От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

siteground 1

 

Какво означава за вас думата „кокиче“?

Не бързайте да се питате дали не ви подбиват. Естествено, нямам пред вид самото цвете, а усещанията, понятията, асоциациите, които свързвате с него. Значи, ако си представим примерно света като някаква безбрежна, замръзнала, настръхнала, враждебна равнина, из която се разхождат единствено накокошинени таралежи, дето се бодат едни други при всеки опит за сближаване, то кокичето е точно отрицанието на всичко това. Кокичето – това е крехката, но абсолютно непобедима надежда-обещание за промяна, затопляне, размразяване, живот, нежност, уют, пролет, любов, мъзга, младежка енергия, ново начало, топене, лято … Кокичето – това е символът на живота, младостта и новото начало. Кокичето – това е анти-смъртта.

Но защо ви ги разправям всичките тези приказки, може би вече се питате. Ами, просто е. Защото вчера се срещнах и запознах с две такива кокичета. И то не просто предвестнички на нещо си, ами, както изглежда – вече част от една доста мощна пролетно-обновителна вълна, която очевидно напира да облее и пробуди застиналата, настръхнала, замръзнала, вечно очакваща вчерашния край на света татковина, която обитава моето собствено поколение, нещастен плод на българо-еди-каквато-си дружба. Нашето собствено възхитително отрицание. Нашето бъдеще, ако имаме късмет. Нашето всичко, ако питате мен.

Впрочем, тази история си има предистория, без чието разказване няма как да успея да ви обясня за какво точно става дума. Значи, нещата започнаха преди около година, когато Даниел – моят спасител във времена на технически сривове и компютърен гуру от висока класа – за пръв път ми спомена името Siteground.

„Значи“, вика ми така Даниел, „сайтът ти има принципен проблем, братко. Колкото и да го оправяме, колкото и да го стягаме, колкото и да го ремонтираме, това нещо не може да се оправи без радикални промени…“

„Тъй ли?“, инатя се аз. „И какъв примерно му е принципният проблем на моя сайт?“


Small Ad GF 1

„Ами бавен е“, вика ми Даниел. „Страниците ти все едно в петмез са потопени. Докато се отворят и станат за четене, вече си изгубил осемдесет процента от по-младата публика. Остават само старчоци, дето нямат друг избор. Това е.“

„Аха. И какво му е решението на проблема?“

„Смяна на провайдъра. Трябва да го преместиш на друго място. Тия немци, дето толкова ги хвалиш, са всъщност слаба ракия, днес вече има къде-къде по-кадърни хора и фирми, които ти предлагат далеч по-добра услуга, на същата или още по-добра цена.“

„И в коя фантастична страна ги има тия фирми?“, питам аз, готов да отговоря, че вече съм им сърбал попарата на американците (или поне на някои американци) и че, благодаря много, ама аз ще си остана при моите немци, щото те може и да са малко бавни, но затова пък са надеждни, братко – няма да те излъжат, няма да те оставят да си чешеш главата в неделя, няма да те прецакат, няма да те…

„Ами в България“, вика ми Даниел и си мълчи, чака да види какво ще му кажа.

Аз поемам дълбоко въздух, броя до десет, за да не му правя кефа да реагирам първосигнално, но грубата истина е, че павловските ми рефлекси са се включили точно на втората наносекунда след споменаването на думичката „България“ и че, волю-неволю, вече всичките ми алармени инсталации са включени, навсякъде по пулта на (под)съзнанието ми свети не червено, ами пембено, и единствената мисъл в главата ми е: „Българи! Да пази господ! Бегай да бегаме, Златко, че знаеш какво следва от тая галиматия! Не ти е за първи, не ти е за втори, не ти е и за трети път. Българин ако не те излъже, кой ще те излъже, приключвай разговора и – беж!“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А Даниел си се подсмихва от другия край на жицата и ми обяснява, че неговият собствен сайт вече ползва услугите на тая толкова магическа фирма, че тия хора са страхотни, че такива професионалисти и разбирачи не можеш да намериш никъде, че това, че онова…

„Мерси, мерси“, викам аз и се напъвам да не звуча кисело. „Мерси, ама чак толкова не съм закъсал, та да оставя българи да ме спасяват. Ще си остана аз при моите немци, благодаря много.“

Замълча си Даниел, дали се пообиди или нещо друго, но ме остави да си бера ядовете както намеря за добре, дал господ всекиму толкова дебела кратуна.

