От същия автор

Планът, който комитетът в Гюргево приема за бъдещето въстание, почти ни е даден поне в главните си точки. Даден ни е той по всичко онова, що до сега изследвахме: ние знаем какво можеха апостолите да предприемат, какво бяха в състояние да направят. Бъдещето въстание не можеше да бъде друго, освен пак като онова в Стара Загора, повторено само в по-големи, може би, размери.

Същинските решения ние не знаем, защото не са водени писмено и защото никакъв документ не притежаваме за тях. Дори живите още апостоли, като Заимов и Н. Обретенов, твърде малко ни са разказали за това. Но събитията, които последваха, разследвани са, пък и ние ги изучаваме; те ни говорят приблизително за всичко онова, което е планирано или е могло да бъде планирано в Гюргево.

Приготовлението вътре трябвало да се поведе смело и трескаво. Трябвало да се основат частни революционни комитети по всички градове, паланки и села, да се събират средства, по възможност с добро, и да се въоръжава населението. Да се приготвят статистики за броя на съзаклятниците и за всичко, що притежават: като животни, коли и други спомагателни материали, които, впрочем, се описват и от цялото население. Да се проучат всички населени с турци местности, и когато настъпи решителният час, да се обезоръжи турското население. Села и градове, било турски или български, които се противят, да бъдат унищожени с меч и огън. Да се увлече населението в борба, ако е възможно, вън от своите жилища, и където се удаде случай, последните да бъдат предадени на пламък, каквото всички въстанали да не мечтаят да се връщат в своите гнезда и да бъдат заставени, по необходимост и от отчаяние, да се държат по-дълго в горите.

Да се уредят междукомитетски пощи, да се възкреси пак тайната полиция и да се преследват и унищожават предателите.

Старият революционен устав, където още живеят спомени за него, да се не разрушава. Новите апостоли нямат работа с устави, изобщо няма да губят време за административната сграда на революцията; тяхната задача е чисто практическа: трябват хора, оръжие и бунт, та трябва да се върви право към целта – колкото по-скоро, толкова по-добре.

За време на въстанието определили началото на май. Денят, в същност, не бил точно определен, но предполагало се да бъде 1 май. Апостолите дали клетва никому нищо да не говорят за срока; напротив, верните хора трябвало да мислят, че знамето ще се развее веднага, щом народът бъде приготвен или щом предателството и други фатални случки принудят хората на комитета да се хванат за оръжие.

Към определеното време, обаче, апостолите пак трябвало да се споразумеят помежду си за установения ден. Заимов твърди, че от после 11 май, като велик български празник, бил именно фиксираният ден, за да се прогласи въстанието^[1]. „В началото на месец март 1876, пише той, главният апостол на сливенското революционно окръжие, Иларион Драгостинов, с окръжна записка до другите главни апостоли, предложи да се замени 1 май с 11 май – сиреч празникът Кирил и Методий да се отпразнува с черешови топове, а не с молитви и благодарствени молебени за здравето и дългоденствието на падишаха. Предложението на Драгостинова бе одобрено от всичките главни апостоли. И така, 11 май бе определен ден за всеобщо въстание“.

Само едно обаче е вярно в това съобщение на г. Заимова, а то е, че във Враца, където Заимов беше главен апостол, 11 май е бил приет за ден, в който щяло да се провъзгласи там въстанието. А това ние знаем положително от друго място. Захарий Стоянов обнародва едно писмо на Заимова от 24 април 1876, писано из Враца и запазено в оригинал от Д. Горов в Гюргево, което писмо Заимов приема в етюдите си като свое^[2]. В въпросното писмо врачанският апостол известява на своите събратя от другите окръзи, че у него, във Враца, „11 май няма да мине без пукот на пушки“^[3].

