Това е важен момент не само заради (спорната) суперлатива, която съдържа. В хода на годините се срещнах с всевъзможни оценки на книгите, повечето от тях идещи от хора извън България (където книгата се чете предимно от възрастни, между другото). Оценките идват и си отиват, но в този конкретен момент има нещо, което ми намирисва на вечност. Важното в него е типичността на картината за България, която той представя.
А именно: България, страна на необятни мащаби и вселенски измерения, ако може да се съди по мераците на обитателите ѝ (има ли по-използвана думичка от „най-“, когато българите започнат да говорят за родината си? Дали ще е „най-великата“ или „най-долната“ няма никакво значение, важното е само да е „най-“)… Та, тази България, един къшей земя, откъдето и да го погледне човек, е населена с мили и свестни хора, а нерядко и силно кадърни, но проблемът ѝ нещастен май е в това, че мястото толкова тясно и стръмно, че, търсейки малко топлинка насред ледената навалица, те неволно се притискат едни о други и, подобно на бодливите свинчета на Шопенхауер, безпрестанно се бодат с бодлите си. Казват ти невъзможно мили думи след като са те оставяли да висиш на ченгел в продължение на една малка вечност. Уверяват те в професионализъм и почтеност – но само и доколкото можеш да си платиш, оттам нататък всичко си е твоя работа. Днес те възхваляват, утре те низвергват, вдругиден вече забравили всичко. Така си вървят нещата на това малко парче земя откак го има, мисля си понякога – а после махвам с ръка и се насилвам да забравя. В края на краищата, самият аз не съм нищо повече от средностатистически българин, където и да ме завеят ветровете световни.
И така, ще не ще човек, България се превръща не толкова в майка, колкото в мащеха на чедата си – един път те погали, десет пъти те ощипе, оправяй се както можеш, такива работи. Но по онова време, в първия непосилен миг на пълна ошашавеност, в главата ми се въртяха не мисли за България, а само някакъв смерч от контрастни емоции (малко като онзи другия, от „Гората“, ако разбирате какво имам предвид). Първата ми реакция, странно, беше гневна. „Абе, аланкоолу, като е толкова велика тая книга, ти сливи ли имаше в устата си цял месец, та не се обаждаш никакъв и ме въртиш на ръжен, да не мога ни да седна, ни да стана?“ После подлото, подло вътрешно възклицание, „Божеее, ама аз съм бил по-велик от Юлий Цезар!“ И двете реакции, както щях да разбера в хода на времето, разкриват само и единствено колко недорасъл съм бил по онова време за бремето на реалното бащинство. Както бащинството на реалните ми деца, така и онова на идеалните, книгите. Факт е, че не е задължително да има пряка и директна връзка между мащабите на дадена личност и онези на художествените произведения, които тя създава в някакъв момент от живота си. Дребни човечета са в състояние да създават гигантски неща, което според мен може да бъде обяснено единствено чрез факта, че авторството на гигантските неща не лежи при създателите-им-човечета. Гигантските художествени неща, така все повече се убеждавам в хода на възрастта, не са нищо друго, освен уловени в човешка форма космически вибрации. Неща, чиито измерения не са непременно човешки, не и доколкото съдбата на човеците е да просветнат кратко като светулчици, а след това да изчезнат в небитието. Те, човечетата, не са нищо друго освен малко по-чувствителни антени, които улавят и регистрират космическите вибрации. Останалото си е работа на Бога-Вселена. Ей това е мъдростта, на която ме учат годините.
Тъй, нафилософтвах се. А сега да продължа историята.
Оттук нататък нещата потръгнаха като парен валяк – бавно и тежко, но някак така неудържимо. Искам да кажа, така ми се привиждаха тогава. Момчетата от „ПАН“ са кадърни и мили хора, но при тях подаръци няма – каквото си платиш, това получаваш. Е хубаво сега, няма да се пазарим, отворих отново кесията, платих си, щастлив, направо песен ми иде да запея. Книгата излезе през януари 2001-ва, със странни илюстрации, които нарисува синът на господин Х – имала глава още да пати, види се. И все пак началните продажби бяха силно окуражителни – доколкото си спомням за един месец се продадоха някъде към 300 бройки, което за непознат автор в България си е постижение, откъдето и да го погледне човек. Вече бях напълно уверен, че в най-скоро време ще пухна Хари Потър òземи, та девет лакътя надолу ще го забия.
