„И не говорех за Холокоста, дори на собственото си дете.“

1.

В началото на Втората световна война Фред Диамант е изпратен в концлагера Заксенхаузен край Берлин, а оттам – в Аушвиц. Той е на петнайсет години. Бил е от т. нар. „ниски номера“, тоест един от първите, изпратени в лагерите. Бащата на Фред е пребит до смърт. Брат му е обесен. Той изкарва пет зими в лагерите, сражава се в нелегалната съпротива в Аушвиц, оцелява при „марша на смъртта“ през 1945 г., запознава се с бъдещата си съпруга на кораб за Палестина, служи в израелската война за независимост, воюва отново в Синайската кампания през 1956 г., след което се мести в Лос Анджелис, завършва бакалавърската си степен вечерно време и става главен изпълнителен директор на компания за дамско облекло. Висок е метър и шейсет и три, но се държи като великан. Всички му казват Фреди.

„Фреди беше много ядосан“ – казва Рейчъл Литгоу. Тя среща Фреди и кръга от оцелели от Холокоста около него в Лос Анджелис, когато работи за Фондацията „Шоа“ на Стивън Спилбърг. „Но беше и невероятно забавен. Имаше страхотно чувство за хумор. Черно. Знаете ли, той го наричаше ‘кънтри клуба, известен под името Аушвиц’.“

Най-добрият приятел на Фреди е Зигфрид Халбрейх. Двамата са били заедно в Заксенхаузен и Аушвиц. „Зиг“ е един от ръководителите на съпротивата в Аушвиц, а понеже преди войната е бил фармацевт, служи като лекар на затворниците. През 1960 г. се премества в Лос Анджелис и открива в Санта Моника магазин за рамки по поръчка. Той и Фреди са неразделни. „Беше като да гледаш Ралф Крамдън и Нортън в действие. Прекарваха всеки ден заедно, караха се непрекъснато – казва Литгоу. – Беше абсурдно. Зиг беше този много стегнат, изискан германец. Най-небрежното, което съм виждала при него, беше когато веднъж не носеше вратовръзка.“

Фреди умира през 2004 г.

„И така, отиваме на погребението – пълна зала. Всички са там, нали? Цялата общност. Дори хората, които мразеха Фреди и които той мразеше, се появиха, за да отдадат почит. А Зиг Халбрейх, най-добрият му приятел за цял живот, държи надгробното слово… И Зиг излиза, много драматичен, в най-хубавия си костюм. И Зиг казва – с плътен немски акцент – ‘Какво можем да кажем за Фред Диамант?’

После се обръща към ковчега на най-скъпия си приятел.

И започва да маха с ръце към него. Маха, сочи и маха, с гръб към нас. Жестовете са бурни. Не чуваме нито дума. После се обръща отново… хваща се за амвона и много драматично казва: ‘Унд дат вас Фред.’ [„Ето това беше Фред“ – немски, с берлински акцент, Бел. пр.] Цялата зала избухна в смях. Не можехме да спрем да се смеем.“

После, има я и Маша Лоен. Маша е литовка. Оцелява в Щутхоф – концлагера, който нацистите създават край Гданск в Полша. Хваща тиф, два пъти. (Оттогава нарича преживяното „тифусите“.) Когато лагерът е освободен, Маша е погребана в купчина трупове, но е забелязана, защото маха с ръка. Омъжва се за любовта на живота си и след войната се премества в Лос Анджелис. Била е несломима.

„О, нямате представа – казва Литгоу. – Беше ми секретарка и един Песах правехме разпращане по пощата, всички сме там.“

Песах е Пасха, когато евреите не ядат хляб с квас. Маша е била религиозна.

„Къде е Маша? Къде е Маша? Отивам в един от неизползваните кабинети – по време на Песах, между другото – отварям вратата и ето я, така, с един чийзбургер.“

Чийзбургерът е едно от най-некошерните ястия, които могат да се измислят.

„И аз правя така“ – Литгоу прави жест на ужас – „а тя ми казва: ‘Затвори вратата.’ Влизам и затварям вратата зад себе си и тя казва: ‘Слушай, аз съм добра еврейка. Оцелях при марша на смъртта и при тифусите… Трябва ли сега да съм запечена две седмици, защото предците ни са бродили из пустинята?’ Аз просто я гледам, а тя: ‘А сега се махай от този кабинет. И ако кажеш на някого, че си ме видяла тук, включително на мъжа ми, ще те убия.’ И аз просто се измъкнах, много бавно.“

Фреди, Зиг и Маша са сърцето на клуба на оцелелите в Лос Анджелис. Заедно посещават вечерни курсове по английски в гимназията „Холивуд“. Вестта се разчува. Все повече оцелели от града се присъединяват. Един учител забелязва това и им предоставя класна стая.

„Постепенно започнаха да се разпознават един в друг“ – казва Литгоу.

