Ето един по-малко известен факт: през последните пет години всеки носител на Нобеловата награда за литература първо е бил отличен от наградата „Букър“ или Международната награда „Букър“ (IBP). От началото на този век общо 12 писатели, които са спечелили или са били в краткия списък за някоя от двете награди „Букър“, впоследствие са получили Нобел. Само миналата седмица унгарският майстор-фабулист Ласло Краснахоркаи стана най-новият възпитаник на „Букър“, обявен за нобелов лауреат.

Аз съм администраторка на IBP от две десетилетия и вероятно съм присъствала на около 150 заседания на жури през този период. Когато прочетох, че Livres Hebdo, френският еквивалент на The Bookseller, нарича „Букър“ „предверието“ на Нобела, бях очарована – макар и леко изненадана. После си спомних разговор отпреди година с редактор в друго индустриално списание, Publishers Weekly, който ми се обади и каза: „Вие сте онези, които вършат работата на Шведската академия вместо тях!“

На пръв поглед „Букър“ и Нобелът трудно биха могли да бъдат по-различни. Нобелът се присъжда за цялостно творчество; двете награди „Букър“ – за отделни книги. Оригиналната годишна награда „Букър“ е за роман, написан на английски и публикуван в Обединеното кралство или Ирландия през предходната година, докато Международната награда „Букър“ е за книга, преведена на английски (макар че започна като двугодишна награда за цялостно творчество). Съдиите за Нобела – всички членове на Шведската академия – заседават в журито година след година, докато „Букър“ назначава изцяло нов панел всяка година. И двете награди „Букър“ публикуват дълъг списък от 12 или 13 книги („дванайсеторката на Букър“), последван от кратък списък от шест. Точно как се стеснява списъкът с кандидати за Нобела е въпрос на догадки; коефициентите на букмейкърите често са единствената следа. Няма нито дълъг, нито кратък списък за Нобела.

Отвъд разликите между Нобела и „Букър“ обаче има и забележителни прилики. Те не са само в четенето – което е значително – а и в последвалите обсъждания, както и в ангажираността на съдиите с целия процес.

Литературните награди обикновено се делят на два вида. Най-често срещаните (и най-ниско платени) са онези, които прилагат триаж за подадените книги: всяка книга се чете от двама съдии, които дават препоръка дали да продължи напред. Ограничената емоционална въвлеченост, според наблюденията ми, върви ръка за ръка с ограничена ангажираност на съдиите.

Съдиите за Нобела и „Букър“, обратно, прекарват по-голямата част от годината в четене. Всеки съдия чете всяка книга. Томовете на шведските академици са опаковани в кафява хартия, за да не знае никой в метрото – или в шведския архипелаг през лятото – какво четат. Съдиите за „Букър“ често казват после, че дискусиите са били дори по-интересни от самото четене.

Като общество обичаме да мислим, че обсъждаме въпросите открито и с толерантност. Но нищо не подлага тази идея на такъв тест, както да се връщаш месец след месец в една и съща стая със същите хора, за да разисквате трънливите теми, които една книга може да повдигне – за раса, история, политика или права, основани на пола. Тук няма закрила за най-лошите съдии, виновни в глухота или тесногръдие. И все пак отделните книги въздействат различно на хората и единодушие практически не съществува, от самото начало. Най-добрите съдии са тези, които могат внимателно да изслушват колегите си и са готови да позволят на друг да им „отвори очите“ – или дори изцяло да промени мнението им.

Представете си дискусията за Краснахоркаи, чиито две най-известни книги – The Melancholy of Resistance (1989) и Seiobo There Below (2008) – са прочути с много дългите и много блестящи изречения. Как може да е смешен, ако писането му е толкова мрачно? Вярва ли в Бог? Кога най-сетне ще дойде точката?

Някои членове на шведските и норвежките нобелови комитети (норвежкият комитет присъжда наградата за мир) очевидно смятат, че вършат Божия работа. Ако се съмнявате, чуйте как председателят отговаря на въпрос на репортер за кампанията на Доналд Тръмп да спечели наградата за мир: „Този комитет заседава в стая, изпълнена с портретите на всички нобелови лауреати. И тази стая е изпълнена и със смелост, и с почтеност. Основаваме решението си единствено на завещанието и волята на Алфред Нобел.“ Обзалагам се, че всеки нобелов комитет би казал същото.

През 2007 г. ирландският романист и драматург Колъм Тойбин каза, че Краснахоркаи е най-голямото откритие, което е направил за две години четене като съдия за Международната награда „Ман Букър“, както тогава се наричаше. Но избирането на носител на Нобеловата награда за литература вече е нещо повече от търсене на литературни заслуги. Става дума за визия, хумор и смелост – и за намиране на гиганти, които стъпват върху раменете на гигантите преди тях, за да можем ние по-добре да гледаме нагоре към тях. Макар Нобелът (и „Букър“) понякога да са правили грешки, целта им по правило е най-доброто у човечеството.

За всеки, на когото не му стига „стомах“ за извивките на изреченията на Краснахоркаи, доказателството, че унгарският автор умее не само да пише истината, но и да казва истината на властта – както подобава на всеки нобелов лауреат – дойде с туит в отговор на възторжано послание от унгарския премиер Виктор Орбан, който го нарече „гордостта на Унгария“:

„Благодаря [му] за поздравленията“, написа Краснахоркаи. „Но аз винаги ще се противопоставям на политическите му действия и идеи. Оставам свободен писател.“

Дали в социалните мрежи или на страницата – Краснахоркаи е класически нобелов лауреат на нашето време.

Източник

Фиамета Роко е журналистка, авторка и администраторка на Международната награда „Букър“