Някои истории се появяват светкавично, като Атина от главата на гръмовержеца, други се нуждаят от малки вечности, за да получат форма и съдържание. Да пукна на място, ако знам кои в края на краищата се оказват по-истински.
Във всеки случай тази тук е от вторите. Започва с откъс от нещо, което съм писал преди осем години и продължава с разговора, който се е оформил под него, тоест не добавям нищо ново към текст, който е очаквал самостоятелната си поява в течение на много дълго време. Чист колаж, ако предпочитате.
И въпреки това го възприемам като нещо напълно ново. Преди е бил невидим, сега изплува на повърхността. Малко като разликата между неродено и живо дете, ако питате мен.
Впрочем, да не губим повече време в приказки.
Историята започва с едно заявление, което хората с право възприемат като спорно, просто защото е формулирано прекалено общо:
Никога не правете животите си зависими от (мисълта за) Успеха!
За мнозина от вас тези думи може и да прозвучат малко подозрително: в края на краищата, нали всички днес се опитваме да мерим животите и разбиранията си по ония на Запада. А каква по-западна идея от онази за Успеха, за постигането на благополучие и добруване със собствени сили, със собствените две ръце?
Не ми се спори, пък и не мисля, че някой от нас разполага с време за подобни спорове. Работата, скъпи младежи, е в това, че Успехът – или поне успехът по нашите си тукашни ширини – е леконравно пиле, което каца по рамене, които си е избрало самò. И, което е много по-важно, то не сàмо каца, но и цвъка. Погледнете събирателната група, известна под названието „успешни българи“, днес и сега – и може би няма да се налага да уточняваме повече основите и понятията си…
Онова, което се опитвам да ви кажа, всъщност е много просто: няма по-лесен път към продаването на собствената душа от онзи, който е застлан с мечти по Успеха (и това важи не само за България). Действително, има немалко примери за хора, които изглежда са успели да го изминат и без да заплатят тази тъй съдбовна цена (покойният Стив Джобс например), но като правило, струва ми се, е далеч по-добре човек да поставя цената на душата си над онази на успеха, отколкото обратното.
На което получих следния отговор:
Не съм сигурна до колко разбирам историята ви за успеха. Не са ли успехът и мечтите неразривно свързани? Нима амбициите винаги са лошо нещо? Имам чувството, че вие засягате единствено лошата страна на „успеха“ – тази, която изисква прекалено много жертви и изключва сбъдването на мечтите като понятие. Но нима тя е единствената? Съмнявам се. Всъщност има и друга. И според мен тя гради хората като личности.
Заобиколена съм от хора, които нямат никакви амбиции, никакви пориви към това да постигнат нещо пвоече в живота… И понякога изобщо не ми харесва. Това е другата крайност на нещата. Е, истината май винаги е някъде по средата?
Не съм съгласна и с коментара по повод успелите хора в България. Някои от тях са наистина достойни и аз самата познавам такива. Има разбира се и другата крайност, но ми е малко тъжно, защото хората сякаш виждат единствено нея. Единствено лошото. Него го има, но нима то е всичко?
И не на последно място- не мисля, че да посъветваш някого да следва мечтите си звучи кичово. Всъщност е прекрасно.:)
Като цяло речта ви е хубава с много стойностни моменти, единствените точки, с които не съм особено съгласна, съм ги изброила. Не просто от чиста доза несъгласие – просто ми звучат някак едностранни.
Надявам се да не възприемете критиката ми като прекалено остра.
Маргарита
След което бях принуден да развия мисълта си. Доколко всичко казано по-долу ще ви прозвучи убедително е въпрос на собствена преценка, разбира се. При мен нещата си остават все същите, някъде от 81-ва, та досега.
И така:
Успехът – личен и общопризнат – като един от ориентирите на всяко смислено човешко съществуване…
Признавам, че в сегашния си вид, тоест така, както е формулирана в този текст, тезата ми е някак прекалено обща и объркваща. Ако човек НЕ ТРЯБВА да преследва успех в живота си, то какво тогава? Летящия холандец? Фата моргана? Или някакъв друг вид измишльотина, по собствен вкус и разбиране…
Общо взето онова, което винаги съм чувствал инстинктивно, и което се оформи по-късно в някакъв вид твърдо ядро на собственото ми съществуване, е не точно отхвърлянето на ВСЕКИ вид успех, а на „Успеха“ в повечето от неговите обществено приети, насърчавани, рекламирани, преследвани и, най-общо казано, фетишизирани форми. За да поясня какво точно се опитвам да кажа, ще започна с цитат от една от любимите ми книги, „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, който гласи така:
Ранният му провал го бе освободил от всякакво осъзнато чувство за дълг да мисли по институционални предписания и мислите му бяха стигнали вече независимост до степен, позната на малцина. Той усещаше, че институциите, каквито са училищата, църквата, правителството и различните организации, се стремят да насочат мисълта към цели, различни от истината, за да увековечат собствените си функции и да контролират индивидите, поставяйки ги в подчинение на тези функции. Започна да гледа на ранния си провал като на щастлив пробив — едно случайно измъкване от капан, приготвен за него, и в остатъка от дните си бе винаги нащрек за капаните на институционализираните истини.
