Тази история сигурно ще бъде трудна.

Казвам това не защото темите ѝ са чак толкова сложни – виждате заглавието сами – а защото се породи в резултат на една сложна нощ. То не бяха сънища, не бяха видения, не бяха умувания. И всичко ми изглеждаше така феерично и вълшебно, така забулено от омаята на Морфей – най-могъщият сред всички вълшебници –, че в края на краищата едва успях да се въздържа да не скокна начаса от леглото, както си бях по пижама и всичко, та да затракам по клавишите като едно време, когато се раждаха почти всичките ми истории.

Е, не посмях. От години насам къщата ми е пълна с гости, та затракам ли на компютъра по петльово време, веднага пробуждам гостенина, който спи в стаичката до моята дневна/нощна (там където пиша де), и не мога, нито пък смея да го правя, от много време насам, къде от неудобство, къде под принудата на онази най-задължителна правда – човещината.

Но пък в замяна на това се зарекох да захвана щом само се поразсъни къщата, почнах едно, после друго, после трето, четвърто… И ей ме на, вече съвсем не пресен, напъвам се да събера отломките на среднощните си размишления в някакво цяло, вече доста опърпано и окльощавяло, защото магията, то се знае, се изпари яко дим, щом само Морфей се оттегли обратно във вълшебническите си покои… Но млъкни сърце. Започвам, започвам.

Видите ли, мислите човешки – това беше едно от хрумванията на тая нощ – имат нещо сходно с естеството на спагетите. Искам да кажа, в единствения си вид, годен за наслада и консумация, те имат изглед малко така неглижовен, ще рече заплетен и усукан по най-невъзможни и непредвидими начини, но пък, за да станат предлагаеми и, ако щете, продаваеми, те трябва първо да бъдат изсушени, подредени в някакви корави и определени форми, после пакетирани, после наджиджани с всевъзможни финтифлюшки, и накрая изложени на показ в красиви и горди опаковки, един вид, елате, та ме вижте.

А чак след това хората, ако рекат да им обърнат някакво внимание, ще си ги вземат дòма, ще ги разопаковат, ще ги подложат на процеси, които отново ги превръщат в усуканата и неопределима маса, която са си по природа, та да ги изконсумират и направят от тях нещо изцяло свое, собствено.

А това последно нещо може да се окаже толкова различно от онова, което самите вие сте влагали, че понякога, Бога ми, може и да ви се вгорчи живота от тая пуста човешка непреводимост, де го чукаш, де се пука. Но с това трябва да се свиква и да се живее без оплакване, защото такава е съдбата ни човешка, да бъдем обвързани с милиони невидими връзки на всевъзможни (не)разбирателства, и именно чрез това да ставаме човеци, а не поради липсата му.

Ей затова единствените истории на тоя свят, от които остава следа някаква, са ония, които позволяват на другите човеци да изпридат от тях свои собствени, направени по свое усмотрение, истории. Всичко останало го отвява вятъра.

Та ще започна с това: най-после, след месеци отлагане, прочетох Градинарят и смъртта на Георги Господинов. Не знам защо, но с всички негови книги все така ми върви – залежават ми се с месеци, а понякога и с години, я на компютъра, я на някой прашасал рафт в библиотеката, доде ги разлистя и изгълтам като невидял, за броени часове, а после затъна в дълго, насладително умуване – като това тук – за да изпреда от тях своя история, напълно несравнима с оригинала, но моя, собствена, тоест най-вкусната на тоя свят.

Преди да захвана със смисъла, който ми се удаде да извлека от историята на Георги, имам един куп неща за обясняване – някои от тях лицеприятни, други по-малко. Да видим как ще ви се сторят на вас.

С Георги ме свързва отдавнашно познанство (няма да се напъвам да го представям като приятелство, защото е прекалено спорадично и моментно, ако и винаги под знака на взаимна добра воля). Започна се то някъде през 2003-та, когато написах първия си по-дълъг есеистичен текст, Жегата като въплъщение на българското, а след това с юнашка храброст го изпратих на Литературен вестник, където по онова време той беше редактор (не съм наясно с постовете в това издание, моля за извинение ако обърквам едно или друго). Съгласиха се веднага – сигурно не без негово участие – и оттогава винаги съм изпитвал благодарност. Първи опит, първи успех, за мен не е дреболия.

