Когато венецианският търговец Марко Поло стига до Китай в края на XIII век, той вижда много чудеса – барут и въглища, очила и порцелан. Но едно от нещата, които го поразяват най-силно, е новото изобретение, въведено от Кублай хан, внук на великия завоевател Чингис. Това са хартиените пари, въведени от Кублай през 1260 година. Поло едва вярва на очите си, когато вижда какво прави Ханът:

Той изработва парите си по следния начин. Кара хората да вземат кората на едно определено дърво, всъщност на черницата, чиито листа са храна за копринените буби; тези дървета са толкова многобройни, че цели области са пълни с тях. Взема се една фина бяла ципа или кожа, която лежи между дървесината и дебелата външна кора, и от нея се прави нещо, приличащо на листове хартия, но черни. Когато тези листове са приготвени, те се нарязват на късове с различни размери. Всички тези парчета хартия се пускат в обръщение с толкова тържественост и власт, сякаш са от чисто злато или сребро; върху всяко парче редица чиновници, чието задължение е това, трябва да напишат имената си и да поставят печатите си. А когато всичко е подготвено надлежно, главният служител, определен от Хана, намазва поверения му печат с киновар и го отпечатва върху хартията, така че формата на печата остава отпечатана в червено; тогава парите са автентични. Всеки, който ги фалшифицира, се наказва със смърт.

Тази последна подробност е от огромно значение. Проблемът с много нови форми на пари е, че хората не искат да ги приемат. Внукът на Чингис хан няма този проблем. Той взема мерки, за да осигури автентичността на своята валута – и ако някой отказва да я използва, ако не я приема като плащане или предпочита да използва злато, сребро, мед, железни кюлчета, перли, сол или монети, или която и да е от старите форми на разплащане, разпространени в Китай – той го убива. Така въпросът с въвеждането е решен.

Марко Поло има пълно право да се удивлява. Инструментите на търговията и финансите са изобретения – по същия начин, както творбите на изкуството и откритията на науката. Те са продукти на човешкото въображение. Хартиените пари, подкрепени от авторитета на държавата, представляват изумителна иновация, която преобразява света. Това е трудно да се осъзнае: ние сме свикнали с начина, по който плащаме сметките и получаваме заплащането си – с танца на цифрите в банковите баланси и в извлеченията от кредитните карти. Едва в моменти, когато системата се разклаща, започваме да се питаме защо тези неща струват това, което изглеждат, че струват. Финансовата криза през 2008 г. предизвика паника, когато хората навсякъде във финансовата система се питаха дали числата в балансите означават това, което трябва да означават. Като пряк отговор на кризата, през октомври 2008 г. Сатоши Накамото – кой точно е той, тя или те, никой не знае – публикува белия документ, в който очертава идеята за биткойн, нова форма на пари, основана единствено на силата на криптографията.

Търсенето на нови форми на пари не изчезна. През юни същата година Фейсбук представи Либра – глобална валута, която използва архитектурата на биткойна. Идеята е, че стойността на новите пари произтича не от печата на държавата, а от съчетанието на математика, глобална свързаност и доверието, което живее в най-голямата социална мрежа в света. Такъв е планът, поне на теория. Но колко е сигурна тя? Как знаем колко струват либрите или биткойните – или дали изобщо струват нещо? Последователите на Сатоши Накамото веднага преобърнаха въпроса и попитаха: „А ти откъде знаеш колко струват парите в джоба ти?“

Настоящият момент във финансовото изобретателство следователно има известни прилики с периода, когато парите в днешния им вид – хартиена валута, гарантирана от държавата – се появяват за първи път. Героят в тази история за произхода е националната държава. А във всяка добра история героят иска нещо, но среща препятствия. В случая с националната държава желанието е да се води война, а пречката е как тя да бъде заплатена.

Съвременната система за решаване на този проблем възниква в Англия по време на управлението на крал Уилям, протестантския холандски монарх, който е поканен на английския трон през 1689 г., за да замени неприемливия католически крал Джеймс II. Уилям е способен владетел, но пък носи сериозен товар – дългогодишен спор с крал Луи XIV от Франция. Скоро Англия и Франция се оказват въвлечени в нов етап от този спор, който днес изглежда като част от вековния конфликт между двете страни, но тогава е известен като Деветгодишната война или Войната на крал Уилям. Тази война поставя обичайния въпрос: как нациите могат да си я позволят?

