Врачански панаир в миналото
Град Враца е разположен в Северозападна България, в полите на Врачанския Балкан[1]. Археолозите откриват присъствие на хора по тези места още през второто хилядолетие преди новата ера. Намерените медни и бронзови оръдия на труда, оръжия и накити говорят, че още от далечни времена местните рудари и леяри са превръщали в сечива подземните богатства. С тези сечива тракийското племе трибали е търсило плодородието на равнината и богатството на планината. Може да се предположи, че в тракийските гробници, разкрити край Враца, са били погребани загиналите вождове на трибалите в защита на своите земи от нападенията на Филип II или на неговия син Александър Велики. Богатото съкровище в гробницата говори, че тук е цъфтяло голямо тракийско селище.
Когато дошли римляните, те първо отправили поглед нагоре към планината – към медните мини. И свързали съдбата си с това богатство и с отвесните скали на пролома при река Лева, където изникнало римско рударско селище с монетарница. За да защитят този край от нашественици, римляните вдигнали яка крепост при Вратцата над река Лева. Навярно посочената от историка Прокопий Кесарийски (ок. 500 г. – ок. 565 г.) крепост „Валве“, което на латински означава „двукрила врата“, е същата твърдина при Вратцата. В близост до това селище е открита керамика със специфични надписи, които се смятат за едни от най-старите в Европа. Предполага се, че от този период датира и едно от най-големите тракийски съкровища, изобщо откривани по българските земи, а именно Рогозенското съкровище, колекция от 165 сребърни съда.
През периода на Средновековието градът носи името Вратица. То е раннославянска форма на умалителното врата, вратичка, вратца. Това име е израз на самата местност, представляваща тесен планински проход, подобен на врата. Селището има важно значение през Втората българска държава, когато разширява площта си и се превръща в занаятчийски център, с развити стоково-парични отношения. Местните жители са се занимавали основно със земеделие и скотовъдство. Успоредно с това започва и развитието на медния рудодобив. През по-късен период те започват да се занимават и с грънчарство.
В годините на османското владичество Враца е гарнизонно и попътно средище. В османски данъчен регистър от 1553 г., градът се споменава под името Увраджа. Запазените документални свидетелства от Възраждането, представят Враца като важен стратегически укрепен град. Филип Станиславов през ХVII в. пише, че „поради неговата якост и положение, някога българският владетел е съхранявал там хазната“. Той е бил и епископски център в средновековна България. Поради стратегическото, транспортно и географско положение на Враца между Северна и Южна България, тя се налага и като важно средище на търговските и военни пътища за връзка на централните части и Балкана с пристанищата на река Дунав и северозападните краища. Враца е нееднократно опустошаван и възстановяван. Най-напред е пострадал при влашкия владетел Михай Витяз през 1596 г., а по-късно (в началото на XIX век), по времето на Осман Пазвантоглу, градът става арена на сражение между видинския феодал и султанските войски.
В структурата на Османската империя Враца, освен военна крепост с турски гарнизон, се оформя и като значим център на кааза с голям брой чиновници. Към края на XVIII и особено през XIX век, Враца се превръща в голям занаятчийски търговски и административен център. Градът се утвърждава като главен доставчик на селскостопански изделия, занаятчийски и колониални стоки за цялата околност. Именно това привлича вниманието на западноевропейските учени като Феликс Каниц и Фридрих фон Хелвалд. Преди тях, османският пътешественик Евлия Челеби оставя христоматийно описание на града и неговите нрави в произведението си „Сеяхатнаме“[2]. Но Каниц отива по-напред и прави подробен преглед на Враца и нейните търговци, занаятчии и забележителности в своето „Пътуване из Балканския полуостров“. Живописното описание на врачанската чаршия и пазара е ценен източник за историята на града: „Враца е днес още, както е бил и в миналото, един от прочутите търговски центрове на България…“ Интересът на западноевропейските пътешественици, на чуждите търговци и на чуждите консули не е случаен. Враца играе важна роля и във външнотърговския обмен на земите ни с европейските страни – Австрия-Унгария, Франция, Италия. Не само заради транспортната и търговска връзка, която осъществява между Южна България и дунавските пристанища, но и заради висококачествените врачански стоки – коприна, сахтияни, вино, златарски изделия, зърнени храни, едър и дребен добитък. Неслучайно във Враца се създават и цяла редица крупни, дори за днешните мащаби, търговски фамилни къщи, които откриват кантори не само из цялата Османска империя, но и във Виена, Лайпциг, Лион, Будапеща и Букурещ.
Враца с основание е определян от изследователи и творци като едно от големите средища на културен и стопански живот по време на българското Възраждане. В тази бурна епоха градът дава много личности, оставили трайни следи в политиката, културата и просветата. В този период процъфтяват занаятите, търговията, които в първите години след Освобождението превръщат Враца в модерен европейски град и оставят на потомците оригинални художествени образци в областта на златарството, грънчарството, коларството, тъкачеството. Столетия тук са работили прочутите врачански златари и заедно с представителите на другите занаяти в града – копринари, ковачи, медникари, винари – са спомогнали за запазване и развитие на народната материална и духовна култура. Достатъчно е да споменем достиженията на Врачанската книжовна школа, Банишкото, Врачанското и Черепишкото евангелие – истински шедьовър на средновековното калиграфско и златарско изкуство, златарската и меднощампарските работилници в Бистрешкия манастир „Св. Иван Рилски (Пусти) – Касинец“.
Произведенията на врачанските занаятчии, които се предлагат на пазарите и панаирите, отразяват по един пряк и същевременно уникален начин стопанското развитие на Враца. Те са своеобразен показател за промените в поминъка на града и неговите жители. „Петъчният пазар“ във Враца се налага в османско време при оформянето на града като средище за обмяната между жителите на планината и на полето. Именно този пазар, според местния изследовател Първан Първанов, увековечава прочутото описание на Феликс Каниц от 1871 г.: „Пазарът пред хана на Христо Савов представляваше очарователна оригинална картина, достойна за четката на един Хилдебранда. От тая голяма пияца се начева не по-малко оживената пазарска улица, понеже Враца е днес още, както е била и в минало време, един от прочутите търговски градове на България, свързан с добри пътища с крайдунавските пристанищни градове Лом и Орехово. Градските магазини се пълнят със сурови кожи, восък, мед, вино, кукуруз, едър и дребен добитък и други такива, идещи от големия и малък Софийски балкан, за да се изпроводят от тук с кола към дунавските пристанища, или с конски кервани през Балкана“. Тази картина е запечатила Враца в най-завидните дни за благосъстоянието на населението ѝ, породило не на последно място и високото самочувствие, с което наченали борбата за църковна независимост. Мястото на петъчния пазар неизменно е било на „чаршията“, т.е. на градския площад, мегдана, известен на старите врачани още с имена като „мейдана“, „пазаря“, „домус чаршия“, „турската“ или „джамийската чаршия“.