Оставали след часа и просто разговаряли. После започнали да носят разни неща: „Това е последната снимка, направена на майка ми.“ „Това е [лагерната] униформа, с която бях освободен от Берген-Белзен. Не мога да я изхвърля, но не мога и да я държа вкъщи нито секунда повече. Не знам какво да правя.“

И така, Фред Диамант звъни на някакъв познат от [Еврейската федерация в Лос Анджелис] и го пита: „Може ли да заемем едно килерче, за да пазим нещата си там? Искаме да ги запазим, но не и да са у дома.“

Който и да е бил този човек – Литгоу така и не успява да разбере – той им казва, че е по‑добре да направят от спомените си малка изложба.

И те събират артефактите си и пускат малка обява в „Лос Анджелис Таймс“, гласяща: „Хора, оцелели от Холокоста, показват своите вещи. Ако искате да ги видите, елате във Федерацията в неделя между Х и Y часа.“ Появяват се хиляди хора. А оцелелите започват да си мислят: „Явно тук има нещо.“

Еврейската федерация в Лос Анджелис им дава помещение в партера на сградата си на булевард „Уилшър“. Нарекли го Музей на мъчениците. Открит е през 1961 г. Това е първият музей на Холокоста в Съединените щати. Години по-късно Литгоу ще стане негова изпълнителна директорка.

През следващите десетилетия те се превръщат, по думите на Литгоу, в „номадите на булевард ‘Уилшър’“, които се местят от едно малко помещение в друго. Винаги са в недостиг на пари или изостават с наема, но упорстват. А с времето идеята им се разпространява из цялата страна – дотам, че днес има мемориали или музеи на Холокоста във всеки голям американски град: Ню Йорк, Далас, Чикаго, Хюстън, Маями и още, и още.

Музеят на мъчениците днес се нарича Музей на Холокоста в Лос Анджелис. Намира се в красива нова сграда в парк „Пан Пасифик“ в квартал „Феърфакс“ в Холивуд. Ако някога сте в Лос Анджелис, трябва да го посетите. Отидете на някое от събитията им. Събитията на музея, обяснява Литгоу, „не завършват с националния химн и не завършват с ‘ХаТиква’ [националния химн на Израел]. Те пеят…“ И тя започва да пее на идиш „Партизанска песен“ – неофициалния химн на оцелелите от Холокоста, написан през 1943 г. от Хирш Глик, затворник в гетото на Вилнюс.

Zog nit keyn mol, az du geyst dem letstn veg,
Khotsh himlen blayene farshteln bloye teg.
Kumen vet nokh undzer oysgebenkte sho,
S’vet a poyk ton undzer trot: mir zaynen do!

„Това е, което са пели в горите или нощем в бараките, за да поддържат духа си.“

Когато излизате от музея, може да ви хрумне един въпрос – дребен в сравнение с онова, което току-що сте преживели, но важен по своему: защо се е наложило да се стигне чак до 1961 г. – повече от петнайсет години след края на Втората световна война – за да има дори един-единствен паметник на Холокоста в Съединените щати? И още по-загадъчно – защо е отнело толкова дълго време, докато идеята се разпространи в цялата страна? Погледнете списъка на всички музеи, вдъхновени от онова, което Фреди, Зиг и Маша са създали, и обърнете внимание на датите на откриването им.

Дата на създаване – Щат – Име

1961 – Калифорния – Музей на мъчениците

1984 – Илинойс – Музей на Холокоста и образователен център, Илинойс

1984 – Мичиган – Център „Зекелман“ за Холокоста

1984 – Тексас – Музей на Холокоста и човешките права, Далас

1984 – Тексас – Музей на Холокоста и учебен център, Ел Пасо

1986 – Флорида – Мемориален и образователен център за Холокоста, Флорида

1989 – Вашингтон – Център за човечност при Холокоста

1992 – Флорида – Музей на Холокоста, Флорида

1992 – Ню Йорк – Мемориал и център за толерантност на Холокоста, окръг Насау

1993 – Калифорния – Музей на толерантността

1993 – Вашингтон, окръг Колумбия – Национален мемориален музей на Холокоста, САЩ

1995 – Индиана – Музей и образователен център CANDLES за Холокоста

1995 – Мисури – Мемориален музей на Холокоста „Каплан Фелдман“, Сейнт Луис

1996 – Тексас – Музей на Холокоста, Хюстън

1997 – Ню Йорк – Музей на еврейското наследство – жив мемориал на Холокоста

1997 – Вирджиния – Музей на Холокоста, Вирджиния

1998 – Ню Мексико – Музей на Холокоста и нетолерантността, Ню Мексико

2000 – Тексас – Мемориален музей на Холокоста, Сан Антонио

Първият е открит през 1961 г. Вторият – чак през 1984 г. Но едва през 90-те години – половин век след края на Холокоста – идеята за неговото увековечаване пуска корени из страната. Защо?

