История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Глава трета:
Русофилският комитет

I.
Русия като режисьор на междуактна игра. Сърбия влиза в играта. Славянофилите и политиката на Русия след 1856 г.

Всички епохи раждат свои лесно възпламенявани политиκани и тяхната роля е мимолетна. Само здравата обществена и национална идея хваща корен и само тя е същинската историческа мощ. Ето тук лежи поучението от всичко туй, що следва да изложим.

В събитията от 1860 до 1867 Влашко и Сърбия наистина имаха пръст, ала и Русия, както не беше оставала и преди, тъй и сега не искаше да остане по-назад от тях.

Българските стареи в Букурещ – „Ефорията“ – били подминати при съставянето на Тайния комитет. Трябва да отдадем право на влашките революционери от 1866, че в тяхната програма не влизаше да имат работа със стари хора: тям трябваха млади момци за бой. Така че последните – младите – съставиха комитета и подминали бяха непочтително стария свят.

Но личният егоизъм, колкото и да е силен той по цял свят, не изпъква тъй силно от страната на младите. Както разказва Ат. Андреев, когато от румънска страна го поканили да вземе инициатива за българския комитет, той посочил на Ефорията като вече готов комитет и с туй платил изискуемия се данък от уважение към стареите на колонията. Уважение изобщо не липсвало у никого, макар че младежкото дело искало и младежки глави. Така щото, когато комитетът инак бил вече основан, старите хора се видели изведнъж подминати и обидени.

От друга страна, още от самото начало на своето съществуване като политическа единица румънците неведнъж бяха виждали у дома си руска окупация. Ето защо, при размирицата в 1866, те не можеха да не се боят пак от Русия. Нещо повече. Те избраха веднага един немски, и то от владееща царска кръв, немски принц за владетел на страната. Изборът даваше очебиен израз на тоя страх, но твърдо постави Румъния, и то завинаги, може би, на западноевропейски анти-руски път.

Като е така, българският Таен комитет, възникнал по искане на румънците, не беше друго, освен млада, антиславянска съчка. Той не беше и не можеше да бъде мил на славянската държава. С една дума, руските консули по цяла Румъния трябваше да затръбят сега против младите.

Известна е неизлечимата болест на официална Русия. Венецът на славянския колос служи на тази болест от незапомнени времена и служи ѝ вярно. То е една страстна любов към благонадеждните елементи – елементи, които, разбира се, не са друго освен стари и стареи, бюрократи и нотабили: един материал, който от корен е хилав и който инак за идеен товар не чини; то е един суеверен страх пред всичко мислещо – което, разбира се, е носител на истинската социална сила и единствен лост на историята: или просто – то е страх от всичко младо, и то – толкова в самата Русия, колкото и вън от нея. Тази болест е заслужила толкова повече нашето удивление, че Русия е страна, която сияе във вечна и разкошна пролет, с букетистия разцвет на най-пламенната, идеално възторжена и общочовешки вдъхновена интелигенция.

Хитов бележи, че щом стигнали с Раковски в Галац, когато бягаха за Русия, великият революционер се затекъл при руския там консул да се оплаче против преследванията на румънската полиция. „Бягай в Русия, отговорил консулът, защото днес в Румъния не съществува ни ред, ни честност, ни правда. Румънското правителство не може да защитава ни само себе си, а ти искаш да защитава тебе и мене!“)^[1]

Късо: представителите на официална Русия имаха за момента от какво да се оплакват в румънска земя, както и нашите нотабили: макар че всъщност сълзите на едните бяха за едно, а на другите – за друго. Като е тъй, съюзници естествени по природа и по дух, те трябваше да се срещнат сега и върху почва на временната политика.

В същото време още и княз Михаил от Белград не беше престанал да служи на храма на южнославянските мечти, без да гледа на студения вятър, който временно духна между сърби и българи. След несполуките на 1862 този княз не преставаше да поддържа всички надежди у бедните скиталци, както и да дава криле на своите мечти.

Фактът, че някои българи в Букурещ се бяха вече принудили да се прегърнат с румънците – чуждо нам племе – разпали у него още повече славянското чувство, а може би разпали и чувството на разкаяние за стари грехове. И Пирочанац справедливо бележи в своята книга за царуването на княз Михаила: „Све што се могло учинити, те да се у хришћанским народима турске царевине пробуди дух за слободом и да се спреме за устанак, влада је књаза Михаила покушала.“ [Всичко, което е можело да се направи, за да се пробуди у християнските народи на Турската империя духът на свободата и те да се подготвят за въстание, правителството на княз Михаил е опитало.]^[2] Пирочанац е бил по онова време виден чиновник във външното министерство в Белград и ползва се с официалната архива. Той цитира доклада на Йов. Маринович, сръбски представител в Петербург от 5 и 9 ноември 1866, и в хармония с тоя доклад твърди още следното: „Русия, казва той, мислеше, че е намерила в княз Михаил оня човек, който е създаден да разреши източния въпрос. Без сама да се ангажира, тя свойски подпомогна княза Михаила с всички средства и по всички посоки: пращаше в Сърбия своите отлични офицери да прегледат организацията на войската и въоръженията ѝ, да изучат страната и да подготвят отбраната ѝ; заемаше на Сърбия средства, помагаше ѝ да се споразумее с Черна гора и Гърция и пр.“^[3] И най-после, добавя той, Русия настояваше да се образува балкански съюз?^[4]

Самите исторически обстоятелства сега даваха мощ на крилатите мечти на сръбския владетел.