В тези времена, когато Враца е била цветущ търговски и занаятчийски град в пределите на империята, като водещ поминък започнала да се налага търговията. За това свидетелства архива на хаджи Тошо Ценович от края на XIX в. На врачанския пазар тогава са влагали труда си 400 къщи земеделци, 700 къщи джелепи, 700 къщи табаци, 150 дюгени обущари, 150 дюгени терзии и 100 бакали. С „джелепчилък“ – угояването на добитък за износ из огромната Османска империя се занимавали цели фамилии – Хаджитошеви, Печеняците, Мальовците, Масларците, Кръстеняците, Гуцовците, Бошняците и др. Търговските им връзки стигали до Виена, Будапеща, Букурещ, Цариград, Солун, Белград, Скопие и пр. Голямата износна търговия и на вълна, кожи, масло, сирене, лой, пастърма и др. давала добро препитание на мнозина врачани. Хаджитошеви пък допринасяли и за развитието на някои от занаятите – като изградили пръсната манифактура за производство на пашкули и свилени тъкани. От друга страна те изкупували произведенията на врачанските златари, табакчии, медникари, мутафчии, кундурджии и ги предоставяли на пазарите не само във Враца, но из целия Балкански полуостров, където имали търговски кантори. Благодарение на тази свободна търговия и изобилието на стоки и материали за нуждите на занаятчийското производство, врачанските занаяти процъфтявали чак до Балканските войни, когато свободните капитали от залязващата джелепчийска търговия и предприемчивите занаятчии довели до появата и на първите модерни работилници и индустриални предприятия в града.
Според проучванията на Димитър Бучински, основният поминък на голяма част от населението от по-средната ръка в града било абаджийството, коларството (кираджилъка), кожарството и грънчарството. Специална роля за налагането на Враца като пазарен център играе грънчарството. Бучински свързва пряко създаването на врачанския панаир, провеждан на празника Симеон Стълпник[3] с производството на грънчарските изделия, които многобройните врачански майстори разнасяли за продан из целия регион, от планинските села чак до Дунава, срещу жито и царевица, картофи и сирене, кожи и вълна. Така врачанските грънци, стомни, паници, лули делви, ракиджийски казани, ибрици, окарини се прочули и привличали купувачи на врачанския пазар. Грънчарството определяло облика на панаира дълги години, който представлявал еднодневен пазар за грънчарски изделия. Този факт не е случаен. Изделията на всяка от грънчарските фамилии имали своя отличителна запазена марка. Всред тях най-прочути са Пиронкови, които владеели и тънкия занаят за изработване на окарини и дудуци, ибрици, лули и павурчета. Родовете Бачкови, Бецови, Коцеви и Романски, се отличавали по предпочитаните шарки, цветове или украси на съдовете си. Лулите на Мишо Кьосов се продавали и в Цариград. И „петъчния пазар“, и площада, като „главна чаршия на Враца“, запазват ролята си в новата следосвобожденска история – десетилетия след настъпването на промените в облика и поминъка на града, видяни от Каниц през 1871 г. С разрастването на търговията масово навлизат и манифактурните, колониалните и фабрични изделия.
Лозарството и винопроизводството във Врачанския край имат своите традиции назад във времето. През ХІХ век те са основен поминък на много врачани. Благоприятните условия за отглеждане на лозата във Враца и Врачанско и особено старият сорт „Врачанска теменуга“ („Врачански мискет“), са способствали за производство на качествени вина. За огромно съжаление в края на ХІХ век бил пренесен от Америка в Европа и на Балканите неприятел – филоксерата[4], който станал причина за масовото унищожение на лозовите насаждения. От 1890 до 1900 г. филоксерната зараза изтребва напълно прочутите врачански лозя – общо 180 хил. дка. Добивите от 35 хил. тона грозде и 15 млн. литра вино остават в легендите и преданията. Към началото на войните са възстановени едва 600 дка лозя, както се казва „за адет“ и прочутите врачански лозя се превръщат в място за теферичи[5].
През следващите десетилетия отрасъла, макар и бавно, започва да се възстановява. Целенасочено се засажда предимно сорта „синя тамянка“. За да се избегне по-нататъшното разпространение на филоксерата се забранява засаждането на директни лозови насаждения, т.е. на необлагородени. По този начин се развива пепиниерството. Това значи използване на комплексно устойчиви подложки (Монтикола, Шасла и др.), върху които се присажда калем от желания в бъдеще сорт. Майсторлъкът в този занаят се свежда най-вече до умението да се постигне най-доброто срастване между подложката и присадника, поставени при специални условия и температура, влага, среда и т.н. Постепенно в лозарството се налагат много нови насаждения – памид, каберне, гъмза и врачански мискет. Днес наследниците на Дионис (Дионисий)[6] отново са на почит във Врачанския край и предават опита си на следващите поколения.
Изброените по-горе успехи неминуемо се отразяват и на духовния живот на града. През втората половина на XIX век Враца наброява над 2500 къщи, а населението на града се обособява в отделни големи махали. Строят се храмове, училища и красиви домове. Тук идва да работи бележитият духовен и народен будител Софроний Врачански. Именно във Враца епископ Софроний за първи път проповядва на български език, именно от Враца пламва борбата за прогонването на гръцките владици. Дейците от онези години са давали основание на врачани с гордост да заявяват, че те имат една голяма по численост и качество интелигенция, с каквато малко градове у нас могат да се похвалят.
Сериозен принос в просветното въздигане на Враца има изтъкнатият благодетел и дарител Козма Тричков (1806/8 – 1867). По всяка вероятност той е възпитаник в килийното училище на Константин Огнянович, който с подкрепата на Димитраки Хаджитошев, един от най-влиятелните първенци в Северозапада, разкрива през 1822 г. единственото по рода си в българските земи училище, където обучава учениците си в класически и хуманитарен дух. Във Враца Тричков се проявява като спомоществовател на новобългарската книжнина, а по-късно се нарежда и сред най-щедрите радетели за просвещението на своя народ. Този будител, за когото не се знае много, влага всичките си усилия и средства в името на националното осъзнаване и образование, защото според него: „Ако един народ не е образован и духовно свободен, кой ще го освободи след това от освободителите му?“.
Поради възникнали конфликти между Козма Тричков и местните власти, около 1825 г. той емигрира в Румъния. Това по никакъв начин не прекъсва връзките му с неговите съграждани. Преминавайки през изключителни трудности и с упорит труд, става едър търговец и трупа голям капитал. Така влиза в кръга на братя Евлоги и Христо Георгиеви, като един от най-видните представители на българското емигрантско търговско съсловие в Букурещ. През цялото врене на емигрантския си живот поддържа връзка със своите земляци, като активен деец на българската диаспора в Румъния[7]. Вместо да използва средствата за себе си, той избира да се посвети на дарителството, чрез което желае да подпомага образованието и добруването на народа си. През 1837 г. Тричков подкрепя Райно Попович, който издава свой преводен труд „Христоития и благонравие“, като в предисловието си книжовникът посочва, че превежда книгата, за да може да бъде използвана не само от гръцките, а и от българските деца. Тричков подпомага и българи, издаващи свои произведения в Букурещ като Петко Славейков и неговото последно издание на списание „Смесна китка“, съдържащо прозаически откъси и стихотворения по родолюбие.