Няколко години по-късно, сигурно е било накъм 2007-ма, (а може и да е било и по-рано, защото бебето Рая май още не беше се появило), ги поканих с Биляна у дома – бяха в Берлин за известно време. Беше хубав, човешки разговор, от който ми е останал само вкусът на средиземноморските вкуснотии – мазила разни, плюс арабски дъхав хляб. Странно нещо е паметта, няма укротяване, няма подредба. Каквото иска, това си прави, ако не ни е напуснала съвсем, да пази Господ.

Още по-късно, вече през 2014, направихме тук, в галерията на Лидия Цанкова, чудесно авторско четене на Физика на тъгата – получи се наистина вълшебно, разговорът се оформи толкова спонтанен и богат, че и днес ме е яд, дето не ми стигна акълът да го запиша (аз бях модератор на срещата).

Оттогава насам сме се виждали веднъж или дваж, все за броени мигове, та вече дори ми е малко неудобно да разправям за някогашните ни досегвания, но всичко това ми е важно, защото имам да изповядам нещо трудно за изричане.

Работата е там, че Георги е един от малкото хора, към които изпитвам завист. Мисля, че не е черна, бяла завист е тая, инак нямаше да бъда в състояние да говоря за нея, но завистта си е завист – израз на усещане за маломерност и малоценност – и човек трябва да се изправи срещу нея, да се зарови дълбоко из дебрите ѝ, за да намери причините, инак няма изплуване, няма измъкване, оставаш роб на собственото си безсилие и това е.

Та, завистта моя, доколкото съм в състояние да я прозра, идва не от усещане за маломерност пред измеренията на таланта и успехите на Георги. Не е това, сигурен съм. Що се отнася до таланта, не знам дали такива неща могат да се сравняват, нито пък вярвам, че в това има някакъв смисъл, но усещането ми за неговия талант е благо, радостно и лишено от мрачни нотки. Не изпитвам потребност от доказване на нещо си, радвам му се, наслаждавам му се, уча се и се изправям пред него без усукване, ако и да съм дребно човече – метър и шейсет срещу неговите доста повече.

Успехите му – дай Боже всекиму – са, разбира се, несравними с нищо, което мога да положа тъй лесно и видно на масата, но откак  написах Аспергер, тоест историята на семейството ми, успях да се убедя – или да се надхитря – че имам точно толкова успех, колкото заслужавам, и че това ми е напълно достатъчно, за да живея с усещането за спокоен, пълноценен и удовлетворяващ живот. Не е като да съм засипан с творчески лаври, но не е и като да нямам неща, които ме изпълват с чувства на гордост и удовлетворение. Коренът на завистта ми не идва и от това, значи.

А идва този корен, доколкото го провиждам, от завист пред характера на Георги – благ, уравновесен и толкова мек и приятен, че просто няма как да не го харесваш и да не се чувстваш готов да му помагаш и да го подкрепяш с каквото можеш. Ей затова му завиждам, но, както казах, с бяла, не черна завист, защото ми е напълно ясно, че такива неща са от съдбата драснати, не може да ги промени човек. Какъвто си се родил, такъв си вървиш през тоя свят, такъв си и отиваш от него.

Та, прочетох значи книгата за неговото семейство, после погледнах към моите – онова, в което бях дете, както и това, в което съм баща, а вече и дядо – и намерих много обяснения за различията между характерите ни, моя и онзи на Георги. Различно беше семейството, в което израснах аз, различен беше и начинът, по който си отидоха от тоя свят родителите ми, а това, не ще и дума, са неща важни, съдбовни и животоопределящи.

Родителите ми, хора от обичайния български сорт – дребна буржоазия, преоблечена в дрешките на тогавашното „безкласово“ общество – прекарваха дните си в безкрайни дрязги и пререкания, не помня ден от живота си да е нямало някакъв скандал. Това правеше домашната атмосфера вечно невротична и някак престъргваща; едва ли е чудно, че и аз, и брат ми напуснахме семейното леговище щом само ни се удаде първа възможност и обърнахме гръб на старците и родното място без много-много угризения: чао, мамо и татe, and thanks for all the fish!

