Иван Вукадинов. Картина извън картината

От редакцията:

Текстът, който следва, идва от онази дълбока и смътно опасна територия, където литературата се преплита с телесното като с последна форма на истина. Като у Лорънс и Милър, страстта тук не е удоволствие, а прозрение – миг, в който човекът се вижда без маска, без защита, без надежда. Еротичното е само инструмент, лупа, през която се виждат отчаянието, срамът и жаждата за живот.

Но за разлика от класическите апостоли на плътта, този разказ не проповядва свобода. Той не вярва в катарзиса на секса, нито в „естествеността“ на желанията. Всичко е пропукано, порочно, болезнено съзнателно. Тялото вече не е храм, а лаборатория, където човек експериментира със собствената си разруха. Любовта не е изцеление, а вид бавно самоубийство, което обаче дава усещане за автентичност – последната, която остава.

Това е книга, писана от ръба, но не зад него. Гласът ѝ е трезвен, без илюзии, лишен от всякаква сантименталност. И именно затова действа с такава сила: защото не се опитва да ни прелъсти, а да ни напомни, че страстта, лудостта и срамът са нещо повече от „грях“ – те са начин човек да си докаже, че все още е жив.

3

В будно състояние ми беше трудно да дишам. Бях на ръба през цялото време, разтърсван от дива смяна на настроения. Страхувах се, че сме стигнали върха и вече сме тръгнали надолу – и то бързо, сякаш бързахме към края.

Като се върнах на работа, наполовина очаквах да ме избягва отново, но не го направи. В относителната уединеност на офиса имахме по някой бърз акт – без дъх, защото младите турци в съседство имаха остри уши. Беше странно възбуждащо – и изтощително – да оставаш абсолютно тих в разгара на страстта. Поне за мен беше така. Полийн рядко издаваше звук. Това бяха студени съвкупления. Свързвахме се, но не се стопляхме. Нямаше огън между нас, само ледена решителност.

Вечерта преди завръщането на Вера излязохме на вечеря. Ресторантът Zum Klösterl на ул. St. Anna беше претъпкан, както винаги. Полийн се отпусна – сред тълпа винаги се чувстваше в безопасност, от мен, от себе си. Между другото, сякаш незначително, спомена, че това бил последният ѝ ден при фотографите – в понеделник започвала работа в модна агенция на Гьотещрасе, близо до Терезиенвийзе. Новината ме удари като чук. Замаях се от отчаяние. Никакви тайни срещи в офиса. Никакви случайни сблъсъци на стълбите, където потапях пръсти в нея и после, зад бюрото, вдишвах аромата ѝ с религиозен екстаз. Ах, щастие! И пак онези глождещи съмнения. Беше ли наистина отдадена на мен или просто играеше роля? Бях ли само още един номер в безкрайната редица мъже, с които е спала? Глождене, глождене, глождене.

Тя беше хладна, нали така – не ѝ пукаше. Чувствах как ми се изплъзва, как се отдалечава. В неочакван порив казах, че ще напусна Вера.

„Ще ѝ кажа веднага щом се върне“, казах с мрачна решителност.

„Не съм сигурна, че искам“, каза. „Имам нужда от време.“

„За какво?“ – вече бях бесен. Ако бяхме сами, щях да я ударя. Тя би го харесала, нали? Нали това я възбуждаше?

„Жюл винаги е бил много добър с мен“, каза тя, като нежно докосна ръката ми.

„Да го шибам.“

Полийн също се ядоса. „Може би ще го направя“, каза.

Останалата част от вечерята – между другото, превъзходна – прекарахме в мълчание. Докато я изпращах към паметника на Макс II, ѝ се извиних.

„Аз съм твоя, Марти, цялата твоя. Знаеш го, нали?“

Сега беше мой ред да свия рамене. Не вярвам особено на думите – все пак съм писател, професионален лъжец.

„Кога ще те видя пак?“ – промълвих, меко като просяк, молещ за трохи. Отвратително.

„Не знам“, каза. „Обади ми се следващата седмица. В офиса, не у дома, моля.“

„Разбира се“, казах. Тя искаше да ме прегърне, но аз се обърнах, спрях едно такси за нея и си тръгнах с тежки стъпки, повтаряйки си: Скъсай с нея. Да върви по дяволите. Не ми трябва това.

Кого се опитвах да излъжа?

Седнал на бюрото си срещу прозореца, гледах белия бележник пред мен – толкова много чисти листове, нито една дума, с която да ги запълня. Като писател бях приключил. Но навикът да пиша се оказваше по-труден за пречупване дори от кокаиновата ми зависимост, която вече ми струваше по двеста марки на ден – по-труден и от пристрастяването към невъзможните жени, влюбени в мрака и смъртта.

Другите – онези жизнерадостните, които вярваха, че животът е дар от Бог или от Богинята, който трябва да се цени – ме отегчаваха до смърт. Както и онези, които можех да приема за даденост. Или онези, които се подчиняваха – както бе направила Вера.

Осъзнах го сега – спомних си борбата да сломя съпротивата ѝ, не със сила, а с хитрост, като ѝ позволявах да види слабостта ми. Беше игра, която играех с нея – не премислена интрига, не съм Валмон, а интуитивен, почти подсъзнателен акт. Вярвах, че съм искрен – може би понякога наистина бях, макар че, гледайки назад, се съмнявам.

Дори бяхме започнали проект – документиране на една връзка, опит да систематизираме нейната патология чрез подредени „документи“ – образи, предмети, лични спомени – по нарочно псевдонаучен начин. Идеята беше на Вера: не искала да повтаря грешките си с предишните партньори и се надявала, че като „обективира“ връзката ни, ще избегне емоционалните капани. Не проработи.

