Каква промяна очаква Иран?

За пръв път от близо четири десетилетия Иран е на прага на смяна на ръководството – а може би дори и на режима. Докато управлението на върховния лидер аятолах Али Хаменей наближава края си, една дванайсетдневна война през юни разкри крехкостта на системата, която той изгради. Израел нанесе удари по ирански градове и военни обекти, проправяйки път на Съединените щати да хвърлят 14 бомби за пробиване на бетонни укрития върху иранските ядрени обекти. Войната разкри огромната пропаст между идеологическото фукане на Техеран и ограничените възможности на един режим, който е изгубил по-голямата част от регионалното си влияние, вече не контролира небето си и упражнява отслабен контрол дори над улиците си. В края на войната 86-годишният Хаменей се появи от укритието си, за да обяви победа с пресипнал глас – спектакъл, предназначен да покаже сила, но вместо това само подчерта слабостта на режима.

В есента на аятолаха централният въпрос е дали теократичният режим, който той ръководи от 1989 г., ще оцелее, ще се преобрази или ще рухне – и какъв политически ред може да възникне след това. Революцията от 1979 г. преобрази Иран от монархия, ориентирана към Запада, в ислямска теокрация, превръщайки го буквално за една нощ от американски съюзник в заклет враг. А тъй като днешен Иран си остава ключова държава – енергийна свръхсила, чиято вътрешна политика оформя сигурността и политическия ред в Близкия изток и се отразява на цялата глобална система, – въпросът кой (или какво) ще наследи Хаменей има огромно значение.

През последните две години – след нападението на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г., което единствено Хаменей сред световните лидери подкрепи открито – делото на живота му беше превърнато в пепел от Израел и Съединените щати. Най-близките му военни и политически протежета бяха убити или ликвидирани. Представителите му в региона бяха осакатени. Огромното му ядрено начинание, изградено с колосална цена за иранската икономика, беше погребано под развалини.

Ислямската република се опита да превърне военното си унижение във възможност да обедини народа около националния флаг, но униженията на ежедневието са неизбежни. 92-милионното население на Иран е най-голямото в света, което е изолирано от глобалната финансова и политическа система от десетилетия. Иранската икономика е сред най-силно санкционираните в света. Валутата му е сред най-обезценените. Паспортът му е сред най-отхвърляните по света. Интернетът му е сред най-цензурираните. А въздухът му – сред най-замърсените на планетата.

Непроменените лозунги на режима – „Смърт на Америка“ и „Смърт на Израел“, но никога „Да живее Иран“ – ясно показват, че негов приоритет е не развитието, а противопоставянето. Спирането на тока и водният режим са се превърнали в част от ежедневието. Един от централните символи на революцията – задължителният хиджаб, който аятолах Рухола Хомейни, първият върховен лидер на Ислямската република, някога наричаше „знамето на революцията“, днес е под въпрос, тъй като все повече жени открито отказват да покриват косата си. Предполагаемите патриарси на Иран не могат да контролират жените в страната по-добре, отколкото могат да контролират въздушното пространство.

За да се разбере как Иран стигна до този момент, трябва да се разгледат водещите принципи на 36-годишното управление на Хаменей. Неговото управление се крепи върху два стълба: непоколебима вярност към революционните принципи – у дома и в чужбина – и категоричен отказ от политическа реформа. Хаменей вярва отдавна, че размиването на идеалите и строгите норми на Ислямската република ще ѝ причини същото, което гласността на Михаил Горбачов причини на Съветския съюз – ще ускори нейната смърт, вместо да удължи живота ѝ. Хаменей никога не е отстъпвал и в противопоставянето си на нормализирането на отношенията със Съединените щати.

Възрастта, негъвкавостта и наближаващото оттегляне на Хаменей оставят Иран прикован между продължителен разпад и внезапен трус. След като Хаменей си отиде, пред страната се очертават няколко възможни сценария за бъдещето. Тоталитарната идеология на Ислямската република може да се разпадне до цинизма на силната ръка, който характеризира постсъветска Русия. Подобно на Китай след смъртта на Мао Дзедун, Иран може да се пренастрои, заменяйки догматичната идеология с прагматичен национален интерес. Може да удвои репресиите и изолацията, както Северна Корея прави от десетилетия. Духовното управление може да отстъпи място на военна доминация, както стана в Пакистан. И макар това да изглежда все по-малко вероятно, Иран би могъл все пак да се наклони към представителна форма на управление – борба, която датира още от Конституционната революция през 1906 г. Пътят на Иран ще бъде уникален, а неговият ход ще определи не само живота на иранците, но и стабилността на Близкия изток и на по-широкия световен ред.