Администрацията на крал Уилям предлага нов отговор: да заеме огромна сума пари и да използва данъците, за да изплаща лихвите в хода на времето. През 1694 г. английското правителство заема 1,2 милиона лири при лихва от осем процента, като ги изплаща чрез данъци върху корабните товари, бирата и спиртните напитки. В замяна кредиторите получават право да се обединят в нова компания – Банката на Англия. Банката получава правото да приема от обществото депозити от злато и – втората голяма иновация – да отпечатва „банкови бележки“ като разписки за тези депозити. Новите депозити след това се отпускат като заем на краля. Банковите бележки, гарантирани от златните депозити, са толкова сигурни, колкото и златните пари, и бързо се превръщат в общоприета нова валута.

Тази система съществува и днес – и не само в Англия. По-широкото ѝ възприемане обаче не представлява история на непрекъснати успехи. Някои от трудностите са разказани в завладяващата книга на Джеймс Бюкан Джон Лоу: един шотландски авантюрист от XVIII век. Лоу е син на златар, превърнал се в банкер, роден в Единбург. Той се премества в Лондон през 1692 година, където наблюдава чудната нова система на правителствено финансиране чрез дългосрочен дълг и хартиени пари. Един от най-значимите ефекти на хартиените пари е начинът, по който те стимулират заемането, кредитирането – и търговията. Лоу има инстинктивно разбиране за финансите и любов към риска, и е изкушаващо да се запитаме какво би се случило, ако беше предложил услугите си на английското правителство. Вместо това, на 9 април 1694 година, съдбата му поема друг път. Той убива човек в дуел, или в свада – разграничението, както обяснява Бюкан, не е особено ясно. „Дуелите тогава не са турнирите на Средновековието, нито делата на честта от по-късни години, управлявани от писани кодекси и провеждани на разсъмване с пистолети в някоя заснежена горска поляна,“ пише авторът. Те може да се водят „с рапири или къси мечове, в разгорещена или едва охладняваща кръв, понякога с помощници, които също вадят оръжие и се бият – преливащи в убийство и въоръжен грабеж.“ Лоу е хвърлен в затвора, докато чака процес за убийство. Той използва връзките си, за да излезе – както правят затворниците с възможности – и бяга в чужбина като престъпник.

През следващите години Лоу обикаля Европа, учи хазарт и финанси и пише кратка книга, „Парите и търговията обяснени“, която в много отношения предвещава съвременните теории за парите. Той забогатява; подобно на Малкия пръст от „Игра на тронове“, Лоу изглежда е един от онези хора, които умеят „да трият два златни дракона един в друг и да отглеждат трети“. Купува разкошна къща в Хага и задълбочено изучава множеството нидерландски нововъведения във финансите, като търговията с опции и продажбите „на късо“. През 1713 година пристига във Франция, която е измъчвана от проблем, за чието решаване той е изключително подходящ.

Кралят на Франция, Луи XIV, е водещият монарх в Европа, но неговото правителство е парализирано от дългове. Обичайните военни разходи са натрупани върху огромна сметка за анюитети – доживотни лихвени плащания, изплащани като уреждане на стари заеми. Към 1715 година кралят разполага със сто шестдесет и пет милиона ливри приходи от данъци и мита. Бюкан прави сметката: „Разходите за армията, дворците, двора и държавната администрация оставят едва 48 милиона ливри за изплащане на лихвите по дълговете, натрупани от знаменитите крале преди него.“ За съжаление, годишната сметка за анюитети и заплати на пожизнените длъжности възлиза на деветдесет милиона ливри. Освен това има непогасени записни заповеди, възлизащи на деветстотин милиона ливри, останали от различни войни; кралят не може да заеме повече пари, освен ако не изплаща лихви по тези записи, а това би струвало още петдесет милиона ливри годишно. Правителството на Франция е фалирало.

През септември 1715 година Луи XIV умира и неговият племенник, херцогът на Орлеан, поема управлението на страната като регент на детето-крал Луи XV. Херцогът е впечатляваща личност. „Той е роден отегчен,“ отбелязва великият мемоарист Сен-Симон, приятел на херцога от детинство. „Не може да живее, освен в някакъв порой от дейности – начело на армия, или в управлението на снабдяването ѝ, или в шума и блясъка на разврата.“ Изправен пред финансовата криза на френската държава, херцогът започва да изслушва идеите на Джон Лоу. Тези идеи – днес в общи линии напълно ортодоксални – са изключително новаторски за стандартите на XVIII век.

