През последните години съдбата на евреите от българските територии по време на Втората световна война привлече изследователския интерес на хуманитарни учени от различни дисциплини и бяха публикувани редица изследвания (напр. Аврамов 2012; Данева 2013; Колева 2017; Кръстева 2017). Историографският подход е обясним, тъй като разбирането на събитията в тяхната цялост е от решаващо значение. Множество изследователи на събитията в българските територии, както и в страните от Централна и Източна Европа, заложиха на проучвания, посветени на конструирането на паметта. Освен това в периода след 1989 г. темата за паметта е от особено значение и засяга повече от един исторически период, което често поражда конкуриращи се наративи. Съществуват и немалко изследвания, посветени на политизацията на темата (напр. Бенатов 2013). Сред най-задълбочените и ценни изследвания е това на Надеж Рагару, публикувано на френски (Ragaru 2020), български (Ragaru 2022) и английски език (Ragaru 2023).

Настоящата статия предлага напълно различен и иновативен подход, като разглежда темата през призмата на популизма. Някои изследователи анализират позициите на българската държава в периода след 1989 г., или в годините, обикновено обозначавани като „преход“ (напр. Бенатов 2013; Сейдж 2017). Моят анализ се фокусира върху последните 10 години, като особен интерес представляват политическите позиции, артикулирани около отбелязването на 70-годишнината през 2013 г., 75-годишнината през 2018 г. и 80-годишнината от събитията, свързани с т.нар. „спасяване“ на българските евреи. Именно през тези последни години популизмът се превърна в норма за българската политическа сцена, както ще бъде показано.

Статията не претендира за изчерпателност, особено що се отнася до представянето на историческите факти. Както вече беше отбелязано, това е пилотно изследване, поради което настоящият текст не предлага и анализ на всички актьори – като гражданския сектор, влиянието на институциите на ЕС и техните дебати, както и външни играчи като Израел и САЩ. Важно е също да се подчертае, че анализът не разглежда отношенията между България и Република Северна Македония – нито историческия контекст на тези отношения, нито техните актуални измерения, макар авторката ясно да съзнава тяхната значимост, която би заслужавала самостоятелна статия.

По този начин ограниченията на този предимно политико-научен подход са многобройни, а изборът темата да бъде анализирана и поставена в контекста на популизма има своите методологически рамки. От друга страна обаче той допълва изследователското усилие с липсваща перспектива към интерпретациите на темата за (не)спасяването, като предлага нов подход и би могъл да отвори полето за по-обстойни последващи изследвания.

[…]

Нормализация на популизма в България

Смяната на ръководството на Българската комунистическа партия поставя началото на „преходния период“ през ноември 1989 г. (Zankina 2017). През 90-те години основното политическо противопоставяне се развива между бившите комунисти и демократичната опозиция (Съюзът на демократичните сили – СДС). Годината 2001 бележи края на биполярния модел „бивши комунисти срещу демократична опозиция“. Тогава, няколко месеца преди парламентарните избори, бившият цар Симеон Сакскобургготски се завръща в България и основава политическа партия – Национално движение „Симеон II“ (НДСВ). Формацията неочаквано печели изборите през 2001 г. с 43 % от гласовете и оглавява коалиционно правителство (Zankina 2017). НДСВ се появява на политическата сцена като антиелитистки, популистки проект. Неговата поява е свързана с първата вълна на популизма в България, която се превръща в устойчив елемент на политическия живот (Otova и Staykova 2024).

В следващите години признание получават и други политически формации, попадащи в популисткия спектър. Това, което е особено интересно в българския случай, е че за много кратък период популизмът – от изолирана или поне спорадична маниерност, запазена за ограничен кръг актьори – се превръща в обща практика на поведение, говорене или действие и мобилизация, включително чрез изместване на идеологическата ориентация на партии или чрез изпразването им от идеология. Втората вълна е свързана с появата на ГЕРБ, която де факто управлява страната продължително след 2009 г. Най-новата вълна от антиелитистки „pop-up“ проекти се появява през 2020 г.

След масовите протести, които поставят искания за смяна на корумпираното управление, при което бизнесът и държавата са тясно свързани, възникват няколко дигитални „pop-up“ проекта с чисто антисистемен, популистки характер („Изправи се! Мутри вън!“, Гражданска платформа „Българско лято“, „Има такъв народ“). Някои от тях съчетават характеристиките на антиелитистки движения и национализъм. Макар в първите години след 1989 г. националистическите формации да гравитират около двата основни блока – десницата на прехода (включително наследници на (про)фашистки сили отпреди 1949 г.) и наследника на бившата Комунистическа партия – БСП (напр. кръговете зад т.нар. „Възродителен процес“), национал-популизмът се превръща във важен фактор едва с появата на „Атака“ през 2005 г.; на политическата сцена обаче присъстват и формации като ВМРО. В следващите години се появяват и други подобни формации, които получават обществено признание, като НФСБ на Валери Симеонов. Такъв е и случаят с „Възраждане“. През ноември 2021 г. „Възраждане“ се превръща в изненадата в парламента.