Обаче, колкото за туй, че 11 май бил предложен от сливенци, а особено, че туй предложение било одобрено от всичките главни апостоли, както твърди Заимов: колкото за достоверността на това, ние имаме основание да се съмняваме. Д. Кукумявков, член на сливенския комитет, в своите издадени вече отдавна записки, които по-нататък ние не веднъж ще цитираме, твърди, че на сливенското бунтовно знаме е било зашито 1 май като ден на въстанието. Ако в Сливен господстваше мнение за друга дата, 1 май нямаше защо да се зашива на знамето, нямаше как и Д. Кукумявков да помни, че този е определеният ден за въстанието. Разбира се, че туй съображение не би ни дало право с абсолютност да твърдим, че изключва възможността какво Иларион е бил повече наклонен за 11 май и в тая смисъл се отнесъл и до своите другари вънка, и че най-после неговото мнение ще да е било прието във Враца. Иларион може да е мислил, може и да е написал писмото, може във Враца и да са се съгласили и всичко да си е останало все пак само една мисъл. И после, явно е, преди всичко, че касае се за 10 дни разлика: 1 или 11 май, та въпросът не е бил от съдбоносно значение и, редом с толкова други належащи и гигантски нужди на онова тежко време, едва ли е възбуждал всеобщ интерес. Но ние обръщаме тук внимание върху него само за да пресеем, ако се може, простия факт.

Така, че всичко горно може да се приеме, но че предложението на Илариона за 11 май е било прието също и другаде и дори и в самия Сливен, за това ни липсват данни, и ние не можем да го потвърдим. Всички живи още поборници от града на Хаджи Димитра помнят и разказват, че 1 май са знаели за ден на въстанието.

А има още и друго. Ако всички други главни апостоли са били приели мнението на Драгостинова за 11 май, защо Панагюрското събрание в Оборище – едва десетина дни преди срока, определи 1 май за ден на въстанието? Може ли после това да се говори за постигнато общо съгласие, както настоява г. Заимов?

Първи май е бил даден в Гюргево като ден на пламъците, и на тази дата спрели в Сливен и Панагюрище. Във Враца настоявали за 11 май, а в Търново дори искали и по-късно, както ще видим по-сетне.

Не може нито да се приеме, че решението в Оборище е накарало и сливенци да приемат и те 1 май: известието за онова решение, както ще видим на свое място, достигна до сливенци едва ли не след срока, в който те сами бяха приели да въстанат. Там, както и тук, 1 май е бил оная непоколебима дата, която хората прегърнаха или бяха прегърнали още с време и за своя подем.

В целия план има още някои точки на голямо кроени, които прехвърлят границите на простия патриотически ентусиазъм за бунт, а може да ги зачислим в областта и на чисто военни кроежи. Търновци трябвало, ако е възможно, да завземат града, да турят ръка на складовете и да се въоръжат с пушките на ония войници и заптии, които поробят или затрият. Врачанци, по същия начин, като се разправят с града си, трябвало да нападнат Видин от една страна, а от друга да турят ръка на София, както и да заприщят Балкана. Телеграфните линии трябвало да бъдат прекъснати навсякъде, мостовете, които могат да служат на неприятеля, решено било да се съборят, а железниците, дето ги има, трябвало да бъдат непременно разрушени. Сливенци и панагюрци, гърбът на които, при общо въстание, предполагаше се да бъде осигурен откъм Балкана от горните окръжия, имали още и по други задачи. Те играят ролята на авангард пред турските сили, идещи от Азия. Така, че тяхната задача се определяла, преди всичко, с това, че те ще прекъснат пътищата от оная страна и от Цариград. Одрин трябвало да бъде изгорен, мостът на Арда съсипан. Пловдив щял да бъде нападнат и обезоръжен и Татар-Пазарджик също изгорен. Хиршевата железница, както се каза, трябвало да бъде развалена навсякъде, дето може.

Най-после, една голяма чета – пак като онази, която се гласеше в началото на есента – или няколко чети, имало се предвид да бъдат въоръжени от българските комитети във Влашко и да минат Дунава под водителството на Филип Тотя или на други опитни воеводи.

II
Разпределение на революционните райони. Състоянието на старите три окръга. Необходимост от четвърти – Пловдивски окръг. Спорът за реда на окръзите.

Ето, сега, как апостолите разделили помежду си полето за работа в вътрешността.

От трите революционни окръга на планираното през есента въстание първият окръг, Търново, остана, както знаем, почти непокътнато. Волов не намери особено блестяща опора във втория окръг – в Троян, а Враца сега изпъкваше от само себе си готово гнездо за бъдещата идея. Във всеки случай, този окръг бе останал все пак също непокътнат и трябвало само да се направи малко разместване в центъра на района.