Параноичният стил

Иранците често се възприемат като наследници на велика империя, но модерната им история е белязана от повтарящи се нашествия, унижения и предателства. През XIX век Иран губи близо половината от територията си в полза на хищни съседи, отстъпвайки Кавказ (включващ днешните Армения, Азербайджан, Грузия и Дагестан) на Русия и предавайки Херат на Афганистан под натиска на Великобритания. В началото на XX век Русия и Обединеното кралство разделят страната на сфери на влияние. През 1946 г. съветските войски окупират и се опитват да анексират Ирански Азербайджан, а през 1953 г. Великобритания и Съединените щати организират преврат, довел до свалянето на министър-председателя Мохамад Мосадек.

Това наследство поражда поколения ирански управници, които виждат заговори навсякъде и подозират дори най-близките си сътрудници, че са чужди агенти. Реза шах, основателят на династията Пахлави и лидер, когото мнозина иранци все още почитат днес, е принуден от съюзническите сили да абдикира по време на Втората световна война, заради подозрения в симпатии към нацистка Германия. Той се отнася с подозрение към „всички и всичко“, по думите на своя съветник Абдолхосейн Таймурташ: „В цялата страна нямаше никой, на когото Негово Величество да има доверие.“ Синът му Мохамед Реза шах мисли по сходен начин. „Фалшивите американски обещания ми струваха трона“, заключава той след свалянето си от революцията през 1979 г. След като взема властта, Хомейни екзекутира хиляди противници под обвинение, че служат като чужди агенти; неговият наследник, Хаменей, вплита в почти всяка своя реч препратки към американски и ционистки заговори.

Това дълбоко недоверие не се ограничава до елитите – то тече във вените на обществото. Романът на Ирадж Пезешкзад Моят чичо Наполеон – обичано иранско произведение, по-късно превърнато в култов телевизионен сериал през 1976 г. – осмива параноичен семеен патриарх, който вижда чужди заговори навсякъде, особено британски. Романът си остава културен ориентир, символизиращ конспиративния манталитет, който и до днес оформя иранската политика и общество. Според проучване на World Values Survey от 2020 г. по-малко от 15 процента от иранците вярват, че „повечето хора заслужават доверие“ – един от най-ниските показатели в света.

В иранския параноичен стил външните сили се представят като хищници, вътрешните – като предатели, а институциите се огъват пред личната власт. През последното столетие едва четирима души са управлявали страната, като култовете към личността заместват трайните институции, а политиката циркулира между кратки изблици на еуфория и дълги години на разочарование. Ислямската република изостря този модел, като формално разделя гражданите си на „вътрешни“ и „външни“. В такава атмосфера на недоверие надделява отрицателната селекция: посредствеността се възнаграждава, незабележимостта се насърчава, а лоялността се цени повече от компетентността. Възходът на Хаменей през 1989 г. е класически пример за тази динамика – и същите критерии вероятно ще оформят и неговия план за наследяване на властта. Тази дълбоко вкоренена култура на недоверие – оформена от историята, утвърдена от управниците и усвоена от обществото – не само увековечава авторитарното управление, но и възпрепятства колективната организация, необходима за представителна форма на управление. Тя ще продължи да хвърля дълга сянка върху бъдещето на Иран.

Авторитарните преходи рядко следват предписан сценарий, и иранският няма да е изключение. Смъртта или неспособността на Хаменей да изпълнява задълженията си би била най-очевидният катализатор за промяна. Външни сътресения – срив на цените на петрола, засилени санкции, нови военни удари от Израел или Съединените щати – биха могли допълнително да дестабилизират режима. Но историята показва, че неочаквани вътрешни искри – природно бедствие, самозапалване на продавач на плодове, млада жена, убита заради това, че е показала прекалено много коса – могат да се окажат не по-малко съдбоносни.