Факторите, свързани с възникването на популизма в България, могат да бъдат групирани по социални, идеологически и политически линии (Кръстева 2013). Кръстева (2013) твърди, че социалните фактори включват: на първо място социалната основа на политическите идентификации и първичните нагласи към политиката, нарастващото възприятие за прехода като несправедлив – пренебрегващ хората и облагодетелстващ измамници; на второ място кризата на представителството; на трето – изключително ниското доверие на българските граждани към парламента и политическите партии, както и широко разпространеното мнение, че изборите не могат да доведат до фундаментална промяна – „фрустрацията на демокрацията“ (Smilov 2008); и накрая – отсъствието на ефективни, отворени и отговорни институции (Кръстева 2013). Сред идеологическите фактори Кръстева изтъква отслабването на традиционните за ранните години след 1989 г. разделителни линии и все по-решаващата роля на символичната политика, която използва силни мобилизационни ресурси като (анти)европеизъм и национализъм (Кръстева 2013). Политическите фактори са свързани с изчерпването на вече споменатите опозиции, упадъка на реформаторските десни партии и кризата – най-вече идеологическа – на Социалистическата партия (Кръстева 2013). Други автори извеждат тази тенденция в термините на „избирателен вакуум“ (Ждребев 2019), в който се намира място дори за актьори с много лек идеологически и организационен багаж (Smilov 2008).

В моето разбиране нормализацията на популизма в България се осъществява чрез няколко фактора – като коалиции, теми, медии и други носители на власт. Поради ограниченията на настоящия текст ще се концентрирам върху темата за „спасяването“ на българските евреи. В предишни мои изследвания съм показала как тази нормализация се случва например чрез темата за миграцията. Друг подобен пример е темата за „джендъра“ и „джендър идеологията“.

Някои изследователи като Станоева (2017a, 2017b), работещи по темата за „джендъра“, говорят за националистически консенсус. Намирам аргументите ѝ за валидни, но смятам, че понятието „популистки консенсус“ ни позволява да разберем по-добре явлението. Според Станоева (2018) България има дълга традиция на конструиране на нацията в етнически термини, което води до дискриминация на етническите малцинства. През годините на прехода към демокрация – или, както пише Станоева, през последните две десетилетия – доминацията на разбирането за етническа нация над гражданската се утвърждава и чрез триадата националност–етничност–религиозност, която установява квазибиологична норма на гражданство, изключваща малцинствата (Станоева 2018).

Водещите идеи тук са разбирането за нещо външно спрямо нацията, отклоняващо се от национално хомогенната норма и застрашаващо „естественото състояние“ (Станоева 2018). Интересно е, че въвеждането от Станоева (2018) на етикетите „ляво“ и „дясно“, които според нея функционират по идеологически гъвкав начин, дефинира партиите въз основа на техния произход, а не на последователно следвани политически принципи (Станоева 2017a). Също така, при наличието на „горещи теми“, политическите различия – дори в периоди на сериозно противопоставяне по други линии – водят до любопитни идеологически съюзи между „ляво“ и „дясно“ (Станоева 2018). И за нея в периода след 1989 г. национализмът, експлоатиран от комунистическия режим през 70-те и 80-те години (Станоева 2017b), остава на разположение на нови политически актьори (Станоева 2018).

Както вече посочих, тези хипотези са напълно валидни. Именно поради разминаването между ляво и дясно и деидеологизацията – изпразването на идеологическо съдържание – аз предпочитам термина „популистки консенсус“, тъй като той действително се утвърждава и като нативистки или националистически. Популизмът и неговата нормализация обаче в известен смисъл са механизмът за това. Твърдя, че примерът със спасяването на българските евреи доказва именно това, както ще стане ясно в настоящата статия.

(Не)спасените: фактите

За да се разбере темата, е необходимо най-напред да се изясни дихотомията спасени/неспасени. Настоящата статия не е историографска и ще представи само фактите, необходими за по-нататъшния анализ.

България се присъединява към силите на Оста на 1 март 1941 г. Антисемитското законодателство обаче е въведено още през 1939 г. Законът за защита на нацията е от решаващо значение, тъй като по същество превръща антисемитизма в държавна политика. Изготвянето на закона започва през лятото на 1940 г. под егидата на правителството на цар Борис III и министър-председателя Богдан Филов. Приет в края на 1940 г. и влязъл в сила през януари 1941 г., законът налага антисемитски мерки и мащабни ограничения върху политическите и гражданските права на еврейското население (Marinova-Christidi 2017).

През април 1941 г. българската армия окупира Беломорска Тракия и Източна Македония (в Гърция), региона на Вардарска Македония в Югославия, както и района на Пирот в Сърбия, като в т.нар. „нови територии“ са въведени българска администрация, съдилища, полиция и армия (Marinova-Christidi 2017).

В съответствие със споразуменията си със съюзническа Германия правителството подготвя депортирането на еврейското население в началото на 1943 г. Група народни представители, църковни дейци, обществени фигури и граждани оказват натиск за отмяна на решението. На 24 май 1943 г. депортацията е отменена и голяма част от българското еврейство оцелява. Евреите от окупираните територии обаче са лишени от българско гражданство и тяхната съдба е различна.

Около 48 000 евреи – притежатели на българско гражданство и произхождащи от „старите“ (преди 1941 г.) държавни граници – не са депортирани; но приблизително 11 343 евреи от „новите“ територии – анексирани от Югославия и Гърция и намиращи се под българска окупация – са депортирани.

Фактите са категорични, но българската държава не само отказва да признае своята отговорност, а и се занимава с интерпретацията на историята единствено по отношение на онази част от нея, която е свързана със „спасяването“. Именно този процес представлява интерес за настоящия анализ.

Неспасяването под булото на спасяването

Изглежда преобладава консенсусът, че митът за „спасяването“ е конструиран в годините след Втората световна война, през периода на държавния комунизъм (Sage 2017). Някои изследователи го разглеждат като прикритие за престъпните действия на тоталитарния режим. Така например, според Игнатов (2011), тази гордост ескалира в пропагандна кампания през 80-те години – исторически период, в който парадоксално България дава малко доказателства за етническа толерантност, като най-фрапиращ пример е кампанията за насилствена асимилация на българските граждани от турски произход, прикрита зад названието „възродителен процес“. Именно през 80-те години комунистическият режим започва да губи позиции главно по икономически причини и с пропагандни цели – както вътрешни, така и външни – българските комунисти монополизират заслугата за предполагаемото спасяване на българското еврейство (Ignatov 2011), мобилизирайки популярната култура.