Годината 1866 беше размирна. Прусия се би с Австрия за германско първенство. Крит се вълнуваше. Турция, закъсала и поставена на тясно, готвеше се още да въдвори стария ред във Влашко. Княз Михаил, едва претръпнал след мъчителните сътресения от 1862, запретна се да използва сега тоя забъркан ход на работите и да се отърве съвършено от чуждото опекунство у дома си. Сърбия се броеше още за неразделна част на Османската империя. Европейските настойници на султана имаха право да се намесят и в нейните вътрешни работи. Освен това турският гарнизон, както знаем, още се гнездеше като змия в пазуха, по високото плато на Калемегдан в Белград, и държеше в железните си нокти древната славна крепост.

Русия, като не споменаваме културните ѝ връзки с България, датиращи от твърде ранни векове, още в 1700 със специален трактат си запази право да покровителства своите братя по вяра, обитаващи в пределите на Турската империя. Кючюк-Кайнарджийският мир от 1774 беше една стъпка напред, като ѝ даде право да се меси във вътрешните работи на тази империя. Редица войни от после имаха за цел, или дадоха, където очаквано, къде не, като резултат това, че заздравиха свободата поред на Гърция, Влашко и Сърбия. Навсякъде обаче под покровителство на едноверни народи разбираше се, къде явно, къде прикрито, една и съща политика: омаломощаване на един опасен и див съсед. Цели области се откъсваха от снагата на „болния човек“, както Николай I наричаше държавата на султаните, и придаваха се към Русия или, където туй не бе възможно, въздигаха се слаби, безопасни господарства. След разгрома обаче на Севастопол Парижкият трактат от 1856 отне правото на Русия да се бърка на своя глава в турските работи, като ѝ свърза едновременно ръцете и в Черно море. Ето защо всичката по-късна политика на Русия, като почнем от знаменитите ноти на Горчаков от шестдесетте години, па дори до сръбската война в 1876 и руско-турската в 1877 г., беше насочена само към едно: да разкъсат паяжината, в която европейските дипломати с оня трактат бяха омотали руския колос, и да ѝ повърнат старата покровителствена игра на Изток. Любовта към християните в Турция беше удобен и замамчив [изкусителен] лост, за да се въдвори старата намеса. На това помагаше и естествената слабост на руското общество към по-малките и страдащи православни братя. Обаче оня лост, любовта и агитацията сред тези християнски народи, разкъсани още помежду си, недоразвити, безсилни и тъмни, бяха слабо средство, за да се разтърси закрепналият сред вековни бури дънер на османската мощ и да се отмени наложеният досаден ред на работите. Трябваше нещо по-значително. Южнославянският съюз, прочее, трябваше да се издигне в кулиси, зад които да може да се крие режисьорът. Той щеше да дирижира съединените южни славяни и да владее пак положението: да диктува на момента. С една дума, Русия щеше по тоя начин пак да си повърне изгубеното. Руските държавни мъже считаха и считат във всички времена, че е смърт за престижа на Русия, ако тя не играе ръководеща роля в развитието на източния въпрос.

Но редом с официалната политика за държавен престиж в Русия цъфтяха и мечти за славянско единство. Народ великодушен, широк по натура и веролюбив, руското племе създаде истински политически мечтатели, толкова наивни, колкото и добродетелни – истински филантропи, на които въображението хранеше един гален и неосъществим идеал – да създадат отделен славянски мир, цял, неразрушим и широк, както са широки славянското сърце и славянската натура; един славянски мир със своя вяра, свой държавен ред, своя култура. Намериха се отлични ентусиасти, които в 1858 туриха начало на работа: тогава се основа в Русия тъй нареченият „Благотворителен комитет“. Държавната власт не беше агент на това дело; то си остава рожба на верни идеалисти и биде водено от такива високи глави като Гилфердинг и Ламански – но тя, властта, даде му своето покровителство. Що беше това славянофилство всъщност?

За нас, българите, бедни тогава, изгубени, смазани, грижата, която се понесе над нас от славянофилството – грижа на по-големия брат за по-малкия: за нашия живот, за нашето бъдеще, за нашето процъфтяване – всичко това беше едно благодеяние и малко можеше да важи за нас, откъде иде то – от официална страна или от чисти, народни сърца. Има високи подвизи, в които сърцето на народа бие едно с правителството.

