Милиони хора са гледали как Майк Хюз умира. Това се случва на 22 февруари 2020 г., недалеч от магистрала 247, близо до градчето Барстоу в пустинята Мохаве, Калифорния. Самоделна ракета, с която Хюз лети, излита от пускова установка, монтирана на камион. След ракетата се извива облак дим, докато тя криволичи и след това се стрелва нагоре, като в опашката ѝ зловещо се разгъва откъснат парашут. На видео, заснето от журналиста Джъстин Чапман, Хюз изчезва в небето – тъмна точка в безкрайното, безразлично синьо. Но после ракетата отново се появява и се устремява към земята, разбивайки се след десет дълги секунди в облак прах на около половин миля разстояние.

Хюз е сред най-известните привърженици на теорията за плоската Земя, според която планетата ни не е сферична, а прилича на диск като фризби. Той вече е построил и летял с две ракети – една през 2014 г. и друга през 2018 г. – и е планирал да изгради „рокун“ – комбинация между ракета и балон, която да го отведе над горните слоеве на атмосферата, за да може лично да види плоскостта на Земята. Изстрелването през 2020 г., организирано за телевизионния сериал на Science Channel „Домашни астронавти“, е трябвало да го издигне на около миля височина – недостатъчно, за да се види кривината на Земята, но достатъчно сензационно, за да привлече още финансиране и внимание.

Теорията за плоската Земя може да звучи като някаква нарочно абсурдна сатира, подобна на движението „Птиците не са истински“, но тя се е превърнала в култов обект за антинаучните конспиративни среди, преплитайки се с движения като QAnon и скептицизма към COVID–19. В книгата си Off the Edge: Flat Earthers, Conspiracy Culture, and Why People Will Believe Anything („Извън ръба: Плоскоземци, конспиративна култура и защо хората ще повярват на всичко“, Algonquin), бившата репортерка на Daily Beast Кели Уейл пише, че трагедията я е накарала да осъзнае колко искрени са убежденията на плоскоземците. След като е разследвала движението и е следила Хюз, тя е смятала, че „на някакво подсъзнателно ниво“ той знае, че Земята не е плоска. Смъртта му я е убедила: „Грешах. Плоскоземците са сериозни като живота.“

Уейл не е единствената, която се страхува от последиците на фалшивата информация. През януари Световният икономически форум публикува доклад, показващ, че 1490 международни експерти определят „дезинформацията и пропагандата“ като водещ глобален риск за следващите две години – изпреварвайки войните, миграцията и климатичната катастрофа. Тези опасения отекват в цяла поредица нови книги. Във Falsehoods Fly: Why Misinformation Spreads and How to Stop It („Лъжите летят: Защо дезинформацията се разпространява и как да я спрем“, Columbia) философът Пол Тагард от Университета на Ватерло пише, че „дезинформацията застрашава медицината, науката, политиката, социалната справедливост и международните отношения, засягайки проблеми като колебанията към ваксините, отричането на климатичните промени, конспиративните теории, твърденията за расово превъзходство и руската инвазия в Украйна.“ Във Foolproof: Why Misinformation Infects Our Minds and How to Build Immunity („Неуязвим за логика: Защо дезинформацията заразява ума ни и как да изградим имунитет“, Norton) професорът по социална психология в Кеймбридж Сандер ван дер Линден предупреждава, че „вирусите на ума“, разпространявани чрез фалшиви туитове и подвеждащи заглавия, представляват „сериозна заплаха за целостта на изборите и демокрациите по света“. Или, както казва политологът от M.I.T. Адам Дж. Берински в Political Rumors: Why We Accept Misinformation and How to Fight It („Политически слухове: Защо приемаме дезинформацията и как да се борим с нея“, Princeton), „демокрация, в която лъжите вилнеят безконтролно, може да доведе единствено до дисфункция.“

Повечето американци изглежда са съгласни с тези теоретици на човешката доверчивост. След президентските избори през 2020 г. 60% са смятали, че дезинформацията е имала значително влияние върху резултата, а според последни проучвания още повече вярват, че изкуственият интелект ще влоши проблема на тазгодишния вот. Кампаниите на Тръмп и ДеСантис вече използваха „дийпфейкове“, за да очернят съперниците си. Макар че оправдаха фалшификациите като прозрачни пародии, някои експерти предвиждат „цунами от дезинформация“, по думите на Орен Етциони, професор емеритус в Университета на Вашингтон и първи изпълнителен директор на Института за изкуствен интелект „Алън“. „Всички съставки са налице и аз съм напълно ужасен,“ казва той пред Associated Press.