В продължение на близо пет десетилетия Иран е управляван от идеология; неговото бъдеще обаче ще зависи от логистиката – преди всичко от това кой ще може най-ефективно да управлява страна, почти пет пъти по-голяма от Германия, богата на ресурси, но изправена пред ужасяващи предизвикателства. От тази нестабилност може да изникнат няколко форми на иранския след-хаменейски ред: националистическо управление на силна ръка, духовна приемственост, военна доминация, популистко възраждане или уникален хибрид от всички тях. Тези възможности отразяват дълбоката разпокъсаност на страната. Духовниците са решени да запазят идеологията на Ислямската република. Корпусът на стражите на ислямската революция (IRGC) се стреми да затвърди властта си. Лишените от права граждани, включително етническите малцинства, изискват достойнство и възможности. Опозицията е твърде разпокъсана, за да се обедини, но и твърде упорита, за да изчезне. Нито една от тези фракции не е монолитна, но именно техните амбиции и действия ще определят борбата за това каква страна ще стане Иран.

Иран като Русия

Днешната Ислямска република напомня на Съветския съюз в късния му етап: тя поддържа изчерпаната си идеология чрез принуда, склеротичното ѝ ръководство се страхува от реформа, а обществото до голяма степен се е отвърнало от държавата. Иран и Русия са богати на ресурси страни с горди истории, прочути литературни култури и векове натрупани обиди. И двете са преобразени от идеологически революции – Русия през 1917 г., Иран през 1979 г. – които целят да прекъснат историческата приемственост и да създадат радикално нов ред. И двете се опитват да отмъстят за миналото и да наложат нова визия у дома и в чужбина, причинявайки опустошение не само на собствените си народи, но и на съседните държави. Въпреки противоположните им идеологии – едната яростно атеистична, другата теократична – приликите са поразителни. Както при Съветския съюз, Ислямската република не може да постигне идеологическо разбирателство със Съединените щати, параноята ѝ е самоподхранваща се, а режимът носи в себе си семената на собствената си гибел.

Крахът на Съветския съюз е ускорен от реформите на Горбачов, които отслабват централния контрол и освобождават сили, които системата не може да овладее. През 90-те години беззаконието, олигархичният грабеж и ужасяващото неравенство подхранват негодувание и разочарование. От този хаос изгря Владимир Путин – бивш офицер от КГБ, съветската служба за сигурност, – който обеща стабилност и гордост, заменяйки комунистическата идеология с национализъм, движен от обида. Като президент той се представя като възстановител на достойнството и законното място на Русия в света.

Подобна траектория е възможна и в Иран. Режимът е идеологически и финансово банкрутирал, непроницаем за истинска реформа и уязвим за колапс под тежестта на външния натиск и вътрешното недоволство. Този колапс може да създаде вакуум, който силите за сигурност и олигарсите ще се втурнат да запълнят. Възможно е да се появи силен ирански лидер – бивш кадър на Корпуса на стражите на революцията или на службите за разузнаване – който да отхвърли шиитската идеология в полза на национализъм, движен от обида, като обединителна доктрина на нов авторитарен ред. Някои високопоставени официални лица може би хранят подобни амбиции, включително Мохамад Багер Галибаф, настоящ председател на иранския парламент и бивш старши служител в IRGC. Но дългогодишната им обвързаност с настоящата система прави такива познати фигури малко вероятни знаменосци на новия ред. Бъдещето по-вероятно принадлежи на човек, по-незабележим днес – достатъчно млад, за да не носи публична вина за настоящата катастрофа, но и достатъчно опитен, за да се издигне от развалините.

Разбира се, паралелите не са съвършени. Когато Съветският съюз се разпадна, той вече беше навлязъл в третото поколение свои лидери, докато Иран едва сега навлиза във второто. Освен това Иран няма свой Горбачов: Хаменей блокира реформите именно защото вярва, че те ще ускорят гибелта на републиката.