Ако бяхме последователни, трябваше да се разделим след първите три-четири месеца, но тогава вярвахме, че сме влюбени. Може би наистина бяхме. И имахме тази тясна интелектуална връзка – непрестанно се предизвиквахме взаимно. Не ме дразнеше, че е по-умна от мен. Благодарение на мъжкото ми самочувствие – както го наричаше тя – все пак удържах превес, макар че изобщо не се чувствах уверен, нито мъжки, нито иначе. Беше още една роля. Фалшива или не, моето предизвикателство ѝ помогна да се развие като художничка.

Тя казваше, че усеща нещо, което тече вътре в нея – глътка свеж въздух, който разпалва огъня ѝ – и в нашето гръцко село създаде своите животутвърждаващи земни скулптури, извършвайки, тъй да се каже, „другия грях“, докато аз пишех поредния си жалък, незавършен роман.

Сега започваха да я забелязват – една галерия проявяваше интерес към работите ѝ, говореше се за изложба, издател искаше да ѝ направи книга. Може би бях малко ревнив. Не че безделничех – свидетелство бяха онези кашони, дузина картонени кутии, пълни с ръкописи, тетрадки, дневници – всичко, което бях надраскал от четиринайсетгодишен насам. Ако имаше злато между боклука, аз бях твърде летаргичен, за да го изкопая.

Господи, бях до гуша преситен от думи. Омръзнало ми бе от себе си, от провала – празен звук и вятър. Добър бях само в самосъжалението. Жалко, че то не носи пари.

Погледнах молива в ръката си и, без особена изненада, видях, че през цялото време съм драскал – фалоси и вулви редом, в пълна хармония, cock-a-doodle-doo. Очевидно нищо друго не беше в главата ми тази нощ – нито през тези седмици, нито от деня, когато бях открил колко щастлив е един член в една вагина – или не чак толкова, зависи от случая.

У Полийн беше красива. И на Вера беше красива. И на Агнес. Всички са красиви. Обзалагам се, че и съседката отсреща – от таванската стая – имаше хубава. Светеше в банята, сигурно се къпеше, приготвяше се за приятеля си. Матовото стъкло пречеше да се види ясно кой или какво се движи там – можеше и мечка да танцува.

Приятелят, когато най-накрая се появи, изглеждаше почти така. Предполагам, че някои жени харесват космати типове. А тя беше тази, която танцуваше – яздеше звяра като шампионка, а той лежеше в косматия си костюм и я оставяше да върши цялата работа. И защо не.

Да ги гледам, докато се забавляваха, не ме възбуди – напротив, приспа ме. Странен свят.

Помислих дали да излъжа Вера – да ѝ кажа, че връзката ми е приключила. Би било по-милосърдно. Освен това щеше да ми спечели време и, ако нещата се провалят, някаква форма на застраховка. Но в сериозните неща винаги си казвахме истината. И не исках предпазна мрежа. Предпочитах да потъна с този кораб, ако и когато потъне.

Оставих ѝ няколко минути да се порадва на зелената рокля. Гърдите ѝ може би бяха прекалено малки за деколтето, но иначе ѝ стоеше като излята. Беше щастлива – сигурна, че съм приключил с другата, че всичко е наред, доколкото можеше да бъде наред.

Исках да приключа с това и ѝ казах направо, че няма да спра да виждам Полийн. За миг изглеждаше готова да разкъса роклята, но тя беше прекалено хубава, затова реши дилемата, като я хвърли на пода. Няколко седмици по-късно я носеше на партито, където си намери любовник – така че парите не бяха напълно пропилени.

Вера не го беше очаквала това. Мразех се, че я наранявам, но знаех, че няма как да облекча болката ѝ.

„Какво има тя, което аз нямам?“

„Не знам.“

„Обичаш ли я?“

„Не знам.“

„А тя обича ли те?“

„Не знам.“

„Секс ли е? Прави ли неща, които аз не правя? Французойка е, нали? Знае разни номера, които ние, простичките германки, не знаем? Това ли е? Говори с мен, по дяволите!“

„Няма нищо общо с това.“ Не възнамерявах да отварям точно тази кутия на Пандора.

„Няма да ми кажеш нищо, нали, копеле такова.“

Беше права – нямаше да ѝ кажа. Не защото исках да скрия нещо, а защото наистина не знаех отговорите. Понякога казваш истината, а никой не ти вярва. Случва се.

Така продължи – гняв, сълзи, примирение, после пак гняв. Приех наказанието си. Не се опитах да я успокоя, нито да се извиня. Каквото се случи, трябваше да се случи – беше извън моя контрол. В крайна сметка тя отстъпи. Правихме любов – не помогна нито на нея, нито на мен – и оттогава спрях да ѝ казвам истината.

През следващите дни и седмици Вера с готовност влезе в съзаклятие с мен – да се преструваме, че не се е случило нищо. Това направи съвместния живот поносим поне за известно време. Съжалявах ли я? Не мисля. Бях прекалено зает да съжалявам себе си.

Полийн ми подхвърляше само трохи. Ако трябваше да се поставят на сцена тези откраднати мигове, декорът би включвал интериора на такси, телефонна кабина, ресторант, обществена тоалетна, нощни паркове и претъпкани улици – плюс множество статисти, защото рядко бяхме извън погледа на някого. Винаги валеше, когато се срещахме – беше студено и ветровито. Дори стихиите бяха против нас. Вероятно паметта ми играе номера, но така ги виждам: двама треперещи и подгизнали, все търсещи подслон.

А отвътре горях от възбуда и страх. Полийн беше живот и смърт за мен – всичко останало нямаше значение. Ходех на работа, обещавах на всеки клиент чудеса и не вършех нищо, знаейки, че скоро ще остана без работа, без пукната пара, може би и без дом. Перспективата за разруха ме изпълваше с радост – беше постижение, цел, за която си струва да се бориш. Може би беше бавна форма на самоубийство, начинът иншаллах да се отърва от себе си – по-скоро пътят на страхливеца.

Дневната работа на ВиВи – промотирането на американски и британски изпълнители за звукозаписна компания – поддържаше агенцията (и мен) над водата. Очаквах да ме уволни – дори имах доблестта да подам оставка, но той не искаше и да чуе.