И така допреди около десет дни, когато – след множество гафове и разочарования от страна на моите тъй любими немци – най-после ми изпуши чивията и смених провайдъра си точно в разстояние на петнайсет минути. Добре дошъл, „Либерален преглед“, в България. Дупе да ти е яко, Златко.

И се започва тя една. Казано възможно най-кратко, не мога да си затворя устата от удивление. Тия хлапета – да ме прощават всичките, но аз от любов си ги тъй наричам – буквално ми издухват шапката. И то за броени минути…

Да започнем с това, например, че точно две минути след като натиснах копчето за сключване на договора (който е, цифром и словом, за някакви си пикливи сто евро годишно, плюс жълти стотинки), аз получавам лично телефонно обаждане от София, в което някакво безкрайно мило и безкрайно компетентно момиче (Виктория ѝ е името, между другото; Виктория Петрова, ако съм запомнил правилно) ме въвежда безкрайно търпеливо и приятно в особеностите на новия хостинг: какво да очаквам, какво да правя, кои са особеностите на техния интерфейс, как работи поддръжката и така нататък. Все неща, които аз и през плет не съм виждал, като услуга, имам пред вид, защото, ако и да съм в тоя занаят от доста години насам, такова чудо никога не съм преживявал, ей богу! Обикновената практика е да получиш имейл с някакво формално поздравление, а оттам нататък – троши си главата и толкова. Ти да не мислиш, че ще вземаме сега да ти сваляме звезди от небето за по сто евро на година? Осигуряваме ти присъствие в Интернет, кажи-речи без пари, останалото си е твой проблем. Аре бегай, данке шьон…

Тъй. Изкефвам се аз, а после, окуражен от приятното начало, им предлагам среща. Абе ще ми се нещо да се запознаем, хора, впечатлихте ме много, зажадняла ми е душата за среща с кадърни, на световно ниво българи, дали ще бъде възможно така…

„Абе, възможно“, викам си. „Работят хората денонощно, знаеш сам как е, айде сега…“

Но и тук – пак изненада. Пак приятна. „Ами ние нямаме такава практика, но щом настоявате, моля. Само обмислете предварително какво точно искате да ни питате, защото времето ни е малко, нали разбирате? Предварително ви молим за извинение.“

Бре, жега! Тук вярно дупки никакви няма, поемат ли те веднъж, тия хора се грижат за теб както си го пише в разните книжки по customer service, майтап няма, Златко. Вярваш, не вярваш, това е. Живички българи, дето не са българи. Фата моргана. Перпетуум мобиле. Фокус-мокус. Нъй!

Сега, за да не ви занимавам до утре с дълги-предълги подробности, прехвърляме кадъра с десетина дни напред. Аз вече съм в София, както обикновено със силно унило настроение, както обикновено подготвен за благинките на татковината (които не закъсняват, естествено – от чакането четиридесет минути докато смъкнат багажа от самолета на софийското летище, през грубия и мошенически настроен шофьор на таксито – уж „Окей“, уж нам си ква „сериозна фирма“, уж не знам какво, та чак до спарушената реалност на Слатина и Гео Милев, дето май още се възстановяват от американските бомбардировки през войната… Абе, кеф!)… Та, идва значи деня на уговорената среща, качвам се аз на метрополитена (който е супер!, както всички знаете), слизам на новата спирка в софийския Бизнес парк… и започвам да примигвам.

Сега, за да не изпадам в ненужна еуфория, самият Бизнес парк е смесена картинка, нека си бъдем реалисти. Накичени хубави, модерни сгради, но инфраструктурката, като започнеш да я оглеждаш отблизо, майка плаче по български. Бетонът излят през куп за грош, по пешеходната полоса в тунела зеят едни шахти като космически черни дупки, уж всичко ново, уж всичко модерно, ама по български направено: грозно, неугледно, потискащо, оставили са си ръцете строителите, майка плаче!