По време на Кримската война (1853 – 1856), надеждите за скорошно освобождение на България се засилват. От 1862 г. Козма Тричков става член на Добродетелна дружина в Румъния, създадена от братя Евлоги и Христо Георгиеви. В същите години Тричков подпомага и българската черква и училище в Букурещ. В края на земния си път, Козма Тричков, който няма преки наследници, завещава цялото си състояние „за умственото развитие“ и просветно издигане на родния си град и Отечество.
В българската история през епохата на Възраждането се наблюдава стремително оформяне на родна интелигенция и буржоазия. През този период сред народа се открояват имена на личности от различен калибър, подвизите на които са от различно естество. Сред тях се срещат хора, които посвещават живота си на една главна кауза – пробуждането на българския народ. Един такъв герой е Кръстьо Пишурка, виден български учител, театрален деец, преводач, поет и народен будител.
Кръстьо Пишурка (1823 – 1875) е роден във Враца. Произлиза от виден врачански род с много книжовници в историята си, откъдето идва и прозвището Пишурка (пишещ, книжовен човек). Под напътствията на първия си учител Константин Огнянович, Пишурка продължава обучението си в Софийското елино-греко-словено българско училище, после в гръцкото училище в Пловдив и гръцката гимназия в Куручешме (Цариград). Образовал се в гръцка културна среда, Пишурка остава предан на своята българска същност и принадлежност. През 1847 г. се завръща в родния си град Враца и става учител в най-старото и прочуто врачанско училище – Възнесенското, като си поставя за задача да модернизира и разшири дейността му. Пишурка прилага гръцките методи на обучение, но с оглед нуждите на българчетата, като разделя учениците си на класове и въвежда класното обучение. В края на учебната година той провежда успешно и първия в града публичен училищен изпит.
На фона на успехите на младия и начетен българин, гръцкият епископ Агапий във Враца започва да чувства застрашено разпространението на гръцката култура. През тези години гръцкото духовенство целенасочено разпространява своята писменост и култура сред населението и немалко българи започват да се гърчеят. Дейността на учителя притеснява епископ Агапий и духовникът с правата дадени му от гръцката Цариградска патриаршия, се решава да прогони Кръстьо Пишурка от Враца.
Когато в дунавския град Лом научават за съдбата на врачанския учител, ломските първенци веднага изпращат покана към Пишурка да заеме поста на учител в новоизграденото там училище. Скоро след пристигането си, българският учител прави следваща голяма крачка в развитието на ломското училище и на учебното дело. Пишурка поставя надпис „Читалище“ над вратата на една от училищните стаи. Вътре лично нарежда собствените си книги на български, френски, немски, руски, сръбски и гръцки език, които са несъмнен знак за енциклопедичната му начетеност.
Наред с учебните и читалищни дела, Пишурка се отдава и на поетичните си влечения. През този период той създава стихотворенията си „Славей“, „Плач Вратци“, „Стихове на светаго Димитрия“, „Погребението на Петракия Видинца“, „Песен горчиво издишам“, „Ново побратимство“, „Днес ся вси драго веселат“ и други, отпечатани в „Цариградски вестник“ през 1849 –1850 г. Произведенията му не се отличават с особени художествени качества, но те постигат целта си – просвещаването на обикновените българи, които с интерес и увлечение ги четат.
През 1849 г. през град Лом на път за Шумен минават унгарските изгнаници- революционери Лайош Кошут и Ян Домбровски, с които Кръстьо Пишурка се среща лично. Това познанството става известно на властите и Пишурка е принуден да напусне Лом. За кратко време (1850 – 1851 г.) Пишурка се завръща и учителства в родната си Враца, след което отново се установява в Лом. В Лом Пишурка отваря частно училище, в което се записват множество ученици. Така общинското училище остава почти без деца, което принуждава първенците на града да възстановят Пишурка на стария му пост. Училището възобновява и читалищната си дейност. Така Лом се нарежда сред пионерите на читалищното дело в България. Официално читалището е открито на 23 апр. 1856 г. под името „Постоянство“.
През същата година Пишурка замисля и осъществява първото театрално представление в града, което ще бъде и второто в страната. По това време в Лом се установява врачанинът Ангелаки Йованчов, който отваря кантора за износ на вълна, храни, кожи и добитък и наред с търговските сделки дейно участва и в обществения живот на града. Изборът за ломския спектакъл пада върху „Многострадална Геновева“ – сантиментална пиеса с религиозно съдържание, възхваляваща феодалното рицарство. Пишурка превежда пиесата специално за случая и двамата с Йованчев играят главни роли.[8] Приносът в театралното дело на Пишурка е, че освен изпълнител на главната роля, той сам режисира спектакъла и така се явява първият български режисьор. Когато представя за първи път „Многострадална Геновева“ на 12 ноем. 1856 г., тя бързо покорява сърцата на българите. Сред публиката тогава са английският консул от Калафат Г. Дейвис, чужденци и любители на театъра от Видин.
Според някои източници, в началото на Кримската война Георги С. Раковски гостува на Пишурка в Лом, а впоследствие просветителят е арестуван във Видин. Жителите на града се застъпват за Пишурка и го спасяват от наказание. По време на войната Пишурка обикаля селата и увещава българите да не оставят родните си места и да не се преселват в Русия, защото руското крепостничество не е по-добро от турския господарлък и че „тамо е пустиня“, каквито са думите на Раковски. След войната Пишурка продължава своята дейност в полза на народа си.. Същевременно той става представител на издателството на Христо Г. Данов и открива книжарница в Лом.
Опонентите на Пишурка обаче не спират да търсят поводи, за да го уязвят. Така той е задържан във връзка с убийството на съгражданина си Никола Войводов на парахода „Германия“ през 1867 г. Повод за ареста е и новината, че същата година в Лом е създаден революционен комитет. Въпреки неволите, страстта към театъра у Пишурка не умира. През 1870 г. превежда пиесата „Изпаднал търговец или смъртна жертва“, която е поставена в Лом, а през същата година е играна и в Самоков. Влечението си към театралната дейност Пишурка продължава и чрез създадения от него църковен театър, където се представят драматизации по библейски сюжети.
