Всички мразим малката Софи. И за да тушираме чувството за вина, което тая омраза поражда, прикриваме я като се позоваваме на общоприетите норми, на това кое е нормално и кое не, използваме също така и други думи. Обаче така прикритият грях, естествено, не е наполовина и не заличава омразата, ами напротив – удвоява я, защото върху първоначалната омраза към детето се натрупва и омразата към самите нас, към безсилието ни да я овладеем, особено когато се отнася до нещо толкова невинно каквото се предполага да бъде едно шест-седем годишно момиченце.
Малката Софи е дебела. И лакома. Като тича, месата й се тресат. Пуфти с тънките си устенца и гледа да си почине като похапне я от бабините бухтички, я от сладоледа, дето дядо е купил. И не просто да хапне. Да се натъпче. Малката Софи е винаги гладна. И жадна. Ви-на-ги.
И мърлява. Не обича да се мие. Не обича да се реше. Обича да се въргаля в тревата, да рови в пръстта, а после с кебапчоподобните си пръсти да размазва калта по фланелката си, по която личат розовите следи от ягодов сок, кафеникавите от шоколадовия сладолед и други петна с вече неопределен цвят и вече неизвестен произход.
Но не външният вид на малката Софи е онова, което я прави ненавистна в очите ни, а дяволът, който владее душата й. Той я кара да изравя червеи от калта, да ги мачка и да ги развява под носовете ни, наслаждавайки се на погнусата изписана по лицата ни, на писъците ни. Особено на писъците ни. Тази картина кара малката Софи да избухва в мощен сатанински кикот. Или когато хване замаяна нощна пеперуда, малката Софи ще я приближи до очите си и ще разглежда с любопитство как живинката се гърчи безпомощно, после ще я помирише, като да усети на какво миришат страхът и ужасът, и ще отскубне едно по едно крилцата й. Ще седи така в захлас и ще гледа как пеперудата се мъчи. И ако до тоя момент сте си мислели, че всичко това тя прави водена вероятно от любопитството на бъдещ гениален естествоизпитател, едва ли ще продължите да мислите така, когато видите как накрая ненавистната малка Софи скача трупешката върху живия труп на нощната пеперуда.
Малката Софи надушва слабите, набелязва си ги и издебва, когато са сами. Ще се озърне, например, преди да смушка в ребрата и да избута склерозиралата си прабаба в ъгъла на стаята. А старицата, без да разбира точно израз на какво е тая безпричинна жестокост, ще се сгърчи, но ще погали малката Софи по сплъстената коса и ще я боготвори, защото колкото и да е, все пак смушването в ребрата е акт на някакво внимание. И може никой от нас – нейните синове, дъщери, снахи, зетьове и внуци, които се преструваме, че старицата е още с всичкия си и гледаме да не я забелязваме, нас прабабата може и да не помни вече кои сме и как се казваме, но малката Софи тя винаги разпознава и я нарича „умницата”.
Малката Софи надушва не само слабите телом, но и слабите духом. Тя обожава да казва „не, не е вярно” или „не, не и не!”. Сигурно затова я привличат онези, чиято добрина или по-ниско положение в семейството би могла да използва, онези, които не могат да казват твърдо „не” и които от едното неудобство ще се водят по акъла й. Такъв човек бива обсебен от нея. Тя го преследва навсякъде. Сутрин слухти пред спалнята му и го чака да се събуди. После търпеливо виси пред банята, докато той довършва сутрешния си тоалет. Следва го в кухнята и небрежно подхвърля общи планове за деня. В такива случаи малката Софи е услужлива – ще подаде маслото, ще извади хляба, ще попита за предпочитания – чай или мляко, услужлива до степен на безочливо подмазване. И ако се случи ти да си този избраник, бъди сигурен, че ще се нахокаш за несправедливото си предишно отношение към нея. Ще си кажеш, че другите не са прозрели истинската й същност (може би с изключение на прабабата), че детето всъщност си е много добро, е, малко лакомичко, но като влезе в юношеството ще се оправи, ще се източи, че никой досега не е имал подход към него, но ето ти днес имаш тази прекрасна възможност да го вкараш в правия път. И всичко е чудесно: отивате на люлките, после храните с пуканки патиците в малкото езеро, гледате планетата Юпитер през телескопа, домъкнат в центъра на градчето от пенсиониран учител-ентусиаст, купуваш й още бонбонки и дъвки. Разказваш й колко е хубаво да бъдеш добър човек, да се грижиш за животните, да бъдеш внимателен и учтив, и любознателен, и колко е лошо да бъдеш лаком ... Малката Софи се съгласява, дава разни примери от детската градина със свои ненаситни другарчета, примери, които потвърждават думите ти, ти си казваш, ето, има надежда и скланяш да й купиш още един сладолед. Всичко наистина е възпитателно до момента на прибирането у дома, когато ненавистната малка Софи още от вратата се втурва към хладилника, вади спрей-сметаната и показно, като се хили и те гледа право в очите, отваря широко уста и впръсква толкова сметана в нея, че да потече от двете страни на брадището й. Казахме ли, че се хили? Да, разбира се. Коремището й се тресе като нещо отделно от тялото й. Тогава разбираш какъв глупак си бил. Усещаш се като лъв повален от стрелата на туземец по време на сафари, върху когото триумфира бледолик дебелак-ловец, позирайки пред някакъв обектив. Това е малката Софи. Долно подмолно същество.
