Част 4

ПОСТУЛАТИ

• Нацията не е даденост, а произведен процес.
  
  
• Българският национален проект възниква чрез последователно „производство“, а не чрез „пробуждане“.
  
  
• Балканските национални проекти са структурно компресирани и ускорени.
  
  
• Просветителската фаза е преднационална и не води автоматично към национализъм.
  
  
• Политизацията предхожда национализацията и не е тъждествена с нея.
  
  
• Национализмът се появява като инструмент за масова мобилизация.
  
  
• Сан Стефано въвежда компенсаторна логика в проекта.
  
  
• Милитаризацията е следствие от вътрешен натиск, не отклонение.

⸻ ❦ ⸻

Това е първото нещо, което българският исторически разказ отказва да приеме. Вместо това той говори за „пробуждане“, за „осъзнаване“, за някаква скрита същност, която просто чака своя момент, за да се появи на бял свят.

Този език е удобен, защото освобождава от мислене. Но не обяснява нищо.

Нацията не се „появява от само себе си“, тя не е резултат от „естествения ход на историята“. Тя се създава в резултат на целенасочени усилия, влагани в хода на дълго време от националните елити. Нацията се „сглобява“ в хода на определени културни и технологични развития.

Език, училище, църква, печат, организация – това са елементите, които, взети заедно, започват да произвеждат българска общност, каквато преди това не е съществувала в този вид.

Този процес не е гладък, не е линеен и никога не е гарантиран. Българският случай е показателен не защото е уникален, а защото е ускорен.

По правило балканските национални проекти се развиват под исторически, политически и времеви натиск. Там, където други общества разполагат с десетилетия за културна консолидация, тук всичко трябва да се случи наведнъж. Фазите на формиране се застъпват, пречат си и взаимно се изкривяват.

Затова и началото на българския национален проект изглежда съвсем различно, ако от него бъде махнато булото на митологията. В началото няма национализъм. Има просвета.

Паисий, Софроний, Берон, Априлов не мислят в категории на „враг“ и „нация“. Те мислят в категории на изоставане, на нужда от знание, от език, от образование. Това е опит за подреждане на един свят, който дълго е бил живян без собствен разказ.

Тук няма омраза към „поробителя“, макар да има силен гняв срещу културно доминиращата неосманска сила на времето – гръцката. Няма призиви към масова мобилизация, няма политически претенции. Има усилие за културно наваксване.

Това е модернизация без национализъм.

Едва след това идва политиката. Но не така, както сме свикнали да я виждаме в типичния исторически разказ.

Раковски, Каравелов, Левски въвеждат организацията, дисциплината и действието. Появява се и военната форма, конспирацията, рискът. Но национализмът тук все още не е в пълния си вид. Няма етническа истерия, няма тотализация, няма идея за нацията като върховна ценност, която оправдава всичко. Политизацията е налице, национализацията – още не.

Това разграничение е ключово и почти винаги се пропуска, дори когато от протоколите от разпитите на Левски пред османския съд става ясно, че той е мислел за конспиративни организации И СРЕД БЕДНОТО ТУРСКО НАСЕЛЕНИЕ.

Историята обаче се разказва така, сякаш всичко води неизбежно към национално мотивирана борба и завършен национализъм. А това не е вярно. Национализмът се появява по-късно, при други условия и като решение на конкретен проблем.

Проблемът е необходимостта от масова мобилизация. Когато проектът трябва да стане масов, той се нуждае от ускорител. И го намира в национализма.

С национализма за пръв път в масовото българско съзнание започва да се насажда едно ново чувство – или по-точно нова техника на действие: омразата.

Омразата не е страничен ефект. Тя е инструмент. Тя съкращава пътя между идея и действие, премахва колебанието, заличава сложността и разпределя ясни роли: „ние“ срещу „тях“.

От този момент нататък проектът се променя качествено. Той се затваря, става агресивен и започва да мисли себе си чрез противопоставяне. И така губи способността да се коригира.

Освобождението не решава този проблем. Напротив. То идва отвън, като резултат от чужд конфликт, и заварва проекта недовършен. Революционната мобилизация не е достигнала до собствена кулминация. Държавата се появява като инструмент, който не е изработен отвътре.

Получаваш държава, без да си преминал през процеса, който може да те научи как да я използваш. Това създава дефицит, и то не временен, а структурен. Националното въображение остава пълно с образи на борба и жертва, но реалният опит на политическо действие е ограничен.

Проектът не може да се затвори и не може да се успокои.

И тогава идва Сан Стефано.

Това не е просто поредният „исторически епизод“, а най-големият психологически взрив в новата българска история. За кратко се появява образът на „пълна България“ – тотална, завършена, справедлива и предполагаемо велика.

А след това той изчезва почти веднага. Онова, което остава, не е просто разочарование. То е травма, с която не сме се разделили и до днес.

От този момент нататък проектът се пренастройва. Той вече не изгражда, а възстановява. Българският национален проект се превръща в проект за компенсация, при това на всяка цена и без особено внимание към „второстепенни“ неща като бавното изграждане на нормално функциониращо общество и държавен апарат.

Тези „дреболии“ са изместени от една-единствена свръхидея. Политиката се превръща в опит да се върне нещо, което никога не е съществувало в реалността, а само в символа.

Компромисът – политически, културен или добросъседски – става подозрителен. Умереността започва да изглежда като слабост. Времето се превръща във враг.

Това е логиката на компенсаторното мислене. И тя не изчезва. Тя се самовъзпроизвежда, защото всяко частично постижение само подчертава мащаба на „липсата“. Проектът започва да се върти около собствената си травма. Оттук нататък милитаризацията вече не изглежда като крайност. Тя започва да изглежда като единствения възможен изход.

Когато времето липсва, напрежението расте и целите са формулирани като абсолютни, войната се превръща в инструмент. Не защото някой непременно я иска, а защото я произвежда самата логика на компенсаторното мислене.

Войната в новата българска история идва не като резултат от случайности или грешки, а като неизбежно следствие от компенсаторността на националния проект.

Българският национален проект не е „неуспял“. Той е деформиран, ускорен, претоварен, вкаран във фаза, за която не е подготвен, и оставен недовършен.

Затова той не изчезва. Остава като структура, като навик, като начин на мислене, като универсално решение на всички проблеми.

И продължава да действа дори когато условията, които са го създали, отдавна вече са изчезнали.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.