И после, в цялото това дело имаше нещо трогателно. Толкова славянски племена, погубени, смазани от други, нима не трябваше да се разбудят веднъж? А кой трябваше най-напред да помисли за тях, ако не по-големият брат? И ако тези нещастни племена, почти изгубени досега за великото славянско семейство, ако тези членове на една и съща фамилия трябваше да се разбудят, да бъдат измъкнати из пропастта на мизерията и чуждото робство, ако трябваше всичко това да стане, не можеше ли да се помечтае за тяхното величие в бъдещето, за тяхната слава в поколенията и, най-после, не трябваше ли да се градят замамчиви [изкусителни] планове за светлия ореол на цялата славянска фамилия в сонма [множеството] на бъдещите нескончаеми векове? Къде е злото, къде е грешката в тези мечти, тъй мили, тъй човеколюбиви и тъй нескончаемо широки в братското сърце?

Ала мечтите имаха и сериозна политическа страна.

По онуй време и филантропите на Запад също не искаха да спят и бяха подали ръка на своите дипломати и държавници в борбата им на Изток против руския колос. Знаменателната 1856 донесе наистина победа на Запад над Русия, но в същото време тази година именно доказа доколко обаянието на оня колос е несъкрушимо посред поробените народи и че не само една победа със сурова сила над колоса, но и нова война трябва морална против името му. Тогава именно се усили католическата и протестантската пропаганда между православния свят в Турско – главно, разбира се, с цел да се подкопаят основите на руското влияние в ония предели, да се тури край на спасителната роля, която великата православна държава е играла дотогава на Изток, и да се подкосят съвършено корените на тази роля и в бъдеще.

„Благотворителният комитет“ беше отговор на тия пропаганди, а първоначалната му дейност се ограничи почти само в грижи за учащите се в Русия българи. Скоро обаче благотворителното начинание, тъй скромно на вид, полетя към своите широки граници. В 1867 се нареди всеславянско етнографическо изложение в Русия. Скоро след туй вече комитетът броеше клонове в Москва, Петербург и Киев.

Още от 1854 видни български търговци в Одеса – Н. Д. Тошкович, Н. Х. Палаузов, Н. М. Тошков и К. Н. Палаузов – бяха основали „Българско настоятелство“, което отначало имаше характер на един комитет. Такъв бе основан и в Букурещ, със задача да вербува български волентири в редовете на руската армия при войната – през Кримската война – която и тъкмо се бе почнала. По-късно вече, когато войната се свърши, „Българското настоятелство“ в Одеса отговаряше на една належаща нужда да поддържа български младежи, които се притичаха да търсят наука в Русия. Сега, при основаването на „Благотворителния комитет“ в Петербург, настоятелството прегърна неговата идея, защото самият комитет се бе родил с идеята на настоятелството. Ето как, прочее, Българското настоятелство в Одеса скоро се превърна в клон на Благотворителния комитет в тоя град.

Годината 1854, когато се основа одеското настоятелство, даде, както казахме, началото на Кримската война. Русите образуваха отряд от български волентири, който да нахлуе в Турция заедно с техните войски. Настоятелството било създадено, за да подпомага на тези действия. В по-ранните войни на Русия против турците в 1810 и 1828 в редовете на руските войски също имаше български отряди, привиквани дори с прокламация от руска страна.^[5] Сърбите и власите в 1862 и 1866 бяха само последвали примера на по-големия брат.

II.
Нещо за „Ефорията“ или „Епитропията“ в Букурещ. Възкръсване на старите русофилски мечти. Преговори за югославянска конфедерация. „Програмата“ и нейното действие. „Ефорията“ като „Комитет на старите“. Второ събрание на делегати в Букурещ. „Протоколът“ на събранието. Писмо от Гарашанин. Безсилието на комитета. Истинското му име. Текстът на „Протокола“. Враждата между Хр. Георгиев и Раковски. На какви групи се разпада изцяло емиграцията.

Българските нотабили в Букурещ, в хармония с „Настоятелството“ в Одеса, основали бяха комитет със задача също да издържа волентири. После, щом великата война даде само лоши резултати за славяните, комитетът продължи да съществува под старинното име българска букурещка „Епитропия“ или „Ефория“, което трябваше да значи община.^[6]

В 1866, когато се основа Тайният комитет, „Епитропията“ живееше още със своите русофилски мечти. Руският и сръбският представители в Букурещ, и единият, и другият натоварени да подтикват напред южнославянските планове на княз Михаила, бяха естествено против румънския характер на Тайния комитет. Споменахме как княз Михаил се опита, макар и напразно, да вплете Влашко във венеца на Балканската конфедерация, за която мечтаеше. Румънците дойдоха само до „приятелска неутралност“, а пък и нея дори не можаха докрай да опазят. В 1876 и 1877-те се показаха едва ли не неприятели не само на сърбите, но и на целия славянски мир.^[7]

Букурещките нотабили от „Ефорията“, обидени, че млади и неопитни хора, основатели на „Тайния комитет“, неумело предаваха рулото на народните работи в чужди (румънски) ръце, се разбуждат сега внезапно от своята летаргия и подемат старото си, почти погребано дело. Така старото онова руско волентирско [доброволно] настоятелство от 1856 възкръсва сега от гроба под име на комитет. Но хората не се лъжат отвънка и новото дело наричат „Стар комитет“.^[8] Председател на този комитет е Христо Георгиев, брат на Евлоги.^[9]

Старите сега вече влизат в по-тесни сношения с двамата славянски представители в Букурещ – сръбски и руски – и големият план на княз Михаила за южнославянска конфедерация твърдо стъпя на българска сцена.