В Отмъщението на критичната точка досега изследвахме идеята, че ние носим отговорност за „треските“ и заразите, които ни обкръжават, че именно нашите действия – умишлени или не, явни или скрити – определят формата на една епидемия. Но случаите, които разгледахме, бяха свързани с определено място или общност: Маями, Поплар Гроув, районът Лорънс, Харвард. Всички тези места имат свои много конкретни „надистории“.

В следващите две глави искам да разширим обсъждането на надисториите като включим онези, които могат да се носят над цели култури и държави. Този вид надистория е по-близък по смисъл до онова, което германците наричат Zeitgeist, което буквално се превежда като „дух на времето“. Надисториите-дух на времето са по-широки и по-високи. Те хвърлят много по-дълга сянка върху земята под тях. И въпросите, които искам да поставя, са: какво е нужно, за да се промени една такава надистория на духа на времето? Може ли разказ от такъв мащаб да бъде пренаписан и преосмислен така, че да промени начина, по който мислят и чувстват хората под него?

Вярвам, че отговорът е „да“. Дори можем да назовем хората, които са отговорни за една от великите ревизии на надистории през последния век.

Но нека не избързваме.

2.

Нашите спомени за Холокоста – по думите на историка Питър Новик – имат странен „ритъм“. Най-важният роман за Първата световна война вероятно е „На Западния фронт нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк. Той продава милиони копия и е преведен на десетки езици. Излиза през 1928 г. – десет години след края на войната. Този „ритъм“ на паметта е типичен. Съединените щати се изтеглят от Виетнам през 1973 г. Двете културно най-влиятелни филмови произведения за войната – „Ловецът на елени“ и „Апокалипсис сега“ – излизат съответно през 1978 и 1979 г. До 1982 г. вече има пълномащабен мемориал на войната във Виетнам на Националната алея във Вашингтон.

Но с Холокоста не е така. Имало е популярна – макар и странно жизнерадостна – бродуейска постановка на „Дневникът на Ане Франк“, която се играе почти две години през 50-те, последвана от филмова версия. През 60-те Сидни Лъмет снима високо оценения от критиката филм „Заложникът на бижутера“ (The Pawnbroker) за човек, оцелял от концентрационните лагери. Но филмът има само умерен касов успех, а някои еврейски организации дори призовават за бойкот. Има и още няколко романа и филма тук-там, но нищо с културно определящо значение. Проблемът не е, че хората отричат Холокоста, твърдейки, че не се е случил. А че просто не знаят за него. Или знаят, но не искат да говорят.

През 1961 г. уважаваният историк от Харвардския университет Х. Стюарт Хюз публикува Съвременна Европа: история – пространен разказ за събитията в Европа между 1914 г. и края на 50-те. В рамките на 524 страници Хюз нито веднъж не използва думата „холокост“. Той споменава какво се е случило в концлагерите само три пъти: в едно изречение на стр. 229, в един параграф на стр. 237 и в два параграфа на стр. 331. Хюз отделя далеч повече място на композитора Арнолд Шьонберг и възхода на атоналността и дванайсеттоновата система.

На следващата година, през 1962 г., Самюел Морисън и Хенри Комейджър издават обновеното издание на своя двутомник The Growth of the American Republic (Растежът на американската република). В кариерата си Морисън печели две награди „Пулицър“. Комейджър е смятан за един от най-значимите американски историци на следвоенната епоха. Ако сте били студент в колеж в САЩ през 50-те и 60-те години, в часовете по история най-вероятно сте чели именно тази книга. Както може да се очаква, Морисън и Комейджър имат много да кажат за Втората световна война – тя се случва в рамките на техния живот. Но Холокостът? Той получава няколко изречения в един-единствен параграф, без особен акцент върху явния антисемитизъм, който го е движел:

Тези лагери за жестокости са създадени през 1937 г. за евреи, цигани и антинацистки настроени германци и австрийци – пишат те. – С идването на войната нацистите ги използват за затворници от всички националности – цивилни и военни, мъже, жени и деца – и за евреи, събирани в Италия, Франция, Холандия и Унгария.

Следват още няколко изречения с описания, а после:

Но има категорични доказателства, че общият брой на цивилните, умъртвени по заповед на Хитлер, надхвърля шест милиона. И трогателната история на една от най-малките сред тях – дневникът на малкото германско момиче Анна Франк – вероятно е направила повече, за да убеди света в омразата, присъща на нацистката доктрина, отколкото тържествените следвоенни процеси.

И с това темата е приключена, а авторите преминават към описание на това как президентът Рузвелт се отправя към зимната си резиденция в Уорм Спрингс, Джорджия. Да не говорим, че „Анна Франк“ всъщност е Ане Франк. И макар да е технически вярно, че е родена в Германия, тя живее в Амстердам, когато пише дневниците си, защото семейството ѝ е избягало от нацистите – факт, който би трябвало да е особено важен. И, за Бога, тя е била еврейка – а ако пропуснете тази част, изпускате целия смисъл на историята на Ане Франк.