Страхът от дезинформация се основава на предположения за човешката внушаемост. „Дезинформацията, конспиративните теории и други опасни идеи се впиват в мозъка и се настаняват дълбоко в съзнанието ни,“ пише ван дер Линден във Foolproof. „Те проникват в мислите, чувствата и дори в спомените ни.“ Тагард го изразява по-просто: „Хората имат естествена склонност да вярват на това, което чуят или прочетат, което се равнява на доверчивост.“

Но дали тези теоретици на доверчивостта дават вярно обяснение на случващото се? Хора като Майк Хюз не са доверчиви в смисъл, че ще повярват на всичко. В крайна сметка те изглежда отхвърлят научния консенсус. Привържениците на други известни конспирации (че правителството се управлява от гущероподобни; че кабал от висши педофилски демократи действа от мазето на квартална пицария) са имунизирани срещу уверенията на мейнстрийм медиите. Дали не сме били дезинформирани относно силата на дезинформацията?

През 2006 г. повече от петстотин скептици се събират в хотел Embassy Suites близо до летище O’Hare в Чикаго, за да обсъждат конспирации. Те слушат презентации за масова хипноза, температурата на топене на стоманата и как да оцелееш при рухването на съществуващия световен ред. Наричат себе си с различни имена, включително „активисти за истината“ и „скептици за 11 септември“, но името, което ще се наложи и което наблюдателите ще използват години наред, е Truthers („трутъри“).

Трутърите поддържат тезата, че атаките срещу Пентагона и Световния търговски център са организирани от Белия дом, за да се разшири властта на правителството и да се облагодетелстват военната и охранителната индустрия от войната срещу терора. Според обяснение, публикувано от 911truth.org – организация, която е помогнала да се спонсорира конференцията – Джордж Буш и съюзниците му са запушвали устата на разобличители, пращали са писма с антракс на опоненти в Сената и съзнателно са тровили жителите на долен Манхатън. На тази основа трутърите заключават: „Администрацията действително смята живота на американските граждани за разменна монета в услуга на определени интереси.“

С две думи, трутърите твърдят, че правителството е предприело крайни мерки, включително убийството на хиляди свои граждани, за да проведе и прикрие конспирация. И въпреки това същите тези трутъри рекламират конференцията си онлайн и се срещат на място, където лесно могат да бъдат наблюдавани. Имената на лекторите са публикувани в интернет заедно с видеа, снимки и кратки биографии. Организаторите създават публичен форум за обсъждане на следващи стъпки, а няколко участници дори говорят с репортер от New York Times, въпреки предполагаемото съучастие на мейнстрийм медиите в прикриването. По логиката на собствените им теории трутърите сами се излагат на опасност от ликвидиране.

Поведение, което показва един специфичен парадокс: действието би трябвало да следва от убеждението, и все пак убежденията, дори силно прокламирани, понякога съществуват в собствена когнитивна клетка, почти без влияние върху поведението. Вземете историята за „Пицагейт“, според която Хилари Клинтън и съюзниците ѝ управляват мрежа за сексуална експлоатация на деца от мазето на пицария във Вашингтон. В месеците около президентските избори през 2016 г. изумително голям брой американци – милиони, според някои оценки – са подкрепяли това твърдение, а през декември същата година мъж от Северна Каролина нахлу в ресторанта с автоматична пушка. Ван дер Линден и Берински използват този случай като доказателство за насилствения потенциал на дезинформацията. Но те пропускат същественото: наистина поразителното е колко изключителен е този акт. Пицарията получава заплашителни обаждания, дори смъртни заплахи, но най-честата реакция на вярващите, освен да харесват публикации, е била да оставят отрицателни ревюта в Yelp.