Но за Стара Загора не можеше, разбира се, вече ни дума да става: тя биде съвършено разсипана. Сливен обаче стоеше. Прочее, той заема сега мястото на Стара Загора.

Като определяха пак Сливен за център на революционно окръжие в бъдеще, апостолите се повръщат на стария дележ, направен от Левски. Узунов беше отменил това, както знаем, и премести окръга от Сливен в Стара Загора. Неговите съображения са били твърде основателни за своето време, защото Стара Загора наистина беше тогаз централен пункт за цяла революционна Тракия. Но сега, когато тоя пункт вече не съществуваше за комитетското дело, трябвало да се помисли за нещо ново.

И от друга страна, когато център на тракийския революционен окръг трябвало да стане Сливен, сега вече пловдивско съвършено се отдалечаваше от тоя център. И наистина, при новото положение на работите, не само седалището на окръга се мести по-надалеч, но Старозагорско и Чирпан, поради опустошението, като оставаха, за важната минута, едно мъртво пространство по средата, още по-силно деляха единия край на бъдещия окръг от другия. Ето защо, комитетът в Гюргево е бил принуден да помисли сега по-сериозно и за четвъртия Пловдивски окръг, който и отнапред си беше планиран, както знаем, но биде оставен само в кроеж. Така, именно, Пловдив определят за седалище на четвъртия революционен окръг.

Но, разбира се, апостолите бяха свободни, според местните условия, да си изберат и друг център, а не само главния град на своя район, а това и направиха, както после ще видим, та Пловдив не биде революционна столица.

Планиран бил и пети окръг. И наистина, Западна България е по-широка от източна. Между Пловдив, Враца и Видин лежи грамадно пространство – лежат пределите на две царства: на Шишмановци и на Страшимировци. С една дума, петият окръг щял да обема Софийско или Новоселско, но това не се сбъдна, както ще видим.

Пределите на тези окръзи не могли, разбира се, да бъдат строго начертани: бъдещето само щеше да покаже агитацията къде ще намери почва и ще се разпростре, и къде съвършено ще се удари в китайски стени. Източна България се е сметала за безнадеждна, като повече турски край, но пак от Търново трябвало да правят усилия към Разград, Шумен и Варна. Към Враца се числили Берковица, Лом и Видин. Софийският окръг трябвало да отива и към Орханийско. Към Сливен спадат Ямбол и дори Одринско. А колкото за Пловдив, мислило се, щото той освен планинския ъгъл между Родопите, Средна гора и Стара планина, да простре ръка още и към Македония, което мечтаеше сам Левски, и което пак не се сбъдна, както ще видим.

Има един малък спор по номерацията на окръзите – кой от тях с какво число по ред трябва да се означи. Спорът беше възбуден от г. Заимов и то едва в 1895, а по-рано той и не е съществувал. Това стана по повод на „Записките“ на Захарий Стоянов, върху които г. Заимов обнародва известните нам критически „етюди“. Ето как двамата повествуватели означават поредните числа на окръзите.

Захарий Стоянов:
I (Първи окръг) Търново
II (Втори окръг) Сливен
III (Трети окръг) Враца
IV (Четвърти окръг) Пловдив^[4].

Ст. Заимов:
№ I Търновско революционно окръжие
№ II Сливенско
№ III Панагюрско
№ IV Софийско
№ V Врачанско^[5]

Едни от по-сетнешните писатели и повечето приемат номерацията на първия, други са прегърнали мнението на последния. Г. Димитров, Карапетров, Кукумявков и др. са на страната на 3. Стоянов; Иваница Данчев приема числата на своя бивш началник Заимов.

Този спор е, разбира се, нищожен. Той засяга само цифрената кръщавка, а тя не играе роля никъде, нито дава характер на това или онова окръжие. Друг би бил въпросът, ако препирнята беше за първенството напр. на Търново, но, както видим, и в двата лагера старата столица стои на чело. Но колкото и да е чисто формален този спор, той не е лесен за разрешение. Документи липсват. От апостолите живи са, както знаем, само Заимов и Н. Обретенов, но техните мнения не трябва и не може да вземаме, освен като колебливи спомени, особено по такъв един частичен и дребен въпрос, който мъчно се помни и лесно се забравя и който, на свое време, едва ли е обръщал върху себе си вниманието на някого.