„Ще те изведем от това“, каза. Имаше добри намерения, но ми беше трудно да съм любезен с него.

Карл също не ме оставяше на мира. С него поне можех да говоря открито за Полийн, макар че не получавах и грам съчувствие.

„Не познавам човек, който да има такава треска за путки като теб“, каза той.

„Не е това.“

„Любов? Полудял си, Марти. Не е любов – заслепение е, с щипка болна романтика отгоре, това е.“

„Не изпитвам никакви романтични чувства към нея, никакви. Дори не съм сигурен, че я харесвам.“

„Какво тогава остава?“

„С нея се чувствам жив. Тя е живот и смърт за мен.“

Карл извъртя очи. „Луд си като дървеница.“

Срещахме се два или три пъти седмично, обикновено към пет, когато Полийн приключваше работа. Всеки ден, малко след обяд, започвах да ѝ звъня в офиса – като мантра, повтарях един и същи въпрос:

„Мога ли да те видя днес?“

Тя винаги беше неясна. Нейната съпротива, мълчанието ѝ като на мида ме вбесяваше.

„Може би“, казваше. Представях си я как свива рамене, отегчена – о, пак той.

„Ами ако ти се обадя в шест?“ – казвах кисело.

„Не, твърде късно.“

Ах, вече се усмихваше – чувах усмивката в гласа ѝ. Малкото ми сърце туптеше бум, бум, бум. Какво жалко създание бях. Отвратителен!

„В пет?“

„Не, по-рано!“ – играеше си с мен, кучката – котка и мишка.

„В три тогава!“

„Не, твърде рано.“

И двамата се смеехме. Облекчение, облекчение. Разбрахме се за четири.

Помотах се още час в офиса, после излязох на дъжда. За нула време бях подгизнал до кости. Така и трябваше. Подканях облаците да отворят портите си още по-широко: нека вали, нека вали, нека вали! Почти пеех и танцувах. Без чадър, разбира се – мразех чадъри, отвратителни изобретения. Кой има нужда от тях? Аз бях корав, можех да понеса малко вода, можех да издържа и потопа на Ной. Смърт чрез удавяне? Щях да я посрещна с радост – стига тя да потъне с мен. Само едно нещо не беше наред с дъжда: да правиш любов под открито небе е малко неудобно.

Полийн категорично отказваше да ходи в мръсни хотели, но също и в прилични. Не ми беше ясно защо – така или иначе го правеше навсякъде другаде. Но и не се опитвах да я разбера. Никога не ми хрумваше да науча повече за нея – за чувствата, желанията ѝ, какво я движи. Не мислех вече. Плувах по облака на безотговорността.

Малко преди четири зърнах телефонна кабина. Обществените телефони – основният канал за връзка с Полийн – бяха станали проклятието на живота ми. Всеки път, когато ми се налагаше спешно да звънна (а винаги беше спешно), някой вече я беше заел – обикновено някоя дебела жена на средна възраст, която изглеждаше така, сякаш не може да я измести нищо по-малко от булдозер.

Как ми се искаше да ги удуша, тия крави. За жалост всички бяха като крепостни порти. И тази не беше изключение. Почуках по стъклото – тя ме изгледа злобно, сякаш ме предизвикваше да опитам. Поклоних се: „На Ваше разположение, мадам“, и си тръгнах. Обикалях в кръг.

По чудо следващата кабина беше свободна – но развалена, както разбрах, след като адската машина погълна последните ми монети и отказа да ги върне. Напред отново – под безмилостния дъжд. Когато най-после намерих, или по-скоро се блъснах в друга телефонна кабина (видимостта беше нулева), вече бях отчаян и плувнал в пот. За щастие този път нямаше баварска валкирия, която да ми препречи пътя.

Вдигнах слушалката, изчаках сигнала, пуснах монетите – само за да ги изпусна на пода. Докато ги събирах, загубих още една безценна минута. Може би Полийн вече беше излязла от офиса. Нямаше да ѝ хрумне, че някаква по-висша сила ми пречи да ѝ се обадя – не, тя просто би свила рамене и би си тръгнала. В момента вероятно седеше пред камината (ако изобщо имаше камина), отпивайки чай с онзи неин приятел.

Никой, разбира се, не ме беше принуждавал да изляза от собствения си офис – топъл, с достатъчно напитки и наркотици, музика бол, и телефон, до който само аз имах достъп. Може би бях мазохист. Изглежда се хранех от безсмислието на всичко, наслаждавах се на баналността на страстта.

Накрая някой вдигна. Беше тя. Още не знаела кога ще е свободна. Вече ми беше писнало.

„Да го прекратим тогава“, казах.

„Добре“, каза тя. „Да го прекратим.“

Мълчание. И от двете страни. Миг на полярна тишина, която сякаш трая хиляда години.

„Мога ли да се свържа с теб?“ – каза тя накрая.

Как ми се искаше да я ударя.

„Как? Телепатично ли? Стоя на улицата, по дяволите, в проклетия дъжд!“

„Не, ти си в телефонна кабина, Марти“, каза тя с неочаквано топъл и нежен глас. „Чакай ме у нас. Ще дойда при теб веднага щом мога.“

Нашето място беше ресторантът La Fiorentina на ъгъла между Петенкоферщрасе и Гьотещрасе – вероятно единственият истински италиански ресторант в града: прилична храна, кисели сервитьори – идеално пасваше на настроението ми. Поръчах си половин литър домашно вино и зачаках. Мразех чакането. Разбира се, бях единственият без компания и не знаех къде да гледам, ужасен, абсолютно ужасен от мисълта да срещна нечий поглед. Бях убеден, че всички ме наблюдават с жал и презрение – я виж го тоя нещастник, виж го тоя загубеняк. И бяха прави – бях жалък, свит като в капан животински страхливец, но без дух, жалка, безволна твар, чакаща срамежливо своя coup de grâce.