Разказваш историята на останалите и всички вече нямате никакви илюзии по отношение ненавистта си към малката Софи. Единственото, което искате, е възмездие. Нямате претенции под каква форма, стига само някак да излеете тая отрова, която заплашва да ви разяде. И го правите – някой предлага да гледате запис от нейното новогодишно представление в детската градина, когато малката София играе в спектакъл, подобие на „Лебедово езеро”. Облечена в къса бяла феерична рокля, с бял венец нахлупен накриво върху главата й, малката Софи като тлъста жаба скача по сцената, размята бутове и никога не е в синхрон с другите момиченца, които до нея изглеждат недохранени и анемични. Ненавистната малка Софи е като същински Гъливер в страната на лилипутите, или като слоница в стъкларски магазин, или като мечка в цирка ... Заливате се от смях. Подскачате от удоволствие, шляпате се по бедрата в неудържимо веселие и сочите с пръст екрана. Лошо е това, което правите, разбира се. Толкова е лошо. И толкова приятно! Ох, Господи, откога не бяхме се смели така! Със сълзи!
Само един човек не се смее.
Бабата на малката Софи става и излиза от стаята. Не може да понесе тая гавра с внучката. Бабата е добра. Не защото е баба, а защото е добра по природа. Била е добро момиченце, после добра жена, а сега е добра баба. Тя е майката на света. Едра и пухкава. Тактична и търпелива. Искаме да сме като нея. Искаме да не повишаваме тон, когато ни ядосват, и да прощаваме, когато ни обиждат. Искаме да не се оплакваме, въпреки непоносимите болки в глезените, да не злословим, да говорим почти изключително само за времето и да се грижим безмълвно за другите, без да чакаме отплата. Искаме да имаме спокойствието на тази жена и благата й усмивка с характерното сгушване на главата в рамото. Бабата на ненавистната малка Софи е образец и пример за подражание. И буди желание да й благодариш.
Ако я попиташ дали имаш нейното разрешение да купиш сладолед на внучката, когато я придружаваш до центъра на градчето, предвид все пак нездравословната лакомия на момиченцето, бабата ще се замисли и после ще ти каже, че не би искала да те поставя в подобно положение. Ти, естествено, недоумяваш какво му е толкоз на положението, а после вдяваш, че тя не би искала да ти вменява никакви нито задължения, нито права, нито отговорности на родител-заместник. Добре е да се задоволиш с ролята си на възрастен придружител. И само с тези няколко думи бабата на ненавистната малка Софи открехва вселената на своята толерантност и мъдрост, непостижими за нас, простосмъртните.