Все пак си мисля, че в едно отношение основата ни бе положена много здраво – и това беше сравнителната небрежност към имоти и ѝмане, която не ни позволи да затънем в някоя от ония семейни битки, многобройни примери за които дава както родната ни класика, така и ежедневието. Не се счепкахме никога, успяхме в хода на времето да изгладим грапавините, с които бе осеяла душите ни семейната идилия, и в края на краищата изпратихме от тоя свят и двамата си родители без каквито и да било чувства на потискан гняв или прикривано отчуждение. Помагахме им през тежките години, не позволихме да ги смаже несретата на жестокия пост-социалистически преход, направихме така, че да живеят със съхранено достойнство и без онези старчески ходения по мъките, които сполетяха толкова хора в тая вечно несретна страна. Не се осрахме.

Разказвам това, за да обясня първо на себе си особеностите на онова, което се очертава като зрелия мой характер – навъсен, чепат, понякога непремерен в остротата си и склонен към вербална агресия, но в същото време закътан в усещане за пълна отдаденост на нещо, което бих нарекъл усет за справедливост и мяра. Залитам, вероятно по-често, отколкото ми се иска да призная, но падам рядко – и никога не се задържам долу. Това е основното себеусещане, с което живея: едно човече-играчка тип „пиян Пенчо“, което се изправя веднага, колкото и да го накланят хората или животът надолу. Изправя се, отърсва се като мокро куче и продължава напред.

И това дължа отново на родителите си.

Поглеждам образите, които рисува Георги в Градинарят, и после своите собствени спомени. Разликите са много, но има и множество прилики – странни на фона на напълно различните човешки типове и характери, ако и произлезли от доста сходен „материал“, особено откъм бащината страна. Баща ми, физическа противоположност на високия, кокалест мъж, който Георги представя – беше дребно и тантуресто човече, каквото сигурно бих бил и аз, ако не беше ежедневният тормоз на спорта, вече толкова години – но пък удивително подобен нему по характер, а и по онази добре позната способност да заплита смешни, понякога малко нелепи, но винаги безкрайно забавни истории, изпредени от грубата нишка на провинциалното българско ежедневие.

Мек да му е гробът. Изпратихме го с неговите истории – и досега си спомням оня вечерен заупокой, преди повече от двайсет години, когато въздишките и плачът постепенно се смениха с грейнали очи и потискан смях (ей, грехота е – погребение е, хора). То не бяха истории, не беше чудо. Та комбайнерската, та оная с любениците, та рибарската, та тая, та оная. Чета книгата на Георги и виждам пред себе си моя баща – същият като неговия, макар да си приличат колкото Дон Кихот и Санчо Панса. После иди и кажи, че нямало такова нещо като български културен генотип. Е как да го няма, като буквално очите ми избожда от страниците на тая прекрасно написана книга.

Разликите, види ми се, трябва да идват откъм майките. Георги не говори много за неговата, не и в тази книга, а за своята съм разказвал неведнъж, тъй че ще ви спестя по-нататъшно ровене из семейните подмоли. Било каквото било, направило ни е такива, каквито сме. Всичко е ясно, а последният, моля, да затвори вратата.

⸻ ❦ ⸻

Сега, може би най-странното в тази лъкатушна история е самият ѝ повод. Беше сън, много странен, като всеки нормален сън, но особен с това, че го запомних – станах посред нощ и го издиктувах на телефона си, доколкото успях да го задържа (никак, ама никак не съм добър в това изкуство, запазването на сънищата; чезнат ми по-бързо от котка, хваната да лочи млякото, дявол ги взел с всичките им гиздосии).

И ето как изглеждаше сънят ми:

Важното, както винаги в сънищата, е атмосферата – нощна, но някак не съвсем тъмна, защото всички сцени бяха озарени от неонова светлина, неизвестно откъде. Получава се някакво усещане като от картина на Ел Греко – източникът на светлина сякаш иде от самите фигури, а не от това, което ги обкръжава.