Това, че някои дълбоко вкоренени вярвания изглеждат изолирани от изводи на здравия разум, не е особеност само на конспиративните теоретици; такъв е опитът и на хората, редовно посещаващи църква. Католиците твърдят, че Светото причастие е тялото Христово, но никой не очаква хлябът да има вкус на сурово месо или да обвинява в канибализъм събратята си по вяра. В книгата си How God Becomes Real („Как Бог става реален“, 2020) антроположката от Станфорд Т. М. Лурман разказва за разочарованието на евангелистките християни от собствените им убеждения. Те мислели по-малко за Бог, когато не били в църквата. Признавали, че не се молят. „Спомням си как един мъж плачеше пред църква, защото нямал достатъчно вяра, че Бог ще му намери нова работа, след като загубил старата“, пише Лурман. Парадоксът на вярата е едно от „най-ясните“ послания на християнството, отбелязва тя: „Може да мислите, че вярвате в Бог, но всъщност не го правите. Не взимате Бог достатъчно насериозно. Не действате така, сякаш Той е тук.“ Това е направо извадка от Марк 9:24: „Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!“

Парадоксът на вярата е предмет на научно изследване; разгадаването му обещава нови прозрения за човешката психика. Някои от най-влиятелните трудове по темата принадлежат на френския философ и когнитивен учен Дан Спербер. Роден в еврейско семейство във Франция през 1942 г., по време на нацистката окупация, Спербер е прехвърлен контрабандно в Швейцария, когато е на три месеца. Родителите му се връщат във Франция три години по-късно и го възпитават като атеист, но с уважение към всички религиозни хора, включително хасидските му предци.

Опитът да намери рационалност в привидно ирационалното става академичен фокус за Спербер през 70-те години. При престой сред народа дорзе в южна Етиопия, той забелязва, че хората правят твърдения, в които сякаш едновременно вярват и не вярват. Например те му казвали, че „леопардът е християнско животно, което спазва постите на Етиопската православна църква“. Въпреки това средният човек от дорзе пазел добитъка си през постните дни точно толкова, колкото и през останалите. „Не защото подозира някои леопарди, че са лоши християни,“ пише Спербер, „а защото смята за вярно и това, че леопардите постят, и това, че винаги са опасни.“

Спербер заключава, че съществуват два вида вярвания. Първият той нарича „фактически“. Фактическите вярвания – като това, че столовете съществуват и че леопардите са опасни – насочват поведението и допускат малко противоречия; не можете да вярвате едновременно, че леопардите ядат и не ядат добитък. Втората категория той нарича „символни“ вярвания. Тези вярвания може да се усещат като истински, но те са отделени от действията и очакванията. По отношение на символните вярвания ние сме много по-толерантни към противоречията; можем да вярваме, например, че Бог е всемогъщ и добър, като същевременно приемаме съществуването на зло и страдание.

В блестящата си нова книга Religion as Make-Believe („Религията като преструвка“, Harvard) философът Нийл ван Лиуен от Държавния университет на Джорджия се връща към идеите на Спербер с впечатляваща строгост. Той анализира вярванията с вниманието на таксономист, класифицирайки различните видове и определяйки свойствата, които ги различават. Предлага тезата, че хората представят и използват фактическите вярвания по различен начин от символните, които той нарича „убеждения“ (credences). Фактическите вярвания служат за моделиране на реалността и оптимално поведение в нея. Поради функцията си да ръководят действията, те имат характеристики като „невъзможност за произволно приемане“ (не можете просто да решите да ги възприемете) и „податливост на доказателства“ (реагират на нови данни). Символните вярвания, от своя страна, най-вече обслужват социални, а не познавателни цели, така че можем да ги поддържаме дори при наличие на факти, които им противоречат.

Едно от прозренията на ван Лиуен е, че хората разграничават различните категории вярвания в ежедневната реч. Казваме, че „вярваме“ в символните, но че „мислим“, че фактическите са верни. Той е провеждал находчиви експерименти, показващи, че можете да манипулирате начина, по който хората говорят за вярвания, като промените средата, в която те се изразяват или поддържат. Кажете на участниците, че жена на име Шийла издига олтар на Елвис Пресли и пуска песните му на рождения му ден, и те по-често ще кажат, че тя „вярва“, че Елвис е жив. Но кажете им, че Шийла е заминала да изучава пингвините в Антарктида през 1977 г. и е пропуснала новината за смъртта му, и те ще кажат, че тя „мисли“, че той е още жив. Както германският социолог Георг Зимел е отбелязал преди повече от век, религиозните вярвания изразяват по-скоро ангажимент – вярваме в Бог така, както вярваме в родител или любим човек, а не така, както вярваме, че столовете съществуват. Може би хората, които се занимават с екстравагантни конспирации, не толкова вярват в тях, колкото „вярват в“ тях.