И все пак по-голямата истина остава: когато една всеобхватна идеология рухне, тя често оставя след себе си не гражданско възраждане, а цинизъм и нихилизъм. Постсъветска Русия се характеризира не толкова с демократичен разцвет, колкото с преследване на богатство на всяка цена. Пост-теократичният Иран би могъл да прояви сходни модели: консуматорство и показен разкош като заместители на изгубената вяра и колективна цел.

Един ирански Путин може да заеме някои от тактиките на Ислямската република – да търси стабилност чрез създаване на нестабилност сред съседите на Иран, да заплашва глобалните енергийни потоци, да прикрива агресията с нова идеология и да се обогатява заедно с други елити, докато обещава възстановяване на иранското достойнство. За Съединените щати и съседите на Иран урокът от Русия е очевиден: смъртта на идеологията не гарантира демокрация. Тя може също толкова лесно да доведе до нов силен човек – също толкова безскрупулен, въоръжен с нови недоволства и движен от нови амбиции.

Иран като Китай

Докато Съветският съюз не успя да се адаптира, преди да е станало твърде късно, Китай оцеля, като след смъртта на Мао през 1976 г. се насочи прагматично към икономически растеж, вместо към революционна чистота. „Китайският модел“ отдавна привлича вътрешни кръгове на Ислямската република, които искат да запазят системата, но осъзнават, че провалящата се икономика и широкото обществено недоволство изискват някакъв опит за реформа. В този сценарий режимът би останал репресивен и автократичен, но би смекчил революционните си принципи и социалния си консерватизъм в полза на сближаване със Съединените щати, по-широка интеграция със света и постепенен преход от теокрация към технокрация. Корпусът на стражите на революцията би запазил властта и печалбите си, но, подобно на Народноосвободителната армия на Китай, би се трансформирал от революционна милиция в националистическа корпоративна структура.

По пътя към този модел Иран се изправя пред две прегради: как да го установи и как да го поддържа. В Китай нормализирането на отношенията със Съединените щати беше инициирано през 70-те години от Мао, основателя на комунистическата революция и първия лидер на новия режим. Но именно неговият наследник Дън Сяопин използва това отваряне, за да пренасочи страната от идеологическа ортодоксалност към прагматизъм и да започне преобразяващи реформи. Иран също е произвел свои потенциални „Дъновци“ – сред тях бившия президент Хасан Рухани и Хасан Хомейни, внука на основателя на революцията, – но нито един от тях не успя да преодолее Хаменей и неговите единомишленици сред твърдолинейните, които отдавна вярват, че всякакъв компромис с революционната идеология – особено някакъв вид сближаване със Съединените щати – би дестабилизирал системата, вместо да я укрепи.

В Китай сближаването с Вашингтон беше улеснено от наличието на общ враг – Съветския съюз. За разлика от това, макар Иран и Съединените щати понякога да са се изправяли срещу общи противници – включително иракския диктатор Саддам Хюсеин и въоръжени групировки като „Ал Кайда“, талибаните и „Ислямска държава“ – за Хаменей враждебността към Съединените щати и Израел винаги е била върховен приоритет. Опитът за прилагане на китайския модел би изисквал или един умиращ Хаменей да се откаже от доживотната си враждебност към Вашингтон – което е малко вероятно, – или организиран преход в полза на по-умерен лидер.

Но дори тогава Иран може да се затрудни да следва китайския път. Огромната китайска работна сила позволи на страната да изведе стотици милиони хора от бедността, спечелвайки на държавата нова легитимност и обществено доверие. Иран, напротив, има рентиерска икономика, по-близка до руската. Ако режимът се откаже от идеологията, без да осигури материални подобрения, рискува да изгуби сегашната си база, без да спечели нови поддръжници.

Един по-малко идеологически Иран, който нормализира отношенията си със Съединените щати и се откаже от противопоставянето на самото съществуване на Израел, би представлявал значително подобрение спрямо сегашното положение. И все пак, както показва опитът на Китай, икономическият растеж и международната интеграция могат също така да подхранят по-големи регионални и глобални амбиции – заменяйки днешните проблеми с нови. А изобщо не е сигурно, че Иран би могъл да запази вътрешна стабилност по време на толкова бурен преход.

