От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 08 Ugresic
Дубравка Угрешич
Фото: Martina Kenji / tportal.hr

 

Разговор с Дубравка Угрешич

Лукаш Павловски: Веднъж бяхте писала в едно от есетата си: „Хората от Изтока са си изработили шепа стереотипи за лъскавия демократичен Запад, докато западняците са затънали в чувство за превъзходство. И от двете страни имаше много лъжи още от самото начало“. Ще започнат ли тези лъжи да ни преследват днес?

Дубравка Угрешич: Мисля, че след падането на Берлинската стена между Изтока и Запада нямаше истински диалог. Една много комплексна история на отношенията между двете страни, Изток и Запад, беше сведена до въпроси на властта, предразсъдъците и илюзиите. Изглежда ще е трудно да се води истински разговор и днес. Налице са крайни емоции, които продължават да съществуват и от двете страни. Разочарованието е една от тези емоции.

ЛП: Какво се промени? Защо този „лъскав, демократичен Запад“ вече не е привлекателен.

ДУ: В хода на последните 25 години не успяхме да решим никакви проблеми. Вземете например бивша Югославия. След Втората световна война, по време на „югославизма“ и „титоизма“, гражданите на Югославия живееха по-добър живот. Когато Югославия се разпадна през 1991, целият „идеологически пакет“ на Втората световна война отново излезе на бял свят: същите караници, същите шаблони, същият национализъм, същата омраза. Сега, в резултат от това и в името на зачитането на „високите стандарти“ на демокрацията в Европа, ние сме не само свидетели, но и толерираме възраждането на един вид нов фашизъм.

Промяната е видима не само на Балканите, но също и в останалите части от Централна Европа – в Унгария, Словакия след последните избори. Дори и в Полша има промяна на отношението към Запада. В Полша през 1989 хората бяха готови да пожертват много неща, за да станат точно като западните страни. А днес има усещане за разочарование.


Small Ad GF 1

Сигурна съм, че шаблоните са едни и същи сред всички тези страни. Предпочитам обаче да говоря за онова, което познавам най-добре, а това е пост-югославския случай.

ЛП: И как виждате пост-югославския случай?

ДУ: Истината беше подменена. Хората твърдяха, че подновеният национализъм бил нещо хубаво, тъй като по югославско време били национално потискани, Твърдяха, че са мечтаели за момента, в който Хърватска щяла да стане независима страна за хиляда години. Същият шаблон се повтори из цяла Източна Европа. Но под прикритието на този политически разказ за „национално освобождение“, разбираем за западните политици, се проведе едно примитивно и елементарно ограбване. Брутално и тъпо ограбване. Посткомунистическият преход, с или без война, изглежда се оказа перфектно организирана голяма кражба. Комунистическата собственост нямаше притежател, тя беше „ничия собственост“, така че всичко беше разграбено и разпродадено за нулево време. Фабриките бяха продадени за стотинки. Това беше така нареченото приватизационно време. Голямата кражба беше благословена от църквата и хората, свързани с нея. Но само хората на власт можеха да участват в процеса.

ЛП: И какво се случи след това?

ДУ: Политическите лидери трябваше да създадат идеологическо оправдание за това ограбване, за да запазят плячката си. Хърватска стана независима през 1991. Хората на власт вече бяха работили в продължение на 25 години, за да убеждават хората, че са били и все още са прави, най-вече чрез повтаряне на истории за комунистическо потисничество и осъждане диктатурата и експлоатацията на Тито (както от сърби на хървати, така и обратно). Днес в Хърватска, точно в този момент, можете да видите едно триумфално завръщане на фашистка идеология. Точно в този момент хърватите имат министър на културата, който открито подкрепя елементи от идеологията на усташите. За пръв път през последните 25 години на „независимост“ някои хървати протестират и подписват петиция за отстраняването на министъра. Но няма признаци Златко Хасанбегович (въпросният министър) да бъде заменен. И дори ако би бил заменен, това не би променило нищо. Защото междувременно се промени всичко: образователната система, учебниците, университетските програми, основните етнически ценности. Парите се превърнаха във върховен приоритет.

Например, почти 86 процента от хърватите се обявяват за католици, което не беше така преди. Църквата успя да се вмъкне в началните и средните училища, в университетите, дори в болниците. Има недостиг на анестезиолози и други специалисти, но в съгласие с новите закони всяка болница е задължена да има свещеник. Дали това е промяна за добро или за зло, не бих искала да преценявам.

ЛП: Но трябва да признаете, че като цяло хората живеят по-добре. Ако хвърлите поглед върху икономическите показатели…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

ДУ: Не, това не е вярно. В Хърватска живеят 4.2 милиона души. Тази цифра съдържа около 400,000 безработни и 1.2 милиона пенсионери. Половината от пенсионираното население са бивши войници, доброволци от гражданската война от 1991-95. Такива са цифрите. Така че не мога да разбера в какъв точно смисъл хората живеят по-добре. Кой ви е казал това?