Първите преговори по тоя предмет трябва да са били водени още във втората половина на 1866 година, а в първите числа на януари 1867 била подписана и формална „програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхната сърдечна дружба“. „Програмата“ съдържа само 12 члена, ала в тях е формулирано всичко, що трябва. Българският и сръбският народи трябва да се съединят под едно управление и под едно знаме, върховен вожд ще бъде княз Михаил, „кога је отечестволюбље толико пута осведочио, потомак славне лозе и син јунака ослободитеља Србије“ [който толкова пъти е засвидетелствал своето отечестволюбие, потомък на славен род и син на юнак – освободител на Сърбия]; обмислени са общо знаме, общ герб, черква, скупщина и пр. общо.^[10]

Програмата била подписана в Белград, а трябвало да се иде и до формален договор. Но сръбското правителство не се уверяваше още, че комитетът на старите има на страната си целия български народ. То е считало, че само след като се увери в това, ще може да сключи и договора. Предвид на туй комитетът решава да свика голямо събрание от представители, за да покаже силата си. Пишат в Русия, пишат и до разни градове в Румъния, също и в България, за да се притекат хора на събранието.

Славянските общества в Петербург и Москва, заедно с българското настоятелство в Одеса, живо се интересуват вече изобщо от хода на българските работи,^[11] което и лесно се разбира, защото влиза и в тяхната програма. Вниманието им най-вече се бе изострило след печатните издания на Тайния комитет – „България пред Европа“, особено след „Мемоарът“, които инак също възбудиха, както знаем, жив интерес в чуждия печат. Прочее, в края на март 1867 в румънската столица вече бяха пристигнали Н. М. Тошков и В. Н. Рашеев от страна на Одеското настоятелство и полковник Кесяков, който беше член на славянското общество в Петербург.^[12] Също и поканените представители от градовете из България и Влашко се притекли от разни страни. На 5 април, в присъствието на 70–80 души, подписан бил в хотел Fiesci окончателният протокол за сръбско-българското съглашение.

В своите биографически бележки за Евлогия Георгиев, които и цитирахме досега, г-н Ив. Е. Гешов привежда, между другото, едно писмо от Ат. Михаилов – лице, което присъствало на въпросното заседание и, освен това, заедно с Г. Р. Шопов и М. Колони, редактирало протокола. По инициативата на руския дипломатически агент барон Офенберг и на сърбския Магазинович – казва това писмо – поканиха се от всичките големи български градове по некои лица да присъстват, за обмисляне по кой начин би било възможно да се сближим със сръбското правителство и си приготвим бъдещето освобождение, тъй като Русия ни показа (чрез своя представител, разбира се), че само посредством Сърбия ще бъде възможна помощта и, когато премата нейна помощ би възбудила Европа цяла против нея.

Съгласно същият източник протоколът бил поднесен лично на княз Михаила, когато се връщал от Цариград – обстоятелство, обаче, което мъчно се съгласява с реда на работите. По онуй време въпросът за крепостите беше щастливо разрешен за княжеството. Турция се съгласи да оттегли своите гарнизони от Белград, Фетислам, Смедерево и Шабац и по повод на тази печалба княз Михаил, в края на март, беше отишъл в Цариград лично да благодари на султана за благоволението му. Протоколът носи дата 5 април, а сам княз Михаил на 4 същи месец е бил вече в своята столица.^[13]

Както и да е, авторът на писмото ще да е сбъркал на памет само датите, защото може при заминаването на Михаила специална комисия от страната на стария комитет да се е представлявала на княза, а пък знаем, че той от много по-рано вече знаеше съдържанието на протокола, който му поднасяха. Работата е, че протоколът съдържа същите ония дванадесет точки на „Програмата“, които на свое време бидоха съобщени на сръбското правителство и за които вече говорихме.

От сръбска страна обаче и сега, както и по-напред, когато бе поднесена програмата, не се подписва никакъв контракт. Това обстоятелство ни дава ясно понятие не за истинските чувства на сръбските кръгове, но за деликатността на положението, в което се поставяше князът и правителството му с подобни договори. Гарашанин, сръбският премиер, с писмо от 2 февруари 1867, поръчва на представителя на княжеството в Букурещ да прочете същото това писмо на лицата, които се подписали на програмата, и да им каже, че княз Михаил „поздравява тази тяхна стъпка, която още повече го ободри в успеха на ония дела, които и той, с божия воля, мисли да извърши“. Но едновременно писмото разяснява, че уговорът [споразумението] из сръбска страна ще се съчини и утвърди само тогава, „когато правителството се убеди, че програмата се приема и споделя от значителната част на всички разумни ратници за българската бъдащност“. Дотогава именно комитетът „требва да работи и да употреби всички средства, за да приготви духа на българския народ за общо въстание, началото на което не прилича да е тъй далеч, та да се брои на години“.^[14]