Спомените на живите поборници са въобще тъй несигурни, че не може да се каже дали бихме имали право да градим върху тях, макар само по някой второстепенен и частичен въпрос. Когато, напр., се разговарях първи път с г. Обретенов, той отрече, между друго, че е имало пети окръг. При втори разговор той говореше вече за оня пети окръг като нещо неопровержимо! Изобщо трябва да кажа, че Н. Обретенов се радва днес на твърде слаба памет и неговото мнение по въпроса може да бъде резултат само на по-късни заучвания и обсъждания, а такива, разбира се, за нас и не важат.

Остава самичък г. Заимов за жив паметник от онуй време и, като такъв, по въпроса той говори, то се знае, с авторитета на първожрец. На 3. Стоянов, напр., той възразява по следващия внушителен начин: „Той не беше, казва Заимов, от жителите на „казармата“ в Гюргево, та затова не знае и същинските решения на Б. Р. Ц. Комитет^[6]. Разбира се, че след такъв силен аргумент никой не би могъл да спори с врачанския апостол. А пък ясно е също, че без документ на ръка нито той има здрава почва под нозете си, и въпросът дори и за него самия си остава все пак мъчно разрешим.

При все това, ние ще изложим тук някой основателни съображения, по които бихме могли да възсъздадем номерацията на окръзите, както, навярно, си е била тя в действителност.

Г. Заимов и всякой друг е свободен да си реди окръзите както пожелае, още повече, че с това никому и вреда не се нанася. Но г. Заимов не ни обажда съображенията, по които реди окръзите тъй или инак, не ни обажда съображенията, които сам комитетът е могъл да има по тоя въпрос. Редът, по който се води врачанският апостол, е чисто географски: Търново, Сливен, Пловдив и Враца, сметани наред по географическо положение, образуват един кръг или един венец, през средата на който, като диаметър, трябва да минава Балканът. Тоя ред е и естествен, и по-лесен, та под това съображение могъл е да бъде и по-скоро приемлив за апостолите в Гюргево.

Но когато е дума за естествен и лесен ред, трябва да погледнем на въпроса и от друга страна.

И наистина, ако по една или по друга причина редът на окръжията можеше да има каква-годе важност, то тоя ред, разбира се, не трябва и често да се менява. Всяка промяна е една не лесна работа, особено докле се прокара между масата.

И после, колкото по-често се менява един ред, толкова повече той си губи и значението. По същия начин, ако това редене, да кажем, е имало тежест през декември, когато комитетът заседаваше в Гюргево, защо да е нямало значение то и през септември – четири месеца по-напред, когато централният комитет беше в Букурещ? А през септември имаше само три центра: Търново, Ловеч (Троян) и Стара Загора или Търново, Стара Загора и Ловеч. Мястото на Ловеч заемаше сега Враца, защото е все един и същ западен край на България, а мястото на Стара Загора се дава на Сливен: те са близки места. Но окръзите нали пак си остават почти същите, а само седалищата им са разменени? Нека предположим, че те са били броени: Търново, Стара Загора и Ловеч, или Търново, Ловеч и Стара Загора: каква логика би имало да меняваме тоя ред едва четири месеца само след първото разпределение?

Нека предположим още, че хората от Старозагорския революционен окръг са навикнали да наричат своето гнездо втори окръг по ред: каква е смисълта след четири месеца да се прекръщава тоя невинен ред?

И после, щом е могло да има приет ред и от по-преди, когато окръзите са били три: Търново, Ловеч и Стара Загора – естествено е, че новият окръг – Пловдив – няма да оттикне другите, за да влезе по средата, а ще дойде накрай: другите са били три, той ще бъде четвърти.

А че хората и сами са били достатъчно свикнали на една приета от по-рано номерация, за това имаме, струва ни се, още и доста очевидни доказателства. Захарий Стоянов, както знаем, деец от Старозагорския окръг, а по-после и помощник-апостол от Пловдивския, пише своите записки веднага след освобождението, значи едва 5–6 години след събитията, и нарича Пловдив четвърти окръг. При тези обстоятелства може смело да се приеме, че Захарий Стоянов не от само себе си дава тази номерация, а тя е била приета от всичкия свят в окръга. А ако тя е била приета веднъж, трябва още по-скоро да се съгласим, че новите апостоли от 1876 мълчаливо се примирили с нея и не са ѝ противопоставили нищо друго. Иначе, поне спомен щеше да остане за усилията им да я изменят. Сам 3. Стоянов, който се е доста въртял и личи между тях, щеше да познава мислите им.

