Според екзитполовете Доналд Тръмп е спечелил по-голям дял от латиноамериканските гласове, отколкото който и да е републикански кандидат-президент поне през последния половин век, а може би и изобщо. С 46% – увеличение с 14 процентни пункта спрямо 2020 г. – Тръмп надмина рекорда на Джордж Буш-младши с поне два пункта, а може би и с шест. Най-впечатляващите резултати бяха в окръг Маями-Дейд и в южната част на Тексас, където Тръмп спечели почти всички окръзи по мексиканската граница. Според проучванията на изхода от изборите в няколко щата, в които се водеха битките – сред тях Мичиган, Невада, Северна Каролина, Пенсилвания – маржът му сред латиноамериканските избиратели е нараснал повече между 2020 и 2024 г., отколкото между 2016 и 2020 г.
Всичко това е още по-изненадващо, като се има предвид, че Байдън и Харис не седяха безучастно, докато това се случваше. Те и техните съюзнически PAC [Комитети за политически действия] реагираха на изоставането през 2020 г., като похарчиха повече от сто милиона долара за реклами, насочени към латиноамериканците, и изпратиха хиляди доброволци да чукат на вратите им. През последните месеци на надпреварата, когато Камала Харис беше кандидатка на демократите, вътрешни лица в кампанията заявиха, че усилията се отплащат; след месеци на мрачни проучвания за Джо Байдън, Харис не беше далеч от същата латиноамериканска подкрепа, която беше постигната през 2020 г., и вътрешните лица твърдяха, че тези цифри ще се увеличат до деня на изборите. Трудно е да се каже със сигурност дали усилията им са били неефективни, защото Харис можеше да се представи дори и още по-зле без тях. Сред латиноамериканците в Джорджия тя се представи само с един пункт по-зле, а в Уисконсин – с един пункт по-добре, отколкото Байдън преди четири години. Но това е слаба утеха. Версията на демократите на доклада, който републиканците представиха след загубата си през 2012 г. – в който се твърди, че трябва да решат проблема си с латиноамериканците (и чернокожите, и азиатските американци, и индианците, жените, младежите и L.G.B.T.Q.) – вече се пише.
Определянето на вината дойде бързо. В предаването на Джой Рийд по MSNBC водещата призна, че мнозинството от избирателите от поколението Х и белите жени са застанали на страната на Тръмп, но каза на латиноамериканските мъже: „Вие сте отговорни за всичко, което ще се случва с вашите семейства със смесен статус и с вашите съпруги, сестри и абуели [баби] оттук нататък“. Либералният коментатор Ели Мистал написа в Туитър, че „чернокожите са си свършили работата“, като са гласували за Харис, но че „латиноамериканците поискаха този човек [Тръмп]. Надявам се, това да им свърши работа.“ Въпреки че латиноамериканците от работническата класа бяха заявили, че трудно могат да плащат наем, храна и бензин – и че президентът Байдън им е предложил малко или никакво облекчение – много политически анализатори отдадоха печалбите на Тръмп на някакъв колективен недостатък на [латиноамериканския] характер. Мистал отново се изсили, като написа в Туитър, че „латиноамериканците си мислят, че са бели“. (Всъщност много от тях наистина се смятат за бели.) Журналистката Паола Рамос написа в Туитър, че успехите на Тръмп сред латиноамериканците не се отнасят само до икономиката, но и са „преплетени с расизъм, ксенофобия, трансфобия“.
Вън от съмнение е, че тръмпизмът е пропит с усещане за превъзходство на бялата раса и че това е част от привлекателността му за някои латиноамериканци. С хора като [радикалния противник на имиграцията] Стивън Милър във вътрешния кръг на Тръмп администрацията му вероятно ще направи всичко възможно, за да преобърне вълната на демографските промени, отчасти чрез масови депортации. Но преместването на вниманието от това, което според самите избиратели ги е мотивирало, към нещо по-коварно, е колкото погрешно, толкова и опасно. Абсолютно възможно е латиноамериканците да разбират расизма и въпреки това да гласуват за расистки кандидат, за когото смятат, правилно или не, че ще им помогне да просперират. Нещо повече, грубото твърдение, че латиноамериканските поддръжници на Тръмп погрешно са диагностицирали основната причина за собствените си трудности и че всъщност са расисти и сексисти, не е начинът да започнем разговор, който може да ги накара да гласуват за демократите занапред. По-конкретно, противоречи на логиката и твърдението, че промяната от четиринадесет процентни пункта за четири години може да се отдаде на расизма, който латиноамериканците таят в себе си. Изведнъж от нас се очаква да повярваме, че новите латиноамерикански гласоподаватели на Тръмп са решили, че са бели, антиимигрантски настроени, транс- и хомофобски настроени?