Лоу смята, че важното при парите не е тяхната вътрешна стойност; той не вярва, че те имат такава. „Парите не са стойността, за която се разменят стоките, а стойността, чрез която се разменят,“ пише той. Тоест парите са средството, чрез което човек заменя един набор от неща за друг. Най-същественото, мисли Лоу, е да се накарат парите да се движат из икономиката и да се използват, за да стимулират търговията и предприемачеството. Както отбелязва Бюкан: „Парите трябва да бъдат поставени в служба на търговията и да останат под разпореждането на принца или парламента, така че да могат да се променят според нуждите на търговията. Такава идея – днес ортодоксална, дори банална – в XVII век се смята за дяволска.“

Тази мисъл води Лоу до идеята за нова национална френска банка, която приема от обществеността злато и сребро и ги отпуска обратно под формата на хартиени пари. Банката приема и депозити под формата на държавен дълг, като умело позволява на хората да предявяват пълната стойност на дългове, които се търгуват с огромни отстъпки: ако имаш документ, че кралят ти дължи хиляда ливри, можеш да получиш едва четиристотин на свободния пазар, но банката на Лоу ще ти кредитира пълната сума от хиляда в хартиени пари. Това означава, че хартиените активи на банката многократно надвишават действителното злато, което тя държи – правейки я предшественик на „банкирането с частичен резерв“, нормално днес. По една оценка банката на Лоу има около четири пъти повече хартиени пари в обращение, отколкото злато и сребро в резерв. Това е консервативно по днешните банкови стандарти. Американска банка с активи под 124 милиона долара е задължена да държи паричен резерв от едва три процента.

Новите хартиени пари имат едно привлекателно свойство: гарантирано е, че се обменят за определено тегло сребро и, за разлика от монетите, не могат да бъдат претопени или обезценени. Скоро банкнотите се търгуват за повече от стойността си в сребро и Лоу е назначен за генерален контролер на финансите, отговарящ за цялата френска икономика. Заедно с това той убеждава правителството да му предостави монопол върху търговията с френските колонии в Северна Америка под формата на Мисисипската компания. Финансира компанията по същия начин, по който финансира и банката – с депозити от гражданите, разменени срещу акции. После използва стойността на тези акции, които скачат от петстотин до десет хиляди ливри, за да изкупи дълговете на френския крал. Френската икономика, основана на ренти, анюитети и държавни заплати, е пометена и заменена от това, което Лоу нарича своя „нова финансова система“. Използването на злато и сребро е забранено. Хартиените пари вече са „фиатна“ валута, поддържана единствено от авторитета на банката. В пика си компанията се оценява на два пъти повече от цялата производствена мощ на Франция. Както отбелязва Бюкан, това е най-високата оценка, постигната от която и да е компания някога в света.

Всичко завършва с катастрофа. Хората започват да се питат дали тези внезапно доходоносни инвестиции наистина струват това, което се твърди; после започват да се тревожат, след това паникьосано да искат парите си обратно, а после да се бунтуват, когато не могат да ги получат. Златото и среброто са възстановени като пари, компанията е разпусната, а Лоу е уволнен след сто четиридесет и пет дни на поста. През 1720 година той бяга от страната, разорен. Преминава от Брюксел в Копенхаген, после във Венеция, в Лондон и отново във Венеция, където умира без пукната пара през 1729 година.

Голямата ирония в живота на Лоу е, че идеите му, от днешна гледна точка, са до голяма степен правилни. Корабите, които отплават от името на неговата велика компания, започват да носят печалба. Одиторът, който преглежда счетоводните книги на компанията, заключава, че тя е напълно платежоспособна – което не е изненадващо, като се има предвид, че земите, които тя притежава в Америка, днес произвеждат икономическа стойност, измервана в трилиони долари.