„Споменаванията на ‘Аушвиц’ или ‘концентрационни лагери’ са редки“ – пише през 1970 г. историкът и оцелял от Холокоста Герхард (Герд) Корман, след като преглежда повече от дузина от най-популярните съвременни учебници по история от следвоенния период.

Един автор на учебник по американска история си е направил труда да добави ‘(кубински)’ след израза ‘концентрационни лагери’ и после е бил достатъчно последователен никога повече да не споменава нито думата, нито имената на лагерите, докато разглежда американските и европейските дела през Втората световна война. Друга книга възпроизвежда снимка на витрина на еврейски търговец, оплескана с нацистки символи и ключовата дума ‘Дахау’, но нито индексът, нито текстът някога разкриват какво е това ‘Дахау’, в което търговецът е ‘изпратен в отпуск’.

Дори в рамките на еврейската общност – и в частност сред оцелелите – е имало нежелание да се говори публично за случилото се.

Ето какво разказва Рене Файърстоун, една от опорните фигури в клуба на оцелелите в Лос Анджелис, в своите свидетелства пред Фондация „Шоа“ за дългия път, който изминава, преди открито да признае преживяното:

Водех много бляскав живот като модна дизайнерка, докато един ден не получих телефонно обаждане от Центъра ‘Саймън Визентал’ с молба да разкажа историята си. Засмях се на равин Купър и му казах: ‘Хайде, де. След толкова години защо сега да започвам да говоря за онези ужасни дни, онези ужасни седмици и години?’

И той започна да ми разказва, че същата нощ еврейско гробище в долината е било осквернено и че върху синагога със спрей са били изписани свастики. И когато чух думата ‘свастика’, полудях и му затворих. Казах, че трябва да помисля.

И онази нощ в съня ми отново бях в лагера, през цялата нощ. На следващата сутрин се събудих, обадих му се и казах: ‘Готова съм да говоря.’

Искам да разберете, че когато дойдохме тук и започнах бизнеса си, и осъзнах, че трябва да се съсредоточа върху семейството, ние бяхме една много уникална малка група хора – на възраст от петнайсет до може би четирийсет години – без деца и без възрастни. Трябваше да създадем отново една нова нация. Затова се концентрирахме върху това и аз се концентрирах върху това.

И не говорех за Холокоста, дори на собственото си дете.

Ето още един член на клуба в Лос Анджелис – Лидия Будгор. Будгор оцелява в гетото в Лодз, в Аушвиц, в Щутхоф, в „марша на смъртта“, преживява тиф и вижда как почти цялото ѝ семейство е убито от нацистите. Военният ѝ опит е от най-ужасяващите, които могат да се представят. Интервюиращият я пита за сина ѝ, Бено:

Интервюиращ: Когато Бено растеше, разказвахте ли му за Холокоста?

Будгор: Да, говорихме за това. Да.

Интервюиращ: На каква възраст?

Будгор: В гимназията.

Интервюиращ: Какво каза той?

Будгор: Знаеше, че винаги съм била ангажирана. Знаеше го…

Интервюиращ: Как мислите – как му се отрази, че е дете на оцелял?

Будгор: Никаква реакция. Не, не му се отрази.

Никаква реакция? Каква ли версия на събитията му е разказала?

Когато за първи път започнах [да говоря] – казва оцелялата от Щутхоф Маша Лоен, – имаше хора, които дори не знаеха, че е имало Холокост.
Някои евреи не знаеха, както ви казах… Беше като… нещо изневиделица. Те бяха шокирани, че е имало Холокост. И това бяха мои много близки приятели.

Днес говорим за геноцида, случил се в Европа по време на Втората световна война, като за „Холокоста“ – с главно „Х“. Зверството има название. Това е свободен превод на еврейската дума шоа, която в Израел отдавна се използва за обозначаване на нацисткия геноцид. Но в годините след войната, ако темата изобщо се засяга, случилото се в концентрационните лагери се нарича „нацистките жестокости“ или „ужасите“, или с термина, който са използвали самите нацисти – „Окончателното решение“ (винаги в кавички, за да се създаде някаква морална дистанция). Ако тогава бяхте произнесли думата „Холокост“ в обикновен разговор, никой нямаше да знае за какво говорите.

Вижте следната графика от The New Republic, показваща колко често думите holocaust и Holocaust са се появявали в печата през последните двеста години. Малката буква, в общия смисъл, преминава от тънка струйка към поток. Формата с главна буква почти не се използва до края на 60-те – и дори тогава в скромни количества.

Но почакайте. Някъде около 1978 г. се случва нещо драматично, нали? Линията на употребата на думата „Holocaust“ изведнъж тръгва почти вертикално нагоре. Какво се случва през 1978 г., за да се наклонят везните така рязко?

3.