И тук вече започнаха да надигат глава първите кълнове на бъдещите ми ходения по мъките. Казано пределно кратко, аз си изгубих ума и реших, че по-голям от мен на тоя свят няма. Искам да кажа, това не стана така простичко, съзнателно – чак толкова елементарно човече не съм, мисля си – но усещането, усещането за невъобразима мощ и вселенска сила, ме изпълни до такава степен, че изгубих всякаква способност за самоконтрол и реална преценка на нещата. (Години по-късно щях да напиша едно кратко прозрение, което гласи така: „Усещането за собствена мощ е като наркотиците, които се предписват на смъртно болни – изпитва ли го прекалено често, човек трябва вътрешно да се подготвя за някакъв вид наближаващ край.“).
И краят не закъсня, ако и да не беше точно аламинут. Трябваше да изминат още няколко години, преди светът около мен да започне да се руши и събаря подобно на пословичната къщичка от карти. Но дотогава имаше още време.
А междувременно нещата около книгата се развиваха кажи-речи вълшебно, при това в няколко различни направления. Първото беше вътрешно-българското, но за него ще ви разправям по-късно. Защото заедно с появата на книгата в България аз незабавно започнах да подготвям неизбежния ѝ триумф на световната литературна сцена. Започнах да се грижа за преводите, искам да кажа.
Искаме или не, в момента има един световен език и той е всичко, което ви дава някакви шансове да оставите диря, да бъдете забелязани. Останалите, независимо от вековната им слава, си остават все провинциални, все маргинални езици. Не излезе ли един текст на английски, все едно го няма, независимо от това, че сред останалите езици си има строго определена йерархия, в зависимост от историческата им важност и културно наследство. Но реалната ситуация е тази: има един световен език, а всички останали са провинция, ако и различно видима. Такъв е светът, в който живеем.
Е хубаво, да започнем тогава с английския език. Потърсих в Интернет, намерих някакво момче-американче, което се цани да превежда, та закретахме заедно с него двамца, също като слепците на Брьогел. Излезе накрая един превод, майко мила, „чорбаджи, дай един гаща слама да го ядеш на нашто магаре“. Долу-горе така се получи.
Седя аз, скубя си косите несъществуващи и се чудя какво да правя (днес, повече от 20 години по-късно, все още не успявам да намеря кадърни преводачи, за което си има много конкретни причини – ако не забравя, ще кажа пет приказки по тази тема, стига да останат време и сили; но сега вече на хоризонта се появява мощна надежда, идеща от поумняването на машините – но за това също малко по-късно). Хеле по едно време се сетих, че имаме приятелка-англичанка, която разбира доста от литература, та и сама пописва. И започнахме двамата с милата Лин да рендосваме и преправяме невъзможните речи на американския мераклия.
Спирам дотук, ще разправям после. Междувременно започнах да мисля и за немски превод. Крепост мощна не се превзема с директно нападение, иска си дълга и търпелива обсада. Докато ти излязат писанията на английски има мноооого хляб да се яде, това го показват историите на всички не-английски автори. Започваш отстрани, откъм периферията. Първо европейските езици и литературни пазари, после, ако ти е писано, едни или други литературни отличия, фестивали, обиколки, четения, гостувания, клоунади всевъзможни. Така се прави литературна кариера и друг начин няма.
Та така. Още преди да напиша книгата бях се срещнал в Берлин с Виктор Пасков, лека му пръст, и бях му разправил моята си история, по онова време тя съществуваше единствено в картинки. Добре и благо ме посрещна Виктор, само добро видях от този човек, ако и да съм чувал множество други истории. Но към мен беше единствено благ и щедър, ако и да обръщаше по една бутилка водка в хода на следобедните ни разговори.
Та именно Виктор ми даде името и номера на един важен за България и българите германец, Андреас Третнер, който според мен е един от двамата най-добри немскоезични преводачи от български, ако и основният му език да е руският. Обадих се аз на Андреас някъде през лятото, пратих му двадесетина страници от ръкописа и зачаках. И, не щеш ли, той се обажда по някое време и ми казва, „харесва ми, когато стане готово, пратете ми го, ще го преведа“.
Звучи просто като леща, не е ли така?
Хубаво, ама отде да знае човечето-Златко, че космосът само го подбъзиквал така, само го подлагал на поредното изпитание, в което му било писано да се провали най-мизерно? Защото по нова време човечето-оно хал-хабер си нямаше, че да се случи нещо подобно е невъзможно рядък шанс, че да приеме за превод ръкописа ти професионален преводач, истински майстор, без договор с издателство, без име зад цялата работа, без нищо, е чисто и просто невъзможна работа? И че да провалиш нещо такова е, както се казва в българската приказка, класически случай на „сам си я запуших“?