Днес ние живеем в разновидност на системата на Джон Лоу. Всяка държава от развития свят има централна банка, която издава хартиени пари, регулира предлагането на кредит в интерес на търговията, използва банково дело с частичен резерв и допуска акционерни дружества, които изплащат дивиденти. Всички тези елементи са въведени във Франция почти едновременно от Джон Лоу. Голямата му и вероятно неизбежна грешка е, че подценява нестабилността, която собствените му изобретения внасят, особено рисковете, породени от неконтролируемия кредит. Неговият кратък, но блестящ период на успех във Франция оставя след себе си само два паметника. Единият е създаден от херцога на Бурбон, който осребрява акциите си в компанията и използва неочаквания прилив на богатство, за да построи Големите конюшни в Шантийи. „Джон Лоу е мечтал за добре нахранено работещо население и за складове, пълни с местни и чуждестранни стоки,“ отбелязва Бюкан. „Неговият паметник е катедрала на коня.“ Другото му наследство е самата дума „милионер“, измислена за първи път в Париж, за да опише ранните печеливши от ослепителната схема на Лоу.

Как тези някога безумни идеи се превръщат в неразделна част от самата тъкан на съвременните финанси и управление? Чрез опити и грешки. Не е вярно, че умни хора са измислили всичко наведнъж и веднага са го приложили, както се опитва да направи Лоу. Съвременната икономическа система се развива еволюционно, а еволюцията включва нововъведения, повторения, провали и задънени улици. Във финансите това означава сривове, паники и катастрофи, защото, както казва Джеймс Грант в новата си биография на викторианския банкер и журналист Уолтър Баджит, „във финансите и икономиката ние непрекъснато настъпваме едни и същи мотики.“

Баджит познава отлично тези мотики. Той израства в западна Англия в семейство със силни връзки с добре управлявана местна банка – Stuckey’s. След като завършва университет и опитва да работи като юрист, се насочва към журналистиката и банковото дело, като второто финансира първото. Женен е за дъщерята на Джеймс Уилсън, основателя на списание The Economist; Баджит става негов трети редактор и живее живот, който отвън изглежда сравнително спокоен. Интересът към него идва от неговото блестящо, остроумно, парадоксално писане и най-вече от двете му ключови произведения – Английската конституция (1867), която обобщава неписания ред на британските политически институции, и Ломбард стрийт (1873), която обяснява как функционира банковата система. Тези книги се четат и днес, но дълго време са били интересни основно за тесен кръг специалисти, докато Бен Бернанке не споменава Баджит като основно влияние върху мисленето, стоящо зад банковите спасителни мерки от 2008 г. Това съживява интереса и довежда до написването на книгата на Грант Уолтър Баджит: животът и времената на най-великия викторианец.

Думата „най-велик“ е силно натоварена, особено защото Грант – който е, между другото, основател на Grant’s Interest Rate Observer – ясно показва, че Баджит е откровен мизогинист и расист („Сред човеците има породи, както сред кучетата“) и същевременно изкусен лицемер. Последното качество му служи добре като журналист – Баджит е блестящ в това да сменя страната, без никога да признава, че е променил мнението си. Например, победата на Конфедерацията в Гражданската война за него е „сигурен факт“, а президент Линкълн е „нечестен и глупав“ – твърдо мнение, което не му пречи след победата на Съюза да заяви, че „паниката не разклаща дори за миг желязната смелост на американската демокрация“. Последвалото му възпоминание за Линкълн е истински красиво: „Трудностите, вместо да го дразнят, както правят с повечето хора, само засилват опората му в търпението; противопоставянето, вместо да го ожесточава, го прави по-толерантен и решителен.“

В известен смисъл именно това възвишено лицемерие и липса на принципност са същността на Баджит. Неговата работа върху английската конституция се фокусира върху парадокса, че помпозността и церемониалността на монархията имат важна функция именно защото монархът няма реална власт. Работата му върху банковото дело се концентрира върху разликата между външния вид и реалността – конкретно върху пропастта между привидната стабилност и респектабилност на викторианските банки и очевидния факт, че те непрекъснато фалират. Огромни банкови кризи настъпват през 1797, 1825, 1847 и 1857 година – всички поради най-старата и най-проста причина за фалит във финансите: отпускането на пари на хора, които не могат да ги върнат.