Иран като Северна Корея

Ако Ислямската република продължи да поставя идеологията пред националните интереси, бъдещето ѝ може да заприлича на настоящето на Северна Корея – режим, който оцелява не чрез народна легитимност, а чрез жестокост и изолация. Предпочитанието на Хаменей открай време е било да увековечи управлението на върховен лидер – строг духовник, отдаден на революционните принципи на съпротивата срещу Съединените щати и Израел и поддържащ ислямистката ортодоксия у дома. Но близо пет десетилетия след 1979 г. малцина иранци искат да живеят под система, която ги лишава от икономическо достойнство и политически и социални свободи. Поддържането на такъв режим би изисквало тоталитарен контрол – и вероятно ядрено оръжие, за да възпира външния натиск.

В този сценарий властта би останала в ръцете на тесен кръг или дори на едно-единствено семейство. Макар Хаменей да се опитва да организира наследяване в полза на някого, който ще остане верен на революционните принципи, кръгът от жизнеспособни кандидати е малък, тъй като малцина твърдолинейни духовници имат реална обществена подкрепа или легитимност. Ебрахим Раиси, доскоро считан за водещ претендент, загина в хеликоптерна катастрофа през май 2024 г., докато заемаше поста президент на Иран. Това оставя като най-изявен кандидат 56-годишния син на Хаменей – Моджтаба. Но наследяването по кръвна линия би било пряко предателство към един от основните принципи на революцията: настояването на Хомейни, че монархията е „неислямска“.

Моджтаба никога не е заемал изборна длъжност, практически няма публичен профил и е известен главно с неофициалните си връзки с Революционната гвардия. Образът му извиква асоциации с приемственост към поколението на баща му, не с динамиката на нова епоха. Смешните опити на неговите поддръжници да го сравняват с енергичния саудитски престолонаследник Мохамед бин Салман – включително кампании в социалните мрежи с хаштаг #MojtabaBinSalman на персийски – показват, че дори революционната база на Хаменей признава: визията, обърната към бъдещето, е по-привлекателна от онази, обърната назад.

Другите твърдолинейни кандидати вдъхват още по-малко доверие. Намръщеният 69-годишен председател на Върховния съд Голам-Хосейн Мохсени Ежеи едва ли е нещо повече от съдия-екзекутор, замесен в десетки екзекуции; може би най-запомнящият се публичен му акт е, че е ухапал журналист, осмелил се да критикува цензурата. Всеки процес на наследяване, включващ подобна фигура, би се основавал не на обществено съгласие, а на лоялността на IRGC. Но не е ясно дали гвардейците ще продължат да се подчиняват на застаряващите духовници от Събранието на експертите – органът, натоварен с избора на следващия върховен лидер, – или, когато настъпи моментът, просто ще изберат сами следващия „главнокомандващ“ на републиката.

Моделът на Северна Корея също би се сблъскал с общество, което копнее за откритостта и благоденствието на Южна Корея. Малко иранци ще търпят система, която поставя идеологията над икономическото благосъстояние и личната сигурност дори по-крайно от сегашната. Тоталитарното управление би изисквало масови арести у дома, масов изход на професионалисти в чужбина и вероятно ядрен щит срещу външен натиск. Но за разлика от Северна Корея, Иран не може да се запечата херметически: Израел доминира в небето му и неведнъж е показвал способността си да удря ядрени обекти, ракетни бази и висши командири.

Ако следващият върховен лидер отново е твърдолинеен, той вероятно ще бъде преходна фигура – поддържаща системата известно време, но неспособна да създаде стабилен нов ред. Ахмад Касрави, светски ирански интелектуалец, убит от ислямисти през 1946 г., някога пише, че Иран „дължи“ на духовенството един шанс да управлява, за да се разкрият неговите провали. След близо пет десетилетия теократично лошо управление този дълг е напълно изплатен. Ако следващата епоха на Иран принадлежи на нов силен човек, той едва ли ще носи тюрбан.

