Няма обективна причина израелци и палестинци да са обречени да водят война помежду си. Макар и двата народа да претендират за една и съща земя между река Йордан и Средиземно море, тази земя всъщност е достатъчно просторна и богата, за да позволи на всички свои сегашни жители да живеят там в сигурност, благоденствие и достойнство.

Ако оставим настрана моралните оценки и идеологическите претенции, а просто преброим колко квадратни километра площ има тази територия, колко киловата електричество може да произведе, колко килограма пшеница може да внесе и колко водни молекули може да изпомпва или обезсолява, ще открием, че тя може напълно спокойно да изхранва всички израелци и палестинци.

Това, което подхранва израелско-палестинския конфликт, не е реален недостиг на територия или ресурси, а фалшиви морални категоричности, произведени от опростени исторически разкази. Твърде много израелци и палестинци са убедени, че те са сто процента прави, а другата страна е сто процента грешна и следователно няма право да съществува.

Дори когато обстоятелствата ги принуждават да подпишат това или онова споразумение, и двете страни са склонни да го възприемат като временна мярка и да се надяват, че в дългосрочен план абсолютната справедливост ще надделее и те ще получат владение над цялата земя. Освен това и едните, и другите отлично усещат моралната категоричност на противника – и са ужасени от нея. И двете страни се страхуват, че другата желае да ги унищожи, и двете имат основание да се страхуват.

Цикълът на насилието и страданието може да бъде прекъснат само когато хората се откажат от тези морални абсолютни истини и подкрепят вместо тях практични и щедри решения. За да разберем откъде идват фалшивите и разрушителни морални категоричности, трябва да погледнем дългосрочната история на земята между Йордан и Средиземно море, както и изкривените исторически разкази, които израелци, палестинци и много други хора по света поддържат твърде дълго време.

Разказът, който поражда палестинската морална категоричност, върви долу-горе така: палестинците са първоначалните коренни жители на земята между Йордан и Средиземно море. Тя винаги им е принадлежала, докато не се появили евреите и не я отнели. Тези евреи, според този палестински разказ, са европейски колонизатори. Те са дошли в Близкия изток в края на XIX век като част от по-широкия европейски колониален проект. Както християнските европейци завладяват и заселват Южна Африка, така еврейските европейци завладяват и заселват Палестина. Политическата слабост може да принуди палестинците временно да правят компромиси с еврейските заселници-колонизатори, но дълбоко в себе си те са убедени, че евреите нямат никаква връзка с тази земя и нямат право да живеят там.

Разказът, който подхранва израелската морална категоричност, звучи по следния начин: евреите са първоначалните коренни жители на земята между Йордан и Средиземно море. Те са били изгонени от тази земя от римляните. Докато са живеели в изгнание, евреите винаги са желаели да се върнат в своята земя–прародина, но са били възпрепятствани от враждебни имперски сили. Накрая, в края на XIX век, ционисткото движение мобилизира евреите да преодолеят огромни трудности, за да се върнат на земята и да си възвърнат древното наследство.

Що се отнася до палестинците, много израелци вярват, че такъв народ изобщо не съществува. Според тях, когато в края на XIX век еврейските ционисти започват да се завръщат в своята родина, тя е била до голяма степен празна. Да, имало е някои номадски племена и бедстващи села, но техният брой е бил малък и те не са съставлявали разпознаваема палестинска нация.

И двата разказа противоречат на множество исторически факти. Нека прегледаме някои от най-съществените от тях и след това да помислим как те все още могат да бъдат съвместени.

Грешките в израелския разказ

Твърдението, че евреите са първоначалните коренни жители на земята между Йордан и Средиземно море, е очевидно невярно, защото тази земя няма разпознаваеми „първоначални коренни жители“. Както повечето други кътове на планетата, и тя е била заселвана и презаселвана от множество различни народи хиляди години преди да се появи първият евреин (или палестинец). Вярно е, че е имало няколко века от първото хилядолетие пр.н.е., когато евреите съставляват мнозинството от населението. Но дори тогава те не са единствените ѝ обитатели; преди тях там живеят ханаанци, натуфианци и неандерталци – и няма убедителна причина именно първото хилядолетие пр.н.е. да бъде привилегировано като начало на историята на тази земя.

Не е вярно и че евреите са били изгонени от земята от римляните или от която и да е друга по-късна империя. След Голямото юдейско въстание (66–70 г.) и въстанието на Бар Кохба (132–136 г.) много евреи са заробени от римляните, а освен това им е забранено да живеят на определени места в Юдея, най-вече в град Йерусалим. Но нито един римски император не е издавал декрет, който завинаги да забранява на евреите да живеят в земята между Йордан и Средиземно море, както показва фактът, че някои евреи – като авторите на Мишната и Йерусалимския Талмуд – продължават да живеят там през целия римски период. Повечето евреи все пак започват да живеят другаде, защото емигрират доброволно в търсене на по-добри условия и икономически възможности. Още преди Голямото юдейско въстание около 50 процента от евреите живеят извън тази земя, в места като Египет и Месопотамия.