През 1976 г. двама високопоставени ръководители от телевизионната мрежа NBC минават покрай книжарница и виждат на витрината книга за еврейския опит през Втората световна война. Единият е Пол Клайн, отговарящ за програмата на NBC. Другият е шефът му Ървин Сегелстийн, ръководител на отдела за планиране на компанията. Това са двамата души, които решават какво да се излъчва по мрежата.

Сегелстийн поглежда книгата, обръща се към Клайн и казва: „Защо да не го направим?“

А Клайн отвръща: „Трябва.“

Сегелстийн е с рижава брада и квадратни, огромни очила. Пълничък и неудържим. Облича се в свободни костюми с цветни ризи, разкопчани ниско. Започнал е кариерата си в рекламата. Веднъж, в началото на Saturday Night Live по NBC, създателят на шоуто Лорн Майкълс отива при него и заплашва да напусне. Безкрайните битки с началниците за това какво може и какво не може да прави го били изтощили и обезсърчили. Сегелстийн го изслушва мълчаливо. После, в един от великите телевизионни тиради, му казва, че няма да ходи никъде:

Ако прочетеш договора си внимателно, ще видиш, че пише: предаването трябва да е с дължина деветдесет минути. Трябва да струва Х. Това е бюджетът. Никъде не казваме, че трябва да е добро. И ако си толкова роботизиран и обсебен, че чувстваш натиск да се напъваш да го направиш добро, не идвай при нас и не казвай, че сме те третирали несправедливо, защото се стараеш да го направиш добро, а ние ти пречим. Защото никога не сме искали да е добро. Това, че си невротичен, е бонус за нас. Нашата работа е да лъжем, мамим и крадем – а твоята е да направиш шоуто.

Клайн взимал Сегелстийн всяка сутрин с Мерцедеса си. (Портиерът мислел, че Клайн е негов шофьор.) „С Пол сме на едно мнение за всичко, освен по основните неща“ – казвал Сегелстийн за него. Клайн бил по-интелектуалният от двамата. Известен бил с твърдението, че половината от американската аудитория са „идиоти“. Когато го притиснали за обяснение, удвоил твърдението и казал, че може би всички са идиоти. Той формулирал т. нар. теория за Най-малко дразнещата програма (Least Objectionable Programming, LOP), според която успехът на едно предаване зависи от това колко малко хора обижда. Клайн измислил и термина jiggly за прекалено сексуализираното съдържание на конкурентната мрежа ABC.

Това не са били хора с твърда идеологическа програма. Те са разбирали американския zeitgeist. Работата им е била да знаят какво иска публиката – и те са били много добри в това. Сегелстийн също е загубил чичо, леля и трима първи братовчеди в Аушвиц. Той е знаел какво се е случило в Европа. И когато Ървин Сегелстийн посочил книгата на витрината и се обърнал към Пол Клайн, смисълът бил: Мислим ли, че американската публика е готова да чуе и това? А отговорът на Клайн означавал: Мисля, че е готова.

Резултатът от този разговор е минисериалът Holocaust: The Story of the Family Weiss („Холокост: историята на семейство Вайс“). Той разказва историята на семейство Вайс – заможни евреи от Берлин – и на Ерик Дорф, издигащ се нацистки чиновник. Участват Джеймс Уудс и младата Мерил Стрийп. Бюджетът е 6 милиона долара – за времето си: малко състояние – и за снимките са нужни над 100 дни. Голяма част е заснета на територията на бившия концлагер Маутхаузен в Австрия.

Мерил Стрийп по-късно ще каже, че снимките на място в истински лагер на смъртта били „твърде много за мен“. Било изтощително. Тя разказва:

Зад ъгъла имаше бирхале и когато старите войници се напиеха достатъчно и станеше късно, вадеха сувенирите си от войната; беше много странно и извратено.

Режисьорът Марвин Чомски наема група статисти, които да играят лагерници. Предупреждава ги, че ще трябва да се съблекат и да бъдат разстреляни.

И докато снимахме тази сцена, при мен дойде един много млад оператор – разказва Чомски. – И ми каза: ‘Г-н Марвин, това го измисляте за филма, нали? Не се е случвало наистина.’ А с нас беше един господин с разрешение за оръжие… военен, и аз му казвам на най-добрия си немски: ‘Хер Граф, Ist das wahr oder nicht wahr?’ – ‘Вярно ли е или не?’ Всички погледи се обърнаха към него, той помисли и каза: ‘Ja, das ist wahr.’ – ‘Да, вярно е.’ Всички млади просто се разбягаха, плачейки с глас.

Отново и отново Чомски се сблъсквал с недоверие сред местния екип. Пътували чак до Северна Австрия, за да снимат на място в истински концлагер, но екипът все още не можел да повярва, че историята е истинска. Гледали снимките от освобождаването на лагерите и клатели глави. Чомски си спомня, че казвали:

Това е обработено от американските или от британските фотографи. Всичко е инсценирано, измислено, никога не се е случвало. Никога. Купчините тела в Берген-Белзен? Никога не се е случвало.