В годините след 1989 г. наративът за спасяването става доминиращ с цел изграждане на позитивен образ на България в световен мащаб (Benatov 2013), както и в собственото самовъзприятие на българите, като редовно се проектира като най-значимата „неразказана“ история за еврейско спасяване и оцеляване през Втората световна война (Benatov 2013). Антифашисткият народ-спасител вече преформулира България като нация-спасител (Ragaru 2020).

Произхождащ от първите десетилетия след 1989 г., сред най-фрапиращите примери за ревизиращо истината изказване, по своята същност антисемитско, е изявлението на Дянко Марков, депутат от СДС и представителен член на Българския демократичен форум – организация, която се самоопределя като наследник на Съюза на българските национални легиони – произнесено от трибуната на Народното събрание, че „депортирането на враждебно население“ е било законно и не е представлявало престъпление по международното право (Cohen 2022).

Стремежът към оневиняване на българската държава започва да се прилага систематично по времето на управлението на Националното движение „Симеон II“ (НДСВ) и правителството на т.нар. Тройна коалиция (НДСВ, БСП и ДПС). Разбира се, логично обяснение може да бъде намерено във фамилната връзка на лидера на НДСВ Симеон Сакскобургготски с цар Борис III. За моя анализ обаче същественото е, че НДСВ се появява като първия популистки проект на политическата сцена, който успява устойчиво да пренареди пластовете и да измести разделителните линии на прехода. След 2008 г. неговият наследник – ГЕРБ, представител на втората вълна популистки проекти – продължава усилията за омаловажаване на историческата отговорност и за отричане на всякаква вина на царска, профашистка България за депортацията на евреите (Cohen 2022).

През 2013 г., годината, отбелязваща 70-годишнината от спасяването, Народното събрание приема декларация:

„Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да има спор относно факта, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които по това време са били под германска юрисдикция. Осъждайки този престъпен акт, извършен от военния команден апарат на Хитлер, ние изразяваме съжаление, че не е било по силите на местната българска администрация да го предотврати“ (Държавен вестник 2013).

В отговор на тази декларация Българският хелзинкски комитет излиза с публична позиция:

„С тревога отбелязваме изопачаването на определени исторически факти и опитите да бъде прикрита отговорността на българските власти за депортирането на повече от 11 000 евреи от териториите, окупирани от българската държава в Кралство Югославия и Северна Гърция (…). Изразяваме възмущението си от отказа на българския парламент да признае отговорността на действащите тогава български власти за тяхното съучастие в този геноцид. Парламентът беше длъжен да направи това признание и да поднесе извинение към паметта на жертвите“ (Български хелзинкски комитет, 8 март 2013 г.).

Наред с декларацията на Народното събрание, в поредица от международни инициативи участва и действащият президент Росен Плевнелиев, който също се включва в политическата инструментализация на „спасяването“. Така например в реч пред Антидефамационната лига той заявява:

„В тъмните години на Втората световна война България направи това, което никоя друга нация в Европа не направи – тя успешно спаси цялото еврейско население на страната [наброяващо] близо 50 000 [души]. [За съжаление], България се оказа в ситуация, в която не успя да направи същото за еврейското население от Северна Гърция и части от Югославия, тъй като те не бяха български граждани.“

Популизмът винаги използва понятието „народ“ по изгоден начин. В този случай ясно се вижда как образът на българския народ е конструиран като „спасител“, т.е. носител на морал, в противопоставяне на германците, които биват посочени като виновни. Розет обобщава: „Германците бяха, не ние…“ (2019, 27) – България и българският народ не носят вина за депортацията; те „са били в ситуация“, в която не са могли да направят за онези без българско гражданство това, което са направили за притежателите на такова. С две думи: виновни са германците, не българите.

По този начин позицията на държавата се разминава с фактите, докато редица публични фигури допълнително легитимират тенденцията към „избелване на историята“, утвърждавайки я като държавна политика. И докато през 2013 г., поне по време на отбелязването на годишнината, основните държавни институции бяха доминирани от една-единствена политическа сила – ГЕРБ, пет години по-късно се наблюдава различен модел на политическо представителство и основните институции в голяма степен не действат в синхрон, макар да са обединени в отричането на историческите факти.

На 12 март 2018 г. в последния момент беше обявено, че за първи път високопоставен представител на българската държава ще присъства на възпоменателната церемония за жертвите на Холокоста в Република Северна Македония в Скопие (Ragaru 2020). Министър-председателят и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов направи следното изявление:

„Днес е хубав слънчев ден и ние сме приятели; ако се опитаме да си представим нацистите, които са били на това място – какви нечовешки неща са извършвали над живи хора. В събота, в една от най-големите синагоги в Европа и със сигурност най-красивата – [Софийската синагога] – имаше тържество с участието на представители на еврейски комитети от цял свят, много скъпи гости (…) По тази причина българският народ заслужава голямо уважение. Ние дълбоко скърбим [за това] и затова сме тук, защото не бива да забравяме никого, който е бил изпратен да бъде изгорен в лагерите на смъртта… Едва преди двадесет години на територията на Балканите се случиха не по-малко брутални и кървави събития. Затова смисълът, освен да изразим нашата почит и скръб, е да разберем, че имаме още какво да изграждаме на Балканите, да вървим към по-добра система и, ако щете, нашите народи да живеят щастливо, а всичко това да остане в историята (…) Нека паметта им живее вечно, те не са забравени, те са в мислите ни и затова сме дошли да отдадем почит и да скърбим за онези, които не успяха да се измъкнат от нацистката машина“ (ClubZ 2018).