След като повечето евреи напускат земята, никой не им пречи да се върнат. Римската, арабската и Османската империи, които управляват тази територия през по-голямата част от последните две хилядолетия, не забраняват еврейската имиграция, а османците понякога дори я насърчават (например когато през 1560-те еврейската бизнесдама Доня Грасия Мендес Наси получава официална османска подкрепа за опита си да засели евреи в град Тверия). Но преди възхода на модерния ционизъм само малко евреи желаят да живеят в земята между Йордан и Средиземно море и вследствие на това съставляват едва около пет процента от населението.

Израелците настояват, че макар само малко от тях да са имигрирали към земята, всички евреи по света се молят някой ден да се върнат. Но молитвите едва ли представляват солидно основание за претенция върху недвижим имот. Ако съседът ми има хубава къща и аз се моля всеки ден тази къща да стане моя, след колко молитви мога да отида в службата по вписванията и да получа нотариалния акт за къщата на съседа ми?

Що се отнася до това, което израелският разказ казва за палестинците – когато първите ционисти пристигат в земята в края на XIX век, тя съвсем не е празна. Тук вече има не само стотици села и град Йерусалим, но и няколко други значителни градски центрове като Акра, Яфа, Газа, Наблус и Хеброн.

Може да се спори до каква степен жителите на тази земя през XIX век – мюсюлмани, християни и евреи – възприемат себе си като отделна палестинска нация. Но дори и ако твърдолинейните израелци са прави и през XIX век не е съществувала силна и ясно обособена палестинска национална идентичност, това не подкопава претенциите за палестинска националност през XXI век. Всички нации се раждат и оформят с времето и два века са напълно достатъчни една нация да достигне зрелост.

Който живее в стъклена къща, не бива да хвърля камъни по съседите. През XIX век и евреите не разполагат със силна и ясно разграничима национална идентичност. В края на XIX и началото на XX век огромното мнозинство от тях отхвърля ционистката идея и няма желание да напуска страните, в които живее, за да създава еврейска национална държава. Евреите, които заради антисемитизма и войната все пак решават да напуснат домовете си в места като Полша, много по-често предпочитат да емигрират в САЩ, Канада или Аржентина, отколкото в земята между Йордан и Средиземно море. Между 1880 и 1924 г. там отиват едва около 3,5 процента от еврейските имигранти.

Грешките в палестинския разказ

Очевидните пробойни в израелския разказ за морална категоричност обаче не означават, че съответният палестински разказ е верен. Палестинската претенция, че те са първоначалните коренни жители на земята между Йордан и Средиземно море, страда от същия проблем като еврейската. Както беше отбелязано по-рано, тази земя няма „първоначални коренни жители“, освен ако не пожелаете да защитавате правата на неандерталците, които са живели там стотици хиляди години преди да пристигнат първите заселници на Homo sapiens от Африка. През вековете тази територия е многократно завладявана и презаселвана.

Никога през цялата си дълга история географската зона между Йордан и Средиземно море не съвпада с независима държава, известна под името „Палестина“. Разбира се, името „Палестина“ е древно – то води началото си от библейските филистимци и от решението на римския император Хадриан да преименува римската провинция Юдея на „Сирия Палаестина“ като наказание за въстанието на Бар Кохба. Но територията, с която това име постепенно се свързва, обикновено е или мозайка от много по-малки единици, или провинция в рамките на много по-голяма империя. От падането на Юдейското царство под властта на Нововавилонската империя през 586 г. пр.н.е. до създаването на държавата Израел през 1948 г. само два пъти местни независими царства управляват по-голямата част от тази земя за значим период от време – еврейското Хасмонейско царство (ок. 140–37 г. пр.н.е.) и Кръстоносното кралство Йерусалим (1099–1291 г.).

През VII век сл.н.е. арабската империя завладява тази земя от Източната римска империя, но арабският империализъм едва ли е по-похвален от по-раншния римски или по-късния британски. Онези, които вярват, че Британската империя няма право да завладява Южна Африка през XIX век и Палестина в началото на XX век, трябва да признаят, че и арабската империя няма право да завладява земята между Йордан и Средиземно море през VII век.

Всъщност именно Британската, а не някоя от предходните мюсюлмански империи, решава до голяма степен кои хора днес ще бъдат считани за палестинци. В късния османски период земята между Йордан и Средиземно море е разделена на няколко административни единици, като Акра и Газа, например, принадлежат към различни провинции. След Първата световна война британците и французите прекрояват картата на Близкия изток и именно британците до голяма степен решават, че хората от Акра и Газа занапред ще принадлежат към една и съща нова политическа единица – британския мандат за Палестина.

Що се отнася до палестинското твърдение, че израелците са потомци на европейски колонизатори, то пренебрегва факта, че земята между Йордан и Средиземно море поддържа значително еврейско население през последните 3000 години и че еврейската връзка с тази територия не е модерна измислица. Когато британските заселници в Южна Африка копаят земята, те никога не откриват английски надписи отпреди 2000 години. Но когато израелците копаят основи за къща или магистрала, понякога наистина откриват еврейски надписи отпреди 2000 години.