Крайният монтаж на минисериала е девет часа и половина – много по-дълъг, отколкото NBC е планирала. Мрежата е притеснена, защото по-рано през същата година е излъчила друг дълъг минисериал за Мартин Лутър Кинг-младши, който е пълен провал в рейтингите. Holocaust се излъчва по NBC четири поредни вечери. Ето сцена от втория епизод. Сериалът не подслажда Нацисткото „Окончателно решение“.

Двама германски офицери вървят към тревиста местност, където е изкопан голям ров. Виждаме група от дванайсет мъже, сгушени заедно, голи и треперещи.

Войник: Днес не са много, господине. Селата са прочистени.

Вторият офицер, капитан Ерик Дорф, сочи група селяни наблизо. Той е висш офицер от СС, дошъл от Берлин за инспекция.

Дорф: Сержант, това цивилни ли са?

Войник: Украинци, господине. Харесва им да гледат.

Дорф: А фотографът и човекът с камерата, кои са?

Полковник Блобел: За архивите на батальона…

Дорф: Не ми харесва това, нищо от това.

Блобел: Не ти харесва? Какво, мислиш, че е балет? Нали ще получиш своята „безеврейска“ Русия?

Дорф: Не е чисто.

Блобел: Не е чисто. Ще ти покажа какво е чисто.

Блобел се обръща към войниците:

Блобел: Подредете ги!

Двама войници поставят мъжете в редица. Чуваме стрелба и викове, преди да видим какво става. Камерата се мести към войник, който стреля без прекъсване, после виждаме как мъжете падат на земята.

Оцелелият от Холокоста и активист Ели Визел, пишейки в New York Times, нарича минисериала на NBC Holocaust „неверен, обиден, евтин“ и „обида както за онези, които са загинали, така и за онези, които са оцелели“. В известен смисъл той е прав – това е телевизионната версия на историята. Но Визел пропуска същината: това е първият път, когато повечето американци изобщо чуват за Холокоста.

Сцената с Блобел и Дорф продължава болезнено дълго. Виждаме как войници небрежно ограбват телата, зрителите пият и пушат, сякаш са на футболен мач. Дорф се обръща срещу Блобел.

Дорф: Заповедите в тези случаи бяха за секретност и порядък, а ти устройваш карнавал.

Блобел реагира, като грабва пистолета на Дорф и го натиска в ръката му.

Блобел: Проклет да си. Слез долу и го оправи.

Дорф се обръща и тръгва към ръба на ямата.

Блобел: Все едно ядеш спагети, Дорф. Щом започнеш, не можеш да спреш.

Камерата се насочва към купчина безжизнени тела, от които капе кръв.

Блобел: Попитай мъжете как е, капитане. Като застреляш десет евреи, следващите сто са по-лесни. Като застреляш сто, ще искаш да застреляш хиляда.

Докато Блобел му изнася лекция, Дорф слиза в ямата. Чува се стенание. Поне един човек е още жив и в болка. Един войник му посочва, въпреки че не виждаме човека.

Войник: Този, господине.

Дорф вдига пистолета, спуска го, оглежда се и после стреля два пъти.

Блобел: Добре, добре. Два изстрела са достатъчни… Капитан Дорф. Зулуските воини казват, че мъжът не е мъж, докато не измие копието си в кръв.

Графиката за употребата на думата Holocaust показва, че някъде в началото на 1978 г. тя преминава от почти непозната до постоянно използвана. А кога е излъчен минисериалът Holocaust? На 16 април 1978 г.

4.

Днес е трудно да приемем идеята, че светът може да бъде променен от телевизионно предаване. Аудиторията вече е раздробена между стотици кабелни канали, стрийминг платформи и видеоигри. Най-популярната комедия на 2010-те, например, беше The Big Bang Theory, сериал за група умни млади хора от Пасадена. Той вървя дванайсет сезона, като в седем от тях беше най-гледаният ситком в страната. Когато последният епизод беше излъчен през пролетта на 2019 г., го гледаха 18 милиона души, или 5,4% от американската аудитория.

5,4%! Толкова са и американците, които смятат, че кацането на Луната е било измама.

Но едно поколение по-рано телевизията е съвсем различна история. Финалният епизод от 1983 г. на ситкома MASH* – The Big Bang Theory на своето време – привлича 106 милиона зрители. Това са над 45% от населението на САЩ. Ако се бяхте разхождали където и да е в страната в праймтайма на 28 февруари 1983 г., когато се излъчи „Goodnight, Farewell and Amen“, улиците щяха да са празни. Това е власт.

„Това беше период, в който популярната култура беше доминирана от три телевизионни мрежи, всяка от които рутинно събираше за най-добрите си програми аудитории, каквито никой днес не може да постигне“ – казва Лари Грос, изследовател от Университета на Южна Калифорния, който изучава влиянието на телевизията вече половин век.