Когато мисля за латиноамериканските избиратели на Тръмп, често се сещам за дядо ми по бащина линия, който също се казваше Джералдо Кадава. Откакто той почина, преди две години, преглеждам военните му документи, търсейки указания за това кой всъщност е бил той. Служил е във военновъздушните сили в продължение на двайсет години, от 1947 до 1968 г., след което е прекарал още петнайсет-двайсет години, работейки като миньор и механик в медна мина край Тусон и миейки чинии в местния кънтри клуб. През 1995 г., когато е почти на седемдесет години, е попълнил стандартен гериатричен формуляр за диагностициране на депресия. Отговорил е с „да“ на въпросите, които го питат дали се чувства „основно удовлетворен“ от живота си, дали е „обнадежден за бъдещето“ и дали смята, че е „прекрасно да си жив сега“. Но също така е отговорил с „да“ на въпрос, който го пита: „Притеснявате ли се много за миналото?“. На този въпрос той е отговорил, че е бил „дискриминиран“.
Какво е имал предвид? Опитах се да намеря отговор от други документи. През март 1969 г. молбата му за получаване на помощи по силата на G.I. Bill [помощи за бивши военнослужещи], за да се запише в университета в Аризона, е одобрена. „Все още не знам какво могат да предложат“, пише той, „но отивам, доколкото мога“. Така и не постъпва в колеж, защото, както пише по-късно, има къща, която трябва да плаща, и жена с две деца. Вместо това взема сто и четиринайсетте долара на месец, които му отпуска правителството, и се записва на курс в търговско училище по автомобилна механика. През август 1973 г. отново подава молба за обезщетения по Закона за гражданската реабилитация, за да „напредне“, като се сертифицира като „механик на дизелови двигатели, първи клас“. Две седмици по-късно молбата му е отхвърлена, тъй като курсът, който иска да посещава, не е включен в списъка с одобрени курсове. Десет години по-късно, през 1984 г., когато е на петдесет и осем години, отново подава молба за обезщетение, за да придобие някакво ново умение. Този път не казва какво точно се надява да прави, а само, че е „твърде стар, за да работи, и твърде млад, за да се пенсионира напълно“. В документите, с които разполагам, не се споменава дали тази последна молба е била одобрена, но си спомням, че през следващите години той работеше само спорадично.
Стремежът към постигане на определени цели, които той никога не е реализирал напълно, със сигурност е бил източник на разочарование. През целия си живот е бил „работник със синя якичка“ [ниско квалифициран], пише в една от молбите си за обезщетения, и това не е престанало и след края на военната служба. Бил е уволнен от медна мина, когато цената на медта рязко спаднала. Имал тридесетгодишна ипотека, която все още изплащал, когато за последен път е кандидатствал за военна помощ. Невинаги е получавал полагащите му се обезщетения за безработица. Стана ми по-ясно защо казваше, че живее с миналото, въпреки цялостното си щастие. И все пак последният ред на изявлението му гласеше: „Най-доброто нещо, което някога съм правил, беше да… на страната си“. Сканираното копие, с което разполагам, не е напълно четливо. Остава ми сам да попълня празното място. Но въз основа на това колко горд беше той от времето, прекарано в армията, смятам, че липсващата дума е „служа“.
Дядо ми беше просто латиноамериканец. Никога не е твърдял, че представлява някой друг. Но знам следното: работил е усилено, за да си изкарва прехраната, никога не се е стремял да бъде бял (бил е с няколко нюанса по-тъмен от мен), чувствал се е подведен от институцията, за която е работил, и е гласувал за всеки републикански кандидат от Рейгън до Тръмп, някои от които аз и други либерали сме наричали расисти или поне безразлични към проблемите на небелите американци. Той беше американец от първо поколение, който към момента на смъртта си беше гражданин на САЩ от почти осемдесет години. Заради всичко, което съм научил от него, ми е лесно да повярвам на латиноамериканците, които казват, че са гласували за Тръмп, защото демократите не винаги са изпълнявали обещанията си за защита и просперитет. Далеч не е сигурно, че ще го направи и Тръмп – но много латиноамериканци са достатъчно отчаяни, за да му дадат шанс.
Обвинението не е правилната стратегия. Да обвиняваш означава да възлагаш отговорност за някаква вина и заедно с това да твърдиш, че е нарушено някакво правило, има отклонение от норма. Според тази логика латиноамериканските гласоподаватели са се „отклонили от курса“. Но ако ще се учим на нещо от сега до следващите избори, то трябва да е, че за латиноамериканците няма предписан път. Те никога не са били „естествено“ либерални или консервативни, въпреки твърденията за обратното както от страна на демократите, така и от републиканците. Твърдението, че латиноамериканците са нещо „естествено“, е опит да се убедят партийните лидери, че латиноамериканците могат да бъдат спечелени, ако само те, лидерите, положат усилия. То има за цел също и да спечели лоялността на латиноамериканците – но никоя група избиратели, включително латиноамериканците, не трябва да бъде вечно лоялна към някоя партия, защото партиите не винаги са били лоялни към тях.
