През по-голямата част от XX век политическият живот на Запад беше организиран около противопоставянето между левица и десница. Понятията имаха съдържание. Партиите, медиите, избирателите и социалните институции се ориентираха спрямо този спектър. Левицата се свързваше с труда, преразпределението и обществените блага. Десницата – с пазарите, дисциплината и йерархията. Споровете засягаха начина, по който обществата трябва да разпределят ресурсите, да защитават работещите и да балансират частния интерес с общественото благо.

Но през последните десетилетия тази рамка се разпадна. Днес езикът на „ляво“ и „дясно“ продължава да се използва, но има все по-малко значение. Демократическата партия в САЩ, някога опряна на работническите организации и профсъюзите, се превърна в коалиция от професионално-управленски слоеве, градски културен капитал и корпоративни донори. Републиканската партия се отдалечи от идеологическия консерватизъм и се насочи към смесица от етно-национална обида, култ към личността и клиентелизъм, подкрепян от държавата. От стария спектър остана предимно символика. Нерядко приемствеността в политиките между различни администрации е по-голяма от разликата в тяхната реторика.

Тази промяна беше видима и преди, но последните години я направиха явна. Второто управление на Тръмп засили тенденции, които вече съществуваха: отслабване на федералните институции, разширяване на изпълнителната власт, използване на силовите структури за вътрешнополитически цели, изграждане на мрежи за патронаж. Когато Министерството на отбраната беше преименувано на Министерство на войната, мнозина търсеха в това ирония. Но такава нямаше. Жестът беше буквален. Държавата, която и без това управлява чрез сила и пазарна дисциплина, просто отхвърли евфемизма.

В подобна среда може да се очаква Демократическата партия да играе ролята на противотежест. Вместо това тя отговори с процедурен език. Днес нейните представители говорят за норми, учтивост и демократични ценности, без да се занимават директно с материалните условия на живота. Призовават към защита на демокрацията от авторитаризма, но оставят недокоснати основите на демократичния живот – икономическата сигурност, достъпните жилища, надеждните обществени услуги. Пропастта между политическия език и социалната реалност се превърна в бездна.

Цената на живота в големите американски градове нарасна драматично. Най-силен натиск оказва жилището. В Ню Йорк наемът за едностаен апартамент поглъща непропорционална част от дохода дори на образовани професионалисти. Грижата за деца струва колкото университетско обучение. Здравеопазването продължава да е водеща причина за лични фалити. Междувременно реалните заплати са стагниращи. Хората не просто се тревожат за бъдещето. Те се борят да оцелеят в настоящето. Това не е криза на възприятията, а структурна криза на достъпността на най-базисните предпоставки за нормален живот.

На този фон Зохран Мамдани се появи като водеща фигура в кметската надпревара в Ню Йорк. Националните медии го описват основно през идентичността и новостта: млад, роден в Уганда, с индийски произход, свързан с Демократичните социалисти на Америка. Но не биографията е причината за популярността му. Основната причина е, че Мамдани говори директно за материалния натиск, под който хората живеят. Програмата му се фокусира върху увеличение на минималната заплата, замразяване на наемите, увеличаване броя на достъпните жилища, публично финансирани грижи за деца, общински хранителни магазини срещу инфлацията и умерено увеличение на данъците за хората с високи доходи и корпорациите.

Тези позиции не са радикални. През 70-те и 80-те години те биха били в рамките на обичайната социалдемокрация. Днес изглеждат необичайни, защото в продължение на десетилетия политическата система третира цената на живота като личен проблем, а не обществен въпрос. Жилището беше превърнато в клас активи, а не в подслон. Обществените услуги бяха орязани или приватизирани. Профсъюзите отслабнаха. Политиките все по-често отразяват интересите на притежателите на капитал, а не на хората, живеещи от труд.

Това е ключът към подкрепата за Мамдани. Кампанията му привлече над 50 000 доброволци – хора, водени не от идеологически плам, а от разпознаване на новите реалности. Това не са само активисти. Сред тях са млади специалисти, учители, медицински сестри, служители в услугите, наематели. Много от тях никога преди не са участвали в избори. Ръстът на новите регистрации на избиратели по време на вътрешнопартийните избори беше безпрецедентен. Хората участваха там, където видяха, че политиката отново може да засяга реалния им живот.

Реакцията на Демократическия партиен апарат беше показателна. Вместо да подкрепят кандидат, който разширява участието, лидерите на демократите запазиха дистанция. Редакционни колегии предупреждаваха, че програмата на Мамдани е „нереалистична“, „рискова“ или „финансово безотговорна“. Бивши властови фигури се завръщаха като „отговорна алтернатива“, въпреки корупционните си биографии. Общият знаменател не е идеология. Това е защита на интересите на донорите, особено на имотния сектор, който е структурна ос на нюйоркската политика.

Тази динамика не е уникална за САЩ. В Берлин мнозинство гласува за отчуждаване на корпоративни собственици на недвижими имоти, които притежават десетки хиляди жилища. Правителството отказа да приложи резултата. В Париж, Лондон, Амстердам и Дъблин достъпното жилище се превърна в централна криза. Обществените работници са изтласквани все по-далеч от градовете, които обслужват. Средната класа се свива. Левицата се извинява с ограничения. Десницата експлоатира недоволството, но управлява в интерес на същите икономически сили.

Българският случай

Тази динамика често се подценява в България. Страната се възприема като периферна икономика, където ниските заплати, миграцията и слабите обществени услуги са „нормални“. Но натискът, видим в Ню Йорк или Берлин, е структурно сходен и тук.

Жилищата в София все повече се превръщат във финансов актив. Значителна част от градската собственост функционира като инвестиция, а не като дом. Заплатите растат номинално, но покупателната способност е ограничена от повишените разходи за живот. Публичните услуги са недостатъчно финансирани, което прехвърля грижата за тях върху домакинствата, най-вече върху жените. Най-сигурният път към по-добър живот си остава емиграцията. Политическата система не обсъжда тези условия. Тя ги приема като неизбежност.

Именно тук значението на Мамдани е показателно. Въпросът не е да се копират лозунги или програми. Въпросът е, че той показва следното: политиката може да се върне към материалната основа на живота. Когато политиката говори за жилище, труд, грижа и елементарна икономическа сигурност, апатията намалява. Хората участват, когато разпознават себе си в политическия език. България страда не от липса на проблеми, а от липса на език, който да ги формулира като политически, а не като лични.

Заключение

Възходът на Мамдани сигнализира по-широка промяна. Традиционното разделение ляво-дясно вече не описва реалността. По-важното деление днес е между хората, живеещи от заплата, и онези, които живеят от капитал и активи. Това не е идеологическа, а икономическа разлика.

Ако политиката не се приспособи към тази реалност, вакуумът ще бъде запълнен от актьори, които предлагат яснота, независимо от последствията. Алтернативата е възстановяване на политическия език около основите на живота: жилище, труд, грижа и възможността човек да остане в собствения си град.

Това е теренът, върху който се пренарежда политиката днес.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.