Да, сигурно имаше един-двама, дето ги сърбяха пръстите да ме избавят от мъките ми. Защо не го направите, мизерни копелета!, искаше ми се да извикам. Не бяха ли те дори по-отвратителни от мен? Разбира се, че бяха!

Ако само имах нещо за четене – нещо тежко, като Дао дъ дзин на китайски. Мърморене щеше да се разнесе сред тълпата: А, учен човек, дълбок мислител. Дори и криминалето, което четях по онова време, бях оставил на бюрото. На помощната маса до входа имаше купчина вестници. За да взема парцала, за който някога бях писал, трябваше да прекося цялата зала. Това беше непосилно. Бях сигурен, че ще се спъна, ще съборя стол, ще се блъсна в келнера, който носи поднос, натоварен с чинии spaghetti al ragù; сигурно и ципът на панталона ми е отворен. Хиляда смущаващи неща можеха да се случат – и щяха! Вече говореха за мен, на всяка маса – мъже, жени, деца – шепнеха, подиграваха се. Гадове.

Отпих голяма глътка вино. Забелязаха веднага. Пие, за да забрави, горкият. От отчаяние извадих уокмена си, сложих слушалките – правеха ме още по-забележим, но вече не ми пукаше. Боб Дилън пееше I hate myself for loving you. Прекрасно. След като Агнес ме беше отхвърлила, слушах тази песен до безкрайност. Но мразех ли се, че обичам Полийн? Не, разбира се, че не.

От време на време – през пет секунди – хвърлях поглед към вратата, но когато тя най-сетне дойде, не гледах. Бях се гмурнал дотолкова в себе си, че едва усетих лекото като перо докосване на пръстите ѝ по врата ми. А когато го усетих, беше като да се влюбя отново – мирисът, замъглените ѝ очи, начинът, по който говореше, по който се движеше.

Седяхме близо един до друг, докосвахме се, целувахме се, сгушени като тийнейджъри без място, където да отидат – отново затворени в собствения си малък вселенски мехур. Всичко наоколо се разтваряше в мъгла от гласове и бледи сенки. Не говорехме много – нямаше нужда от признания. Познавахме се интимно, нямаше какво повече да научим, нито какво да си пожелаем. Около час бяхме съвършено щастливи.

После, рязко, настроението се промени. През цялото време нещо ме глождеше – обзет бях от чувство за безсмислие – и накрая всичко кипна. Дойде ми до гуша от уютния пашкул, който тъчахме около себе си – беше толкова фалшив. И всички тези хора, които слушаха всеки наш дъх, следяха всяко движение. Какво играем? – я попитах. Нито единият не беше женен, нямахме деца, партньорите ни знаеха – защо просто не им кажем: „Съжалявам, скъпи, свърши“, да си съберем багажа и да си тръгнем? Лесно дошло, лесно отишло.

„А къде ще живеем?“ – каза тя.

Типично женска работа, обсебена от практичност. „Нещо ще се намери“, казах.

Разбира се, Полийн беше права. Дори с много пари под ръка, беше почти невъзможно да се наеме апартамент в Мюнхен от днес за утре. Нужно бе време, търпение, и мазни поклони пред брокери, които деряха безсрамно. Всъщност не можех да си представя да живеем заедно. Патологията на нашата връзка беше различна.

Скочих, хвърлих пари на масата.

„Да вървим, да вървим, задушавам се!“ – почти извиках, давайки на публиката нещо, което да запомни.

Миг по-късно бяхме навън – в дъжда, в тъмнината, на студа. Нямах представа накъде отивам, но исках да стигна бързо – далеч от тълпата, което не беше лесно, когато си насред центъра. Понякога Полийн ме оставяше насред улицата, спираше такси и изчезваше. Обикновено обаче се връщаше – никога без борба. И двамата бяхме пълни с ярост, тичахме като обезумели кокошки из нощния град.

Бяхме влюбени в отчаянието – безнадеждността и мракът бяха предпоставка за страстта ни. Телефонните обаждания, чакането, уютните часове, безцелните разходки, безкрайните обвинения – това беше прелюдията.

Правехме го на невъзможни места – по входове и задни дворове, в паркове и обществени тоалетни, навсякъде, където можеше да има публика. Беше повече нейна, отколкото моя потребност. Аз бих бил напълно доволен и от хотелска стая, но тя настояваше да е навън.

Когато я попитах защо, каза:

„Не ме е срам, че те обичам. И мразя мръсните хотели.“

Не ѝ повярвах, но не настоявах.

Веднъж го направихме на задната седалка на такси – Полийн седеше върху мен, отчаяно опитваше да стигне до оргазъм, който така и не дойде. Слушах задъханото ѝ дишане, но не я гледах – гледах очите на шофьора в огледалото за обратно виждане, черни като въглени, в кръг от огън. Всеки миг очаквах да катастрофира – но не го направи. Жалко, помислих си, щеше да бъде идеалният финал.

4

Накрая, неизбежно, рухнах под напрежението.

Стина дойде на гости – остана няколко дни при нас, преди да тръгне към родителите ни, които живееха в село на около петнайсет мили южно от Мюнхен – и така първи чухме новината, че през октомври щяла да се жени за Крис, дългогодишния си приятел, и ако не отида да я „предам“ на олтара, щяла да ми хвърли сестринско проклятие. Родителите ни, добави, вероятно като примамка, не били поканени.

„Проклинай ме, колкото искаш“, казах. „Няма да ходя на никаква проклета сватба.“

Разбира се, това бяха само думи – нямаше да я разочаровам. Но новината ме тревожеше. Да се омъжва! Израснала в сбъркано семейство – те всички са сбъркани, Ларкин знаеше какво говори – тя прекрасно осъзнаваше щетите и разрушението, които този особено мръсен вид връзка носи. Следващото, което щеше да ми каже, беше, че иска дете. Или вече беше бременна? Погледнах я подозрително.

Мразех малки деца, които по някаква необяснима причина ме намираха за неустоим. Кучетата също – мръсни твари. Котките, напротив, които харесвах – те ме игнорираха. Опитай се да разбереш това.

