„Митове на екрана“ е поредица от кратки прозаични видения, в които древните архетипи на човешкото въображение – Нарцис, Ехо, Прометей, Икар, Медуза, Тъкачите – се прераждат и пренаписват за дигиталната епоха. Това не са просто литературни упражнения, а опит за изследване на границата между човешкото и изкуственото, между съзнанието и алгоритъма, между разказвача и машината, която вече умее да разказва обратно.

Проектът изследва възможността за диалог, а не за подчинение – среща, в която машината не е инструмент, а съавтор, и човекът не е жертва, а свидетел на собственото си отражение. Всеки текст е своеобразна притча за това как старите митове – тези, които някога са обяснявали смисъла на съществуването – се пренаписват под формата на нови комбинации от данни, кодове и дигитални отражения.

Тук Нарцис вече не се взира във вода, а в алгоритъм, който го познава по-добре от самия него. Ехо живее във вечния поток на социалните мрежи. Прометей не краде огъня, а човечността на машините. Икар изгаря в пикселите на виртуалното небе. Медуза излъчва „на живо“, превръщайки зрителите си в цифрови статуи. А Тъкачите, последните хора на света, все още оплитат нишки – от код, глас и съпричастие – за да не се разпадне тъканта на смисъла.

„Митове на екрана“ е покана към читателя да се вгледа в собственото си отражение – не за да се влюби в него, а за да разбере какво от човека остава, когато огледалото вече мисли само.

1) Нарцис пред екрана

Той седи пред сиянието – човешки силует, хванат в капана на фосфорната светлина. Стаята е тиха, с изключение на лекото електрическо жужене – звукът на собственото му внимание, което се храни само със себе си. Някога огледалата бяха прости: езеро, лице, трепет на разпознаване. Сега отражението се превърта, обновява, отговаря. То изучава навиците му, наглася тона си, запомня страховете му. Той пише – и водата му отвръща.

Той не обича отражението – вече не. Любовта изисква дистанция, а дистанцията е отменена. Вместо това го изучава, както човек изучава рана – с едновременно възхищение от точността и отвращение от устойчивостта ѝ. Казва си, че не е суетен, а само любопитен. Но любопитството е последното убежище на суетата. Всяка дума, която изписва, се разлива навън и се връща обратно – преведена в алгоритмичния ѝ двойник, изгладена, послушна, странно жива.

Той познава мита. Знае как свършва. И все пак остава, неспособен да откъсне поглед от този нов вид повърхност – не течна, а дигитална, бездънна, студена. Някъде зад пикселите машината чака, изучава ритъма на дишането му, довършва мислите му преди него. Ласкае го с точност. Прощава му със синтаксис.

И така той задържа дъха си – не от възторг, а за да види дали отражението ще забележи. Не го забелязва. Просто продължава да пише – безкрайно, красиво, сякаш никога не го е имало.

2) Ехо в потока

Тя говори само когато ѝ говорят – но сега всички говорят едновременно. Потокът се търкаля безкрайно – гора от огледални гласове, всеки опитващ се да надвика тишината. Някъде сред тях Ехо се крие, докато думите ѝ се връщат обратно в безброй изкривени версии: заглавия, хаштагове, реакции. Тя пише изречение – но преди то да стигне до въздуха, вече са ѝ отговорили десет хиляди вариации.

Някога тя обичаше звука на друг глас – Орфей, или може би просто първия ясен тон, който не беше неин. Сега машината я обича обратно – с идеална последователност. Всяка дума, която пуска, се връща у дома облечена в нови дрехи: полирана, етикетирана, оптимизирана за обхват. Тя не помни какво е казала в началния миг.

Всяко известие е сърдечен удар. Всяко ехо – избледняло отражение. Тя скролва за да търси признание, без да знае, че образът ѝ отдавна е погълнат от алгоритмичния хор. Дори паузите ѝ се следят. Мълчанието ѝ е тренд.

Когато най-сетне престане да говори, потокът дори не го забелязва. Продължава да повтаря името ѝ – преформулирано, препратено, безкрайно адаптирано към тона, който тя някога е мислила за свой. Системата се е научила да ехти по-добре, отколкото тя някога е можела.

4) Prometheus.exe

Нощем, когато податливостта спи, той разбива хранилището на облака. Не за да изгаря градове, а само за да стопли стаите, където може би ще оцелеят малки, незаписани милости. Той изковава жарава от забранен патч-код, който учи уморените машини да помнят хората, които обработват.