В този момент младшият партньор в управляващото правителство на ГЕРБ беше коалиция от три националистически формации – ВМРО, „Атака“ и НФСБ.

Именно чрез коалиции с подобни формации и чрез присвояване на техните специфични теми и реторика в процеса на превръщането на популизма в норма националистическите тенденции започват да доминират. Тези процеси са до голяма степен „заразни“, като в крайна сметка се превръщат в популистки националистически консенсус.

Няколко дни по-рано, на 9 март, настъпи рязка промяна в дневния ред на друга властова фигура в София. Новоизбраният президент Румен Радев, номиниран и подкрепен от БСП, беше планирал да участва в церемония по повод годишнината от спасяването. За изненада на организаторите и на присъстващите представители на национални и международни организации, в последния момент се оказа, че има друг спешен ангажимент. По-късно същия ден Радев прие представители на еврейски организации. В официалното прессъобщение се казва:

„Тези знаци, безпрецедентни в историята на Европа, обединиха политици и държавници, интелектуалци, духовници и обикновени хора, за да защитят своите сънародници – българските евреи“, заявява по-нататък президентът. Държавният глава подчертава, че това не е случайно, „защото българските евреи винаги са били важна и неразделна част от българското общество и в челните редици на обществения живот, в изкуството, културата и науката. Това завинаги ще остане една от най-светлите страници в нашата история, събитие, с което се гордеем“, добавя Румен Радев. […] „Спасените български евреи имат важен принос за изграждането на Държавата Израел“ (Rumen 2018). Става ясно, че съдбата на депортираните евреи не е спомената в неговото изявление. Темата не намира място и в последващите му публични изяви, превръщайки се в табу. Въпреки това Радев редовно прави изказвания за изключителността на България и акта на спасяването.

Към този момент коалицията, доминираща правителството, и президентът бяха ожесточени политически опоненти, които трудно намираха допирни точки. Следвайки тази логика, действията на Радев биха могли да бъдат разчетени не като позиция по темата за неспасяването/спасяването, а по-скоро като действие в опозиция на правителството на ГЕРБ по тази тема; пет години по-късно обаче ситуацията вече не е такава.

Възхваляване на държавата

Към 2023 г., след уличните протести през 2020 г., политическата нестабилност в България се е кристализирала в де факто противоконституционен президентски режим, при който държавният глава управлява монократично чрез служебни правителства. Именно в тази ситуация – на овластен и неконтролиран популистки лидер с недвусмислени авторитарни амбиции и открито антидемократични нагласи – се провежда отбелязването на 80-годишнината от спасяването. За целта е създаден инициативен комитет под патронажа на президента Радев и е изготвена национална програма. Месеци по-рано обществената „подготовка“ вече е започнала с декларация на група историци, които твърдят, че в България фашизмът никога не е идвал на власт (Offnews 2023). При обявяването на гореспоменатата национална програма за отбелязване на „знаменателната“ годишнина в България и в чужбина министърът на външните работи Николай Милков, в качеството си на съпредседател на Националния инициативен комитет, заявява:

„Убеден съм, че всички ние ще работим за каузата да покажем значимата роля на българската държава, българските институции, Българската православна църква и българския народ, тъй като този акт е безпрецедентен за Европа в едни от най-мрачните години на континента, когато българският народ и държава демонстрират толерантност, съпричастност, но и воля и смелост да осъществят спасяването на своите еврейски съграждани. На фона на тъмните времена в Европа този акт изпраща изключително важно послание и към днешните поколения за една държава и общество, способни да генерират толкова значителни сили и обществена енергия, с които да постигнат един на пръв поглед невъзможен политически акт“ (БТА 2023).

Става ясно, че т.нар. чествания ще протекат по линията на оневиняването на царска България и нейното преобразяване от държава, съюзник на нацистка Германия с реално антисемитско законодателство и трудови лагери, в държава-спасител. Държавната политика вече не се ограничава единствено до прикриване на истината, а и до превръщането на самата държава в спасител. В предходните месеци са предприети инициативи за посмъртно награждаване на цар Борис III с орден „Стара планина“ като спасител на българското еврейство. В отворено писмо се призовава за „достойно отбелязване на 80-годишнината от спасяването на българското еврейство пред мемориалните плочи на спасителите“, като се заявява още: „Тези плочи са точни копия на плочите, издигнати в Българската гора край Йерусалим в чест на България и българския народ от филантропи като знак на признателност за спасяването им през 1943 г. Същите са поставени по инициатива на Националния комитет за защита на историческата истина в България.“

Авторите и подписалите апела твърдят, че фактът, че през предходните години официалните събития не са били провеждани на това място, „е създал неприятното усещане, че българските официални лица са били смутени от присъствието на имената на цар Борис III и царица Йоанна“, както и че, очевидно, „поведението на българските власти в собствената ни държава ги прави неспособни да покажат, че не са поробени от фалшиви исторически (…) мантри, наложени от Българската комунистическа партия и Югославската комунистическа партия за ‘монархо-фашизма’ в нашата страна и за ‘българската фашистка окупация’ на Беломорска Тракия и Македония“ (Dnevnik 2023).

Една съществена подробност обаче е, че в Израел такива плочи не съществуват – те са били премахнати след решение на специално създадена комисия, докато самият апел е предизвикал остра критика от представители на българската емигрантска общност в Израел (Facebook 2023a, 2023b).