Книгата на ван Лиуен допълва изданието от 2020 г. на Юго Мерсие Not Born Yesterday („Не родени вчера“). Мерсие, когнитивен учен в École Normale Supérieure и бивш ученик на Спербер, твърди, че опасенията за човешката доверчивост пренебрегват умението ни да придобиваме фактически вярвания. Разбирането на реалността е важно, отбелязва той. Ако го сбъркаме, последствията могат да са катастрофални. Освен това хората имат личен интерес да манипулират другите. В резултат човешките същества са еволюирали с набор от психологически адаптации за оценка на информацията – това, което той нарича „механизми на открита бдителност“. Докато теоретик на доверчивостта като Тагард настоява, че хората са склонни да вярват на всичко, Мерсие показва, че сме внимателни, когато възприемаме фактически вярвания, и инстинктивно оценяваме качеството на информацията, особено като следим надеждността на източниците.

Ван Лиуен и Мерсие са съгласни, че не е най-добре много вярвания да се тълкуват като фактически, макар да излагат различни причини защо това е така. За ван Лиуен основен двигател е груповата идентичност. Вярванията често функционират като отличителни знаци: колкото по-странни и недоказуеми, толкова по-добре. Религиите, отбелязва той, определят членството въз основа на непроверими или дори неразбираеми вярвания: че има един Бог; че съществува прераждане; че този или онзи човек е пророк; че Отец, Синът и Светият Дух са отделни, но и едно цяло. Мерсие, от своя страна, се фокусира повече върху оправданието. Той казва, че имаме предварителни интуиции – например, че ваксинацията е нещо лошо, или че на определени политици не може да се вярва – а едва след това започваме да събираме истории, които да подкрепят позицията ни. И все пак и двамата автори разглеждат символните вярвания като социално стратегически изрази.

След смъртта на Майк Хюз избухва малък спор относно природата на убежденията му. Пиарът му, Дарън Шустър, казва, че всъщност Хюз никога не е вярвал в плоската Земя. „Това беше PR-номер,“ казва той пред Vice News. „Използвахме вниманието, за да получим спонсорства, и това проработваше отново и отново.“ Space.com изважда старо интервю, което потвърждава думите на Шустър. „Тази плоска Земя няма нищо общо със стартирането на парните ракети,“ казва Хюз пред сайта през 2019 г. „Никога не я е имало и никога няма да я има. Аз съм каскадьор!“

Може би е логично, че това е било просто номер. Хюз прави смъртоносни каскади години преди да се присъедини към плоскоземците. Роден е в Оклахома Сити през 1956 г. в семейството на автомонтьор, който обичал да се състезава с коли. На 12-годишна възраст Хюз вече се състезавал сам, а малко след това участвал в професионални мотоциклетни надпревари. През 1996 г. започва работа като шофьор на лимузини, но мечтата му да стане следващият Ивъл Нивъл^[1] не го напуска; през 2002 г. кара Lincoln Town Car по рампа и прелита 31,3 метра, което му осигурява място в Книгата на рекордите на Гинес.

Когато Хюз за пръв път успешно изстрелва ракета през 2014 г., той никога не е говорил за формата на планетата. През 2015 г., когато съорганизира кампания в Kickstarter за финансиране на следващ полет, заявената мотивация е била слава, а не наука: „Лудият Майк Хюз винаги е искал толкова много да стане известен, че един ден просто реши да построи парна ракета и да постави световен рекорд.“ Получава двама дарители и 310 долара. Скоро след това се присъединява към общността на плоскоземците и свързва мисията си с тяхната. Общността подкрепя новата му кампания, събирайки над 8000 долара. Оттам славата му расте, носейки му участие в документален филм (Rocketman, 2019) и в онзи сериал на Science Channel. Присъединяването към плоскоземците очевидно се е отплатило.

Не всеки обаче смята, че той не е вярвал. Уолдо Стейкс, хазяинът на Хюз и негов партньор в строежа на ракети, написа във „Фейсбук“, че „Майк беше истински плоскоземец“, като посочи „десетките книги по темата“, които той притежавал, и каза, че Хюз е загубил пари, организирайки конференция за общността. Друг приятел на Хюз казал на Кели Уийл, че теорията за плоската Земя „започна като маркетингов подход“, но след като „породи известност и ангажираност… тя стана нещо значимо за него“.