„Най-популярните предавания тогава надминаваха по гледаемост дори днешния Супербоул. И то рутинно. Те обединяваха млади и стари; образовани и необразовани; мъже, жени, малцинства и т.н. Беше като религия, предхождаща индустриалното общество – цели общности се събираха, за да поглъщат едни и същи послания.“

Грос и колеги провеждат изследване, за да покажат на какво е способна телевизията от онази епоха. Анализират отговорите на голяма група хора по най-напрегнатите расови теми на 70-те: трябва ли учениците да бъдат премествани в други училища за постигане на интеграция; допустима ли е дискриминация по расов признак при отдаване или продажба на жилища; трябва ли да има закони срещу междурасовите бракове?

По тези въпроси либерали, умерени и консерватори се различават значително. Не е изненада. Но после Грос отделя отговорите на онези от групите, които гледат много телевизия. Това променя всичко. В повечето случаи либерали, умерени и консерватори се разминават рязко по горещите теми – но само ако не гледат много телевизия. Колкото повече телевизия гледат хората с различни убеждения, толкова повече започват да се сближават в мненията си. Когато голяма група хора гледа едни и същи истории вечер след вечер, това ги обединява.

„Не че медиите натискат този бутон, за да получат онзи ефект“ – казва Грос. – „Медиите създават културното съзнание за това как работи светът… и какви са правилата.“ Историите, разказвани по телевизията, определят темите, за които хората мислят, разговорите, които водят, нещата, които ценят или отхвърлят. Този споделен опит е толкова силен и преобразяващ, че да знаеш колко телевизия гледа някой е по-добър показател за това как вижда текущите въпроси, отколкото за кого е гласувал на последните избори.

„Винаги обичам да цитирам този ред от един шотландски писател, Андрю Флетчър“ – казва Грос. – „Ако мога да напиша песните на една нация, не ме интересува кой пише законите ѝ.“

Трябва да обръщаме повече внимание на песните, които пеем.

5.

И така: обратно към клуба на оцелелите в Лос Анджелис в гимназия „Холивуд“ в края на 50-те. Това е група хора – все още млади – преживели ужасяващо изпитание. Лесно е да си представим сценарий, в който тази група оцелели биха реагирали на преживяното по милион различни начина. Някои биха искали да разкажат на света; други – да продължат напред. Но тук такова разнообразие няма: в следвоенните години е имало негласно съгласие да не се говори за това.

Това е, което историкът Новик има предвид, когато говори за странния „ритъм“ на паметта за Холокоста. Той има предвид ефектите на една „надистория“. За какво е била тази надистория? Новик пише за конференция, свикана от Американския еврейски комитет (AJC) точно когато приключва Втората световна война. Те канят някои от водещите учени на епохата, за да разберат как да се противопоставят на онзи вид омраза към евреите, който току-що се е проявил с ужасяващи последици в Европа. Консенсусът сред експертите бил, че антисемитизмът се подхранва от възприятието за еврейска слабост: от тази гледна точка антисемитът е вид отмъстителен побойник, който напада беззащитните. Както обяснява ръководителят на AJC, еврейските организации трябва, в резултат на това, да [се борят за следните неща]:

…да се избягва представянето на евреина като слаб, жертвен и страдащ… Нужно е премахване или поне намаляване на историите на ужас за пострадалото еврейство… Трябва да нормализираме образа на евреина… Историите за военни герои са отлични… Евреинът трябва да бъде представян като подобен на останалите, а не като различен от тях. Образът на еврейската слабост трябва да бъде елиминиран.

В края на 40-те години има предложение за построяване на мемориал на Холокоста в Ню Йорк. „Три пъти – през 1946, 1947 и 1948 г. – представители на… Американския еврейски комитет, Лигата срещу поругаването, Американския еврейски конгрес, Еврейския трудов комитет и Американските еврейски военни ветерани единодушно отхвърлят идеята – и на практика налагат вето върху инициативата,“ пише Новик. „Те се опасяват, че подобен паметник ще накара американците да възприемат евреите като жертви: това щял да бъде ‘вечен паметник на слабостта и беззащитността на еврейския народ’; ‘не би било в най-добрия интерес на еврейството’.“

Това отношение е напълно разбираемо. То е било необходимо. Зиг Халбрейх се премества в Лос Анджелис от Кливланд през 1959 г., отчасти за да избяга от, по неговите думи, потискащия интерес към миналото му. „Въпроси, въпроси, толкова много въпроси. Не исках много да говоря за това, през което съм минал,“ казва той веднъж.

Може ли да го виним? Когато клубът на оцелелите се събира за пръв път, разговорите им за Холокоста са лични. Те са от онзи тип разговори, които можеш да водиш само с някой, преживял същото.