Онова обаче, което прави силно впечатление още на тридесетата секунда след като навлезете в тази нова и за мен силно удивителна част от София, са хората. Хората, които виждате наоколо. Значи, човешкият ландшафт тук се сменя като с нарицателната магическа пръчица. Няма я обичайната София на угрижени, отчаяни или озверени човешки визажи; онова, което наблюдавате тук, са си най-обикновени млади западняци, които очевидно имат добра работа и сравнително уреден живот, проблемите им са най-вероятно професионални, а не толкова екзистенциални; работят хората, борят се с реални проблеми, а не с призраци – и това е.

Малко по-късно влизам в голямата модерна сграда (фирменото представителство на Кока-Кола за България, в което хората от Siteground са наели част от третия етаж) – и моментално се чувствам у дома си. Точ в точ като в Германия – същата функционална уредба, същите хора, които почти не ти обръщат внимание, защото са заети с работа, същата изобилна светлина, същото всичко. Рая Стоилова – едното от двете очарователни кокичета, които споменах по-горе, ме води към частта от фирменото пространство, в която работи Лиляна Якимова, тяхната маркетингова директорка (защото тук офиси и затворени помещения няма – всеки е пред очите на всички, шеф или не). Аз се опитвам да се съсредоточа върху работата и да изключа от (под)съзнанието си гледката на изкусителната черна презрамчица, която наднича изпод тениската на Рая, сигурно за да напомни, че тук все пак работят живи, реални хора, а не машинки за правене на пари или каквото и там да било.

 

siteground 2

 

„Здравейте. Здравейте. Как сме днес? Ок, да отидем тогава да поговорим. С удоволствие, разбира се.“

И двете излъчват напълно неподправено спокойствие. И двете пробуждат в съзнанието силната асоциация с кокичета – уж крехки и нежни, да те е страх да ги докоснеш, но всъщност на мига ти е ясно, че тия същества не са онова, което виждаш на повърхността; че зад крехкия външен вид очевидно се крие онази сила, дето премествала ледници. Че…

Айде стига, обратно към деловата част. Започваме разговора – малко хаотично, тъй като за мен важното в случая е не толкова получаването на някаква кой знае колко подробна информация, а по-скоро опита за потвърждение – или опровержение – на онзи интуитивно пораждащ се (колективен) образ на нещото, което не мога да нарека с друга дума, освен „мечта“. Моята собствена мечта. Нашата собствена мечта, предполагам. Мечтата по едно друго бъдеще. Мечтата по едни други хора. Мечтата по една друга България.

И двете момичета, колкото и да ми е трудно да го повярвам, ми дават точно това. Няма компенсаторност, няма фалшове, няма игри на бизнес-поведение, няма нищо. Простичък и ясен разговор между хора, които говорят за неща, от които разбират нещичко (те двете – значително повече от мен, разбира се). Разговорът скача от чисто технически теми като кеширането на уеб-страници (изгубих ли ви тук?) до въпроса за това защо все пак са предпочели да правят бизнес именно в България, вместо да я напуснат, както уж го правят всички кадърни млади българ(к)и. И те ми обясняват всичко – спокойно, подробно, убедително. Тук няма какво да се крие, няма и какво да се доказва. Нещата, както е казал поетът, са прости и логични.

 

siteground 4

 

Започваме с историята на фирмата. Създадена е преди по-малко от десет години, от двама или трима младежи, които започват с много простичка идея: никой клиент да не получава отговора „ами не знаем“. Звучи някак тъпичко, нали? Ами то всеки може да започне с такава бизнес-идея, колко му е? Айде сега, кажете ми нещо по-интересно, нещо по-интригуващо. Издайте ми тайната, изплюйте камъчето, моля ви!

Момичетата се споглеждат и усмихват. Тайна няма, това е. Целият успех на фирмата се състои в това, че те отговарят на всеки ваш въпрос. На времето това е означавало мъчителни и трудоемки търсения из мрежата, докато намерят нужната информация (защото хостингът, тоест подслоняването на уебсайтове, е свързан с доста много и доста различни проблеми, както не е необходимо да ви обяснявам, разбира се). Днес вече по-голямата част от тази информация е стандартизирана, подредена, направена достъпна за всички членове на екипа, ясна и прегледна. (В това, между другото, бях имал достатъчно възможности да се убедя на практика в процеса на прехвърлянето на собствения си сайт, който не е никак малък и лишен от всякакви сложности; цялата процедура отне два часа, и то само защото бях пропуснал да им дам някои дребни, но важни подробности, инак сигурно щеше да стане и по-бързо). А това пък означава безумно компетентна, бърза и ефективна поддръжка. Представете си една автомобилна компания, която отстранява дребните, неизбежни и силно вгорчаващи ежедневието дефекти по автомобила ви в реално време, без да го спирате и без да ви занимават с каквито и да било подробности. Имаше проблем – няма проблем. Следващия, моля! Ето това е българският Siteground, поне според досегашния ми опит.