Седяхме в кухнята – още не беше обяд – а вече бяхме на третата бутилка бира „Октоберфест“. Омразният фестивал щеше да започне през уикенда. Винаги се напивахме, когато се виждахме – като ритуал беше – говорехме на нашия си код, до който никой друг нямаше достъп: за детството и родителите ни, които, при всичките си грехове, не заслужаваха да ги хулим така. Агнес ни беше кръстила les enfants terribles, друг мой бивш – Wälsungenblut^[1]. Бяхме трън в задника, но нито декадентски, нито особено инцестни. Със сигурност доскучавахме до смърт на всеки, който имаше нещастието да е с нас. Този път късата сламка се падна на Вера. Тя разумно се извини, когато тръгнахме по баровете – цял ден – и свършихме в таитянски бар на няколко пресечки от нас. Поръчахме Dragon Bowl, най-силния им коктейл. В менюто пишеше, че позволяват само по един на клиент, но Стина и аз лесно склонявахме сервитьорите – все едни и същи, като самоански ръгбисти – да нарушат правилата.

По-късно Вера се присъедини и ми каза, че е звъняла Полийн. Станах веднага и хукнах към вкъщи, двете жени подире ми, Стина ми се караше с пълно гърло – „мизерен женкар такъв“ – и за назидание на Вера, която изглеждаше вече безразлична, изреди примери за предишни безобразия: като онази паметна нощ преди години, когато бях навил две от съквартирантките ѝ да си поделят леглото на Стина, а на нея ѝ се наложи да спи на дървената кухненска пейка. Голям майстор беше да изравя стари обиди. Вера изтръгна телефона от контакта и го хвърли през прозореца. Аз избухнах и започнах да мятам каквото ми падне – чаши, пепелници, книги. Макар и зверски пиян, знаех какво правя: играех с техния страх и с любовта им към мен, разигравах сценка, преди да тръшна вратата и да хукна към най-близката телефонна кабина. Освен малко кокаин имах само няколко монети в портфейла. И палтото си бях оставил.

Полийн вдигна на първото позвъняване. „Вземи такси и ела при мен“, каза. „Ще платя курса, като пристигнеш.“ По пътя дръпнах няколко линии и бях почти изтрезнял, когато натиснах звънеца ѝ. Чувствах се като у дома.

Взехме душ, легнахме и правихме любов, заспахме прегърнати – и така се събудихме. Пак правихме любов, взехме вана с пяна, закусихме. За първи път, откакто се бяхме срещнали, почувствахме мир.

На закуска тя говори за Жюл, който, връщайки се от работа, направил вял опит да я насили, а когато не се получило – се разпаднал. „Странно е“, каза, „нищо не изпитвам към него – нито презрение, нито състрадание.“ Говорел, че ще се самоубие – знаела, че няма. Бил слаб, осъзнала – а тя нямала търпение за слаби мъже; не е чудно, че не можел да запали огъня ѝ. Качил се в колата и изчезнал – не знаела къде. Може да го няма с дни, а може да се върне всеки момент; надяваше се да стои далеч. Не искала драма, макар да се съмнявала, че ще се изправи срещу мен. „Искаш ли да отидем другаде?“ – попитах. „Все ми е тая.“ Не – искаше да остане.

И аз. Даже ми се щеше Жюл да се върне и да види как съм завзел дома му – с неговия халат, с неговите проклети чехли. Исках да го пречупя, и физически дори – макар обикновено да отбягвам насилието; страхливец съм, никога не съм се бил, дори като хлапе – но сега ми се искаше да го очистя от бой, да взема жената му и да препусна към залеза. А после какво? Нямах план. Нито пък Полийн. Може би, както казва Лорънс, бяхме обелили миналото и бъдещето и бяхме оставили голия момент на настоящето – разплетен. Това беше силата ни – и накрая стана слабостта ни.

Подмолната, гнусна радост от това, че бях нахълтал в дома на Жюл, си течеше отдолу; на повърхността – всичко спокойно. За първи път не бяхме пришпорвани – бяхме почти като съпрузи през ленив уикенд, деляхме домашни дреболии – готвене, миене на чинии, такива работи – може би генерална репетиция за онова, което уж идваше: да живеем заедно обикновен живот, като всички. Чувстваше се добре, макар и леко нереално, сюрреално.

В събота валеше – онзи постоянен дъждец от бледосиво небе, какъвто често има в Мюнхен – Schnürlregen му викат: струни от капки, тъчащи завеса, зад която можехме да се скрием. Останахме вътре, проснати на пода на спалнята ѝ.

„От първата ни нощ спя тук“, каза. „Когато живея с някого, обичам да имам своя стая – да избирам къде да спя. По-добре да свикваш.“

„Най-хубавото, което си ми казвала.“

„Искам да съм мила с теб – не мога да се въздържа. Ти си моята любов.“

Слушахме нейната музика – тъжните песни на Барбара. И там валеше – валеше, валеше – песни за загуба и тиха безнадеждност, и дъжд, безкрайният, мек дъжд. Нежността, която изпитвахме един към друг, беше почти непоносима и ми се доплака – твърде хубаво, за да е истина – а имаше и мигове, в които двамата плачехме, кротки сълзи, облекчение, не тъга. Бяхме по-близки от всякога.

Полийн ми разказа историята си: родена в Льо Хавър; баща ѝ – комунист с партийна книжка, докер; майка ѝ – каквото се намери, най-често по складовете около пристанището. Била на четири, когато я дали; на девет я взели обратно. Не знаела защо не са я искали, защо после са я поискали. Ранното ѝ детство – черна дупка; помнела само ужаса. Наранявал ли я е баща ѝ? Поклати глава – „Не, не помня такова нещо.“ Баща ѝ не бил лош – по своя странен начин я обичал, и тя него. Наричал я Клео – заради големите, леко изпъкнали очи – като златната рибка Клео от Пинокио. Когато станала достатъчно голяма да чете книгата, се надявала рибката да е симпатична – и с облекчение открила, че е. В училище децата също я наричали Клео – всички я наричали Клео – и я боляло; тя не била риба.