Или иначе, трябва пък да приемем, че самите апостоли от 1876 са наричали Панагюрище четвърти окръг, което още повече ще контрастира на свидетелството на г. Заимов.

Та, според нас, най-приемливо е, че названието четвърти окръг, което приема Захарий Стоянов за Пловдивско, отговаря на онова име, което е било най-популярно в целия революционен окръг.

И несъмнено, трябвало би все пак да държим сметка за онази номерация, която е била привична на хората и която се е запазила като традиция. Традицията, особено когато е достояние на цяла маса хора, е мощ, на която може да се разчита. Аз съм лично убеден, че на нея може с по-голяма положителност да разчитаме, отколкото на паметта на г. Заимова^[7].

Освен това, когато в 1873 г. Заимов отиде на заточение, той беше още млад, неопитен и не стоеше дълбоко в революционните работи. След като в 1875 се върна пак на свобода, той се беше изведнъж втурнал в практическа деятелност. А при такива обстоятелства всеки на негово място би виждал само ближния ъгъл, дето са го определили да действа, и скришните лостове на цялата машина биха останали в мъгла за него. И при туй Заимов не ще да е проучвал отблизо генеалогията на окръзите, което имаше възможност да направи в по-сетнешни времена. Не може всичко на памет да се знае. Паметта е често лош съветник, особено в случаи като този, дето трябва да изследваш и да проучиш, за да ти е познат предметът.

III
Местата на апостолите по окръзи. Биографически бележки за Стоил воевода и Н. Славков. Хващането на последния от турската полиция в Орханийско. Появяването на Н. Обретенов по същите места. Осуетяване на цялото дело в петия окръг. Заключителна бележка.

Окръзите са били разделени по следващия начин между всички апостоли.

Съ забегването на деятелния свой дългогодишен председател Ив. Хаджи Димитров Търновският комитет беше овдовял. Емигрантът председател нито помисляше сега да се върне: целият свят в града, че и мало и голямо в околностите на старата столица го познавали тъй добре, че той не би могъл там никъде да се покаже. От друга страна, и Стамболов сам не можеше вече да се върне в Стара Загора, а друг окръг, освен един от двата, той не познаваше достатъчно. Ето защо сега Търновският революционен окръг поверяват на него.

Враца си беше вече сама избрала своя апостол и Заимов имаше там своето вярно гнездо.

Сливен се даде на Илариона. Младият човек, обаче, не бил оставен без по-стара и по-изпитана ръка: с него тръгва Стоил воевода. Бъдещият предводител на въоръжените въстанически сили на Сливен е роден около 1853 година в Инджекьой, Новозагорско. На млади години овчарувал в Добруджа. Обиден зле от своя господар – котленски чорбаджия – Стоил се заклел да му отмъсти и като зарязва овчарството, намерил си шест души дружина, с които заскитва из Батовските гори около Варна. Около 1869 той бил във Влашко, дето се надъхва със свободолюбиви идеи. По онези времена той минал през Свищов с Дедо Никола от Хаинето и с още един^[8], отивайки във вътрешността на България. Там Стоил снове още някое време – повечето около Варна – като се показва от време на време и в сливенско, а през 1875 Сливенският Балкан вече остава главното негово свърталище. Там бил той силно преследван от потерите, но всеки път се измъквал из техните мрежи. През есента, същата година, както знаем, той е пак във Влашко.