Латиноамериканските републиканци през 60-те години бяха сред първите, които посочиха, че лоялността им позволява на демократите да ги приемат за даденост. Много латиноамериканци окачаха портрет на [републиканския президент] Франклин Д. Рузвелт до изображение на Дева Мария от Гваделупа, защото неговият Нов курс им е помогнал да си намерят работа и да сложат храна на масата, но какво, питаха тези републиканци, им е донесла лоялността? Демократите, твърдяха те, са търсили гласовете им точно преди всеки избор, само за да ги пренебрегнат, докато отново не се нуждаят от подкрепата им.
Когато Ричард Никсън за първи път се кандидатира за президент през 1960 г., кампанията му създава център за набиране на работа и здравен център в латиноамерикански район на Лос Анджелис. След избирането му през 1968 г. той наема няколко латиноамериканци в администрацията си и под мотото „кафяв капитализъм“ разработва икономически програми, предназначени за издигане на латиноамериканските общности. Когато е преизбран, той става първият републиканец в следвоенната епоха, който печели около една трета от гласовете на латиноамериканците, което се превръща в очакване през следващите десетилетия. Осем години по-късно Роналд Рейгън печели подобен дял от гласовете на латиноамериканците, като апелира към тяхната работна етика, антикомунизъм, любов към семейството и вяра. Хиляди като дядо ми бяха убедени и станаха републиканци за цял живот.
Политическите консултанти, застъпническите организации и журналистите са допринесли за създаването на ситуация, в която намалената подкрепа на латиноамериканците за демократите се възприема като провал от самите латиноамериканци. Статия на корицата на списание „Тайм“ от октомври 1978 г., озаглавена „Ваш ред е да излезете на слънце“, посочва, че нарастващият брой латиноамериканци гарантира, че „те ще играят все по-важна роля в оформянето на политиката и политиките на страната“. В статията се цитира Раул Изагире, директор на Националния съвет на Ла Раза (сега застъпническа група с нестопанска цел UnidosUS), който заявява: „80-те години ще бъдат десетилетието на латиноамериканците“. По същото време в новинарските статии латиноамериканците започват да се наричат „спящ гигант“, който ще промени американската политика, ако някога се събуди. Около две десетилетия след като клишето за спящия гигант започна да се разпространява в националната преса, легендарният журналист от „Лос Анджелис Таймс“ Франк дел Олмо заяви, че той трябва да бъде „убит“, отчасти защото латиноамериканският гигант не е особено партиен; той се движи в различни посоки едновременно. Въпреки това много демократи се придържаха към идеята, че докато латиноамериканците излизат да гласуват, техният нарастващ дял сред населението ще бъде от огромна полза за партията.
В много отношения осемдесетте години бяха десетилетието на латиноамериканците, а десетилетията след това дори могат да се нарекат латиноамерикански полувек. През 1980 г. латиноамериканското население в САЩ наброява 14,8 милиона души, или седем процента от населението на страната. През 2023 г. латиноамериканците са повече от шестдесет и пет милиона, които съставляват около двадесет процента от населението на страната. През същите тези десетилетия броят на латиноамериканците, работещи в Конгреса, е нараснал от по-малко от десет до повече от петдесет. Един от тях, Марко Рубио, е на път да стане държавен секретар на Тръмп. Когато обсъждаме дали латиноамериканците са се асимилирали като американци, отговорът е „да“. Но Америка, в която латиноамериканците се асимилират днес, не е Америка от средата на ХХ век, когато групи като италианците са станали „бели“. Днес рапърът Бад Бъни пее на испански в „Saturday Night Live“, кандидатите от основните партии провеждат общински събрания по испаноезичните телевизионни канали, а перспективата да живеят без нас всява страх в сърцата на всички, които искат да имат постоянен достъп до храна, дрехи и грижи за децата си. Останалата част от Америка се асимилира в латиноамериканската, както твърдят писатели като Хорхе Рамос и Майк Мадрид.
И все пак обратната страна на идеята, че ние сме „гиганти“, е, че можем да бъдем обвинявани, което на свой ред води латиноамериканските организации за защита на човешките права в аргументационна задънена улица. За прогресивните организации изглежда, че латиноамериканците са решаващи само когато демократите побеждават. Клариса Мартинес де Кастро от UnidosUS заяви по-рано тази година, че латиноамериканците ще играят „решаваща роля“ на изборите, повтаряйки почти четиридесетгодишното утвърждаване на решаващата роля на латиноамериканския вот. Но по време на семинара след изборите, организиран от UnidosUS, социологът, с когото те работят, сподели слайд, според който латиноамериканците изобщо не са имали значение. Чакайте малко: имат ли значение нашите гласове или не? Застъпническите групи раздухаха идеята, че ние сме решаващи, защото десетилетия наред са се борили упорито, за да накарат кандидатите, законодателите и партиите да повярват, че латиноамериканците заслужават тяхното внимание и инвестиции на време и пари. Но може да получим още повече от тези неща, когато на нас се гледа като на гласоподаватели, които трябва да бъдат убедени, а не членове на единен избирателен блок – които заслужават да бъдат чути заради нещата, които казват за себе си.