Имах късмета да прочета тия редове на сравнително ранна възраст, някъде през зимата на 81-ва, и усещането беше като от пословичния удар между очите. „Да, да, да!“ – в тези кратки фрази беше концентрирано всичко, което само бях чувствал инстинктивно винаги преди това, нещото, към което винаги се бях стремил, но без да успявам да го формулирам или дори изясня за себе си. Винаги съм бил инстинктивен и стихиен бунтар – някои от най-неизличимите ми спомени (не само от детството) са свързани с безкрайно притеснителни, детински опити да върша неща, които никой не върши и от които всеки нормален човек би се притеснявал – САМО за да изпитвам това тъй опияняващо усещане за различност, за прекосяване границите на позволеното, което, струва ми се, стои в основата на всеки бунт, смислен или не… Но преди тази и още няколко други книги не бях успявал да формулирам за себе си дори и нещата, които НЕ желаех и от които държах да се разгранича. Днес вече ми е по-лесно, може би поради големия късмет да живея живот, който нерядко е вървял в стриктно разграничение от (почти) всякакви обществено приети стереотипи (или поне откак придоби формата, в която го живея днес)…
За да съкратя тирадата: дълг на самостоятелно мислещия човек е, струва ми се, да открие за себе си такава форма на „успех“, която да му даде шанс да разграничава собствения си път от онези на обществено и институционално насърчаваните, общоприети такива. Не твърдя, че това е задължително за всички, нито дори, че е (лесно) постижимо – защото такъв вид умонагласа предпоставя един вид живот в непрестанно, безконечно търсене и движение, която по принцип няма обществено полезен израз, тъй като не може да бъде облечена в някаква лесно уловима, представителна форма, която от своя страна да бъде представена като пример за сегашни или следващи поколения. И представителите ѝ – поне доколкото съм в състояние да посоча такива (тук само няколко: Диоген Циникът, Сократ, Вийон, Монтен, Декарт, Спиноза, а в по-модерни времена, хора като Херман Хесе или онези няколко американски бунтари, оставили след себе си хаотична поезия, кинематографични биографии и… почти нищо друго)… та, представителите ѝ трудно могат да бъдат посочени като пример за каквото и да било следване. Колцина от нас биха могли или желали да живеят и свършат животите си като Сократ например?
Но какво изобщо представлява „успехът“, разглеждан sub specie eternitatis, а не от гледната точка на постижимите и по някакъв начин измерими, негови форми? Нищо друго освен една цел, която е зададена ОЩЕ ОТ САМОТО НАЧАЛО по такъв начин, че никога да не може да бъде достигната. Ако това ви звучи абсурдно, не се дразнете, защото донякъде то е точно такова. Спомням си колко разгневен беше един от съучениците ми, когато, на 18-годишна възраст!, в отговор на неговото „аз искам да стана български академик“, отговорът ми беше „аз пък искам да раста цял живот, до самия край, ако е възможно“. В тази – младежка или не – формулировка, вече се съдържа целия живец на разбирането ми за успеха и успешния живот (което, повтарям, е било част от живота ми ВИНАГИ, още от най-ранно детство, колкото и слабо вероятно да звучи това). Не искам неща, които мога да постигна (макар че дребното човече вътре в мен си ги желае най-страстно, разбира се!), защото това автоматично би ме осъдило на без-целност, а следователно и безсмислие (както се и случи в онзи период от живота ми – описан по-горе – в който бях решил, че е време да се отказвам от детинските си идеи и да ставам „като всички“). Постигнатият успех САМО НА ТЕОРИЯ може да бъде заменен от друг, който тепърва да се преследва и постига. Личната ми нагласа е, че всеки подобен „успех“ е един вид мълчаливо съгласие със собствените ограничения и липси – човек си поставя достижими цели само тогава, когато не вярва в принципната безконечност на изобретателността и потребността си от промяна (всичко това – несъзнателно, разбира се). И обратно.
Не твърдя, че тези неща са въпрос на свободен избор, дори напротив. Реалността на едно такова съществуване е същата, която описва Камю в „Чумата“ – една ежедневна война, която никога не може да бъде спечелена, но и не може да бъде прекъсната, просто защото машината, която носи вътре в себе си този тип човек, е принципно настроена и насочена към, простете ми високопарната дума, Вечността, а не това или онова конкретно историческо време. Тук всяко поредно – и неизбежно – поражение е само спирка по пътя. „Победите“ пък са мимолетни мигове на оргиастична самозабрава – нищо повече от мигове, никога, при никакви обстоятелства – след които следва отново същото… И така, докато се достигне Вечността или моторът престане да пърпори, което от двете се случи по-рано…
Това, струва ми се, вече е достатъчно… Повече приказки само биха навредили на една и без това достатъчно заплетена и трудна тема. Едно на ръка, че така или иначе те ще дадат достатъчно храна за „доброжелателността“ на един или друг тукашен наблюдател – като тъй милия ми господин Стоименов примерно, чиито намеси винаги събуждат у мен усещането, с което е свързан един от по-драстичните спомени в живота ми: току-що изпитата чашка кафе, на дъното на която се мъдри тлъста, добре сварена хлебарка…
Благодаря ви отново!
Златко Енев