Дебатът за убежденията на Хюз се върти около предпоставката, че едно вярване е или искрено, или стратегическо, истинско или престорено. Това е фалшива дихотомия. Всъщност социалните функции на символните вярвания – функции като сигнализирането на групова идентичност – изглеждат най-успешни, когато вярванията се усещат като искрени. Един мормон, който казва, че Джоузеф Смит е пророк, но тайно смята, че той е бил обикновен човек, не ни се струва истински мормон. Всъщност еволюционният теоретик Робърт Тривърс твърди в Deceit and Self-Deception („Измама и самоизмама“, 2011), че първо ние заблуждаваме самите себе си, за да убедим другите. Умовете ни поддържат две представи за реалността: едната, която се усеща като истина и която публично защитаваме, и друга, която използваме, за да взаимодействаме ефективно със света.

Повече от руските ботове или жадните за кликове алгоритми, зад разпространението на параноични измислици изглежда стои криза на доверие и легитимност.

 Идеята за самоизмама може да звучи пресилено; Мерсие е изразявал скептицизъм към тази теория. Но тя съгласува онова, което изглежда като противоречиви резултати. От една страна, някои изследвания предполагат, че вярванията на хората в дезинформация са автентични. В Political Rumors („Политически слухове“), например, Берински описва експерименти, които е провел и които подсказват, че хората наистина вярват, че Барак Обама е мюсюлманин и че правителството на САЩ е допуснало да се случат атаките от 11 септември. „По правило хората казват това, което мислят“, заключава той.

От друга страна, има изследвания, които показват, че много фалшиви вярвания са нещо като празни приказки. Сложете пари на масата, и хората изведнъж „проглеждат“. Във влиятелна статия от 2015 г. екип, воден от политолога Джон Булок, установява значителни различия в начина, по който демократите и републиканците мислят за силно политизирани теми, като броя на жертвите във войната в Ирак. Плащането на анкетираните за точност, включително възнаграждаването на отговора „не знам“ вместо „грешен“, намалява различията с 80 процента. Поредица от експерименти, публикувани през 2023 г. от ван дер Лиуен и трима колеги, възпроизвежда утвърденото откритие, че консерваторите по-често от либералите смятат фалшиви заглавия за верни – но открива, че разликата намалява наполовина, когато хората бъдат компенсирани за точност. Някои изследвания съобщават за по-малки или непостоянни ефекти, но основната теза остава: може да има хора, които вярват във фалшивите новини по начина, по който вярват в леопарди и столове, но зад много от на пръв поглед искрените одобрения стои разбирането, че те не са напълно фактически.

Ван дер Лиуен, Берински и Тагард предлагат начини за борба с измислиците. Но тъй като третират дезинформацията като проблем на човешката доверчивост, предложените от тях решения обикновено се съсредоточават върху дребни въпроси и пренебрегват по-големите социални сили, които движат явлението. Помислете за рецептата на ван дер Лиуен. Той посвещава приблизително една трета от Foolproof („Неуязвим за логика“) на изследванията на екипа си за „предваксиниране“ (prebunking) или психологическа имунизация. Идеята е да се представи на хората фалшива информация, преди да се сблъскат с нея в реалния свят, и след това да им се покаже нейната неистинност – което е вид епистемична ваксинация. Такова предваксиниране може да е насочено към конкретни неверни твърдения или да е „широкоспектърно“, както например когато хората се запознават с набор от техники за дезинформация – от емоционални апели до конспиративен език.

Предваксинирането е получило изключително голямо внимание. Ако някога сте чели заглавие за „ваксина срещу фалшиви новини“, то вероятно е било за работата на ван дер Лиуен. Неговият екип е сътрудничил с Google, WhatsApp, Министерството на вътрешната сигурност на САЩ и кабинета на британския премиер; подобни интервенции се появиха и в Twitter (сега X). Във Foolproof ван дер Лиуен преглежда доказателства, че предваксинирането прави хората по-добри в разпознаването на фалшиви заглавия. Но не се казва нищо за ефектите върху реалното им поведение. Повлиява ли то на медицинските решения? Прави ли някого по-склонен да приеме изборните резултати? Оставаме си с въпросите.