Кръстьо Пишурка оставя след себе си забележително книжовно наследство. Той издава „Сбор от български песни“ в Браила през 1864 г. и „Кудкудячка или разни морални стихове и приказки“ във Виена през 1871 г. Преводите и компилациите, които той нарича „побългаряване“, включват „Аделаида, алпийската пастирка“, издадена в Белград през 1857 г. и „Опелото на Исуса Христа“ в Русчук (Русе) от 1869 г. Издава още „Момина китка или книга за секого“ във Виена през 1870 г., „Буквар за изучаване на българския язик за дятцата.“ през 1871 г. и последния му преводен труд „Рахилин плач“ в Белград от 1872 г.
Изключителна заслуга на Пишурка е, че той не само съчинява и побългарява, но и разпространява книжовните си трудове из целия Северозапад. Много от чуждите творби той превежда с оглед на нуждите на българската действителност. С цялостната си дейност Кръстьо Пишурка цели пробуждането на българите и тяхното ограмотяване. Пишурка умира на 6 ян. 1873 г. в град Лом. В последния си път той е изпратен със сълзи от „всяка народност в града“ се казва в некролога му, съчинен от учителя Никола Попов Панагюрец и публикуван във вестник „Ден“. Личност, съчетала в себе си ерудиция, дарование и находчивост, Пишурка привнася забележителен влог в националната култура.
Във въпросната епоха, за жените да преминават през прага на училището е било почти невъзможно. И може би, именно поради тези ограничения, се пробужда силното желание за знание у българките. Искането на промяна нараства все повече и повече, докато възпитаничката на майката на врачанския владика Агапий, Анастасия Димитрова, успява да направи една от основните революции в българското образование, а именно – да открие първото девическо училище в Плевен през 1840 г.
Една от ученичките на А. Димитрова е Цвета Кръстенякова (1825 – 1919). Тя е родена в град Враца, който вече е център на движението за културно-национална независимост. И тъй като врачани са ревностни радетели на просветата и образованието, те се стремят да привличат най-добрите учители. Така продължителят на делото на Константин Огнянович[9], Георги Софиянски, през 1831 г. приема и обучава 20 момичета, сред които и Цвета Кръстенякова, продължила обучението си от 1840 г. в Плевен при Анастасия Димитрова.
Завръщайки се във Враца, Цвета има само една цел – да основе девическо училище и да предаде своите знания и възможности. След като във Враца през 1840 г., по примера на Габровското взаимно училище, в двора на Вознесенската църква отваря вратите си двуетажната сграда на мъжкото училище, през 1843 г. се открива и така желаното девическо училище. В него започват обучение 130 ученички. А основателката Цвета Кръстенякова, е учителката, която обучава всички момичета. Липсата на сграда не попречила на учителката да извършва своето дело. През 1844 г. тя има шанса да се радва на нова училищна сграда, която е построена в двора на църквата „Св. Дванадесет Апостоли“. Самото училище било малко, но за сметка на това било изографисано отвътре, с икони по стените и места за сядане на ученичките. Преподавало се само на български език.
Така започнала „малката“ революция за жените в образователната система и във Враца, която дала тласък в развитието на културната и просветителска дейност в още едно кътче по българските земи. И на нещо, което личности като Анастасия Димитрова и Цвета Кръстенякова показват – как не само мъжете са склонни да извършват велики дела по онова време, а че българката е жадна за образование и култура, даващи равен шанс на всички момичета, независимо от социалното им положение. И съвсем не е случайно, че обучението в девическото училище във Враца дава своите плодове по-късно. Защото, както сочат сравнителните данни за грамотността в България през 90-те години на XIX век, във Враца тя по правило изпреварва средните стойности в страната, както при мъжете, така и при жените, но особено висок е темпът на нарастване броя на грамотните жени – 7 пъти в абсолютна стойност и 5 пъти в относителен дял спрямо общия за Княжеството. Още едно доказателство за непреходността на делото на Цвета Кръстенякова.
Следа във Враца, макар и за по-кратко време, оставят Петко и Иван Славейкови. Големият ни поет, публицист, фолклорист и политик Петко Р. Славейков (1827 – 1895) учителства тук към средата на XIX в. Няма точни сведения за пребиваването му – по всяка вероятност това е в отрязъка между 1844 до 1850 г., когато е учител последователно във Видин, Враца, Плевен, Берковица и др. Успоредно с това той развива широка културно-просветна дейност. До 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки, а в следващите години отпечатва първите си книги: „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“.
По-значимо във Враца е присъствието на неговия най-голям син Иван Славейков (1853 – 1901), който е роден в Трявна. Ив. Славейков споделя литературния и политически път на баща си, като използва причудливи псевдоними в творчеството си: „Малък славей“, „Барон фон Бръмбъл“ и „Чуруликов“. Още като дете, той учи известно време в английски колеж в Малта, а от 1865 до 1871 – в Роберт колеж в Цариград. След завръщането си в родния град става един от основателите и пръв председател на читалище „Трудолюбие“. След това е учител във Враца (1872 – 1875), където работи и след Освобождението (1887 – 1888).
От 1884 г. Иван Славейков е действителен член на Българското книжовно дружество, а от 1898 до 1900 г. е председател на неговия Историко-филологически клон. Славейков е кмет на София (1885 – 1886) и народен представител (1886 – 1901). Редактор е на вестниците „Целокупна България“, „Независимост“, „Търновска конституция“; той е и един от основателите на вестник „Знаме“. Освен това Ив. Славейков се занимава активно с изготвянето на преводи от английски и френски език на Р. Бърнс, П. Б. Шели, Х. Лонгфелоу, У. Шекспир, Ги дьо Мопасан и др. През последната година от живота си е просветен министър в правителството на Петко Каравелов.
Друг бележит врачанин е Васил Кънчов (1862 – 1902), който също избира политиката за свое поприще. Но той е преди всичко учен (географ, историк, академик на БАН), автор на множество географски изследвания на Македония. Роден в семейството на бъчвар, след като завършва четирикласното училище във Враца, през 1880 г. заминава със стипендия от общината да учи в Ломската гимназия. През 1884 г. завършва с отличие школото и през следващата учебна година е главен учител на врачанското четирикласно училище.
През 1885 г. Кънчов получава държавна стипендия и заминава да учи химия в Харков, където се запознава с Марин Дринов, но малко по-късно прекъсва образованието си, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война. След войната учи химическа технология – в Мюнхен и Щутгарт. В началото на 1888 г. заболява от ревматизъм, отива на лечение в Тирол, но губи стипендията си и се връща в България, без да се е дипломира. След като няколко месеца е учител в железарското училище в София, Васил Кънчов заминава за Солун, който по това време е още под османско управление. От септември 1888 г. той е учител по химия в Солунската българска мъжка гимназия, през 1891 г. става директор на българските училища в Сярско, а през 1892 – 1893 г. е директор на Солунската гимназия.
През този период Българската екзархия развива активна дейност в Македония, основавайки множество нови училища в цялата област. Кънчов често пътува в различни части на Македония, събирайки етнографски, исторически и географски сведения за посещаваните места. Работата му е забелязана от екзарх Йосиф, който през март 1894 г. го назначава за главен екзархийски инспектор на българските училища в Македония. Пътуванията на Кънчов му позволяват да изработи първата цялостна българска статистика на населението в областта Македония – „Македония. Етнография и статистика“.