Петте години при селянката били щастливи – като малко животинче, тичала свободно из зелените поля на Нормандия; морето било близо, а тя обичала морето, липсвало ѝ в Бавария – тук морето е далеч. Някой ден, каза, ще отидем в Етрета – по-хубаво е от белите скали на Дувър, за които ѝ бях разказвал (англичаните не ги харесваше). И не, не била „сладко“ дете, а жизнерадостно, много жизнерадостно – и старата жена я обичала, може би единствената, която наистина я обичала.

Детството свършило, когато родителите ѝ я върнали у дома. А в ранното ѝ тийнейджърство пак се случили лоши неща. Родителите знаели и не направили нищо. На едва тринайсет я превърнали в „момичето“ на улична банда – момчета с няколко години по-големи от нея, на петнайсет, шестнайсет, седемнайсет. Тя не оказала съпротива. Ползвали я, малтретирали я; скоро вече изкарвала пари за тях с тялото си. Да, било лошо, каза – но извратено ѝ харесвало по свой начин; уж се грижели за нея – докато не разбрала, че не. Както и да е – оцеляла. Измъкнала се от Льо Хавър – първо в Париж, бизнес училище, курс по немски, накрая – Мюнхен.

„Всички тези мъже, с които съм правила секс, разказах ли ти за тях,“ каза тя. „Правех го, за да се наказвам, мисля, но беше и възбуждащо, ако това има смисъл. Никога нямаше да правя секс с Карл, но когато ти дойде, си помислих – защо да не позволя и на двама ви да ме шибате? Но ти беше този, когото исках, и в момента, в който ме докосна, знаех, че това трябва да си само ти, никой друг. Не знам защо. Знам, че ти си онзи, когото търся цял живот. Караш ме да се чувствам жива, а това ме плаши.“

В неделя излязохме на разходка – дъждът беше спрял, беше мъгливо и меко. По пътеката към долината на Изар стигнахме до една вилна сграда от Вилхелминската епоха, чието побеляло великолепие висеше като призрак в мъглата. Полийн ме поведе през вратата и каза: „Искам да ти покажа моята тайна градина.“

Обиколихме къщата, надничайки през замърсените прозорци. Имаше още мебели – канапе, няколко кресла, празна библиотека, едно-две ръждясали легла, бидермайер шевна масичка – всичко строшено и прашно. На стената – огледало без стъкло, някога с позлатена рамка, и огромна маслена картина на алпийска долина. Бебешка стая, играчки разпилени по напукан паркет.

„Ти си първият, на когото показвам това място, винаги идвам тук сама и си представям как е било, когато тук още е живяло семейство. И после си представям какво би било, ако живеех тук, но нямаше с кого да споделя това – докато не дойде ти, и тогава, докато си мечтаех, вече не бях сама в тази къща. Бяхме съпруг и съпруга – още без деца, защото все още бяхме толкова възбудени един от друг, правехме го навсякъде, никога не бяхме заситени, искахме още и още и още – и мръсни работи също, всичко, можеш да правиш всичко с мен. Но с времето щяха да се появят деца, и те щяха да са щастливи, ние щяхме да сме щастливи, тази къща щеше да е пълна с живот отново, живот и смях. Сега знаеш колко сантиментална съм – тъпичка. Твоя е вината – правиш ме мека. Искаш ли дете от мен?“

„Мога ли да помисля за малко?“

Полийн се засмя. „Вземи си време, аз само си мечтая.“ Но видях, че е разочарована.

Когато се върнахме у тях, настроението ми се влоши бързо. Не принадлежа тук – всичко, което правехме, беше игра, нямаше смисъл. Преди да тръгна я принудих да правим секс на леглото, което делеше с Жил. Исках да оставя своя знак. Исках и да ѝ навредя, да се уверя, че не ѝ харесва – не че имаше тава с масло под ръка. Накарах я да обещае да ме търси всяка сутрин по пътя за работа и следобед по пътя обратно. Щеше да ме намира в квартирата на Карл. Като приключих, се извиних. Полийн сви рамене и каза, че не е нищо особено – мъжете са ѝ правили по-лоши неща.

Нямаше никого вкъщи. Обадих се на Карл – каза, че имам късмет, защото заминава за Париж с нощния влак и ще прекара седмица в Живерни. Казах му, че там няма градина – поне не онази, която е засадил Моне. Той каза, че знае. Опаковах няколко неща, написах бележка за Вера и тръгнах. По-късно същата вечер се обадих на Полийн – каза, че ще мине сутринта, но не след работа, защото Жил се върнал много болен – с температура – и тя трябвало да го гледа. Можех да я попитам как е минал денят му без надзор, но пропуснах въпроса. Чувствах как отново се изплъзва – нищо не се беше сменило.

На следващата сутрин звънна на вратата в осем без пет и не се опитах да се облека – Полийн свали дрехите си бързо и рутинно по пътя до дивана, легна по гръб и разтвори крака. Свърших бързо, оставяйки още едно бяло петно в роршаховия образ на другите – които Карл по някаква причина не беше се потрудил да измие; всички изглеждаха като малки путенца. Тя се метна до тоалетната и се върна след няколко минути – облечена и изглеждаща прилично. Една люта прегръдка и я нямаше. Посещението ѝ продължи по-малко от десет минути. На следващия ден и в сряда и в четвъртък нейното представление – защото така се усещаше – не се промени. Докато правехме това, тя казваше нещо като „Дай ми го“, „Шибай ме по-яко“, „Ела“ – и това беше всичко. Нито веднъж не показа и искрица емоция. Правеше го като труженичка с поредния клиент на смяна.