Иран като Пакистан

Ако бъдещето на Иран принадлежи на Корпуса на стражите на революцията, Пакистан може да предложи най-близкия исторически прецедент. От времето на революцията Ислямската република постепенно се превръща от духовна държава в държава на сигурността, доминирана от гвардейците. Роден през 1979 г. като „пазители на революцията“ – за защита от чужди преврати, вътрешно недоволство и възможна нелоялност в армията на шаха – IRGC се разраства драматично по време на войната между Иран и Ирак. След това навлиза в бизнеса, пристанищата, строителството, контрабандата и медиите, превръщайки се в химера – отчасти военна сила, отчасти бизнес-конгломерат и отчасти политическа машина. Днес IRGC контролира иранската ядрена програма, командва прокси милиции из целия регион и доминира в големи сектори на икономиката. Огромното му влияние доведе до Иран, за който все по-често се прилага максимата, казвана за Пакистан: „Не държава с армия, а армия с държава.“

Несигурността на Хаменей свързва неговото управление с гвардейците. Американските инвазии в Афганистан и Ирак дадоха възможност на Корпуса на стражите на Ислямската революция (IRGC) да разширява бюджета си и да финансира и въоръжава проксита в чужбина, докато санкциите обогатиха организацията, превръщайки иранските пристанища в канали за нелегален трафик. Но IRGC не е единен блок: той представлява съзвездие от съперничещи си картели, чиито конфликти – между поколения, институции и бизнес интереси – са държани под контрол от авторитета на Хаменей. Неговото оттегляне вероятно ще ги извади на повърхността.

Един сценарий, при който IRGC може да премине от доминиране към пряко управление, би включвал гвардейците да позволят на вътрешното напрежение да тлее, преди да се намесят като „спасители на нацията“. Това би приличало на пакистанската армия, която отдавна оправдава своето господство, представяйки се като пазител на националното единство срещу Индия и вътрешния разпад. За IRGC подобна стратегия би изисквала не само изтласкване на духовенството, но и промяна на самия организиращ принцип на държавата – от шиитска революционна идеология към ирански национализъм. Духовниците призовават Бога; гвардейците биха призовавали родината.

Но сегашното господство на IRGC не бива да се бърка с популярност. Най-висшето му ръководство е подбрано лично от Хаменей, често се пренарежда, за да се предотврати натрупването на прекалена власт в отделни фигури, и се свързва широко с репресии, корупция и некомпетентност. Както ми каза Сиямак Намази, американец, държан като заложник от организацията осем години: „Днешен Иран е съвкупност от съперничещи си мафии – доминирани от IRGC и неговите възпитаници – чиято най-висша лоялност не е към нацията, религията или идеологията, а към личното обогатяване.“

Израелските ликвидации на близо двайсет старши командири на IRGC в техните бункери и спални подчертаха както уязвимостта на групировката към проникване, така и слабостта на една институция, която цени идеологическата вярност над компетентността. За да може да оцелее режим, ръководен от IRGC, почти сигурно би се наложило ново поколение лидери – по-малко догматични от възпитаните от Хаменей и способни да печелят обществена подкрепа чрез национализъм, а не чрез духовна идеология.

Ако гвардейците все пак се издигнат до ролята на управници на Иран, много ще зависи от типа лидер, който ще се появи. Водач, движен от обида, би могъл да се представи като ирански Путин, заменяйки ислямизма с национализъм, но продължавайки конфронтацията със Запада. По-прагматичен офицер би приличал повече на иранския Абдел Фатах ас-Сиси – запазвайки авторитарното управление, но търсейки съюз със Запада, както направи президентът на Египет.

Централен би бил въпросът за ядреното оръжие. В своите публикации стратези от IRGC често сравняват съдбите на Саддам Хюсеин и либийския диктатор Муамар Кадафи – и двамата без ядрено оръжие и свалени – с тази на режима в Северна Корея, който притежава ядрени оръжия и е оцелял. Иран, управляван от IRGC, би се изправил пред същата дилема: да преследва бомбата, за да оцелее, или да се откаже от нея в замяна на признание.

Подобно на Пакистан, такъв Иран би бил определян не толкова от духовници, колкото от генерали – националисти, стремящи се да поддържат жар сред народа си и вечно колебаещи се между конфронтация и приспособяване към Запада.

