От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 

Перипетиите около правенето на играта продължиха малко повече от година. След ясния неуспех с господин Х бях препратен към друга фирма, вече известна с няколко успешни игрови проекта. Имаха си дори американски инвеститор, български емигрант от следвоенните поколения, който се появи в София, където тържествено подписахме letter of intent. Доколкото си спомням, новият майстор, младо и вечно начумерено момче на име Веселин, каза нещо от рода: единственото, което успя да ме заинтересува тук, е сценарият. Лека четка към тежко нараненото ми его – и напълно достатъчна да ме вкара в нова поредица от рундове на финансиране, майсторене и нищо накрая.

В края на краищата се оказах изправен пред поредното голямо поражение в живота си. Откак бях преглътнал отказа от мечтата всичко беше вървяло като по ноти и в продължение на десет години бях живял с непомраченото усещане, че съм момче-българче, дето и в клозета да го затвориш, то дюкян ще отвори. Бях пристигнал в чужда и непозната страна, бях се адаптирал светкавично. Без да губя време за ново формално образование бях успял да направя от себе си експерт в сложна и изтънчена сфера – оформлението и производството на книги. Бях създал солидно семейство и бизнес, който ми позволяваше да живея живота на немската средна класа, без увъртания и уточнения. И изведнъж – това тука. Чувствах се измамен, изигран, изтарикатèн. Идеше ми да заблъскам с юмруци срещу стената.

Но пораженията, както ни учи мъдрецът от Силс-Мария, си имат и добра страна: ако не ни убият, те само ни правят по-силни. И това изглежда е вярно не само защото го е казал Фридрих Ницше. Много скоро, изправен пред дилемата или да се свия и увехна като пословичното препикано мушкато, или да наруша „свещената клетва“, аз започнах плахо да тракам по клавишите на компютъра си.

И отидè коньо у ряката.

Бях очаквал всичко друго, но не и онова, което се случи. Не искам да философствам прекомерно върху нещата от живота, но в творческите работи изглежда всичко върви както и в любовта – или се получава от раз, като по магия, без никакви усилия и напрежения – или го мъчиш, мъчиш, мъчиш, па накрая вдигнеш ръце и се откажеш. Или, което е още по-лошо – току вземе, та „се получи“, но по такъв начин, че целият ти живот оттам нататък се оказва една-единствена песен за задънените улици. Пази боже от „успехи“ в измъчени любови. Или в измъчени творчески напъни. Хвани едните, та блъсни другите.

Искам да кажа, историята потече не просто като по масло, а като по вълшебство. Заредиха се чудни изненади, една след друга, като порой. Първото нещо бяха имената на героите. Повярвайте ми, в „измислянето“ на такива имена няма нищо лесно. Не дойдат ли от само себе си, няма смисъл човек да се блъска – това най-вероятно няма да бъде историята, която се опитвате да разкажете. А тук се получаваха не просто интересни, ами направо непонятни имена, които прилягаха на характерите си като ръка в ръкавица, ако и да си нямах хал-хабер откъде точно идват. Вземете например примадоната Джаста Дива или, още по-добре, вълшебника Нерод Лапцев – тайнствената фигура, с която започва и завършва историята във всяка от трите книги – и за когото така и не научаваме нищо повече от това, че изглежда много мощен и всесилен, но само докато стане ясно, че от вълшебствата и магиите му полза има долу горе колкото от подкови на жаба. И това е така не защото си го е пожелал Златко Енев, а просто защото Гората на призраците не е място, където човек може да се оправи с размахване на вълшебни пръчици и мърморене на магии. Тук си се иска яка мисловна работа, братко – и тежко му и горко на оня, който не притежава пипето и изобретателността на екипа Ане-Раничка (плюс приятели). Няма по-голяма магия от човешкото пипе на тоя свят – ей това е скритото или открито послание на Гората на призраците – и който не го е разбрал това при четенето на книгите, нека го получи тук наготово, от мен. Имайте предвид, че ми отне доста години, докато я проумея тази простичка истина.


Small Ad GF 1

А междувременно аз придобивах самочувствие. В началото берях страх, та чак гащите ми ще паднат от треперене. Хем шега ли е – навлизах в най-забранената от всички забранени зони на тоя свят, в която веднъж вече се бях провалил с гръм и трясък, бях направил жертвена клада, бях положил тържествена клетва. И ей ме на пак там, където никога повече не би трябвало да пристъпя. Не ще и дума, сърцето ми блъскаше в гърлото и, ако не беше поражението, което ме тласкаше отзад със сила, многократно по-мощна от онази на страха, сигурно никога не бих се осмелил да пристъпя в това забранено царство.

Но онзи отгоре си знае работата.

Започнах да изпращам откъси на приятели с деца. „Абе, Пешо, виж там дали става нещо, дай го на децата да кажат“. А те се зачитат сами и ми отговарят, „давай, чете се“. Бре, да му се ненадява човек.

През лятото на 2000-та, по време на редовната почивка в България, се осмелих да отида в издателство „ПАН“ (бях ги открил в Интернет). Посрещна ме Любо Русанов – човек, към когото храня най-дълбоко уважение и до днес, не само заради чудната му доброта и спокойствие, но и защото съм убеден, че това е един от най-кадърните издатели (и читатели) в България. Майстор, който е в състояние да прецени колко струва едно написано нещо само след няколко бегли погледа. И това е така не само защото в края на краищата той се оказа човека, който ме накара истински да повярвам в мисията си. Така е и по простата причина, че след около 15 години, прекарани в четене на всевъзможни текстове, самият аз вярвам, че съм развил същата способност. Оскар Уайлд беше казал, че не е необходимо човек да изпива цялата бъчва, за да разбере какво е виното. Е, то че си е така, така си е – но само човек с много тренирано небце може да различи какво точно и колко скъпо е виното в бъчвата. Е, Любо Русанов го умее това. Или поне така вярвам аз.

Поразговорихме се, подушихме се така, малко като кучета, после се разделихме с добри пожелания. По онова време все още имах само около една трета от ръкописа и не ми беше съвсем ясно как точно ще завърши историята, та „работех“ най-вече с картинките, които ми бяха останали от злощастния игрови проект. Любо ги огледа, изслуша краткото резюме на историята, което му разказах – и ми заръча да му пратя ръкописа когато съм готов.

Приключих книгата някъде в късната есен на 2000 г. Рендосах я само малко, защото моето писане е такова – каквото се излее първия път, това е. Много не редактирам, нито пък доизкусурявам. Или се получава от раз, или го захвърлям. Това ми е целият майсторлък.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Хубаво, значи, изпращам веднага ръкописа на Любо. И започвам да чакам. И чакам. И чакам. И пак чакам.

От София – ни вест, ни кост. Една, две, три седмици, месец. Нема никой. Кипна ми душицата българска, разпсувах се като каруцар, вдигнах слушалката накипял, направо по телефона да се бия готов.

А Любо, хрисим и благ като Господ, ми вика отсреща, „Господин Енев, това е най-доброто нещо, което някога е писано на български език за деца“.

Падна ми ченето, увиснах целия като чифт прани кюлоти – и не мога да кажа ни гък, ни мък.

 

 

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Циганската лъжица

Красимир Дамянов 18 Ян, 2018 Hits: 7233
След като дълго се колебах в коя най-сигурна…

Тихо море

Атанас Стойчев 11 Окт, 2014 Hits: 7950
Никакво вълнение, без драми, без трепет…

По течението

Орасио Кирога 03 Дек, 2013 Hits: 7653
Мъжът настъпи нещо меко и веднага усети…