Та в този сън аз отново живея в България, но всичко в нея е омешано до абсурд – жилището, в което живея, е някъде в София, но заедно с това то е точно подобие на онова, в което израснах в Преслав. Срещам се, напълно случайно, с жена, с която имах връзка преди много години, българка. И двамата сме леко смутени, но усещането е по-скоро на привличане, отколкото на отблъскване, междувременно наближава Нова година и – тук вече започвам да запълвам празнини, защото в съня ми всичко се подреждаше от само себе си, докато сега, наяве, ми се налага да измислям „логични“ обяснения за онова, което ще се случи…

По някакъв начин се оказва, че и двамата сме поканени на новогодишно парти у общ приятел, правителствен чиновник от среден калибър, не особено корумпиран, така че не е неудобно да се отиде у тях, пък и някак природно много симпатичен, по начина на милия Марин Бодаков, лека му пръст. Егото, сигурен съм, управлява спомена, защото тя цялата грейва, когато узнава, че ще бъдем на едно и също място, после се появява ей този съновен елемент, който не успях да си обясня напълно – а може би го скалъпвам сега, за да навържа магията в някаква логика.

Та, уговорката в някакъв момент изведнъж се обръща така, че всеки от нас е обещал да празнува в жилището на другия. Приготвяме, значи, най-добрата трапеза, която можем да си представим, а след това отиваме при „другите“, където са направили точно същото – и всички преживяваме някакъв вид вълшебна Нова година, каквато има само в сънищата – или във филмите на късния Бунюел, кой както си избере.

Хубаво, но тук нещата се заплитат още повече. Кой у кого точно ще ходи? Както сигурно е станало ясно, ние сме група от трима, тоест кой в кое жилище ще ходи, кой къде ще празнува, всичко това не е обяснено ни най-малко в съня ми, та подхождам аз към начинанието доста предпазливо, тръгвам най-първо да го потърся тоя общ приятел, най-неочаквано и без никакъв преход се оказвам в някакъв луксозен столичен мол, ама шик, нещо от камък строено и старо, не е като тия ветроалуминиеви грозотии, дето ги натресоха съдè в София – а той вече там, костюмиран, издокаран, готов да започва празненството.

„Ама чакай“, викам, „нали щяхме…“

„Извинявай, братле“, отвръща ми той, „лично тоя и тоя го организира това новогодишно парти, нямаше как да откажа, ето ти тука ключа от къщи“.

Бре, жега. Вземам аз неговия ключ, давам му моя – и беж накъм тях. Както си му е редът в сънищата, телепортирам се там за едно мигновение, кацвам пред кооперацията, сцената – едновременно тъмна и озарена от онази незнайна светлина, дето я споменах в началото, а там – моята позната, цялата поруменяла от студа, хубава и сладка като младо момиче, макар и на моите години.

„Здравей“, викам, „как така, на едно и също място?“

„Не знам, тук трябвало да дойда.“

„Ма нали него го няма?“

„Щели сме да празнуваме с родителите му“, вика тя. „Били много културни хора.“

И тук тозчас се появява една старица, благообразна такава, с руско излъчване – дворянско, благородно – не от стандартно-нашенските.

Вече сме около масата, ние двамата с моята позната, плюс двамата старци, други хора няма. Започваме вечерята, но изведнъж разбирам, че това парти май ще е нещо като изпит, защото старицата, дама начетена и самоуверена, тозчас ме подхваща.

„Чела съм ги аз вашите книги“, казва, „дайте сега да поговорим малко за тях. Ето тази например, Градинарят и…“

Аз се зачервявам и изпотявам на секундата.

„Ама чакайте“, викам, „това не е моя книга, тя е на Георги.“

„Няма значение“, вика ми старицата, „тя само изглежда като написана от друг, а всъщност си е вашата история, за вашия баща е писана.“

„А, не!“, опъвам се аз. „Ние сме друга порода мъже, объркали сте тук нещо, при нас никой не се залежава на легло, прибира ни едноръката с по един удар, като дървета от гръм ударени си отиваме…“

Старицата нещо се разлютява, започва да ме гълчи и кори, аз се изпотявам още повече…

И се събуждам.

Няма никой. Само светлината още стои пред очите ми – неонова, без източник, като че ли и тя се чуди в чий ли сън е попаднала.

А историята човърка и човърка – напира да бъде изказана, да се появи на бял свят, макар и без ни най-малка представа как, дали ще заинтересува някого, и дали изобщо е история, по дяволите.

Берлин, октомври 2025

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.