Общото между баба и внучка е живата природа. Тъй както ненавистната малка Софи изтезава всяка твар, която се изпречи на пътя й, с цел наслада, и гледа да стъпче де що цвете види, така бабата ще погали, ще нахрани, ще се усмихне било на птиче, било на буболечка, било на някоя от безбройните котки, които бродят из дома й. Сутрин, докато се разхожда боса в росната трева на задния двор, ще откъсне цветенце и после ще го сложи във вазичка до кухненската мивка, да краси. Отнякъде ще донесе семенца и ще ги засади, за да види дали ще се хванат и какво ще поникне от тях. Всички разказват оня случай, когато намерила птиче с наранено крилце, прибрала го, превързала го и близо половин година се грижила за него като за собствено дете. Как го е опазила от котките, само тя си знае. Или пък когато в продължение на цели два месеца всеки ден раздвижвала на една от котките си задните й лапи, през които минала кола и лекарите казали, че по-добре би било да приспят животното, да не се мъчи, бабата обаче не се отказала и днес котката, виж, жива и здрава си е. Ангел-хранител е бабата на ненавистната малка Софи.
Затова не повярвах на очите си, когато онази сутрин видях лицето й през открехнатата врата на банята, докато се опитваше да измие ръцете на внучката си и да среше косата й.
Лицето на бабата беше зло. Не сърдито. Не. Зло.
Малката Софи пищеше и се гърчеше в ръцете й, подобно оная злощастна нощна пеперуда. И пляяяяс шамар! И после хленчът на момиченцето, което бързо занарежда дададада, ето сега, ето мия се, само не ме удряй пак, моля те, ето реша се, реша се, не ме удряй ...
Дали така ми се стори, но май очите на бабата бяха леко влажни на излизане от банята. Дали защото се беше поддала на дявола, стаен у момиченцето? Дали защото й беше мъчно, че го е ударила? Дали от яд? Не знам.
После двете се зашушкаха из двора. Приклекнали, бяха се скупчили край една цветна леха и отдалеч не можеше да се види над какво точно се трудят. Във всеки случай поне не се чуваха писъци.
По обяд дойдоха зачервени, със светнали погледи. На голям поднос внесоха десет пластмасови саксийки пълни с пръст и обявиха, че са засадили в тях семена на цветя. Щели да излязат по-късно на тротоара пред къщата и да ги продават срещу половин паричка на минувачите. Софи ликуваше. Радваше се така както никога. Смееше се както се смеят всички момиченца на нейната възраст и на нас някак ни поолекна. Бабата на Софи отново ни беше преподала урок.
По време на обяда обсъждахме коя от сгъваемите маси е най-подходяща за целта на проекта. Давахме предложения за рекламния надпис – дали да бъде „Заповядайте, купете си бъдеща красота” или пък нещо от рода „не пропускайте единствения шанс”. Никой не се усъмни в успеха на начинанието. Подкрепихме го така сякаш ставаше дума за вярата ни в доброто, а не за някакви си съмнителни семенца на евентуални цветя.
Към четири следобед баба и внучка се заредиха на тротоара пред къщата. Отначало търговията вървеше вяло. Всички бяхме залепили носове о прозореца и с одобрителни възгласи посрещахме всеки минувач, който се спираше пред импровизираната им сергия. При първата продажба даже се поздравихме с прегръдки и стискане на ръцете. Постояхме така още трийсетина минути и се пръснахме, все пак всеки си имаше и други неща за вършене.
Привечер те се прибраха и обявиха тоталния успех на предприятието. Продали всички саксийки, някои от клиентите даже питали за още, други направили заявка и били готови да предплатят. Сърцата ни се уголемиха.
На другия ден един от нас сам предложи на Софи разходка до центъра на градчето. Нейната първа стъпка в правилната посока не биваше да остава ненаградена. Сресана, измита и пременена в чисти дрехи, Софи смирено чакаше да бъде изведена.
И всичко било прекрасно до момента, когато влезли в магазина, за да купят пуканки за патиците в езерото. Тогава нещо в Софи като че прищракнало. Изкикотила се с познатия сатанински смях. Извадила всички спечелени от предишния ден парички и накупила с тях бонбони, дъвки и сладолед, много сладолед, шоколадов, ванилов, ягодов. Започнала да го тъпче в устата си, да го размазва по дрехите и главата си, като през цялото време, мляскайки, с лигав преправен глас и кълчотене ненавистната малка Софи подвиквала на сащисаните клиенти наоколо: „Купете си, моля, заповядайте, купете си бъдеща красота”.
Искам да видя очите на бабата.