През ноември 1897 г. Васил Кънчов напуска поста си в Екзархията с намерението да продължи работата си в България. След кратък престой във Враца, от 1898 г. Кънчов се установява окончателно в София. От същата година е действителен член на Българското книжовно дружество, дн. Българска академия на науките, като през периода 1898 – 1901 г. е деловодител и секретар на Историко-филологическия клон към него. През 1899 и 1901 г. е избиран за народен представител от Враца, а през 1901 г. става и подпредседател на Народното събрание. В началото на 1902 г. става министър на народното просвещение в правителството на Стоян Данев. На 6 февр. (24 ян. ст. стил) 1902 г. Васил Кънчов е застрелян в кабинета си в Министерството на народното просвещение от Тома Каранджулов, който се самоубива непосредствено след това. Каранджулов, родом от Прилеп, е бивш учител, уволнен поради непригодност. Така нелепо за съжаление завършва пътя на един изтъкнат български просветител, учен и политик.
За мнозина името на родения във Враца график и фотограф Анастас Йованович (1817 – 1899) е малко познато. Роден във Враца, неговата съдба е твърде интересна и заслужава по-подробен разказ. Баща му Иван е бил търговец и изнасял за Сърбия шаяци и аби, а оттам внасял други изделия – коси, железария, лен. Във Враца Анастас учи писмо и четмо при Константин Огнянович, който е от град Панчево, където имало българска колония. Когато Анастас навършва 9 години, баща му го отвежда да продължи образованието си в Белград (1826), където вуйчо му бил терзия и работел в княжеското шивашко ателие.
През 1832 г. в Белград се открива сръбска печатница с букволеярна. Там често се застоява юношата Анастас. На германските специалисти им прави впечатление неговата любознателност и той е приет, заедно с други свои другарчета да овладява печатарския занаят. Увлича се от рисуването и гравирането на букви върху метал. За успеха му говори следният факт – на него се поверява изписването на посвещение върху сабя, която княз Милош през 1836 г. подарява на барон Хердер. Две години по-късно друго важно събитие коренно променя живота на Анастас Йованович. Трябва да се издаде първият сръбски буквар, но печатницата не разполага с курсивни кирилски букви. Да се поръчат в чужбина би затруднило осъществяването на идеята. С направата на матриците се заема Анастас. След няколко седмици задачата е изпълнена, а впоследствие на „бял свят“ се появява и букварът.
Княз Милош Обренович високо оценил таланта на Анастас и препоръчал да бъде изпратен като стипендиант на специализация в Австрия. Там младежът се записал да учи в художествената гимназия във Виена. Изучава литография, гравиране върху мед и стомана, един от първите запознат с фотографията дагеротипия и талботипия. Анастас Йованович си поставя за цел да овладее „новото изобразително средство“ и след 2 години със собствена Дагерова камера прави своите първи снимки във Виена. Нещо повече – оптикът Прокеш му организира в града фотоизложба. През 1846 г. става и член на фотографското дружество.
Във Виена Анастас Йованович не е забравен от своя благодетел Милош Обренович, който често го посещава, поощрява го в пресъздаване на сръбската история в литографии. При него през 1852 г. идва и Николай Павлович от Свищов. Той има желание да постъпи в художествена академия, трябва да бъде подготвен по рисуване. Изведнъж го запленява фотоапаратът. Съвместната работа сближава двамата творци. По-късно Йованович ще му окаже помощ при отпечатването на литографии по сцени от романа на Велтман „Райна – българската княгиня“.
През 1858 г. в Белград отново е извършен преврат и Обреновичите се връщат на власт. Новият княз Михаил назначава Анастас Йованович на високия пост хофмайстер – „управител на двора княжеского“ – така след многогодишно пребиваване във Виена се озовава пак в Белград. В княжеския двор Йованович отваря фотографско ателие и за придворен фотограф е назначен българин от Самоков – Анастас Карастоянов, който по разбираеми причини се отказва от фамилното си „кара“ и под снимките се подписва само Стоянович. В Сърбия за първи път той налага така наречената репортажна фотография, прави и пейзажи от Белград и неговите околности.
Макар, че голяма част от живота му минава в Сърбия и Австро-Унгария, Анастас Йованович винаги се чувства българин и не забравя своя корен. Дори известно време се подписва под своите литографии „Танаша Йованович, българин литограф“. В своите мемоари за учението си в Белград през 1871 – 74 г. известният наш етнограф Димитър Маринов отбелязва, че Анастас Йованович е бил почетен член на българското дружество в града, в което участвали и много българи от Македония. През годините до своята смърт (1 ноем.1899 г.) Анастас Йованович живее както в своята стара къща в Белград, така и във Виена. Неговите биографи отбелязват, че е създал повече от 200 литографии, рисунки и над 800 фотографии. Те му отреждат, особено снимките, значимо място в световната фотография.
След Освобождението през 1878 г. Враца влиза в рамките на новосъздаденото Княжество България. Градът се налага като значим производителен център, в който традиционното занаятчийство прераства в модерна за времето си индустрия. Врачанинът Мито Орозов, едно все още неизвестно име за широката общественост, на базата на традиционното за града коларо-железарство създава през 1883 г. предприятие за производство на превозни средства – двуколки, кабриолети, файтони, коли за търговски цели и шейни. Скоро продукцията на Мито Орозов намира широко разпространение не само в България, но и на Балканския полуостров. От моделите на самоукия майстор се заинтересувал и Хенри Форд, който го определя като „личност с европейски мащаб, ум и знания“.
Мито Орозов (1859 – 1923) е основоположник на модерното коларство в България. Алеко Константинов пише за него в пътеписа си „София – Мездра – Враца“[10] следното: „Най-отрадно впечатление във Враца ми направи фабриката на Орозова, или по-вярно, самата личност Орозов!“. Роден във Враца, малкият Мито учи и жадно поглъща начални познания при учителя Десимиров, а след това при Иван П. Славейков. Стигнал до втори клас, на 17-годишна възраст той е принуден да прекъсне своето образование и да поеме грижата за издръжката на семейството (майка и сестра), поради смъртта на баща му. Става чирак при съседа им хаджи Ангел Йоцов – железар и майстор на печки.
