Случайностите, казват, били дребни намигвания на Госпожа Съдбата. Казвам това, защото попаднах на тази книга „случайно“. Живея далеч от България вече от много години насам и знам за нея все по-малко. Но това име, Йоанна Елми, се беше запечатало в някакво ъгълче на съзнанието ми благодарение на едно-единствено споменаване, някъде в едно от чуждестранните интервюта на Георги Господинов. Не знам защо, не търся и обяснения. А „случайността“ се състои в това, че започнахме да си говорим след повече от мимолетна среща във Фейсбук. С което и приключи всичко случайно. Напълно сигурен съм в това.
Да присъстваш с отсъствието си сигурно има и някои особени, трудни за регистриране привилегии. Като например това, че можеш да помолиш напълно непознат човек да ти изпрати книгата си – и той или тя ще реагира нормално, човешки, няма да те изгледа косо и да те попита нещо от рода на „ама чакай сега, откъде-накъде?“ След което дори можете да започнете приятелски разговор.
С което лесното свършва.
Мислех си, че всички тия неща вече ги знам. Че съм подготвен за ролята си на странен странник, че не се опитвам да се завирам в ничий живот и мисли, че си знам мястото, че…
Човек си мисли, Господ отгоре се усмихва.
Да кажа, че се оказах напълно неподготвен за всичко, което последва, би било нещо като оня виц, в който питат някого си дали може да свири на пиано, а той отговаря, „не знам, още никога не съм опитвал“. Само дето в моя случай аз си мислех, че вече съм опитвал.
Още от първия момент, далеч преди да сме започнали да говорим, се оказах впримчен в цяла плетеница от емоции, с които ми се наложи да се оправям бавно и търпеливо, без да обръщам внимание на драскотините по самолюбието и себесъзнанието, които оставаха след тях. Оказах се, на всичките си години, впримчен в някакъв вид усещания за незначителност и маломерност. Затърсих съвети – „кажете ми, Йоанна, как се прави така, че цялата тази професионална пасмина, гилдията на литературните агенти, да ви обърне внимание? Аз, знаете ли…“
Тя ми отговори – мило, непринудено и внимателно, но дори и това не укроти дивите напъни на компенсаторност, които ме разпъваха отвътре като след прекаляване с недоузрели плодове. Започнах да чета книгата, без да си давам ни най-слаба сметка за това, че усещанията, емоциите, мнението, което нямах намерение да ѝ спестя, вече са били оформени предварително, че всичко, което мога да кажа, вероятно се свежда до вариации на тема „виж кво, аз може и да маам гащи на колелото по Берлин като някой пишман Радой Ралин, но инак, хей, хей, хееееей“.
И записах. Отначало истински дребнаво – защо мъжки граматически форми за женски съдържания; защо майката е „лекар“, след като тя е лекарка, не е ли достатъчно това, че мъжете в България ви командосват всячески, та и сами се подлагате на диктатурата на мъжкия език, момичета мили български? Защо това, защо онова?
В началото тя все още се опитваше да разговаря, сдържано и принципно, без да се поддава на подобни емоции. Но след това аз бръкнах по-дълбоко в арсенала си и извадих базуката.
„Йоанна, във вашата книга няма Бог. Няма измъкване, няма спасение, няма надежда. Има само епигенетика и всичко, което тя товари върху плещите ни. Още никога не съм срещал толкова много талант, който да ме мачка и забива в земята с такава мощ.“
Имах благоразумието да я помоля да не ме взема прекалено на сериозно, поради което разговорът продължи още известно време.
След което историята ѝ ме застигна и прасна точно между очите – с такава сила, че в продължение на немалко време се чувствах като потопен под вода. Въздух, въздух, въздух! Всичко, което искам, е малко въздух.
И вместо да си замълча, да изчакам малко, докато отмине и тая вълна, отново затраках по клавишите. Нищо на тоя свят, дори и възрастта, не може да премахне вътрешното ми припряно пале. Аз правя каквото мога – то прави каквото си поиска. Вече шейсет и три години.
О, колко опиянен бях от вдъхновението си. Колко пламенно ѝ поднесох извиненията си, колко обстойно ѝ обрисувах емоциите, с които книгата ме тресеше като юнак – коте, колко хубави и изпълнени с обич думи ѝ изпратих.
В резултат на което тя замълча, тоя път наистина.
„Направени от вина“ е книга за нещата, с които, предполагам, израстваме всички, или поне повечето от нас, в тази пресушена от слънчеви ласки страна. Това е книга за жестокостта.
Не ме разбирайте погрешно – жестокост има навсякъде, не искам да ви занимавам с поредните приказки от вида „няма други като нас“. Но нашата си жестокост, особено когато е облечена в прокъсаната антерийка на онова, което в България минава за родителска грижа, все пак си остава много особена, много „мила и родна“, тя влиза под кожата на човека така, както не могат да го направят никакви млади Тьорлеси или Демиановци. Тя просто е нещо, което продължава да ни тресе до гроб, независимо от това с колко точно предпазни саркофази може да сме я покрили по-късно.
Аз също съм се опитвал да пиша за това – единственото чуждоезично издание на „Реквием за никого“ беше описано като „книга, която представя една страна, в която жестокостта е част от структурата“. И въпреки това се оказах напълно неподготвен за онова, с което ме пресрещна челно „Направени от вина“. Безумното насилие – и семейно, и обществено, което е станало до такава степен неразделна част от живота, че дори и „правоохранителните органи“ (и особено те) изглеждат буквално комични в тромавите си и непохватни опити „да озаптят“ бащата, който бавно, но неотменно губи всякакви човешки черти. Писъците на жените, непроизнесени, неизречени, скрити сред пожълтелите листа на потайния семеен архив. Безразличието на всичко и всички, самите те прекалено заети със своите собствени версии на точно същото. Битието българско – бито, та пребито до премаляване, до обезчовечаване, до оскотяване.
„Тъй шъй тя“ – казват хората от моя край. И това изглежда е всичко, което е по силите на повечето от нас.
В нечие друго описание всичко това би било непоносимо банално, отблъскващо, може би дори дразнещо (кой/коя от нас не е бил/а удрян/а по носа с думи от рода на „ай стиа ся, стиа си са праила на толкоз важна?“). Но в прозата на Йоанна те се превръщат в яркоцветни филизи, в стръкчета, изникнали насред паважа, в зеленина сред бетона, в глътка чист въздух насред блатото. Като всяка проза, наситена с истинност, тя въздейства по начин, който не може да бъде описан другояче освен като „магически“: тя просто преодолява несъзнателната съпротива срещу „грозното“ и „болезненото“, принуждава ни да четем въпреки тръпките, които ни побиват волю-неволю на всеки няколко страници, заставя ни да се вглеждаме по нов, непознат досега начин в нещата, които ни заобикалят. Тя ни заставя да се очовечаваме.
И в тази бавна, незабележима, почти оспорима еволюция, е надеждата за всички ни. Надеждата, че подлежим на промяна.
Безкрайно банално, да не кажа глупаво, би било да се каже, че книгата е написана през много, много сълзи. Но изключителното при нея е, че е написана и с поне мъничко кръв.
Като всяко нещо, което идва право от сърцето.
Берлин, септември 2024