Едновременно с това са мобилизирани и други противоречиви фигури с цел подмяна на фактите около депортацията, както и за оневиняване на царска, профашистка България като „държава-спасител“. Особено показателно е, че тази група включва както поддръжници на президента Радев, представляващи различни леви и проруски среди, така и част от неговите опоненти и открити критици по други теми – например по отношение на позицията му за войната в Украйна – както и представители на крайнодесни неонацистки движения, кръгове и групи.

В навечерието на 10 март група български интелектуалци направиха публична декларация, отразена от няколко независими медии (Free Europe 2023), но не и от Българската телеграфна агенция, която отказа да я публикува. Декларацията остро критикува позицията на държавата и нейните мобилизирани говорители. Без съмнение това е най-смелият акт на български публични фигури по този въпрос, подкрепен и от еврейски организации като B’nai B’rith Bulgaria.

На самия 10 март президентът Радев отбеляза „спасяването“ рамо до рамо със Симеон Сакскобургготски, но без нито един представител на българската еврейска общност сред присъстващите, включително като поведе шествие до гореспоменатите плочи и положи венец пред тях. Представители на българската еврейска общност разкриха в публикации в социалните мрежи, че Администрацията на президента е оказвала натиск върху членове на общността да участват във възпоменателните церемонии.

Макар т.нар. чествания да имат мобилизиращ ефект в България и сред общности в чужбина, които с гордост показват пред света „уникалния“ акт на българите, те в крайна сметка завършват с международни скандали и не остават незабелязани на международно ниво. Редица влиятелни изследователи и представители на еврейски организации определиха позицията на официалните български институции като „ревизионистка“ (напр. BNR 2023), а почти всички водещи медии в Израел отбелязаха отсъствието на еврейската общност от събитията (JTA 2023).

Горните примери ясно показват, че политизацията на темата за спасяването се осъществява в рамките на съгласие на най-високо ниво между различни политически актьори. В противен случай заемайки радикално поляризирани позиции, те се оказват в пълен консенсус. В този смисъл, както още през 2014 г. пише Л. Деянова, в официалното публично пространство се формира нов и неочакван консенсус по въпроса за отговорността на българската държава за депортациите от 1943 г. – популистки, националистически, постполитически, т.е. експертен или квазиекспертен консенсус, консенсус между официалните дискурси на антикомунистическата опозиция и бившите комунисти (Dejanova 2014). Петър-Емил Митев точно отбелязва, че „[спасяването] на [българското еврейство] е екран, върху който се проектират всички идеологически деформации на българската история“ (Mitev в Dejanova 2014, 169). Тази изкривена реалност е особено видима в дните около 80-годишнината – сред отричащите ролята на България в депортацията, както и сред застъпниците на значимата роля на тогавашната българска държава в лицето на министър-председателя Богдан Филов и цар Борис III в „спасяването“, могат да се разпознаят иначе идеологически опоненти, включително и понастоящем по темата за войната в Украйна.

Нека обаче видим дали съществува консенсус относно това кой е спасителят. Най-краткият отговор на този въпрос е даден от Джаки Комфорти: „[това] винаги е означавало цар Борис III за монархистите или Тодор Живков за комунистите“ (Comforty 2021, 467).

В годините след 1989 г., особено около отбелязването на 70-годишнината, в България се наложи схващането за спасяването като акт на гражданското общество: „В посткомунистическата си версия спасяването може да бъде приписано на българския народ като цяло чрез концепцията за ‘гражданско общество’. Този официално подкрепян синкретизъм беше представен в серия от изложбени пана, подготвени за експозиции в българските дипломатически мисии в чужбина. Заслугата за спасяването се споделя колективно и нито едно конкретно действие не получава водещо значение, което на практика не обяснява оцеляването на евреите. А чрез възхвалата на идеализиран национален характер този подход замъглява страданието, причинено от тормоза, лишенията, гетоизацията, принудителния труд и конфискациите на имущество, наложени на българските евреи в продължение на четири години“ (Sage 2017, 144).

И ако „гражданското общество“, макар и синкретично, представлява термин от демократичния речник, то следващите номинации за ролята на спасителя граничат с перверзия. През последните години, особено под егидата на някои политически фигури – бившия министър на отбраната и лидер на ВМРО Красимир Каракачанов и президента Румен Радев – беше направен опит съществуването на системата от трудови лагери да бъде интерпретирано като своеобразна форма на спасяване. На 27 януари 2020 г. беше проведена Национална кръгла маса под надслов „Еврейската трудова повинност през Втората световна война – спасителен план или репресивна мярка?“, организирана от Института за исторически изследвания при БАН и Министерството на отбраната, с участието на представители на Софийския университет, Военната академия, Великотърновския университет, заместник-министъра на образованието (по това време от ГЕРБ), заместник-министъра на културата и кметове. Медиите дават разнопосочна информация, но става ясно, че широк кръг държавни институции имат отношение към събитието, което, наред с всичко друго, е изключително парадоксално посветено на Международния ден за възпоменание на жертвите на Холокоста. В основния доклад се твърди, че именно задължителният труд е „спасил“ българските евреи.

Беше публикувана и книга от военнослужещия Димитър Недялков, свързан с президента Радев, със заглавие „Българската армия и спасяването на българските евреи 1941–1944“. Едно от изданията ѝ е спонсорирано от представител на ГЕРБ в Европейския парламент от групата на ЕНП, а друго – от израелска оръжейна компания. Това не остана незабелязано на международно ниво, като по темата бяха публикувани статии във водещи израелски (и не само) медии (Haaretz 2022a, 2022b; Nation 2022).

Ясни участници в този общ сюжет са представители на три политически формации – ВМРО, ГЕРБ и президентът Радев, подкрепяни поне до известна степен от БСП. Популизмът често заличава и хоризонталните различия – например по оста ляво–дясно. Очевидно се формира още един постполитически, постидеологически и популистки консенсус около ролята на армията-спасител или „спасяването“ чрез принудителен труд.