Иран като Турция

По територия, население, култура и история Иран едва ли има по-близки „роднини“ от Турция – друга горда, неарабска, мюсюлманска страна, обременена от дълга традиция на недоверие към великите сили. Турският опит под управлението на президента Реджеп Тайип Ердоган предлага един възможен паралел: избори, които издигат популярен лидер, първоначални реформи, които отекват сред обикновените граждани, и след това постепенен спад към мажоритарен авторитаризъм, прикрит зад езика на демокрацията.

Но за да може Иран да тръгне по подобен път, ще е нужна всеобхватна институционална промяна. Сложната структура на властта в Ислямската република – включително офисът на върховния лидер, Съветът на пазителите и Събранието на експертите – трябва да бъдат демонтирани, IRGC – интегриран в професионалната армия, а изпразнените от съдържание изборни институции – овластени. Без тези предпоставки истински конкурентна и отчетна политика не може да пусне корени.

Иран обаче няма да започне от нулата. Както отбелязва социологът Киан Таджбакш, създаването на хиляди местни съвети и общински органи от страна на режима поражда „институции с двойно предназначение: създадени да обслужват авторитарен ред, но структурно способни да подкрепят демократичен преход – ако им се даде шанс“. С други думи, иранците отдавна практикуват формите на представително управление, без да се ползват от неговата същност.

Един популистки лидер лесно би могъл да се появи от каквито и да било минимално честни избори. В страна, която съчетава значителни ресурси с дълбоко неравенство, популизмът е повтаряща се сила в модерната иранска политика. През 1979 г. Хомейни се обяви против шаха и неговите чуждестранни покровители, обещавайки безплатни комунални услуги, жилища за всички и петролни приходи, които да потекат към народа, а не към корумпиран елит. Едно поколение по-късно Махмуд Ахмадинеджад – малко известен кмет на Техеран – се издигна до президентството през 2005 г., обещавайки да „постави парите от петрола на трапезите на хората“. Независимо дали чрез открити или конкурентни избори, след-хаменейският Иран би могъл отново да види възхода на популистки аутсайдер с националистически убеждения и способност да мобилизира гнева срещу елитите и външните врагове.

Подобна траектория няма да изведе Иран към либерална демокрация, но и няма да запази духовното управление. Тя би съчетала народна легитимност с централизирана власт, преразпределение с корупция, национализъм с религиозна символика. За мнозина иранци това би било по-приемливо от продължаваща теокрация или военно управление. Но, както показва опитът на Турция, популизмът може да отвори вратата не към плурализъм, а към нова форма на авторитаризъм – такава с масова подкрепа и мандат от избирателните урни.

Зендеги-е нормалност

Когато става дума за прогнози, историята ни учи на скромност. През декември 1978 г., само месец преди заминаването на шаха, един от водещите американски изследователи на Иран, Джеймс Бил, пише във Foreign Affairs, че „най-вероятната алтернатива“ на шаха би била „ляв, прогресивен кръг от офицери от среден ранг“. Други сценарии, отбелязва той, включват „дясна военна хунта, либерална демократична система по западен модел и комунистическо правителство“. „Съединените щати не бива да се страхуват,“ пише Бил, „че бъдещо иранско правителство непременно ще бъде враждебно на американските интереси.“

Най-забележителното е, че само седмици преди духовниците в Иран да завземат властта, Бил предсказва, че те „никога няма да участват пряко във формалната структура на управлението“. Иранските интелектуалци също погрешно преценяват събитията. Няколко седмици преди Хомейни да консолидира теокрацията си и да започне масови екзекуции, един от водещите ирански мислители – философът Дарюш Шайеган – заявява: „Хомейни е ислямският Ганди. Той е в центъра на нашето движение.“

Точно както 1979 г. изненада както вътрешните, така и външните наблюдатели, днес отново могат да се представят нестандартни сценарии. Поради липсата на алтернативи някои иранци насочват поглед към Реза Пахлави, живеещия в изгнание син на шаха, чиято широка популярност се поддържа от онлайн индустрия на носталгията по предреволюционната епоха. Но след като е прекарал близо половин век в чужбина, той ще трябва да преодолее липсата на организация и опора „на терен“, за да се наложи в безпощадните борби, които бележат авторитарните преходи.