Този доказателствен пропуск е още по-сложен, защото така или иначе съществуват малко изследвания, показващи, че дезинформацията влияе на поведението чрез промяна на вярванията. Берински признава това в Political Rumors, когато пише, че „малко учени са установили директна причинно-следствена връзка“ между слуховете и реалните резултати. Повлиява ли разпространението на дезинформация, например, върху изборните решения? Ван дер Лиуен признава: „В противовес на голяма част от коментара, който можете да намерите в популярните медии, учените са изключително скептични.“

Да ругаем социалните медии, че манипулират зомбираните ни умове, е като да кълнем вятъра, че е съборил къща, която сме оставили да се руши.

Така че е възможно да сме били дезинформирани за това как да се борим с дезинформацията. А какво да кажем за социалните условия, които ни правят податливи? Ван дер Лиуен казва, че хората по-често се увличат по конспиративни теории, когато се чувстват „несигурни и безсилни“ и се възприемат като „маргинализирани жертви“. Берински цитира изследвания, според които конспиративните слухове процъфтяват сред хора, които изпитват „липса на междуличностно доверие“ и „чувство за отчуждение“. В собствените си проучвания той установява, че голям предиктор за приемането на фалшиви слухове е съгласието с твърдения като „Политиците не се интересуват особено от това, което казват, стига да бъдат избрани“. Скорошно изследване установява силна корелация между разпространението на конспиративни вярвания и нивата на корупция в управлението; в тези вярвания американците се нареждат по средата между хората от Дания и Швеция и тези от страни със средни доходи като Мексико и Турция, което отразява ерозия на усещането за институционална почтеност. Повече от руските ботове или жадните за кликове алгоритми, зад разпространението на параноични измислици изглежда стои криза на доверие и легитимност.

Подобни открития изискват да преосмислим какво представлява дезинформацията. Както отбелязва правният учен от Йейл Дан Кахан, „дезинформацията не е нещо, което просто се случва на широката публика, а такова, в чието производство членовете ѝ съучастват“. Затова повечето мислещи изследователи – включително философът Даниел Уилямс и експерименталният психолог Саша Алтей – ни насърчават да гледаме на дезинформацията повече като на симптом, отколкото като на болест. Ако не се заемем с проблемите на поляризацията и институционалното доверие, казват те, няма да постигнем напредък срещу безкрайния поток от съблазнителни измислици.

От тази гледна точка да ругаем социалните медии, че манипулират зомбираните ни умове, е като да кълнем вятъра, че е съборил къща, която сме оставили да се руши. Това ни разсейва от колективните ни провали, от условията, които подкопават доверието и оставят голяма част от гражданите с усещането за безсилие. Като заявяват, че проблемът се състои в „безотговорни податели и доверчиви получатели“, по думите на Тагард, теоретиците на доверчивостта рискуват да пренебрегнат социалните патологии, които карат хората да се разочароват и ги мотивират да се сплотяват около странни нови вероучения.

Майк Хюз беше сред разочарованите. Да, той е използвал теорията за плоската Земя, за да стане известен, но нейният антиинституционален тон също му е говорел нещо. През 2018 г., докато търсел финансиране и внимание за следващия си полет с ракета, той самопубликува книга, озаглавена „Лудият“ Майк Хюз: Цялата история. Книгата е пълна с ексцентрични, неподкрепени с доказателства твърдения – например, че Джордж Х. У. Буш е бил педофил – но те са примесени с по-основателни разочарования. Той вижда правителство, завзето от алчни малцина, което изопачава истината, за да започне война в Ирак, и което изглежда по-загрижено да насочва данъчните приходи към джобовете на оръжейните контрагенти, отколкото да разпространява свободата. „Размислете за момент върху тези числа“, пише той за сумата, похарчена за военни цели. „Имаме бездомни хора в тази страна. Можем да изплатим ипотеките на всички. И можем да премахнем данъка върху продажбите. Всеки наистина ще бъде свободен.“

Хюз не беше глупак. Просто е живеел с чувството, че го лъжат непрестанно. Както пише в края на книгата си: „Искам кафето си и не искам никаква бита сметана отгоре, разбирате ли какво имам предвид? Просто искам тази сурова истина.“

 

^[1] Ивъл Нивъл (1938–2007) е американски каскадьор и смелчага, прочул се през 60-те и 70-те години с ефектни мотоциклетни скокове над автомобили, автобуси и други големи препятствия. Известен както с впечатляващите си успехи, така и с шумните си провали, той се превръща в попкултурен символ на зрелището, риска и саморекламата.

 

Източник