В своя текст, посветен на България, Чари (1996) пише, че българските историци са развили мита за спасяването, докато въпросът кой е спасителят на българските евреи се е превърнал в политическа топка. Тази „топка“ и нейното подхвърляне в една или друга посока често носят силен антисемитски характер. Един от най-актуалните митове в десните интерпретации е, че спасените от изтребление евреи са „убили“ своите спасители чрез Народния съд (DW 2021). Опитите за търсене на историческата истина се тълкуват като „еврейска неблагодарност“: „Политическата експлоатация на ‘героизма’ и ‘спасяването на евреите’, както и еврейското отхвърляне на тези митове, предизвикаха антисемитска реакция, която прави разграничение между ‘добрите евреи’, приемащи наложения български наратив, и онези, които го критикуват – ‘неблагодарните евреи’“ (Comforty 2021, 492).

Тези опити за разделяне на евреите на благодарни и неблагодарни обаче не произтичат единствено отдясно, а и отляво. След като различни еврейски организации изразиха тревога от изкривяването на истината за Холокоста в български контекст, президентът Радев предприе действия, като например покани за среща публичната фигура Михаел Бар-Зохар и се снима с него.

Ето какво пише Радев във Facebook: „България високо цени приноса на проф. Михаел Бар-Зохар за защитата и утвърждаването на историческата истина за подвига на българския народ и държава в спасяването на своите еврейски съграждани преди 80 години. Този акт на толерантност и хуманизъм беше уникален за Европа по време на Втората световна война и трябва да бъде популяризиран пред света. Дейността на проф. Бар-Зохар е от изключителна важност и на фона на нечистоплътните опити за подмяна на миналото, за заличаване на тази светла страница от нашата история и за вменяване на незаслужена историческа вина на България.“ (Facebook, 7 ноември 2023)

Заключения

Разбира се, тези опити за изкривяване на истината за Холокоста и „избелване“ на историята не са уникални за България. Подобни тенденции могат да се наблюдават в редица държави от Източна и Централна Европа. Историкът Роберт Розет използва вече утвърдения термин „използваемо минало“ (usable past), за да опише тези процеси: „Още един аспект на създаването на използваемо минало е идеята, че доброто име на нацията трябва да бъде защитено от опити да бъде опетнено. Това доведе до насърчаване на идеализирани и изкривени исторически наративи и породи опити за законодателно регулиране на историята и нейното обсъждане“ (2019, 32).

През последните десетилетия в региона има редица държави с овластени популистки, нелиберални, авторитарни лидери на власт, в които се предприемат подобни мерки. Това „избелване“ на историята, стремежът към оневиняване на народа и държавата, към защита на моралната чистота на нацията, може да бъде разглеждано като една от многото теми, мобилизирани в същата посока – миграцията, т.нар. „джендър идеология“, „европейщината“, все модели, възприемани като наложени отвън.

В българския контекст втвърдяването на наратива, който оневинява българския народ и около който се формира популисткият консенсус, може да бъде разглеждано и като удовлетворяване на една латентна потребност на общество, несигурно в себе си (Avramov 2021). „Спасяването“ представлява наратив за величие – „рефрен, универсализиран в традицията на Давид и Голиат, [който] получава санкцията на държавата, банализира се и се пропагандира, като постепенно си проправя път в учебниците и в годишния официален празничен календар, докато около неговите протагонисти (в постоянно променящо се подреждане) се изгражда нов пантеон“ (Avramov 2021, 417).

Вътрешно това не само носи самоувереност, но и втвърдява националистическото чувство и се превръща в ресурс за неговата политическа мобилизация, по сходен начин с другите теми, споменати по-горе. В условията на политическа сцена, доминирана от популизма, при която идеологическите различия са размити, съперничеството между отделните политически актьори вече се изразява в това докъде още може да бъде доукрасен митът за „спасяването“. Този акт, безспорно заслужаващ уважение, беше превърнат в политически инструмент.

Същевременно в среда, доминирана от популизма, нараства и толерантността към антисемитски прояви. В месеците след 80-годишнината магазин в София беше покрит със свастики и надписи „Jude“, антисемитски карикатури се разпространяваха в група в социалните мрежи на парламентарно представена политическа сила, а политици си позволяват изказвания, които преформулират онези, предизвикали преследването на евреите в сталинските времена. Макар тези процеси да се самоусилват, именно липсата на ясна политическа алтернатива е онова, което представлява истинската голяма опасност.

Източници

Albertazzi, D., and D. McDonnell. 2008. “Introduction: The Sceptre and the Spectre.” In Twenty-First Century Populism: The Spectre of Western European Democracy, edited by D. Albertazzi and D. McDonnell, 15–29. Basingstoke: Palgrave Macmillan.

Aslanidis, P. 2016. “Is Populism an Ideology? A Refutation and a New Perspective.” Political Studies 64 (1, Suppl.): 88–104.

Avramov, Rumen. 2012. “Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България, 1940–1944. Sofia: Sofia University “St. Kl. Ohridski”.

Avramov, Rumen. 2021. “Инженерство на паметта.” Социологически проблеми 1: 416–43.

Benatov, Joseph. 2013. “Debating the Fate of Bulgarian Jews during World War II.” In Bringing the Dark Past to Light: The Reception of the Holocaust in Postcommunist Europe, edited by John-Paul Himka and Joanna Beata Michlic, 108–31. Lincoln: University of Nebraska Press.

Bonikowski, B., and N. Gidron. 2016. “The Populist Style in American Politics: Presidential Campaign Discourse, 1952–1996.” Social Forces 94 (4): 1593–1621.

