вакуум, което неминуемо ще доведе до дисбаланс на техния социален конструкт и на националната ни памет.

 

[1] Подробен списък на международни правни инструменти и политически документи по линия на ООН относно интеркултурното образование може да се намери в наръчника „UNESCO Guidelines on Intercultural Education” 2006 г. стр. 20-30.

[2] За повече информация в страницата на Евромозайка>, http://еc.europa.eu.egucation/languages/languages-of-europe/doc145_en.htm.

[3] РКЗНМ е ратифицирана от 38-то Народно събрание със закон, приет на 18.02.1999 г.

[4] Стоин, В. Народни песни от Тимок до Вита. – София, 1928; Същият. Народни песни от Средна Северна България. – София, 1931.

[5] http://www.treasuresbulgaria.com/main.php.

[6] Славейков, П. Р. Избрани съчинения. Т. III, С., 1968; Геров, Н. Речник на българския език. Т. I-V, С., 1895-1904.

[7] Шишманов, Ив. Събрани съчинения. T. 2, С., 1966, с. 7 и сл...; Чилингиров, Ст. Турски пословици, поговорки и характерни изрази. - // ИНЕМ, 1922, № 3-4, с. 157-171; 1923, № 1-2, с. 59-65; 1936, № 12, с. 153-156; Гаджанов, Д. Етнография и първи опит за класификация на османските диалекти. Виена, 1912; За турските говори в Делиормана. – Юбилеен сборник в чест на проф. Л. Милетич. С., 1912 и др.; Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. С., 1934; Динеков, П. Очерци по български фолклор, Т 1-П. С., 1974; Битови приказки и анекдоти. - // Българско народно творчество, Т 10. С., 1964.

[8] Вълчев, В. Хитър Петър и Настрадин Ходжа. С., 1975; Staynova, M. Les personales de Hitar Petar (Piree le inoud)  et de Nasreddin Hodja dans le literature populaire Bulgare – In: Etudes Balkaniques, 4-1966, p. 199-212 etc; Огнянова, Е. От извора – фолклорни студии. С., 1980.

[9] Şimşir, В. Bulgaristan Тürkleri. Ank., 1986, s. 58; Tatarlı, İ. Şumen Devlet Türk Öğretmen Okulu – Darül Muallimin. „Ümit“ dergis, Sayı 5, Kasım 1995, s. 16-18.

[10] Molla, R. Edebiyat Makaleleri. S., 1958; Bulgaristan Türk Halk Şiiri. S., 1959.

[11] Kerim, Y., Şişmanoğlu, А. Türk Atasözleri ve Özlü Sözler. S., 1955, 1960; Baklacı, S. Hani bir söz var ya....Bulgaristan Türkü‘nün Atasözleri. İst., 2002. Tahsin, М. Çarıklı Filozof, Mehmet Gerenli Şakaları. Bursa, 1994; Beyrulla, İ., Güneri. H. Rumeli Manilerınden Seçmeler. S., 1997; Ялъмов, И. Настрадин Ходжа и българския фолклор. С., 2007.

[12] Merdivenci, A. Bulgaristan Türkleri ve Osmanlıpazarı Bölgesi, Ank., 1997; Tacemen, А. Bulgaristan Türkleri, 1878-1990. Adana, Türk Ocağı Yayınları, 1991;  Şimşir, B. Bulgaristan Türkleri…; Peremeci, О. Тürk Atasözleri (1874-1945). Şumnu, 1934; Keskioglu, О. Bulgaristan Türkleri. Ank., 1986; Boratav, P. N. Nasreddin Hoca. Ank., 1996; Az gittik uz gittik, Ank., 1969; 100 Soruda Türk Halk Edebiyatı. İst., 1969; 100 Soruda Türk folkloru.  İst., 1973.

[13] Kunoş, İgnaç. Türk Halk Türküleri. Ankara, 1998 ve Türk Halk Edebiyatı. İst., 1978; Nemet Gyula. TDVA, İst., 1996; Гордлевский, В. Избранньıе сочинения. Т. НУ, М., 1960-1968;  Маштакова, Е. Из истории сатирьı и юмора в турецкой литературе (XIV-XVIII вв). М., 1972.    

[14] Татарлъ, И. Някои основни проблеми на турския фолклор в България. // Проблеми на турската култура в България. София: Авразия, 2009, с. 43.

[15] Понятието има персийски произход. Разказ или поема в стихотворна форма.

[16] Мани (ед. ч.) - четиристишие.

[17] Molla, R. Edebiyat Makaleleri. S., 1958; Bulgaristan Türk Halk Şiiri. S., 1959.

[18] Богат материал е изнесен и анализиран на научeн симпозиум за Настрадин Ходжа в София през 1996 г. 1996-1997 бе  обявена от UNESKO за международна година на турския мъдрец.

[19] Gülpınarlı, A. Nasreddin Hoca. İst. 1961; Köprülü, F. Nasreddin Hoca, İst. 1918; Boratav, P. N. Halk Edebiatı Dersleri, Ankara, 1942; Caferoglu, A. Doğu İllerimiz Ağızlarından Toplamalar, İst. 1943.

[20] Gölpınarlı, A. Nasreddin Hoca Bibliografyassı Üzerine Bir Deneme. Çizgiler Abidin Dino, İst. 1961.

[21] Вълчев, В. Хитър Петър и Настрадин…; Staynova, M. Les personages de…; Добрева, Д. Хитрост хитрост прехитря. Подб. и науч. коментар. – София: Наука и изкуство, 1995; Татарлъ, И. Настрадин Ходжа. Историческата личност и фолклорният образ. Неговите анекдоти и взаимоотношенията им с народната култура на Балканите, Евразия и света. // Проблеми на турската култура…, с. 75-100.

[22] Vesselski, A. Der Hodscha Nasreddin. T. I-II. Weimar: 1911.

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...