Но когато бива предаден и протоколът, Гарашанин се видел принуден да пише направо на комитета, ала за туй пък избегнал всички ония решителни изрази, които срещаме в секретното му писмо до сръбския представител. Ето и целия текст на това интересно послание на сръбския премиер. Гарашанин пише: „Преко србског заступника у Букарешту доставлени ми протокол ваш од 5-го априля 1867 год. гласели за благодетелне циљи, я сам примио и расмотравши садржање истога протокола, нашао сам, да ништа на путу не стоји, да би се и од србске стране исте благодетелне циљи подпомагале. И потоме съглашаваюћи се међутим подпуно у основу са предложении точкама, ми ћемо приступити делу, оставляюћи да се доцние о подробностима договарамо и споразумевамо“. [Чрез сръбския представител в Букурещ ми бе предаден вашият протокол от 5 април 1867 г., съдържащ благодетелни цели. Аз го приех и, след като разгледах съдържанието на същия протокол, намерих, че нищо не стои на пътя, щото и от сръбска страна същите благодетелни цели да бъдат подпомагани. И затова, като междувременно напълно се съгласяваме по същество с предложените точки, ние ще пристъпим към делото, като оставяме по-късно да се договаряме и споразумяваме относно подробностите.]

Явно е, че и с това писмо сръбското правителство не влиза във формален договор; решителният отказ е вече избегнат, но и последна стъпка се не прави, което пак лесно се разбира. Исканията, изложени в първото писмо, не са били още изпълнени, нито са могли да бъдат изпълнени в толкова кратко време. Комитетът, който свикал представители от всички български краища, мислил е може би, че с туй всичко се постигнало, но сръбските държавни мъже не бяха задължени да мислят същото.

„Програмата“ и „протоколът“ са мечти на едни добри хора, застарели за времето и рутинни в своите понятия, които, добри домакини, добри банкери или нещо друго, във всеки случай порядъчни хора, едва ли някога бяха сънували онуй, което ги чака, което се иска от тях и което те трябва да вършат, щом като се заловили за такава трънлива работа. Една правилна и систематична организация на народните сили, която липсва и, разбира се, която е неизбежна; една сериозна работа, ама – досущ сериозна, че и решителна подготовка в оръжие, в боева готовност и всичко друго, каквото трябва за общо въстание в цяло българско – всичко това кой ще приготви, кой ще понесе на плещите си? Кой ще изтегли меча, кой ще се бие с турците? Тия стари добри хорица ли?

Нещо, което особено заслужва нашето внимание в оня „протокол“, е уговорът [споразумението], с който се той привършва. Там се казва именно, че седем лица образуват настоятелство, което ще се грижи „за достигане на любородната цел“ на протокола.

Лицата са: Христо Георгиев, д‑р Г. Атанасович, Михаил Колони, д‑р Д. Протич, Стефан Иванов, Г. Николопуло и д‑р Гиголеско.

Тези няколко не съвсем изразни реда трябва да считаме за основен камък на подновения „Стар комитет“ или на новия „комитет на старите“. При туй ново конституиране на стария комитет не е, наистина, уговорена и новата му кръщавка, обаче последната е факт: новото име е на лице и ние може да го посочим. Както във всичката тая работа, тъй нескопосно закърпена, така и в кръщавката, и в името ѝ дори се чете руският дух, руското влияние.

Както славянските комитети в Петербург и Москва прикриваха същинската си цел под скромното название „благотворителни“ общества или „настоятелства“, тъй сега и комитетското настоятелство на старите се нарича „Добродетелна дружина“. Така адресира писмото си и Гарашанин от 22 май 1867: „Настоятелству бугарске добродетелне дружине“ [До настоятелството на Българското благотворително дружество].

Ние ще приведем тук и целия протокол за улеснение на читателя. Този документ тъй ясно говори за себе си, че няма нужда от коментарии. Ето протокола:

⸻ ❦ ⸻

ПРОТОКОЛ.

Понеже днешните обстоятелства викат всичките угнетени в Турско народи, за да вземат освободителни мерки, и ний българите, които живеем в България, Тракия и Македония, събрахме се да размислим и изнамерим средство за освобождението на милото наше отечество, за да успеем да се числим и ний в реда на свободните народи и да покажем на света, че живеем.

За да сполучим тая желателна цел, трябва да изберем един съседен народ, с помощта на когото да сполучим освобождението си с взаимна полза, и за такъв народ ний не можем да предпочетем друг освен сръбският, който с народността си, с вярата и с местното положение е сближен с нас преди векове; интересите ни, прочее, са равни, и затова само с тяхното побратимство можем да бъдем народ независим.