Другата важна подробност – изключителната бързина на техните сървъри, която е и основният аргумент при избора на хостинг – се обяснява чрез тяхно собствено технологично решение, ако и не непременно революционно: те просто са намерили начин за избягване на прекомерно честите допитвания до базата данни, които стоят в основата на (почти) всяко забавяне в мрежата. Значи, ако си представите базата данни като един вид делфийски оракул, който знае отговорите на всички въпроси, но е малко бавен и муден, защото го питат едновременно от един милион места, то решението, разбира се, е да се поставят посредници между оракула и питащите, които просто запомнят отговорите за известно време, без непременно да разбират значението им. Питате – получавате отговор – и бегате. Кой го интересува, че отговорът бил идвал не от самия оракул, ами от посредници? Айде сега, глупости.

Продължаваме разговора, като се прехвърляме на други, вече съвсем не-технически теми като техните собствени животи, мотивации, проблеми и надежди. На първо място – най-важният, най-ключовият от всички въпроси: кое ви накара да останете? Кое ви убеди да не си грабнете шапките?

Следват нови спокойни усмивки. Ами просто е – тук шансовете ни са по-добри.

Мооооооля? Аз ги изглеждам недоверчиво, очаквайки (неизбежното) обяснение, че се бъзикат. Ами не, напълно сериозни са. В чужбина бихме били никои, просто капка в морето. Тук сме първопроходци, тук сме едни от малкото, тук шансовете ни за лична и професионална реализация са далеч по-добри.

„При условие, че правим бизнес в целия свят, а не само в България“, уточнява Лиляна.

Ааааа, така кажи бе, човек. Нещата постепенно започват да придобиват смисъл. Разбира се, че може да се живее нормално – че и повече от нормално – и в България. Решението е просто – да надскочиш границите (и ограниченията) на тази малка и все още силно провинциална страна. Да не се оставиш да те командват и направляват тъпанарите. Да излезеш от обхвата на мутрите. Да бъдеш не-българин в България. Оттам нататък границата ти е светът, естествено. Просто точно като колумбовото яйце. Друг е въпросът, че – поне засега – това го владеят малцина.

„Ами да, така е“, отговарят момичетата.

„Кой за каквот’ чел“, както казват по моя край. Всичко е ясно, да влезе убитият.

 

siteground 3

 

Започвам да ги разпитвам за очакванията им, що се отнася до бъдещето на страната. Тук ентусиазмът им видимо намалява, макар и да си остава далеч от тъй обичайния нашенски песимизъм.

От културата не очакват особено много. Слабичка е, засега не подава сигнали за възстановяване (ако изобщо някога я е имало). Политиката – да, но само защото имат надежди, свързани с конкретни хора. Инак като цяло българската политическа прослойка…

Окей, окей, айде да сменяме темата…

Но тук вече двете се усмихват любезно, поглеждат часовниците на телефоните си и ми казват без ненужни заобикалки, че времето им е ограничено. Хубав разговор (може би), но…

Ех, жалко, тъкмо бях започнал да се разпалвам истински…

Разделям се с двете очарователни момичета някак странно объркан, малко като в просъница. Вярно всичко много красиво, много хубаво, но дали наистина е реалност?

(Ей на тоя въпрос, както се казваше в онзи стар виц, ще ви даде отговор новият даскал по география…)

Само че тоя виц ще ви го разправям някой друг път, защото, предполагам, в главите ви вече чукат купища други, далеч по-важни въпроси.

Ако все още могат де… Тоест, ако възприемате себе си – и действително сте част от – нещото, с което всеки от нас свързва надеждите си за бъдещето.

Нещото, което се мърда. Нещото, което отказва не само да се предава, но и да умира. И което гледа без страх накъм онова мътно огледало, наречено „бъдеще“…

Хайде, стига толкова приказки!

Сполай ви, до следващия път!

май 2015, София

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...