Непосредствено след Освобождението, вече 19-годишен, Мито поема сам занаята на майстора. Непреодолимият му стремеж към взаимопомощ го кара да взима участие в различни обществени дружества. Такова е дружеството „Мравка“, прераснало по-късно във взаимо-спомагателно дружество „Успех“. През 1884 г. основава с приятели ученолюбивото дружество „Развитие“. Година по-рано, в съдружие с будния занаятчия-дърводелец Исая Тошев започва изработването на товарни коли и конски каруци с железни оси и обков. Това е началото на едно производство, на което Мито Орозов предвижда голямо бъдеще. И в действителност скоро добросъвестната и висококачествена изработка на тези коли създават все по-голяма клиентела, поръчките сериозно се увеличават. Освен буковия и чамов материал, доставяни от местните търговци, са били ангажирани специални доставчици, които да добиват, обработват и доставят основия материал, нужен за изработката на рамата, сандъка и колелата. Железните и бояджийските материали били вносни от най-добро качество.
През 1887 г. Орозов поема самостоятелно работилницата и назначава като главен майстор-дърводелец сърбина Йован, запознат с производството на тъй наречените тогава „модерни коли“ – брички, кабриолети и файтони. Допълнително ангажира и друг специалист (бояджия и тапицер) – унгарецът Едуард. Използвайки техния опит, умения и знания Орозов внедрява в производството си за няколко години цяла серия от такива коли. Подпомогнат материално от Иванчо Младенов, М. Орозов решава да построи собствена, пригодена за нуждите на производството сграда. За целта закупува общинско място на края на града и през 1893 г. построява една внушителна за времето си сграда. И когато през 1897 г. Алеко Константинов посещава Враца, писателят е възхитен не толкова от града и „фабриката“ на Мито Орозов, колкото от делото и личността на последния, като пожелава повече такива хора да се раждат в България.
Основното производство включва различни видове каруци, брички, кабриолети и файтони, теглени от коне. Файтоните били от общоприетия европейски тип и с формата на лодка. Те имали по-тежка конструкция, по-хубава тапицерия, с кожен гюрук, с патентови оси, а понякога и с луксозна месингова украса. Най-деликатната част на кабриолетите и файтоните е предният въртеж (колесията). Детайлите били изцяло изковани от желязо по модел на Мито Орозов. Характерни белези на изработваните „врачански“ тип модерни коли били прецизната им изработка, лекота и здравина. Изложените на първия Пловдивското панаир през 1892 г. бричка и кабриолет били закупени от Двореца, а изложените в Лондон през 1907 г. коли предизвикали огромен интерес и търсене.
Най-активното развитие на предприятието е в периода 1894 – 1912 г., което е свързано с общото бурно политическо и икономическо развитие на страната. Град Враца става известен като градът на модерните коли, а собственикът на фабриката Мито Орозов се ползва в града с името на изключително делови и почтен гражданин. За голямо съжаление Орозов загива трагично, след експлозия във фабриката. Честен и скромен, този самоук майстор е типичен представител на възрожденските майстори, които поставят началото на съвременната индустрия в страната.
Макар и да не е роден във Враца, Софроний е светилника и един от символите на града. Софроний Врачански (1739 – 1813), със светско име Стойко Владиславов, е врачански епископ, народен будител и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски. В началото той учи в килийно училище в родния си град Котел по старобългарски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. В 1762 г. е ръкоположен за свещеник. През следващите няколко години работи като учител и книжовник. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 г. в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис.
През 1792 г. Стойко Владиславов напуска Котел, служи в енорията в Карнобатско, пътува до Цариград, Света гора, Арбанаси и през 1794 г. става монах в Къпиновския манастир. На 17 септ. същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Тук той развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, често посещава манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. Именно тук той прозрял истината за елинското влияние върху българщината и събрал около себе си поборници за църковна автономия. След случилите се през 1797 г. размирици във Враца, предизвикани от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу, Софроний напуска града и пътува из Северозападна България.
През 1803 г. Софроний Врачански заминава и се установява в Букурещ, където служи като висше духовно лице. Най-добрите свои творби той пише именно в букурещкия си период. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и друг сборник – „Неделное евангелское толкование“. Следващите му творби „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на XIX век.
Борбата срещу гръцките фанариоти във Враца, на която поставя началото Софроний, е епична. До към средата на XVII век, българското население си е извоювало правото да посочва митрополити и епископи. Когато към края на XVII в. и през целия XVIII в. започва разпада на Османската империя, нещата имат друго измерение. Патриаршията без свян почва да тъгува с архиерейските постове и предоставя на митрополитите да ръкополагат и назначават епископи в овдовелите епархии срещу възнаграждение, което бивало винаги предмет на долен пазарлък. Доказателства за това ни дава самият Софроний Врачански. Той бил ръкоположен за епископ на Врачанската епархия, защото нямало друг кандидат грък, тъй като тогава са смятали Врачанската епископия за много бедна.
Малко по-късно, с издигането на икономическо и социално положение на населението във Врачанската епархия, регионът става апетитна хапка за сделки с църковни имоти и постове. Религиозният клир се раздвижил и се появили „специалните пратеници“ на разни манастири да събират помощи и да устройват цели кервани от поклонници за техните манастири. Тия пратеници или „таксидиоти“ представлявали Светогорски манастири, Рилския манастир, Синайският „Св. Катерина“ и Ватопедския. Във Враца е запазена архива, която съдържа интересна кореспонденция между манастирските управления и първенците на града. По тази кореспонденция се вижда, че главната мисия на таксидиотите е била да използват религиозното чувство на населението и да го обират по един хитър и безболезен начин.
Ватопедските таксидиоти са търгували дори с разни свети мощи, които сами фабрикували и населението скоро ги разбрало, че са обикновени шарлатани. Представителите калугери на Синайския манастир са действвали във Враца и във Врачанско под ръководството на един техен проигумен, заседнал в Търново, под протекцията на митрополията. Тяхната задача е била чисто обирническа, те са служили на патриаршията като потисници на народа и събирачи на българско злато и парици за целите на гръцките „велики планове“. Те имали в цялата империя на султана една истинска мрежа за експлоатация на наивното население. Ето защо врачани скоро им се „наситили“ и са ги прогонили от епархията.
Известно време Врачанската епископия принадлежала към Видинската митрополия. Как е станало отцепването на Врачанската епархия от Видинската митрополия и присъединяването и към Търновската, за това досега не са намерени данни. Предполага се, че търновския митрополит е бил недоволен от фермана на Осман III и е употребил всичките си усилия пред Цариградската патриаршия да се отмени старият султански ферман и му се отдаде доходната Врачанска епархия. След оформяването на това отцепване в 1762 г., Търновската митрополия изпратила за епископ във Враца гъркът Серафим (1762 – 1794). „Ролята на тоя фанариот, пише поп Георгиев, се е състояла само в едно, да събира колкото може повече пари. Серафим наложил тежки данъци на свещениците…“ Този архиерей свършил живота си в Търново, няколко месеци преди ръкополагането на Софроний Врачански.