И за едно подобно братско сближаване ний, съгласно с днешните обстоятелства, предполагаме, че трябва да имаме за основа следващите 12 точки:

1) Съединението братско трябва да стане между сърбите и българите, под име Югославянско царство.

2) Югославянското царство ще се съставлява от Сръбско и от Българско. (Българско обема областите: България, Тракия и Македония.)

3) Глава на новосъставляемото правителство ще бъде днешният княз Сръбский Михаил Обренович, с право на наследство.

4) Народното знаме на това царство трябва да е едно и да се представлява със знаковете и на двете племена. Същото ще се разбира и за монетите бъдещи.

5) Всяка страна ще съхранява своето си наречие за официално, и затова чиновниците трябва да бъдат от онова племе, гдето служат, и което говори наречието на страната.

6) Законите сръбски, днес съществуващи, се приемат от нас и ще се преведат и на българското наречие. Всичките разпореждания на Югославянското царство ще се публикуват без изключение и на двете наречия, сиреч и на сръбското, и на българското, едновременно.

7) Господстващата религия ще е православната и вероизповеданието свободно.

8) Религиозните работи ще се управляват от един независим синод, смесен от двете племена; тоя синод ще представлява Митрополитат Примат и Епископите по Епархиите според наречието на народонаселението; представляемите обаче тия ще се потвърждават от правителствения началник.

9) Главата на държавата ще съставлява министерството и от двете племена.

10) Народното представителство ще се съставлява съразмерно с народонаселението на държавата и съгласно със съществуващата днес форма в Сърбия за тоя предмет.

11) Престолният град на Югославянското царство ще се реши от народното представителство.

12) Главата на духовенството и синодът ще се нахождат всякога в престолния град.

Обаче, за да се приведе в изпълнение това общо желание, благоразсъждаваме да се избере едно настоятелство от седем лица, живущи по настоящему в Букурещ, които спроти положението си ще бъдат във възможност да се грижат за достигането на тая любородна цел.

Избираме, прочее, за членове на това настоятелство г. г. Христа Георгиев, д‑р Г. Атанасович, Михаил Колони, д‑р Д. Протич, Стеф. Иванов, Г. Николопуло и д‑р Д. Гиколеску, които в съглашението си за бъдещето Югославянско царство трябва да имат пред очи следващите две условия:

I. Съглашението да има сила от денят, в който се подпише от сръбското правителство и от настоятелството.

II. Сръбското правителство трябва да се задължи в поменатото съглашение да принесе всяка веществена и нравствена помощ за достигането на общата цел, щом настоятелството благоразсъди според обстоятелствата, че е нужно, без да е ответствен нега веществено някой от подписаните долу.

Бог Господ да бъде защитник и помощник на това наше свето решение!

Направено в Букурещ в лето от Рождество Христово хиляда осемстотин шестьдесет седмое, месеца април петий.

М. Beuli, Николай Миронов Тошков, д‑р Георги Атанасович, Христо Георгиев, Васил Николаев Рашеев, Атанас Михаилов, д‑р Протич, Стате J Станков, Паск. Д. Кантарджиев, Мачу Лилов, Petri S. Si[eș] Йордан Тонов, V. Basilio, N Basiliades, D. Ghiculescu, Ав. Георгиу, Стефан Иван, Димитр Х. Василиев, Ев. Георгиев, Георгий В. Шопов, Николай Христу, Коста Робев.

Подписаните в Галац на протокола:

Ник. Ценов, Коста Попович, Пет. Симу, архим. Максим Райнович, Пан. Аврамович, Янко Х. Яну, Васил Доброзич.

В Измаил:

Пан. Тулчанов, Алек. Тулчанов, Димитр Дабовский, Найден Златанов, Димитр Николаев, Димитр Радионов.^[15]

⸻ ❦ ⸻

Към историята на „Протокола“ и на сръбско-българския договор трябва да прибавим, като отличителна черта, още и туй, че водителят на същинската революционна емиграция, Раковски, е бил специално изключен из неговия кръг. Примирители не липсвали, примирителни гласове се издигнали в самото заседание, дето се гласувал протоколът, но едно изглаждане на отрано съществуващи вражди и разочарования не се постигнало. Ние вече знаем разположението на буйните глави към сръбска и към всяка друга политика. Разгромът от 1862 в Белград, ред разочарования към русите от Дибича в 1828 дори до дяда Никола в 1856 – всичко туй караше още в 1866 хората на меча и делото да се отнасят с вражда към Тайния централен комитет в Букурещ, а сега, естествено, те няма какво да чакат и от „Добродетелната дружина“. Освен това сам Раковски, воеводата на горещите глави, бил в непримирима вражда с водителя на нововъзкръсналите „стари“ – Хр. Георгиев. Където бил единият, другият там не стъпвал.