Това не дава на евреите абсолютна собственост върху земята, която съдържа и множество древни надписи на арабски, латински, гръцки, арамейски, ханаански и други езици. Но то означава, че е силно подвеждащо историята на модерния европейски колониализъм да се използва като водещ модел за разбиране на еврейския живот в Близкия изток. Особено дразнещо е да се описват израелските евреи като европейски колонизатори, като се има предвид, че около половината от днешните израелски евреи са потомци на близкоизточни бежанци, прогонени след 1948 г. от своите древни домове в страни като Египет, Ирак и Йемен, като отмъщение за многократните поражения на арабските армии от Израел.

Щедър мир

Както стоят нещата в началото на 1920-те години, когато британците очертават границите на своята нова провинция Палестина, хората, които живеят в тази политическа единица, имат много по-солидно основание да претендират за земята от който и да е имигрант, идващ отвън. Тогава едва около десет процента от населението на британска Палестина е еврейско. Фактът, че преди 2000 години еврейско царство е управлявало голяма част от тази територия, едва ли дава на еврейския народ право да я притежава през XX век. По същия начин фактът, че през XX век евреите са преследвани в много страни, е сериозен проблем, но той не е причинен от палестинците, нито пък е такъв, отговорността за чието решение лежи при палестинците.

Но от 1920 г. насам е изминал повече от век. В историята времето променя всичко. Както стоят нещата през 2020-те години, и израелците, и палестинците притежават силно право върху земята – по простата причина, че и двете групи живеят на нея и няма къде другаде да отидат. Земята между Йордан и Средиземно море днес е дом на повече от седем милиона евреи, повечето от които са родени там и нямат къде да отидат. Същевременно тя е дом и на повече от седем милиона палестинци, които също са родени там и също няма къде да отидат.

Всичко това означава, че нито израелците, нито палестинците са сто процента прави или сто процента грешни и че никоя от страните няма достатъчно основание да желае пълното унищожение на другата. Никакво количество сегашно насилие не може да върне мъртвите към живот или да изтрие старите болки. Възможно е обаче да се предотвратят бъдещите войни и жестокости.

За да се случи това, не е достатъчно враждуващите страни да постигнат временно споразумение. Никакъв временен компромис не може да издържи, докато всяка страна е убедена, че тя е сто процента права и че справедливостта изисква другата в крайна сметка да изчезне. Цикълът на война и страдание може да приключи само когато и двете страни се откажат от своите морални категоричности, признаят, че другата страна има право да съществува, и предложат мир с отворена ръка, а не примирие със стиснат юмрук. И двете страни трябва да се запитат: „Ако бях от другата страна, от какво бих имал нужда, за да живея в сигурност, благоденствие и достойнство?“

Над всичко друго, и двете страни трябва да проявят щедрост. Израелците трябва да спрат да се пазарят за всеки хълм и всеки извор. Един добър мир за Израел не е мир, който дава на израелците още един квадратен километър пустиня или още един оазис. Това е мир, който им дава добри съседи. В най-добър интерес на Израел е Палестина да бъде сигурна, просперираща и достойна държава – а това може да се случи само ако Палестина е истинска държава, а не сбор от оградени анклави.

Палестинците също трябва да бъдат щедри. Това, което могат да дадат на Израел, не е още една долина или още едно дърво, а нещо далеч по-ценно – легитимност. Израелците живеят в постоянен страх от унищожение и техните страхове са оправдани. Настоящият баланс на силите явно благоприятства Израел, но арабският и мюсюлманският свят все още многократно го превъзхождат по мащаб – и бъдещето със сигурност ще промени този баланс, може би в ущърб на Израел. Ако палестинците наистина признаят правото на Израел да съществува, това ще отвори пътя за целия арабски и мюсюлмански свят да направи същото. Едва тогава израелците биха могли да дишат свободно, което ще позволи и на палестинците най-сетне да се радват на спокойствие.

И двете страни трябва да проявят щедрост, защото само тя може да осигури мир, преди да е станало твърде късно. Ревнителите обичат да говорят за вечност и да мислят, че разполагат с цялото време на света. Но вечността е илюзия и времето изтича за всички. Преди милиони години не са съществували нито израелци, нито палестинци. Нямало е дори хора. А сега бъдещето на всички хора е в опасност заради мощните нови технологии, които развиваме – от ядрени бомби от следващо поколение до ята дронове с изкуствен интелект и напълно автономни армии. В продължение на десетилетия мантрата за решаване на израелско–палестинския конфликт гласеше „две държави за два народа“. Ако двата народа не могат да бъдат по-щедри, евентуалното решение на техния конфликт може да бъде „нула държави за нула народа“.

Източник

Ювал Ноа Харари е съвременен израелски учен-историк и писател. Най-популярната му книга е „Сапиенс – кратка история на човечеството“, издадена в 2011-та година в Израел и 2014-та на английски език. Преведена е на още 30 езика, вкл. български (ИК Изток-Запад, 2016). Книгата изследва цялата история на човека, еволюцията на Homo sapiens от каменната епоха до политическите и технологични революции на 21 век. Втората му книга, „Homo Deus – кратка история на бъдещето“ също се превръща в международен бестселър.