Е, трябваше и това да се случи. Трябваше да прекарам следващите десет или петнайсет години в горчиво себесъжаление и разкаяние, защото знаех по-добре от всички, че не ми е виновен никой, че съм проиграл лекомислено най-големия шанс в живота си, че това, че онова. Трябваше. Иначе никога нямаше да успея да израсна.
И какво точно се случи? За да разберете картинката в нейната цялост, ще трябва да ви опиша ситуацията в нейната „психологическа дълбочина“. Виждате ли, току-що бях похарчил някъде между 40 и 50 хиляди лева за всевъзможни безумия, макар и в края на краищата да държах в ръцете си малко и хубаво направено томче, първата ми публикувана книга. Не че бях решил да стягам кесията и да не давам нито стотинка повече, опазил ме Господ! Но когато в един момент Андреас ми каза, че работата му ще струва други 10 хиляди, този път марки, сърчицето ми дребнобуржоазно се присви и взе кръв да плюе, не успях да надвия инстинктивната си стиснатост и когато се намери една друга преводачка, която се цани за половината, аз му отговорих нещо от рода, „сори, майна, няма да ни стане бизнеса“.
Бум, тряс, фъссс. Колко още пъти щеше да се повтаря тази история през живота ми, колко още пъти щях да влагам купища пари и енергия във все нови и нови опити да извадя „Гората“ изпод стъкления похлупак на българския език, просто чет нямат. Това беше през 2001-ва година, днес сме 2024-та. Почакайте само, четете по-нататък и ми гледайте сеира.
Някъде около шест месеца или година по-късно, след като си бях намерил берлински литературен агент, при това много добър, едно от водещите немски издателства, „Карлзен“, прояви интерес към ръкописа, свърши човекът добра работа. Междувременно другата преводачка се беше проявила като толкова слаба, че изобщо не започнах да работа с нея, а Андрес беше захлопнал прозорците и единственото, на което бях успял да го склоня, беше да преведе няколко пробни глави от книгата. Тях и пратихме на издателството.
„Дотук добре, пратете ни сега целия текст“
„Но ние го имаме само на английски“
„Е като го имате само на английски, айде тогава чао до до скиф“.
И това беше всичко. Умрях за малко, после се освестих, после пак закретах. Двадесет и кусур години.
С английския превод нещата потръгнаха по-добре. Англичанката Лин, която по онова време се намираше в хиатус между две университетски работи, отдаде цялото си сърце и душа на тази книга, от омаскарения първоначален превод се получи много хубава и гладко течаща история, късмет, братко.
И се почна тя.
Търси значи в интернет британски и американски литературни агенти, приготвяй дебели пликове, пращай, пращай, пращай. И чакай Михаля да ти се обади. Един, два, три, десет, двайсет, трийсет пъти.
Започнаха чат-пат да пристигат отговори, стандартни бланки, в които най-вероятно се сменя единствено името на адресанта. „Благодарим ви за интереса към нашата фирма, бла, бла, бла“. Писна ми накрая шапката, захвърлих стандартните подходи и реших, че ще атакуваме крепостта на нож. Направих интересен интернет-сайт, пораздух го малко по различните търсачки (по онова време все още беше възможно да се мишкува на дребно, алгоритмите не бяха чак толкова усъвършенствани). По едно време започна да се стича доста народ световен, сложих аз цялата книга за свободно сваляне и пиша на хората, „ако ви хареса, давайте да даваме, ще нападнем партизански издателите с писма, в които им показваме колко са слепи и колко хабер си нямат какво и как пропускат“.
Смях в залата? Е разбирам ви, то така си е и редно. Но народът интернетски е известен с това, че си е по принцип малко нещо ексцентричен, току-поглеж взеха хората предложението ми на сериозно и започнаха да пращат писма до Фарар и Жиру. Майко мила! (Да пишеш до Фарар и Жиру е все едно да пишеш до Папата, за онези от вас, на които това не е известно).
А междувременно книжката започна да се снема с десетки хиляди пъти месечно и в края на краищата закапаха читателски реакции, не много често, но с един и същ тенор. А именно: „Как е възможно да има нещо толкова добро и никой никъде да не е чувал за него?“
Ами така е възможно, как! Потъгувах, постенах, почетох възторжени читателски отзиви, после кротнах. Животът не чака никого, братко, От стенания и плачове още никой не е прокопсвал, стягай Златко кожуха и се приготвяй за бой. Друг начин няма.
Тъъъъй. За чужбинските истории ще ви разправям по-късно, че те са много разноцветни и невъзможно различни както по калибър, така и по настроение, но сега ми се иска да се върнем обратно в България, където нещата „набираха скорост“.
Хайде сега, до следващия път.