Много е тъмна историята на оная вражда между революционера и председателя на „старите“, и ние няма да влезем в подробности по нея. Когато Раковски, разбит от сръбските беди, се прехвърлил в 1862 в Букурещ, той поискал, като водител на емиграцията, сметка от Хр. Георгиев за няколко хиляди жълтици, събрани в 1854 в име на комитета за волентири и вложени в касите на милионера. Последният, види се, отказал да му даде исканото, или пък не е имал нищо: от тогава, казва полугласно мълвата, се разгоряла тази остра вражда. Раковски виждал в бърже разбогателия милионер един злоупотребител на народни пари и в своята упоритост и буйност не изпускал случай да оскърбява своя противник.

Разбира се, за злоупотребление в дадения случай твърде е мъчно да се говори; много по-определено е да се държим в политическите основи на враждата. Хр. Георгиев бил винаги приятел на едно дело против турския хомот, но туй дело да хармонира с указания от Север; с други думи, той е бил за въстание, но такова, което да се ръководи от мъдра политика; нетърпеливият пък революционер, както разяснихме на свое място, мечтаеше само за гласа на българския меч, който да застави чуждите сили, които и да били те, да се намесят в наша полза. Тук, между единия и другия поглед, има тънкост, в диплите на която лесно е могло да се повие обидата, че знатният милионер обичал „жълтиците“. Особено като знаем как враждуващите в ония времена бяха безпощадни един към друг.

Гостенинът от Одеса Н. М. Тошков – ако смеем да вярваме един не толкова надежден източник – подигнал въпрос да повикат и Раковски в заседанията за сръбско-българския договор: „нека дойде оня, бил казал той, който е почнал и който е достоен във всяко отношение да върши тия работи“. Но Хр. Георгиев се възпротивил и заседанието се отвърнало от добрата мисъл.^[16] А малко по-после, или в същото време, когато е траяло заседанието, Панайот Хитов и Балкански събират помощ за четите на Буюклията и Тотя, които скоро после прецапаха Дунав. И двамата събирачи на помощ излъгали, че Раковски няма пръст в тази работа, и така едва получават пари от Хр. Георгиев. Във всеки случай, обаче, получили; милионерът, тъй непримирим с Раковски, не бил все пак досущ враждебен към революцията.^[17]

И така, сръбско-българският договор е дело на стария комитет или комитета на „старите“, подновен под име „Добродетелна дружина“. Проф. Милюков, като нарича този договор дело на революционния комитет в Букурещ,^[18] бърка не само наименованията на българските комитети, които в 1867 съществуваха в столицата на Румъния, но невидимо не познава достатъчно всичките групи, на които се разпада българската емиграция в ония времена. Така, в желанието си да разясни причините, по които сръбското правителство отказало да утвърди формално договора, почтеният професор влиза в странни разсъждения. Цялата българска интелигенция се дели през тази епоха, казва той, на черковна в Цариград и „собствено революционна“ в Букурещ; последната се тоже разпада на два комитета: единият от тези комитети – автор на „Южнославянския договор“ и „Протокола“ – е противник на дуалистическата политика на „Мемоара“ – дело на другия комитет. С други думи, двата комитета – дуалистическият и този на „старите“ – съставляват „собствено революционната българска интелигенция“. А, разбира се, за нашия читател е вече едно на ръка да улови плитката тъкан на това заблуждение. Г. Милюков можеше да раздели тогавашната българска интелигенция на 2 лагера, но само географически, като спомене черковници и емиграция – вътрешна и вънкашна партия. А що се отнася до двата комитета из средата на емиграцията – дуалистическия, както и оня на старите – ние вече знаем добре, че ни един от тях не нарича себе си революционен. Ние знаем също, че в 1867 революционен комитет в Букурещ не съществува. Напротив, „същинските революционери“, начело на Раковски, Панайота и другите воеводи, стоят на своя глава, без комитет, без организация, приятели, по старому, на политиката на въоръжени балкански чети.^[19]

^[1] „Моето пътуване“, 68.

^[2] „Кнез Михаило“, 84.

^[3] „Кнез Михаило“, 88.

^[4]  Ibid.

^[5] Полковник Краев: „Въстанията на българите и пр.“, стр. 46. Юрдан Ненов разказва, че дядо му и баща му през 1828 г. били волентири при Дибич Забалкански (Мин. сб., XIII, стр. 382). За Дибич и българския капитан в руската войска Мамарчев срв. С. Раковски: „Горски пътник“, стр. 231.

^[6] За „Ефорията“ имаме твърде бедна литература. Полковник Краев погрешно цитира д-р В. Берон, защото лицата, които посочва като образували Ефорията, не са точно същите у Берон, а той е приел разказа на Г. Димитров (срв. „Въстанията на българите и пр.“, стр. 42; д-р В. Берон, „Арх. изсл.“, стр. 225; „Княжество България“, II, стр. 164). Д-р В. Берон е бил секретар на комитета (Кисимов, „Истор. работи“, I, стр. 79). Други източници и по-достоверни сведения, за жалост, липсват. Според Г. Димитров комитетът е бил съставен от следните лица: Константин Чокан, председател; Христо Георгиев, касиер; д-р В. Берон, деловодител; Ив. Х. Бакалоглу, Димитър Ценович и Хр. Мустаков; а според В. Берон – Христо Георгиев, д-р В. Берон, Хр. Мустаков и Ив. Д. Х. Бакалоглу.