Друга възможност – може би най-големият кошмар за мнозина ирански патриоти, включително и някои яростни противници на режима – е разпад по модела на Югославия, по етническа линия. Малцинствата на Иран биха могли да видят отслабването на централната власт като възможност за бунт или за ново начало. За разлика от Югославия обаче, Иран е закотвен от далеч по-древна и по-свързана идентичност: над 80 процента от иранците са или перси, или азери; почти всички говорят персийски като общ език; а дори и неперсийските групи се идентифицират с държава, която има непрекъсната история вече над 2500 години.

По същество Иран отново изглежда като страна, чиято съдба е „въпрос на случайност“ – с бъдеща траектория, която може да се разклони в драстично различни посоки. Съединените щати и останалият свят биха спечелили от постислямска република, ръководена от националния интерес, а не от революционна догма. Както Хенри Кисинджър някога отбелязва: „Има малко държави в света, с които Съединените щати имат по-малко причини да се карат – и повече съвместими интереси – отколкото с Иран.“

И все пак американският опит в Афганистан и Ирак подчерта границите на външното влияние: дори огромни инвестиции на кръв и богатство не могат да предопределят политическите резултати. Русия се сблъсква със сходни ограничения. Москва може и да предпочита продължението на Ислямската република – като постоянен трън в ребрата на Вашингтон и източник на нестабилност, който повишава глобалните енергийни рискове. Но въпреки всичките си усилия Москва не успя да предотврати колапса на режима на Асад, своя клиент в Сирия. Китай, напротив, може да спечели далеч повече от един Иран, който реализира потенциала си като енергийна сила, отколкото от Иран, който изнася нестабилност.

Въпреки че външните сили могат частично да наклонят везните, днешен Иран е достатъчно голям и устойчив, за да изкове собствената си съдба. Той има всички характеристики на държава от Г-20: образовано, свързано със света население, огромни природни ресурси и горда цивилизационна идентичност. Но за иранските демократи международният климат едва ли би могъл да бъде по-неблагоприятен. Западните правителства, които някога отстояваха идеята за иранска демокрация, днес са оттеглили подкрепата си и са погълнати от собственото си демократично отстъпление. Съединените щати орязаха институции – като Националния фонд за демокрация и „Гласът на Америка“ – които бяха ключови за успеха им по време на Студената война. В този вакуум Иран е по-склонен да следва глобалната тенденция, при която силните мъже изгряват, изтъквайки добродетелите на реда, а не обещанията за свобода.

Общественото мнение може и да не определи прехода на Иран, но доколкото политическите претенденти ще се опитват да му се харесат, една реалност изглежда ясна: иранците не копнеят за кухи лозунги, култове към личността или дори възвишени идеали за демокрация. Това, което те желаят най-много, е добре управлявана, отговорна държава, която да възстанови икономическото достойнство и да им позволи да водят zendegi-e normal – „нормален живот“, свободен от задушаващата хватка на държава, която следи как се обличат, какво гледат, как обичат, кого почитат и дори какво ядат и пият.

Управлението на Ислямската република се равнява на изгубено половин столетие. Докато съседите на Иран в Персийския залив се превърнаха в световни центрове на финанси, транспорт и технологии, той пропиля богатството си в неуспешни регионални авантюри и ядрена програма, която донесе само изолация – всичко това, докато потискаше и прахосваше най-големия си източник на богатство: народа си. Страната все още разполага с природните ресурси и човешкия капитал, за да се нареди сред водещите икономики на света. Но ако Техеран не се поучи от грешките си и не пренареди политическите си приоритети, траекторията му ще остане такава на упадък, а не на обновление. Въпросът не е дали промяната ще настъпи, а дали тя най-сетне ще донесе дългоочакваната пролет – или просто още една зима.

Източник

Карим Саджадпур е американски политически анализатор към Фондацията „Карнеги за международния мир“ със седалище във Вашингтон. Преди това е бил главен анализатор за Иран в Международната кризисна група. Сътрудничи на BBC TV и радио, CNN, Националното обществено радио, PBS NewsHour и Al-Jazeera, а също така е участвал в предаванията Today Show, Charlie Rose, Fox News Sunday и Colbert Report.