На теория всички пари в обращение през епохата на викторианското банкиране са обезпечени с депозити в злато. Една лира в хартиени пари е покрита от 123,25 зърна истинско злато. На практика това не е вярно. Има многократни случаи – обикновено свързани с разходите за вечния стар конфликт, войната с Франция – когато правителството спира възможността хартиените пари да се обменят за злато. Освен това банките могат да печатат свои собствени пари. Често те нямат достатъчно злато, за да поддържат стойността на банкнотите си, ако клиентите дойдат и поискат обмяна. Това явление, страховитият „банков рейд“, е пряк резултат от банковото дело с частичен резерв, предсказано от Джон Лоу. Една система, в която банките не държат парични резерви, равни на отпуснатите заеми, функционира добре – освен в случая, когато твърде много хора се появят едновременно и поискат да превърнат хартията в метал. За съжаление това продължава да се случва, и банките продължават да се провалят. Проблемите са същите, които оформят кариерата на Джон Лоу и които отново занимават умовете днес: какво са парите? откъде идва тяхната стойност? кой в крайна сметка гарантира стойността на дълговете и кредитите?

Баджит има отговор на всички тези въпроси. Той смята, че истинските пари са златото и само златото. Всички останали форми на валута в системата са просто разновидности на кредита. Кредитът е незаменим за функциониращата икономика и помага на всички да забогатяват, но в крайна сметка само златото е законно платежно средство в строгия смисъл на термина – пари, които не могат да бъдат отказани при уреждане на дълг. (Американските банкноти изрично напомнят това: пише го отпред.) Баджит обича парадокси, а това е един от тях – целият кредит в системата е жизненоважен за икономиката, но не е истински пари, защото не е злато, което осигурява стойността на всичко останало.

Къде тогава е златото? В Банката на Англия. Ролята на тази някога частна институция се развива. Баджит смята, че именно Банката на Англия трябва да държи златото, за да не се налага на малките банки да го правят. Вместо това малките банки приемат депозити, отпускат заеми и издават хартиени пари. Ако изпаднат в беда – както често става – голямата банка ги спасява. Защо всички останали банки не държат собствено злато и не се грижат сами за своята платежоспособност? Баджит, банкерът-писател, е напълно откровен за причината. „Основният източник на доходността на утвърденото банкиране е малката необходима капиталова база,“ пише той. Съвременният израз за това е „възвращаемост на собствения капитал“. Колкото по-малко капитал банката трябва да държи като буфер за сигурност, толкова повече пари може да отпуска и съответно толкова повече печалба може да прави. Златото е необходимо, за да гарантира валутата, но банкерите не искат то да заема място в баланса им. По-добре е правителството да се занимава с това – в лицето на Банката на Англия.

И днес имаме разновидност на тази система, при която държавните гаранции поддържат печалбите на банките. Ключовата роля на централната банка е да отпуска пари свободно във време на криза – да бъде т.нар. „кредитор от последна инстанция“. Грант, който откровено признава „либертарианските си пристрастия“, вижда в тази доктрина семето на „застраховката на депозитите, доктрината за твърде-големите-за-да-фалират и целия модерен механизъм на социализирания финансов риск.“

Подобно на Джон Лоу и Уолтър Баджит, аз съм дете на човек, работил в банка, и затова, докато чета забавната книга на Грант, в ума ми се върти един въпрос, типичен за синовете на банкери: какво се случва с банката на Баджит? Отговорът е, че Stuckey’s е погълната от друга банка – Parr’s, през 1909 година. Parr’s става част от по-голямата National Westminster Bank, която през 2000 година е погълната от Royal Bank of Scotland. Тази последната – известна в Обединеното кралство с неприязън като R.B.S. – расте чрез придобивания, докато в първите години на XXI век не се превръща в най-голямата компания в света, измерена по размера на баланса ѝ. После идва кредитната криза и моментът – най-новата версия на стария познат сценарий – когато се оказва, че нещата не струват това, което трябва да струват. Най-голямата банка в света стига, по думите на председателя си, „на няколко часа“ от пълен колапс. Последицата е огромен спасителен пакет и национализация на R.B.S., която струва на британските данъкоплатци четиридесет и пет милиарда лири. Малко в тази история би изненадало Джон Лоу или Уолтър Баджит. Може би и двамата – човекът, който почти разорява една държава, и върховният защитник на банковите спасителни мерки – биха се забавлявали да видят колко малко сме научили. А що се отнася до въпроса какво да се прави с банкерите, отговорни за краха – Кублай хан вероятно би имал някои идеи.

Източник

Джон Ланчестър е английски писател и журналист, чийто дебютен роман Дългът към удоволствието (1996) е награден с различни литературни награди. Последната му книга е Упс! Защо всички дължат пари и никой не може да плати (2010).