^[7] Ј. Ристић, „Први рат“, 170.

^[8] Ив. Ев. Гешов: „Евлогий Георгиев“, стр. 7. Интересно е това название: „стар комитет“. Малко по-късно, през 1869 г., Л. Каравелов в разправията си с членовете му прави игра на думи, като го нарича „комитет на старите“, което според безпощадния речник на революционера трябва да означава комитет на чорбаджии, реакционери, изедници (в. „Народност“, „Дунавска зора“ и „Свобода“, където тези подмятания се повтарят почти на всяка страница).

^[9] Ibid.

^[10] Пирочанац, стр. 36. „Програмата“ е изцяло препечатана в „Записките“ на Ив. Адженов, а проф. Милюков я преведе в „Български преглед“, г. V, IX–X.

^[11] Берковски разказва, че през 1865 г. в Белград са се учили много млади българи, повечето стипендианти на сръбското правителство, а последното ги е поддържало не със свои пари, а с фонда на Славянския комитет в Москва. Този комитет е отпускал ежегодно известно количество средства на сърбите, за да възпитават бедни югославянски ученици. „Един от тези стипендианти бях и аз“ — заключава Берковски („Из възпоменанията ми“, стр. 57).

^[12] „Миналото“, писмо на Ат. Андреев, стр. 213; Ив. Ев. Гешов: „Евлогий Георгиев“, стр. 7.

^[13] J. Ристич, „Сполашна одношаjи,“ II, 592.

^[14] „Пирочанац“, 40.

^[15] Г. проф. Милюков е превел програмата и протокола от книгата на Пирочанеца от сръбски на български. Тук привеждания български текст ние вземаме от речта на г. Ив. Ев. Гешов за Евлогий Георгиев в отделен отпечатък. Протоколът е бил намерен в книжата на покойния Евлогий Георгиев, а депозиран е бил отначало от Христо Георгиев, първи председател на настоятелството, с отделен запечатан пакет в руското консулство. Пакетът носел отгоре бележка на руски: „Депоз. кн. 2-го отделения № 117“, а отдолу на румънски гласяло: „La păstrarea D-lui Dimitrie Andreovici Chiradenpanu“ (види се някой чиновник в агенството, бележи г. Гешов), „de la Christa Gheorghief, 1 leu“. В същия пакет било и писмото на Гарашанина, което преведохме; програмата не се намерила. От всичко се вижда, че Христо Георгиев най-напред, а после брат му Евлогий, са грижливо опазвали документа, треперили са над него като над съкровище и най-славно дело в техния живот и като паметник на тяхното име, на техния патриотизъм, а може би и като исторически паметник за величавите планове на целия български народ. Запазен и опазен, този паметник е трябвало да служи за назидание на потомството.

^[16] 1. Ив. Адженов, „Записки“, III, А, 66.

^[17] Ibid. За сумата, дадена от Христо Георгиев на Панайота, споменах и по-напред. За скарването на Раковски с „чорбаджиите“ и как без него са събирани пари, срв. Панайот Хитов, „Моето пътуване“, 72.

^[18] „Български преглед“, IX–X, год. V, стр. 68.

^[19] Ив. Ев. Гешов, като се води по Милюков и споменава някакъв революционен комитет в Букурещ, попада дори в още по-голяма грешка, защото казва, че „програмата била дело на младите революционери“, а старите „добри патриоти“, както се изразява той, с „протокола“ се застъпвали и за Македония – нещо, което според него липсвало в „програмата“; той твърди още, че Милюков погрешно взел от Пирочанца тази програма, като пренебрегнал „Протокола“. Г. Гешов обаче очевидно не е прегледал внимателно нито статията на Милюков, нито книгата на Пирочанца: и двамата автори привеждат еднакво и „Програмата“, и „Протокола“, които разглеждат като дело на стария комитет. Пирочанац дори допуска грешка, когато твърди, че „у исто време (в същото време, когато се подписвали програмата или протоколът) се образувал под влияние на румънските червенаци, от млади българи, един таен централен комитет, който работел за това да откъсне българите от Сърбия и да ги приближи към румънците“ (стр. 40) – ние обаче знаем, че тайният комитет е бил основан още през 1866 г., тоест една година преди „Протокола“. Г. Гешов се е увлякъл да вижда голяма разлика между „Програмата“ и „Протокола“ само защото в последния действително има, като пояснение, добавено и нещо за Македония. Ние вече казахме на своето място, че „Протоколът“ представлява същата „Програма“ със същите дванадесет точки, но изказани по-прецизно. Там, където се определят границите и на двете славянски държавици, които в бъдеще трябва да се съединят в едно цяло, изрично е добавено, че под България се разбират собствена България, Тракия и Македония – очевидно с цел да се избегнат всякакви недоразумения занапред. Сръбските аспирации към Македония в онова време вече започваха да се усещат, а към тази страна на въпроса ще се върнем още.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.