Пловдивският окръг се пада на Волов, а за другар му беше даден Бенковски. Както знаем от по-напред, когато Волов бега от Троянския манастир, той си бе създал, на път за Цариград, приятели в Карлово и Пловдив; а Бенковски, копривщенец, идеше в своето царство. В петия Новоселски или Софийски окръг, най-после, бил определен Н. Обретенов, а другар му става Н. Славков. Последният е роден в Свищов, 21 юлий 1851 година, свършил петия клас в своето родно място. През 1870 отива в Сърбия, дето постъпил в четвърти Крагуевацки батальон доброволец. Там остава до 1873, когато вече го видим в Русия пак доброволец – „волноопределяющи ся“ – в редовете на армията. Тук се числи той в 55-и Подолски полк до 1875 година есента, когато Ботев, както знаем, го довлече в Букурещ за инструктор в бъдещето въстание. Но щом като работите замръзнаха преди време, поради несполуката в Стара Загора, Н. Славков беше останал в печатницата на Ботева без никакви средства за съществуване, а оттук Заимов го прибра в Гюргево.

На апостолското ново поприще Славков не беше никак щастлив. Необикновено висок, тежък и необратлив, той не умеел да се приспособява към деликатните условия, които окръжаваха в ония времена всеки агитатор в Турско. Той бил скоро забелязан от агентите на властта и със своята несполука оправдал прозорливостта на хитрия Стамболов, който почти един от всички апостоли в Гюргево настоявал по никакъв начин да не пращат Славкова в България. Само гласът на болшинството помогнал на тоя да мине^[9].

Славков стъпил на Българския бряг едва към втората половина на януарий, след като се бавил няколко време в Бекет. Като причина за закъсняването се предава обстоятелството, че Славков се бил наранил неволно с револвер.^[10] От Враца бъдещият апостол по Софийско поема пътя към Орхание, а оттук към Български Извор. Неговият съпроводник обаче – Иван Дюлгерина от орханийско Калугерово – предал го на турците, както ни разказва сам Славков. На самия път към Извор, след като апостолът-инструктор бил полегнал да поспи и да си отпочине, бил нападнат ненадейно от агентите на властта, дошли из Калугерово, които го и хванали. Но това станало едва къде средата на февруари^[11].

Славков бил отведен в Орхание, после в София, дето след 10-месечен затвор го осъдили на вечни окови. В края на 1876 повели го през Орхание, Плевен, Никопол и Русе за Цариград. Руският вице-консул в Пловдив – Найден Геров – застъпил се за него и с помощта на графа Игнатиев от Цариград направили възражение на присъдата, като се изтъквало, че Славков, през пребиванието си в Русия, извършил никакво убийство, а в такъв случай, съгласно духа на капитулациите, трябвало да бъде съден на местопроизшествието. По този начин, от Русчук Славкова предали в ръцете на руския консул в Букурещ, който го веднага и освободил. Славков заемал разни служби след освобождението, а сега си живее в Свищов.

Н. Обретенов стъпил отсам Дунав след Славкова, като останал малко дни във Враца при Заимов, който бил вече там. Статков, член на Врачанския комитет, съпроводил го до Орхание, от дето Обретенов планирал да посети Софийско – сърцето на своето окръжие. Отбили се и на манастира св. Илия, където също погостували. Когато стигнал обаче в Български Извор, Славков бил вече хванат. Хората в това село, както и в цялата околност, силно се били сплашили, за да не бъдат издадени и да пострадат, поради която случка и никой не искал вече да чува за въстание. За Обретенова не оставало нищо, освен да се върне по същия път, по който бил дошъл. Трябва после това доста да се е колебал, какво да предприеме, защото не било мислимо да посети вече своя окръг. Там нямало никаква надежда за успех, а трябвало да почне съвсем нещо друго. В тази смисъл, навярно, и предвид колебанието на Обретенова накъде да потегли, Заимов пише за него просто, че той „седял във Враца като на гости у него“.^[12] Така че Обретенов скоро прескача пак отвъд Дунав и тук, в общество с Иваница Данчев, работиха после най-усилено, за да подготвят четата на Ботева, с която и минават, както ще видим, за Балкана.

Така бяха окръзите.

За пети окръг, който сам Обретенов до известна степен отрича да е бивал на света и който в действителност все пак не е съществувал, защото не се е осъществил, трябва да прибавим и туй, че беше най-нещастно стъкмен. Освен че Славков не е бил създаден за онази работа, що му дадоха, но Обретенов също не беше никак познат в ония страни, където го пращат – обстоятелство, което не се среща, както знаем, в никой от другите окръзи. Навсякъде из тия последните поне един от определените апостоли е познат на своя край. А познанството играе не малка роля в агитацията, както ще имаме случай не веднаж да се убедим занапред.