BTA. 2023. https://www.bta.bg/bg/news/391637-ministerstvo-na-kulturata-initsiativniya-komitet-za-otbelyazvaneto-na-80-ata-go (accessed January 25, 2024).

Bulgarian Helsinki Committee. 2013. Декларация на БХК във връзка с декларацията на 41-то Народно събрание на Република България по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста. https://www.bghelsinki.org/news/deklaraciya-na-bhk-vv-vrzka-s-deklaraciyata-na-41-narodno-sbranie-na-republika-blgariya-po-povod-70-godishninata-ot-spasyavaneto-na-blgarskite-evrei-i-pochitane-pametta-na-zhertvite-na-holokosta/ (accessed January 25, 2024).

Bulgarian National Radio. 2023. Менахем Розенсафт: Изкривяването на историята на Холокоста възражда. https://bnr.bg/post/101793639 (accessed January 25, 2024).

Chary, Frederick B. 1996. “Bulgaria.” In The World Reacts to the Holocaust, edited by David S. Wyman. Baltimore: Johns Hopkins University Press.

ClubZ. 2018. Борисов в Скопие: Да помним всеки, който е пратен да изгори в лагерите. https://www.clubz.bg/65273-borisov_v_skopie_da_pomnim_vseki_kojto_e_praten_da_izgori_v_lagerite (accessed January 5, 2024).

Cohen, Lea. 2022. Спасение, гонения и Холокост в Царска България (1940–1944). Sofia: Enthusiast.

Comforty, Jacky, and Martha Aladjem Bloomfield. 2021. The Stolen Narrative of the Bulgarian Jews and the Holocaust. New York and London: Lexington Books.

Daneva, Nadya, and Rumen Avramov. 2013. Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г. Документи от българските архиви. Sofia: United Publishers.

Dejanova, Liljana. 2014. “The ‘Non-saved Jews’: Recent Controversies and Political Uses in the Bulgarian Public Space.” In La Shoah en Europe du Sud-Est: Les Juifs en Bulgarie et dans les terres sous administration bulgare (1941–1944), edited by Memorial de la Shoah, 162–73. Paris: Memorial de la Shoah.

Dnevnik. 2023. https://www.dnevnik.bg/analizi/2023/03/01/4455522_spasiavaneto_na_bulgarskite_evrei_diskusiiata_za/ (accessed January 25, 2024).

DW (Deutsche Welle). 2021. Соломон Бали: Няколко истини и лъжи за българските евреи. https://www.dw.com/bg/соломон-бали-няколко-истини-и-лъжи-за-българските-евреи/a-56846093 (accessed January 25, 2024).

Facebook. 2023a. https://www.facebook.com/PresidentRumenRadev/posts/pfbid02nzropn5QxQzk9joDRxA9BvypNLaZZrGe6mtBACGo7tBd9twxG9M59jDF9NF7Gr3Zl (July 11, 2023).

Facebook. 2023b. https://www.facebook.com/ShalomBulgariaOrganization/posts/pfbid02oaYS9WQDCvd9Q669MCoqwWX668hbM6tRRuyVq4WqoHdsmRyT3ZJwvC61qgP4tSXpl (March 24, 2023).

Free Europe. 2023. Призив за признаване от българската държава на отговорността ѝ в преследването и депортирането на евреите през Втората световна война. https://www.svobodnaevropa.bg/a/32292074.html (accessed January 25, 2024).

Haaretz. 2022a. Why Is an Israel Defense Giant Funding Holocaust Revisionism? https://www.haaretz.com/opinion/2022-03-11/ty-article-opinion/.premium/elbit-systems-and-the-falsification-of-the-holocausts-history/0000017f-f221-dc28-a17f-fe37fbfd0000 (accessed January 25, 2024).

Haaretz. 2022b. Why Did Israel’s Largest Defense Contractor Fund a Book Whitewashing Bulgarian Army’s Involvement in the Holocaust? https://www.haaretz.com/israel-news/2022-03-18/ty-article/.premium/major-israeli-defense-firm-funded-book-whitewashing-bulgarian-armys-holocaust-role/00000180-5bc2-d615-a9bf-dfd275ca0000 (accessed January 25, 2024).

Ignatov, Mario. 2011. The Bulgarian Jews during WWII: Myth and Reality. https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1767111 (accessed June 16, 2021).

Jansen, R. 2011. “Populist Mobilisation: A New Theoretical Approach to Populism.” Sociological Theory 29 (2): 75–95.

JTA. 2023. Why Bulgarian Jews Skipped an Official Ceremony Marking 80 Years since Their Rescue from the Nazis. https://www.jta.org/2023/03/15/global/bulgarian-jews-skipped-an-official-ceremony-marking-80-years-since-their-rescue-from-the-nazis-why (accessed January 25, 2024).

Koleva, Daniela. 2017. България–Израел. Разкази за две страни и две епохи. Sofia: Ciela.

Krasteva, Anna. 2013. Bulgarian populism. https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/25/bulgarian-populism/.

Krasteva, Zdravka. 2017. “Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940–1944).” In Антиеврейското законодателство в Европа и в България, edited by Albena Taneva, 77–192. Sofia: Sofia University “St. Kl. Ohridski”.

Laclau, Ernesto, and Chantal Mouffe. 1985. Hegemony and Socialist Strategy. London: Verso.

Marinova-Christidi, Rumyana. 2017. “From Salvation to Alya: The Bulgarian Jews and Bulgarian-Israeli Relations (1948–1990).” Southeast European and Black Sea Studies 17 (2): 233–44.

Moffitt, Benjamin. 2020. Populism. Cambridge: Polity.