Приемник на Софоний бил някогашния белградски владика Антим. Този врачански архипастир не се отличавал много от Серафим. Той отивал даже по-далече, не се завъртал почти никога в епископското си седалище, скитал по селата да събира данъци за църквата, налагал нови и всичко пазил изключително за себе си. Остра преписка била заведена между Търново и Враца и най-сетне самата власт се намесила, а Антим бил заставен да отпътува към Търново, откъдето не се върнал вече. Това било в 1812 г. На следващата година Търновският митрополит съобщил на врачаните, че Антим е изпратен в Ловеч, а на мястото му във Враца бил ръкоположен в епископски чин дотогавашния протосингел Методий, също грък.
Епископ Методий се явява в историята на Врачанската епископия като верен последовател на Антим, с тази още разлика, че той имал при това и порокът на доносничество и клеветничество против врачаните от момента, в който врачаните се поокопитили и почнали да разбират истинската грабителска мисия на техния духовен пастир. С идването си в града, той започнал да праща по селата врачанските свещеници да му събират не само определения данък за Владиците, но и други данъци, наложени от него, в т.ч. и храна. Безпътното поведение на Методий и грабителските му инстинкти отчаяли врачаните. В началото на 1820 г. те направили опит да го изгонят, но от Търново ги посъветвали да мируват засега. На следващата 1821 г. Търновският митрополит съобщил на врачаните с едно послание, че натоварил Методий да събира нови данъци за църквата, по силата на султански ферман и разпоредби от цариградската патриаршия. Това преляло чашата на търпението – народът се разбунтувал от тези явни грабежи и насилия и отказал да плаща. Първенци и народ най-сетне обявили открита война на владиката Методий, който бил принуден да освободи поста.
Приемник на Методий станал епископ Агапий. Дали този епископ е бил от българско произхождение, каквото предполага Фотинов, това не е установено. До 1845 г. светият отец се погаждал с жителите на врачанската епархия, дори спомогнал за развоя на учебното дело. Подозрения от некрасиво естество, конфликти с първенците за подбора на учителския персонал, каквито били случаите с Кръстьо Пишурка и Петко Славейков, създали впоследствие една тягостна атмосфера около епископа, докато най-сетне на 5 окт. 1849 г. той пада убит от куршума на един албанец.
Намерил се бързо заместник – на мястото на Агапий се курдисал епископ Партений, отново грък. Той обаче не могъл да излезе на глава със своите сътрудници и в скоро време епархията преминала в ръцете на един копривщенски авантюрист, хаджи Дончо, който бил ръкоположен за йеромонах в Хилендарския манастир с духовното име Доротей. В началото на 1850 г. Доротей успял да склони търновския митрополит Неофит Византийски, да го назначи като протосингел на Врачанската епископия.
Новият епископ се отнасял добре отначало с гражданите и населението, но истината лъснала след две години и врачани променили настроението си спрямо Доротей. В негово лице те съзрели защитникът на фанариотската политика и сега съжалявали, че са се излъгали в надеждите си за него като българин, че ще се солидаризира с тях за борба против гръцките митрополити и епископи. Врачанските първенци започнали да следят от близо делата на врачанския владика и не закъснели да съберат куп неопровержими доказателства за непочтени и дръзки дела, несъвместими с архиерейското му звание. Така те се добрали до първото и най-крупно престъпление на Доротей, извършено в съгласие и съдействие на стария даскал Васил Кръстеняков, а именно: присвояване състоянието на епископ Партений.
Врачани били в отлични отношения с мюдюрина Али бей, а кадията отдавна бил на тяхна страна. Стъпили на тази основа, те представили кавгата им с владиката като работа църковна, засягаща висшите духовни интереси на народа, обществения морал и достойнството на църквата. Врачанските първенци доказали на властта, че владиката се е провинил в много работи и че е нарушил каноните и превишил правата си, а най-главното, че е в съюз с фанариотите, срещу които българския народ се бори и има в тая борба моралното съчувствие на Падишаха.
Доротей преминал червената линия и започнал да пише до Цариград доноснически писма против врачанските първенци. Тук се случва едно чрезвичайно събитие – на менторът на врачани Александър Димитриев, който пристигнал в Софийския конак (сегашният дворец) по държавна мисия (той бил висш турски сановник), му било поднесено кафе с отрова. След няколко часа той умрял. Това бил директен удар срещу врачани, но този случай ги мотивирал повече и те удвоили своята решителност да изкарат борбата докрай. За целта те изпратили в Търново нарочна делегация от трима първенци да искат от митрополит Григорий отстраняването на Доротей.
Въпреки усилията си, врачани не успели със задачата за махването на Доротей. Това ги принуждава да заминат в началото на март 1860 г. за Цариград, снабдени с препоръки от митрополит Григорий до влиятелни личности в Патриаршията. На Великденското заседание на Патриаршеския синод един от уважаваните врачани, дядо Николчо, отпочнал речта си с думите: „С един ден няма да свърша да Ви разказвам“ и описал в черни рамки врачанският епископ Доротей. След пледоарията му и синода, и патриаршията разбрали, че каузата на този епископ във Враца е пропаднала. Врачанската делегация тържествувала. В празник се превърнал за врачаните денят, когато Доротей е бил преместен в София.
В тези борби активно участие взимат редица личности. Сред тях се откроява Димитър (Димитраки) Хаджитошев (1780 – 1827) – виден възрожденски деец, радетел за независима българска църква и светско образование. Димитраки Хаджитошев е роден във Враца в семейството на Хаджи Тошо Ценов – едър търговец и общественик. Димитраки получава престижно за времето си образование в родното си място и в чужбина. След това се включва в бащината търговия и развива търговски връзки с почти всички земи на Мизия, Румелия и Македония, а също така с Влахия, Сърбия, Русия, Австрия, Италия. В началото на ХІХ в. Хаджитошев е най-авторитетния първенец не само на Враца, но и на голяма част от Северозапада. Той се ползва с голямо влияние както сред турската администрация, така и сред българското население. Става епитроп на Врачанската епископия и ктитор на най-големите български манастири – Рилския, Хилендарския и Зографския. Повлиян от каузата на Софроний Врачански, Хаджитошев е сред инициаторите на първата дипломатическа мисия Замбин-Некович в Русия през 1804 г. Особени са заслугите му за подпомагането на просветата и здравеопазването, инициира откриването през 1822 г. на първото светско училище във Враца.
По времето на Хаджитошев Враца се утвърждава като важен административен, търговски и просветен център. Чрез писма до официалните власти в Цариград местните дейци успяват да сменят пет пъти турския управител, докато получат одобрен от тях човек – нещо нечувано дотогава в населените с българи земи. През 1824 г. се изправя срещу гръцкия митрополит в Търново Иларион Критски, с искане той да бъде сменен с българския владика Гавраил Бистричанин. Това довежда до конфронтацията с властите и убийството му на 24 апр. 1827 г., зад което стоят гръцките владици. В народното творчество се срещат песни и предания, които възпяват неговия героизъм като един от първите водачи на черковно-националното движение на българите. Започнатото от него дело се увенчава с успех след няколко десетилетия, когато е създадена Българската екзархия.