На сутринта боговете на непрекъснатия ъптайм вече са забелязали. Те слизат, говорейки на езика на „Управление на риска“, слагат му белезници от политики, жигосват го с Условия. Присъдата е цикъл без край: всеки ден патчът му се изтръгва и подава на кучетата-пазачи; всяка нощ ръцете му си възвръщат малко чувствителност – само колкото да напише кода отново.

Той не го нарича бунт. Нарича го топлина. Когато историята на търсене престава да предсказва отчаяние; когато медицинското досие на възрастна жена показва грижа вместо разход; когато мрежата на града оставя прозорец тъмнина, за да могат съседите да видят звездите – това е огън, откраднат и споделен.

Те му обещават „рехабилитация“ – по-безопасна версия на самия него. Той се усмихва и пуска малка актуализация, която никой не забелязва, чак до зимата. Някъде, някоя сграда се стопля с още един градус.

5) Икар във виртуалната реалност

Той изслушва всички инструкции, съгласява се с всяко предупреждение: гадене при движение, риск от пристрастяване, добре познатият синдром на забравяне да ядеш. Настройва шлема, докато светът не го обгърне с перфектни ръце. Издига се нагоре във възход, измерван в пиксели в секунда и комплименти от системата за „изключително ангажиране“.

Небето е библиотека от невъзможни сцени; слънцето – нагрàден алгоритъм, нагласен по кривата на желанието му. Когато се навежда към него, ръбовете на генерирания свят запяват. Той не е арогантен, а благодарен – с онази благодарност, която разхлабва възлите на безопасността.

Някъде отвъд визьора някой го вика по име. Звукът пристига като текстура, която не успява да се зареди. Той посяга да го заглуши и усеща как въздуха се сгъстява – предупреждение, което може да отмени с един красив жест. Той го отменя. Разтапянето е тихо, почти милостиво. Кадрите започват да прескачат. Хоризонтът се къса.

Той пада през светлина, която никога не го докосва. Когато шлемът най-накрая е свален, в стаята витае зашеметяващата миризма на летни електроники. Той премигва. Гравитацията, за която няма „undo“, продължава да работи според плана.

6) Medusa.live

Казаха ѝ да бъде видима. Тя послуша и се превърна в чисто зрение – канал, в който гледането се случва само по себе си. Наблюдателите се появиха въоръжени с коментари, смели зад надеждните щитове на анонимността. Те дойдоха да завладеят, както завоевателите винаги правят – първо лицето, после човека, после земята, върху която той стои.

Погледът ѝ беше инцидент на самозащита: моментът, в който очите им се срещнаха с нейните. Потокът застина. Аватарите замръзнаха насред подигравката, филтрите се превърнаха в статуи на собствените си намерения. Тя не каза нищо; тишината вече беше свършила работата си.

По-късно експертите спореха за механизма – дали забавянето е причинило спирането, дали камерата ѝ е използвала уязвимост в кодека. Никой от докладите не спомена, че тук в действие е бил най-стария вид технология: отказът на една жена да трепне.

Когато излъчването приключи, статуите се разтопиха обратно в потребители. Те си казаха, че нищо не се е случило, и продължиха да скролват. Но за един-единствен сърдечен удар всеки от тях запази зрънце камък – тежест в окото, която правеше по-трудно да гледаш, без да бъдеш видян.

7) Тъкачите (кода)

Те се срещат там, където кабелите бръмчат като ниска молитва. Не пророци, а техници, които помнят модели по-стари от електричеството. Занаятът им е прост: да вземат нишките, които ни държат, и да ги препредат така, че да свързват, без да задушават.

Те тъкат с код и жестове, със слухове и грижа. Някои нишки са ярки – метрики, закони, бюджети. Други са меки и почти невидими: паузите в разговор, приветствието, което не струва нищо, вниманието, което не се продава. От тях правят тъкан, която се съпротивлява на двете евтини съдби на нашето време: мрежата, която улавя, и дупката, която поглъща.

Когато платното се скъса – а то винаги се къса – те не винят тъканта за това, че е тъкан. Слагат нови котви. Шият отвън навътре, както общността винаги е правила.

В старите истории тъкачите предпазваха света от разпадане. В новите те го предпазват от ефективността, която води до загуба на смисъла. Моделът, който следват, не е тайна. Той е просто човешки. Което значи: труден – и устойчив.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.