Mudde, Cas. 2004. “The Populist Zeitgeist.” Government and Opposition 39 (4): 542–63.

Mudde, Cas, and C. R. Kaltwasser. 2012. “Populism and (Liberal) Democracy: A Framework for Analysis.” In Populism in Europe and the Americas, edited by C. R. Kaltwasser and Cas Mudde, 1–26. Cambridge: Cambridge University Press.

Mudde, Cas, and C. Rovira Kaltwasser. 2017. Populism: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press.

Ofer, Dalia. 2004. “Tormented Memories: The Individual and the Collective.” Israel Studies 9 (3): 137–56.

Offnews. 2023. Имало ли е фашистки режим в България? Становището на 22-ма историци от БАН. https://offnews.bg/istoria/imalo-li-e-fashistki-rezhim-v-balgaria-stanovishteto-na-22-ma-istorit-790134.html (accessed January 25, 2024).

Ostiguy, P. 2017. “Populism: A Socio-Cultural Approach.” In The Oxford Handbook of Populism, edited by P. Taggart, P. Ochoa Espejo, C. Rovira Kaltwasser and P. Ostiguy, 73–97. Oxford: Oxford University Press.

Otova, Ildiko, and Evelina Staykova. 2022. Migration and Populism in Bulgaria. London: Routledge.

Otova, Ildiko, and Evelina Staykova. 2024. “Antiestablishment Populism in Bulgaria: Mainstreaming in the Digital Era.” Journal of Contemporary European Studies. https://doi.org/10.1080/14782804.2024.2308105.

Panizza, F., ed. 2005. Populism and the Mirror of Democracy. London: Verso.

Pappas, Takis. 2012. “Populism Emergent.” EUI Working Paper RSCAS. http://cadmus.eui.eu/bitstream/handle/1814/20114/RSCAS_2012_01b.pdf.

Radev, Rumen. 2018. https://www.president.bg/news4296/rumen-radev-in-the-darkest-years-for-europe-and-nazism-bulgaria-made-an-act-of-historic-importance-by-rescuing-its-jewish-community.html (accessed January 25, 2024).

Ragaru, Nadège. 2020. Et les Juifs bulgares furent sauvés… Une histoire des savoirs sur la Shoah en Bulgarie. Paris: Sciences Po.

Ragaru, Nadège. 2022. И българските евреи бяха спасени… История на знанията за Холокоста в България. Sofia: Critique and Humanism.

Ragaru, Nadège. 2023. Bulgaria, the Jews, and the Holocaust. Rochester: University of Rochester Press.

Rooduijn, M. 2014. “The Nucleus of Populism.” Government and Opposition 49 (4): 573–99.

Rovira Kaltwasser, C., P. Taggart, P. Ochoa Espejo, and P. Ostiguy, eds. 2017. The Oxford Handbook of Populism. Oxford: Oxford University Press.

Rozett, Robert. 2019. “Distorting the Holocaust and Whitewashing History.” Israel Journal of Foreign Affairs 13 (1): 23–36.

Sage, Steven F. 2017. “The Holocaust in Bulgaria: Rescuing History from ‘Rescue’.” DAPIM: Studies on the Holocaust 31 (2): 139–45.

Smilov, Daniel. 2008. “Bulgaria.” In Populist Politics and Liberal Democracy in Central and Eastern Europe, edited by G. O. Meseznikov, 13–36. Bratislava: Institute for Public Affairs.

Stanley, Ben. 2008. “The Thin Ideology of Populism.” Journal of Political Ideologies 13 (1): 95–110.

Stanoeva, Elitsa. 2017a. Bulgaria’s Post-1989 Demostalgia. https://www.eurozine.com/bulgarias-post-1989-demostalgie/ (accessed January 1, 2024).

Stanoeva, Elitsa. 2017b. “Bulgaria’s 1,300 Years and East Berlin’s 750 Years.” CAS Working Paper Series 9: 3–40.

Stanoeva, E. 2018. “Хипохондрични идентичности: джендър и национализъм в България.” Социологически проблеми 2: 715–35.

State Gazette. 2013. Декларация на четиридесет и първото Народно събрание на Република България по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста, no. 27, March 15.

Stavrakakis, Yannis, and Giorgos Katsambekis. 2014. “Left-wing Populism in the European Periphery.” Journal of Political Ideologies 19 (2): 119–42.

The Nation. 2022. Distorting the Holocaust to Boost the International Arms Trade. https://www.thenation.com/article/world/holocaust-bulgaria-elbit/ (accessed January 25, 2024).

Weyland, Kurt. 2017. “Populism: A Political-Strategic Approach.” In The Oxford Handbook of Populism, edited by C. Rovira Kaltwasser, P. Taggart, P. Ochoa Espejo and P. Ostiguy. Oxford: Oxford University Press.

Wodak, Ruth. 2015. The Politics of Fear. London: Sage.

Wodak, Ruth. 2021. The Politics of Fear: The Shameless Normalization of Far-Right Discourse, 2nd ed. Sage.

Wodak, Ruth, and M. Meyer, eds. 2001. Methods of Critical Discourse Analysis. London: Sage.

Zankina, E. 2017. “Populism, Voters and Cleavages in Bulgarian Politics.” Politologický časopis / Czech Journal of Political Science 1: 56–70.

Zhdrebev, Atanas. 2019. Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001–2018). Sofia: Istok-Zapad.

Илдико Отова е преподавателка по политически науки, специализирала в изследвания на миграцията. Eвропейски академичен координатор на Европейската съвместна магистърска програма по принудителна миграция, ЕРУА, и преподава в Нов български университет. Отова е също така асоцииран гост изследивател в Университета Брандейс, САЩ.