В седалището на Централния комитет, в Гюргево, бил оставен сам Ив. Хаджи Димитров. Заимов твърди, че нему предоставили да представлява комитета, а за другар, разбира се, щял да му бъде Д. Горов.^[13] Но в туй представление едва ли ще да е имало смисъл: целият централен комитет се пренесе в България. А както знаем, това си беше за него един от най-прононсираните му принципи. Всеки отделен апостол беше за себе си всичко: и вътрешна, и външна сила. Само нуждата от общо действие налагаше секиму да търси споразумение с останалите. Твърдението на Заимов за постоянен централен комитет в Гюргево, представляван от Ив. Х. Димитров, ще да бъде негова собствена идея и плод на слабата му памет. Сам Ив. Хаджи Димитров не помни да е вършил нищо в ролята на олицетворител на комитета. През всичкото време, додето се готви Ботевата чета, Хаджи Димитров снове по крайдунавските градове, за да подпомага делото, и има не малко заслуги по това.

И тъй, ако се взрем в характерите на всички отредени апостоли, то, измежду всички окръзи, на Пловдивския или Панагюрския се пада една от най-буйните глави, една от най-изпитаните и за добро, и за зло в живота – Бенковски. След него вече иде и най-прозорливият от дейците на онова време – Стамболов, който повежда Търново. А ще видим, че тъкмо в тия две места и пламъкът на въстанието избухна най-силен: на пръв ред в Панагюрско, а после в Търновско.

^[1] „Етюди“, 80.

^[2] Стр. 189—101.

^[3] Биография на Ботев, 316.

^[4] Т. I, 316.

^[5] 75.

^[6] Ibid., 80.

^[7] За куриоз ще приведа едно натякване на покойния Искрю Мачев, стар учител, а после адвокат, починал в 1908 г., който пише писмо до г. Заимов, за да го поправи по тоя въпрос. Писмото намерихме случайно между книжата, които сам г. Заимов е предал като материал, събран от него, по настоящата история. Така, че туй писмо, или тоя упрек е бил лично адресуван до него. Искрю Мачев беше член в Панагюрския комитет и представител в Оборище. Като праща на Заимов своя стар портрет, който му бил поискал той, Искрю Мачев добавя назидателно:
„Ползувам се от случаят да Ви обясня и това, че през миналата седмица бях случайно в г. Татар-Пазарджик, гдето се е виждал с Вас един тамошен деец и мой познат и в разговора си с него, Вие сте твърдели, че революционният окръг на Априлското въстание в 1876 година, на когото центърът бе градът Панагюрище, бил III-и революционен окръг. Това твърдение е погрешно, тъй като аз се и помни се вярно, че окръгът се именуваше IV (четвъртия) революционен окръг. Като съвременник и деец в това въстание, аз счетох за добре да Ви дам това обяснение, което е истинско и вярно“.
Ние нарочно запазваме правописа на забележката, която е оригинална. Искрю Мачев, като стар учител, беше в характера си педант, рязък и пряк: залавяше се жилаво за туй, което знае, че е право. Аз го лично познавах и беседвал съм не веднъж с него. Писмото носи дата 16 септемврий 1900.

^[8] „Ив. Данчев,“ 8.

^[9] Заимов, „Етюди“ 74.

^[10] В своите кратки записки, които притежаваме, Славков твърди, че минал в края на декември, което не може да бъде вярно. В края на декември Заимов не беше още във Враца, нито Обретенов беше готов да мине, а Славков не щеше сам да се озове в непознати за него места. За нараняването му разказва Спас Соколов.

^[11] Сам Славков твърди, че е бил хванат през март, което не се потвърждава от реда на събитията. В поменатите вече свои кратки записки той прави още и друга грешка, дето казва, че след като го държали 10 месеци затворен в София, осъдили го на вечни окови и през октомври го повели за Цариград; октомври е десетият месец на годината. Ако той е лежал 10 месеца в София, трябва да е бил хванат най-късно в началото на януари. Месеци, излежани с мъка в затвор, не лесно се забравят, че са били цели десет, но имената на месеците и по-точните дати на дни лесно се забравят и побъркват.

^[12] „Етюди“, 189.

^[13] „Етюди“, 190.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.