ЛП: Просто прегледах статистките: увеличение на Брутния вътрешен продукт, средни заплати, продължителност на живота. Хората са разочаровани, защото тези цифри не се покачват достатъчно бързо, но…

ДУ: Цифрите, които ви казвам, са взети от хърватската преса. Кажете ми, как е възможно една страна да функционира нормално, ако се състои от 4.2 милиона души, от които 1.2 милиона са пенсионери, 400,000 безработни, а 100,000 от работещите не получават заплатите си в течение на месеци?

ЛП: Бихте ли казала тогава, че засилващата се радикализация на социалните настроения се дължи най-вече на сегашното състояние на икономиката?

ДУ: Увеличаващата се депресия идва не само от бедността. Има много причини за отчаяние. Една от тях е сривът на предишната ценностна система. Благодарение на така наречената демокрация на власт дойдоха негодници: всичко това започна с Милошевич и Туджман. Хърватите и сърбите влагат много енергия в „разкрасяването“ на тези двама престъпници – и хърватите дори са успели, трябва да призная със съжаление. Туджман например отвори вратата за депрофесионализацията. Той установи „неписания закон“, според който само „истинските патриоти“ били в състояние да изпълняват задълженията си. Множество журналисти, адвокати, доктори и др. бяха уволнени просто защото са сърби, бивши комунисти или просто твърде „устати“ и критични към ценностите на новото общество. Много от тях бяха заменени от „млади хърватски патриоти“. Това беше процес на депрофесионализация. Беше времето на „националните приоритети“, когато на власт дойдоха всевъзможни негодници, като награда за лоялността им към режима.

ЛП: Коя е основната мотивация на хърватите за присъединяване към ЕС?

ДУ: Присъединяването към Европа предизвика в Хърватска национален оргазъм. Това означаваше, че сме по-добри от сърбите, че най-после се присъединяваме към „нашето“ католическо европейско семейство. Това означаваше „чао“ на сърбите и „чао“ на Балканите. То означаваше, че ние, хърватите, принадлежим към Европа, а други народи от бивша Югославия са част от всичките тези балкански лайна. Но моят проблем не е Хърватска. Проблемът ми е, че Европа може би се чувства поласкана от хърватската мотивация за присъединяване.

ЛП: Изчезнала ли е тази мотивация?

ДУ: Хърватите не са готови да формулират този проблем, да действат по критичен начин или да се борят за бъдещето си. Готови са да се борят единствено за де-стигматизацията на нацисткото си минало и, боя се, може би успяват в това. Медиите са най-големият приятел на хърватския режим. Сред всички балкански страни човек почти не може да намери почтени медии. Заедно с депрофесионализацията върви и един паралелен процес на „опростачване“ на нацията (който тече през последните 25 години). Медиите са отговорни за превръщането в национални герои на обикновени убийци и престъпници. Във всички пост-югославски държави няма нито една медия, в която човек да може да публикува някаква по-дълга и по-амбициозна статия. Как при такива условия може да се очаква някакъв интелигентен разказ за днешна Европа и участието в европейския живот?

Липсата на сериозни публични форуми доведе до недостиг на демократично мислене. Хората могат да получат единствено тривиални новини, като например цвета на костюма на Ангела Меркел по време на последната европейска среща на високо равнище. Разглеждано от тази перспектива, ежедневието изглежда наистина оруеловско, сякаш някой е решил да направи хората глупави и сега, след 25 години на практика по „опростачване“, те са станали истински глупави. Но ще повторя, че моят проблем не е Хърватска. Проблемът ми е Европа, от която се очаква да покаже ясно, че не одобрява подобни практики. Но тя не показва нищо подобно.

ЛП: Какъв тогава би бил възможно най-добрият сценарий за Европа като цяло и за източна Европа по-конкретно?

ДУ: Европа се намира в големи трудности – с финансовата криза, емиграционната криза и кризата на хуманитарните ценности, или кризата на „социалното въображение“, както би я нарекъл Славой Жижек. Как ще свърши всичко това? Не знам. Не съм пророчица. Мога единствено да наблюдавам и коментирам средата, в която живеем. Но онова, което виждам, не е приятно: хората са изгубили основните си права и дори не знаят как това се е случило. Образователната им система се е влошила, здравеопазването им се е влошило, работните им права са почти несъществуващи, с всеки изминат ден те са все по-поробени. И се държат като някакви привилегировани аристократи, въпреки че ядат евтино зеле.

ЛП: Предполагам, че това не е проблем, специфичен единствено за Балканите, а по-скоро нещо, споделяно както от Запада, така и от Изтока.

ДУ: Да, вярно е. Това е проблем на времето ни, на нашата дигитална епоха.

ЛП: Тъй като живеете в Амстердам, вие сте в състояние да наблюдавате и западните отношения към така наречените нови членове на ЕС? Променило ли се е нещо напоследък?

ДУ: Да разбирам ли, че ме питате конкретно дали холандците виждат хърватите по-различно?

ЛП: Или региона като цяло.

ДУ: Хърватска не съществува за холандците освен като дестинация за почивка.

ЛП: Означава ли това, че 25 години след падането на комунизма разделението между Изтока и Запада е все още непобутнато и че двете части на Европа не са се приближили една към друга?