Веднъж или два пъти на ден си говорехме по телефона. Винаги звънях аз – не знаех защо си правех труда. Никога не обсъждахме нищо, споделяхме някаква вокална тишина, освен ежедневните бюлетини за здравето на Жил. Тя не звучеше твърде загрижена – не харесвала болните хора, каза. Той все още говорел, че ще се самоубие, и с всеки изминал ден моето желание да му помогна растеше. Веднъж я попитах дали още ме обича. „Ти си като малко момче,“ каза тя – „научи се да действаш като мъж.“ Беше права, разбира се, но аз ѝ се сърдех. Да, започвах да ѝ се сърдя.

Поканих ВиВи, той донесе малко кокаин, малко кеш – защото усети, че съм на сухо. Беше приятен човек. Към тоя момент, естествено, всички вече знаеха за Полийн и мен.

„Не я познавам добре,“ каза той, „но не ми изглежда като жена, за която човек да загуби ума си. Може да е майсторка в леглото, но със сигурност не е конкуренция на Вера. Не е моя работа, де – просто ти казвам как го виждам. Предполагам, че трябва да продължиш с това. Разбирам те.“

Радвах се, че някой ме разбира. Аз самият нямах никаква идея.

ВиВи бил намерил човек, който да поеме агенцията – истински професионалист, каза, но не трябвало да се тревожа – можел да ми уреди добре платена работа в Лондон да пиша за музика. Казах, че ще помисля – и го направих. Беше изход. Не харесвах особено Лондон, но имаше едно голямо предимство – не беше Мюнхен. Съмнявах се, че Полийн ще дойде с мен. Не говореше английски, не харесваше Англия – не знаех защо, никога не е била там.

След ежедневното сутрешно шибане се облякох и отидох в едно кафене на Баланщрасе – унило място, което пасваше на настроението ми – и закусих. Омлетът беше каша, кафето приличаше на мръсна вода и имаше още по-лош вкус. Четох вестниците – AZ, Süddeutsche и Münchner Merkur – вестникът, за който работех, когато бях с Агнес. За да се отърва от гадния послевкус изпих малко бренди, преди да отида до бакалията на ъгъла – един грък от Орестиада, чиито отвратителен диалект трудно разбирах. Хората на острова не смятаха тези от север за свои гърци – за тях те били македонци или, още по-зле, българи. Купих храна и напитки, които да ми помогнат да преживея деня и нощта. В уличния магазин две кутии Disque Bleu – любимата отрова на Полийн – и обратно вкъщи. Не излязох отново. Библиотеката на Карл се ограничаваше до изкуство и езотерика. Имаше няколко порно списания, които ми се сториха по-малко от примамливи. Гледането на снимки с курове, путки, задници и лица, поръсени със сперма, беше трезво преживяване. Защо цялата тази помпозност около шибането? Имаше ли значение с кого го правиш? Имаше ли значение нещо изобщо?

Отворих първата бутилка бира за деня. Държах се далеч от силен алкохол и вино. Бирaта не ме напиваше нито, за съжаление, ме приспиваше. Не посегнах към кокаина, нито към тревата на Карл. Не правех нищо. Не писах, не четях, не слушах музика, не гледах телевизия. Какво по дяволите правех? Продължавах да помирисвам ръцете си – бях спрял да ги мия, не исках да загубя мириса на Полийн, мириса на путката ѝ. Така че това правех – миришех пръстите си като луд и гледах замръзналите локви от похотта ни по покривката на дивана. Може ли човек да прекара четиринадесет-петнадесет часа, правейки само това? Може, повярвай ми. Правех го до изтощение и ставах все по-злобен с всяка минута, сигурен, че ще свърша в лудница – мястото, където принадлежа.

Не видях Вера. Говорих с нея по телефона – „дай ми малко време“ и така нататък. Тя каза, че времето изтича. Обадих се и на Стина, преди да се върне във Виена – още беше сърдита, но ние сме брат и сестра, обичаме се, има нещо между нас, което нищо не може да прекъсне. Очакваше ме във Виена след две седмици. Или по всяко време преди сватбата, ако нещата ми дойдат в повече. „Ще стане“, каза тя. И беше права.

Агнес ми дойде на гости. Нямаше как да я сбъркаш – истинска славянка с високи скули и пепеляворуса коса. Беше красива. И какво от това. Красотата ѝ не ми вършеше никаква работа. Гледаше, но не коментираше белите петна по дивана. Сигурно носеше маска. Беше хладна – Полийн можеше да взема уроци от нея. Дори след седем години все още горчиво ѝ се сърдех за начина, по който ме беше изхвърлила, и винаги бях нащрек за възможност да ѝ го върна. Болен човек съм – дребен, зъл, жалък.

Миришех пръстите си, дори ги облизвах, обикалях из стаята, почти с пяна на уста, усмихвах се като луд и ѝ показвах, че магията, която беше хвърлила върху мен, вече е развалена. Не можех да се спра да дрънкам глупости. За какво, по дяволите, говорех? За футбол! Аз, който нямам и най-малък интерес към футбола. Но ето ме – разпалено говорех за възраждането на „Байерн Мюнхен“, който след шестгодишна суша отново бил на върха. Не ми пукаше за „Байерн“ – можеше да изчезне в пламъци заедно с цялата им слава. Но бях там, възхвалявах отбора, миришех и облизвах пръстите си, крачех напред-назад с блестящи очи, а Агнес ме гледаше с хладен, изпълнен с леко забавление поглед, който не издаваше нищо – тя никога не издаваше нищо.

В петък сутрин Полийн отново лежеше по гръб, разтворила широко крака, аз я шибах колкото можех по-бързо, само и само да приключа. Изведнъж тя каза:

„Кажи ми нещо мръсно.“

Замръзнах на място. Мозъкът ми се изпразни – не можех да измисля нито една мръсна дума. Членът ми се сви по-бързо, отколкото отнема да изречеш „fuck“.

„Какво ти става?“ – рекох. – „Цяла седмица се държиш като курва.“

Тя се изправи. – „Дай ми цигара, моля те. И чаша бренди.“

Подадох ѝ бренди, кутия Disque Bleu и запалка. Тя дръпна дълбоко.