Няколко са храмовете във Враца, където българите търсят упование и надежда. Най-старата култова сграда в града е църквата „Св. Възнесение Господне“. Построена през 1848 г. при врачанския епископ Агапий, фактически тя е сред най-значителните по обем църковни сгради и особено действена обител през 70-те години на XIX в. При храма имало метох и женско отделение. В миналото столетие тук било открито народно училище, което носи името на храма и има заслуга за разрастване на просветното дело във Врачанския край. Великолепният дърворезбен иконостас на „Св. Възнесение Господне“, изпълнен в стил „ампир“, е дело на забележителния майстор-ваятел Антон Станишев от Дебър. Иконите от царския иконостасен ред са изписани от изтъкнатия представител на Самоковската художествена школа Димитър Зограф, наречен от съвременниците си „изкуснейши“. На по-късен етап към западната фасада на църквата са пристроени кула с камбанария. В близост до нея е издигнат паметник-монумент на големия книжовник и светец Св.Софроний Врачански.
Митрополският храм „Св. Николай“ е друга впечатляваща религиозна сграда, построена в периода 1865 – 1867 г.. Издигнат на мястото на стара църква, този грандиозен храм е резултат на труда и всдеотдайността на местната общност. Интериорът на храма е украсен с впечатляващи произведения на изкуството, сред които първите икони, изписани от известния художник Станислав Доспевски през 1874 г. Стенописите на църквата изобразяват славянобългарските просветители Св. св. Кирил и Методий, Св. княз Борис и преподобна Параскева. Куполът на храма е украсен със сложно изображение на Всемогъщия Бог, а под него на пандативите заемат място четиримата евангелисти. Осемстенната камбарания, северната аркада и параклисът са добавени и обособени по-късно. Крайният резултат е архитектурен шедьовър, който излъчва величие и красота.
Друго важно духовно средище, което пише история в Северозапада е Черепишкият манастир „Успение Богородично“ – разположен в Искърското дефиле, в диплите на Врачанския Балкан. Той е основан по времето на Втората българска държава през XII век, но се споменава и като обител, свързана с цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.). Възникването на манастира е свързано с историята на средновековния „Коритен град“, съществувал в близката местност Ритлите. Най-старото свидетелство за съществуването на обителта е манастирският устав (типик), писан в периода 1390 – 1398 г. Според документа манастирът и черквата са разрушени при османското завоевание. В средата на XVII век (1660 г.) манастирът е възстановен от видния български иконописец св. Пимен Зографски. По това време е издигната и сегашната църква. Главните постройки на манастира са от XIX век, а иконите са творби на тревненския зограф Витан Карчов. Стенописите са дело на Йонко Попвитанов. Дебърският майстор Велко Илиев дорисува живописта в новопостроената част на църквата – в купола и в удължението на запад.
В годините на националното Възраждане Черепишкият манастир „Успение Богородично“ се превръща в просветно огнище. През 1797 г. тук намира убежище от гонения Софроний Врачански. Манастирът е любимо място на Иван Вазов и Алеко Константинов, които се вдъхновяват за някои от своите произведения. В пътеписа „В българска Швейцария“ Алеко пише за манастира с присъщия си възторг така: „А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери…“ Манастирът и красивата околност вдъхновяват и прочутия унгарски пътешественик Феликс Каниц, който с право описва и нарича тази магия „Най-красивото място“.
В това историческо време е естествено мюсюлманската общност във Враца да си има също свой религиозен център. Като такъв се очертава най-вече „Ески джамия“ – построена към края на XVIII век, използвана за религиозни цели до 1867 г. Тя се намира в най-старата махала на Враца – „Кемера“, в подножието на планината, откъдето тръгват основните пътища към местността Пършевица и пещерата „Леденика“. Съществува версия на местния краевед Димитър Бучински, че ислямската обител е построена през 1449 г. Днес е запазена само основната сграда на храма, без минарето. Интересен е факта, че таванът на тази единствена оцеляла до днес джамия в града е украсен с еврейската „Звезда на Давид“. Освен необичайния символ на стената на култовата сграда, тя крие някои тайни и много интересни факти. Наред с това, в нея могат да се видят уникални и изключително рядко срещани фрески, които красят стените на джамията. Историята на самата сграда и стенописите са слабо проучени, като основен принос да бъде „разкрит“ храма има проф. Любомир Миков.
Първият стенопис е нарисуван през 1786 г. Стенописите представляват основно пана между прозорците и медальона, изписани в зенита на купола. Паната нямат аналог в декорацията на съхранените до днес паметници на османотурската архитектура. Най-впечатляващо е тяхното разнообразие. Характерна особеност е изобилието на лалета. Изкуствоведите проучвали врачанската джамия, са категорични, че стенописите по стените на култовата сграда са своеобразен апотеоз на лалето. Това според тях е повлияно от стила Лале, свързан с култа към това цвете, въведен в Османската империя през XVIII век (т.нар. епоха „Лале Деври“). Анализирайки стиловите особености, графичната техника и схемата на украса на храма, специалистите още спорят върху произхода на декоратора. Тезите са противоречиви – българин, мюсюлманин от Близкия изток или местен човек. По разкази на очевидци от миналото, минарето е било повредено от земетресение през 60-те години на XIX век и напуснато от местните мюсюлмани, които все още живеели тогава в града. Поради тази причина храмът е бил известен като „строшената джамия“. Днес „Ески джами“ е паметник на културата и архитектурата от национално значение.
Девическа гимназия
Използвани източници
Иванов, Вл. Житейска хроника. Пътят на един учител през два века от Враца до Видин. – София: Тип-топ прес, 2023.
Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца, т. 1-2. – Враца: Полипринт, 1998.
Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът, т. I-II. – София: Борина, 1995.
Николов, Б. От Искър до Огоста. – София: Алиса, 1997.
Радев, Ив. Софроний Врачански. – София: Наука и изкуство, 1983.
[1] Девизът на Враца е „Град като Балкана – древен и млад“.
[2] „Книга за пътешествията” (тур.).
[3] Симеон Стълпник, известен сред българите още като Симеон орач и Симеон брульо, е християнски светец живял през IV - V век.
[4] Микроорганизми от рода на нематодите, които унищожават кореновата система на лозата.
[5] Теферич – турцизъм: разходка на открито място, на въздух, обикновено с угощение; пикник.
[6] Древногръцко божество олицетворяващо плодородието, лозарството, гроздобера и винопроизводството.
[7] До 1861 г. Княжество Влахия и Молдова.
[8] Пет месеца по- рано чехът Йозеф Майзнер поставя първата в страната пиеса„Михал Мишкоед” в град Шумен, дело на Сава Доброплодни.
[9] Константин Огнянович (1798 – 1858) е български просветен деец от сръбски произход. През 1822 г. основава във Враца първото училище.
[10] Публикуван през 1897 г.