ДУ: От гледната точка на обикновения гражданин едва ли се е променило нещо. Средния холандски гражданин разпознава румънците единствено като улични музиканти, За него българ(к)ите са единствено домашни помощнички, чистачи на апартаментите му. В същото време онези улични музиканти и прислужници не се интересуват ни най-малко от холандските проблеми, тъй като се чувстват жертви на всички онези процеси след падането на Стената. Холандците са печелещите, по тяхно мнение. Те виждат страната само като добро място за печелене на пари. От друга страна, дали холандците виждат румънците по-различно. Дали виждат в Румъния възможно място за бизнесите си?

ЛП: Бихте ли казала тогава, че целият процес на унификация, на преодоляване на западно-източното разделение, е провал?

ДУ: Опитвам се просто да кажа нещо от гледната точка на обикновения наблюдател. Наистина не знам дали тези дни поляците се чувстват тотално обединени с Франция…

ЛП: Не, не го правят.

ДУ: А сигурно и обратното. Това всеобщо безразличие от началото е все още тук. Всъщност, преди имаше повече интерес, в случая с Балканите по време на войната или по комунистически времена. Когато Желязната завеса падна, в източна Европа можеха да се намерят западни продукти почти начаса. Днес човек може да намери полски продукти в малки етно-магазинчета във Великобритания. Но това е не защото британците внезапно са започнали да се интересуват от полски продукти, а защото полските работници са „окупирали“ Обединеното кралство в търсене на по-добър живот.

ЛП: Какво в такъв случай ни държи заедно като европейци?

ДУ: Можем разбира се да кажем, както го правеха Умберто Еко и други интелектуалци, че европейската култура е общото ни наследство и най-силната обединяваща спойка. Но аз бих казала, че онова, което ни държи заедно са парите (за някои) и че това е обединяващият принцип – фактът, че има пари за разпределяне. За останалите от нас, които не са обвързани с никакви властови структури, може3 би ние сме обединени от страх Споделяме страховете си от бедността, от „мигрантите“, които и да са те, и откъдето и да идват. Живяхме доста удобно в течение на няколко години, но сега времето на изобилието приключи.

ЛП: Къде отиваме оттук нататък? Назад към националните държави ли се връщаме?

ДУ: Не, не мисля, че ще се случи нещо такова. Все едно да се върнем към някоя стара видео игра. В същото време можем ясно да видим, че много страни се движат по посока към радикалната десница. Постоянно виждаме примери за радикализация на социалните настроения. Наричат ги „инциденти“. Но ако сте имали инциденти в продължение на 25 години и в края на краищата имате „инцидента“ на гигантски пречупен кръст, подстриган в тревата на футболния стадион на Сплит, толкова голям, че се вижда от самолет, то все още ли ще наричате това „инцидент“? С други думи, всичко зависи от „нашите, европейските морални стандарти“: ще толерираме ли хърватските, сръбските, орбановите фашисти (или онези в Норвегия и Финландия, и из цяла Европа) и ще наричаме тези движения просто инциденти, извършвани от „лоши момчета“, или ще си припомним собственото европейско минало и да преразгледаме онова, което се е случило преди няколко десетилетия, а след това да се пренастроим морално и политически, докато все още имаме време?

ЛП: Точно това е въпросът ми – дали това са само инциденти или симптоми на по-дълбока промяна, която може да има сериозни последици?

ДУ: По мое мнение са възможни по-сериозни последствия. И оттук нататък може би ще живеем в трудни, дразнещи времена на постоянни преговори. Символите и тяхното значение ще бъдат размити (отново заради образователните системи, медиите и липсата на обща система на ценности). Ще бъдем лесно манипулирани. Ще трябва постоянно да се борим за ясни смисли и правото да се вземат решения.

ЛП: От една страна вие казвате, че по някакъв начин ще се оправим с кризата, а от друга диагнозите си са много мрачни…

ДУ: Да, такива са, но аз все още не вярвам че ще ни постигне някакъв апокалипсис като Втората световна война. Хората на власт ще се опитат да запазят статуквото. А страхът, който стои зад всички тези неща, няма да позволи на хората да отидат на фундаментална промяна. Ето защо те винаги ще се опитват да решават само по-маловажни проблеми. Няма да променим къщите си, защото това е прекалено скъпо и рисковано, а вместо това ще правим от време на време дребни ремонти.

Европа очевидно не вижда във възхода на фашизма (в Хърватска например) някакъв голям проблем, може би защото Хърватска е малка страна, а също и поради европейската политика: никой да не се намесва в демократично избраните идеологически предпочитания на отделните страни-членки. Едва ли бих могла да бъда по-несъгласна с това състояние на нещата. Постоянно дискутираме общата си валута, еврото. Вместо това хората от Европа би трябвало да започнат договарянето на един недискутируем набор от ценности. Само когато придобием един такъв недискутируем набор от ценности, някой гражданин на Европа ще може да каже: „Да, аз съм вътре“; или „Не, аз съм вън“.

Източник

Дубравка Угрешич (Dubravka Ugrešić) е известна хърватска писателка, която живее в Холандия.

Pin It

Прочетете още...