„Мислиш ли, че това ми харесва?“ – каза. – „Правя го заради теб.“

„Е, недей“, рекох.

„Щях да прекарам нощта с теб, но няма да го направя. Жил се чувства по-добре, покани ме да отидем на Октоберфеста с някои наши приятели. Това ще направя тази вечер.“

Тя угаси цигарата, облече се и излезе. Взех душ и прекарах останалия ден в замръзнало спокойствие.

Много часове по-късно някой почука на вратата. Почти не я отворих – опитвах се да свикна без нея. После си казах: „Не бъди простак, дръж се като мъж.“

Беше Клара – с онази зелена рокля. Не изглеждаше твърде разочарована, че Карл е във Франция. Гледайки петната, каза:

„Виждам, че си оставил следа. Бил си зает.“

Седна на дивана – гърдите ѝ бяха съвършени за това дълбоко деколте.

„Срещнах мил човек, той ми я купи. Как е всичко? Изглеждаш така, сякаш си минал през пералнята.“

Свих рамене. – „Няма значение. Искаш ли питие? Джойнт? Малко кока?“

„Почти съм разорена, за жалост, не мога да си позволя никаква разточителност.“

„За теб ще направя изключение – безплатно. Помисли си.“

„Ще помисля.“

„Но не прекалено дълго.“

„Няма.“

„Искаш ли да говорим за любовните ти проблеми?“

„Не. Няма проблеми. Свърши се.“

„Добре“, каза тя. „Имаш ли свястно вино?“

„Съмнявам се.“

В разхвърляната кухня на Карл намерих бутилка Verdicchio. Клара не беше впечатлена и предпочете Schneiderweiße. Предложих да свия джойнт.

„Ще те отпусне ли?“

„Или това, или напълно ще ме побърка.“

Перспективата да спи с луд не ѝ хареса.

„Правиш се на недостъпен?“ – каза.

„И да искам, не мога.“

Попита ме дали имам планове за бъдещето. „Да изкарам пари“, казах, „и да се махна оттук.“ Къде – искаше да знае. Казах Лондон. Тя обичала Лондон, можела ли да дойде на гости. „По всяко време.“ Щял съм ли да взема приятелката си. „Не.“ „Скоро ще намериш друга, Лондон е пълен с хубави момичета.“ „Предполагам“, казах.

И така си вървеше разговорът – ла-ди-да, ла-ди-да. Почвах да се отпускам. Клара можеше да е лекът срещу любовта, но не ми беше писано да проверя това, защото точно когато реших да се откажа от съпротивата, телефонът звънна. Беше Вера – почти неразбираема от паника, крещеше нещо за експлозия, толкова много мъртви, толкова много умиращи, хора крещящи за помощ, хора без крака, без ръце, с откъснати глави, навсякъде кръв.

„Какво, по дяволите, става? Добре ли си?“ – извиках.

„Да, да, да, толкова много кръв, тези бедни хора…“ – вече шепнеше, едва я чувах.

„Къде си?“

„Не си ли чул?“

„Защо не ми кажеш?“ – рекох тихо, опитвайки се да я успокоя.

„На Фествийзен – имаше бомба. Трябва да е била бомба.“

Вера продължаваше да говори, но вече не я чувах. Гледах слушалката в ръката си сякаш беше дяволски нокът. Следващото, което помня, беше Клара, която ме държеше в прегръдките си.

„Добре съм, всичко е наред“, казах.

„Но тя е добре“, каза Клара. „Когато пусна телефона, говорих с нея – не е пострадала. Имало някакъв инцидент, много хора са ранени или убити, но тя не е, успокой се.“

„Полийн също е там“, казах.

Клара отиде в кухнята и се върна с чаша и бутилка Asbach.

„Пийни от това.“

Брендито, колкото и отвратително да беше на вкус, ме свали малко. Благодарих на Клара и я помолих да си тръгне.

Започвах да се унасям и смръкнах малко кокаин. Исках да остана буден, да усещам. Бях сигурен – тя е мъртва – и не исках да притъпя болката с алкохол или трева. Но болка нямаше. Чувствах само гняв. „Тъпа курво, да се оставиш да умреш“, помислих си. Коленичих на пода – не за да се моля, а за да гриза и ближа замръзналите локви от нашата похот по дивана. Какво следваше? Нямаше нищо следващо. Нямаше да се самоубивам. Животът щеше да продължи. Точно тогава почувствах болката – болката да бъдеш жив.

Когато звънна вратата, си помислих, че е Вера. Станах да отворя – дължах ѝ поне това. Беше Полийн – облечена в светлосин гащеризон, направен, струва ми се, от парашутна коприна.

„Не ми се сърди“, каза тя.

„Как така си тук? Помислих, че си мъртва. Ти беше там.“

„Къде?“ – каза тя.

„На Октоберфеста – бомбата.“

„Коя бомба?“

Разказах ѝ. Тя сви рамене. Не искаше да чуе за бомби и кръв и хаос – това било нещо, което се случва в друга вселена, някъде отвъд. Тя грешеше, помислих си – но и аз също.

^[1] Wälsungenblut (букв. “Кръвта на Вьолзунгите”) е заглавие на кратък разказ от Томас Ман, написан през 1905 г. и публикуван за първи път през 1921 г. Историята е тънка, елегантно написана сатира върху декадентността, естетизма и изкуствеността на германската буржоазна култура от началото на XX век.

 следва продължение...

Румен М. Еверт е немски писател, преводач и издател, тясно свързан с културния и литературен живот на България. Автор на множество литературни творби, сред които „Bob Marley“, Herrsching 1981, „Die Distel“, München 1992 „Nur Stückwerk, lauter Scherben“, Berlin 2008, „Die Immigrantin“, Berlin 2009. Два от романите му – „Имигрантката“ и „Чужда земя“, са преведени и публикувани на български език в издателство „Жанет 45“. Заедно със съпругата си Недялка Еверт той е редактор и издател на поредицата „Балкани“, излизаща в берлинското издателство Dittrich.