Говореха за него помежду си – казва директорката на музея Литгоу. – Но все още имаше останал страх и… не ми се иска да го казвам, но до известна степен им беше неудобно. Срамуваха се от акцентите си. Срамуваха се от татуировките си. Срамуваха се, че децата им нямат баби и дядовци или роднини на училищните тържества, като всички други деца. Не знам защо го затваряха в себе си, но така ставаше. По някаква причина изпитваха срам.

Това е „надисторията“ на оцелелите: че случилото се в лагерите е твърде потресаващо, твърде далеч отвъд и най-крайните представи за ужас, и че единственият емоционален път напред е да гледаш не назад, а напред. В същото време онези, които не са минали през това, имат своя собствена надистория. Учебниците от 60-те, които свеждат Холокоста до няколко изречения, са писани от историци, които умеят да разказват за политика, икономика и статистика – суровият материал на тяхната професия. Но те нямат нито езика, нито въображението да предадат преживяното в лагерите.

След войната Халбрейх служи като преводач на генерал Дуайт Айзенхауър – тогава върховен главнокомандващ на Съюзническите сили в Европа. Айзенхауър забелязва лагерния на ръката му номер – 68233 – и пита: „Много ли те заболя, когато ти татуираха този номер?“

Халбрейх си мисли: „Боже мой, какви хора са американците? Гледат какво става тук, навсякъде тела, мъртви хора… а той пита дали е боляло? Но по-късно разбрах – той си нямаше представа. За американците беше странно да се сблъскат с нещо такова.“ И Айзенхауър не знае как да говори за онова, което го заобикаля.

Мълчанието е най-дълбоко в Германия. Германците имат свой собствен срам, с който да се справят. В концлагера Бизинген, близо до френската граница, местните власти дълго след войната са обсъждали какво да пише на табелата пред гробището, където са погребани някои от жертвите. Решават да сложат надписа „Ehrenfriedhof“ – „Почетно гробище“ – защото, както обяснява местното управление, „е напълно уместно паметта за престъпленията на националсоциализма да се пази жива сред местното население“. Но, добавя управата, те не виждат причина да напомнят за „престъпленията на националсоциализма на чужденците, които преминават в голям брой по федералната магистрала 27, служеща като международна артерия“.

После общността засажда хиляди дървета и храсти, които скоро обрастват части от лагера. Футболният клуб в Бизинген изгражда игрище върху пещ за дървени въглища, която затворниците са били принудени да пълнят с шисти. Поставят наблизо малка каменна пирамида с надпис: „Пътнико, ако минеш оттук, помни онези, чиито животи бяха отнети, преди да добият смисъла да бъдат изживени.“ Могат да намекнат за това какво се е случило, но не могат да го кажат на глас.

Представете си какво е било в средата на 70-те да си човек, който иска светът да научи за Холокоста. От края на войната са минали трийсет години. Времевият прозорец, в който обикновено се осмислят и преработват миналите събития, е затворен. Историците пренебрегват темата. Оцелелите не искат да говорят. Холивуд мълчи. В Германия футболни отбори тренират върху терените на изоставени концентрационни лагери. В Съединените щати има само един импровизиран музей на булевард „Уилшър“ в Лос Анджелис, където група бежанци са оставили спомени, които не могат да търпят в домовете си. Холокостът дори няма име. Това, което се е случило в Германия по време на войната, изглежда така, сякаш ще остане като бележка под линия – и сякаш няма какво да се направи, за да се промени този факт.

Но, от друга страна, може би по-добрият въпрос тогава не е бил дали начинът, по който светът мисли за Холокоста, може да бъде променен, а как.

6.

И така, в онзи малък ъгъл на булевард „Уилшър“ клубът на оцелелите отваря вратите на своя миниатюрен музей.

Мисля, че бяха шокирани, че на някого му пука – казва Литгоу. – Наистина бяха поразени, че хората се интересуват. И че някой иска да ги слуша.

Но хората се интересуват, и оцелелите от Холокоста разбират, че наистина е възможно да се говори за неизразимото. Че числата, татуирани на предмишниците им, не са повод за срам. Че връщането към спомена не е признак на слабост.

През следващите две десетилетия тази идея започва бавно да се разпространява – от булевард „Уилшър“ из цялата страна. Край Чикаго един оцелял от Аушвиц, на име Зев Вайс, започва да убеждава колежи да преподават курсове за Холокоста. Първоначално се сблъсква, по собствените му думи, с „избягване, отлагане и пълно безразличие“. Но не се отказва. Пътува из страната, за да лобира пред колежи, понякога дори спи в колата си. Появява се в кабинетите на преподаватели и настоява да включат Холокоста в своите курсове. „Някои от исканията му бяха малко крайни – спомня си приятел на Вайс, – и той не беше човек, с когото можеш лесно да спориш. По-лесно беше просто да кажеш ‘да’ на Зев, още преди да е задал въпроса.“

В средата на 70-те години еврейски организации работят с Конгреса на САЩ за приемането на поправката „Джаксън–Ваник“ – закон, който принуждава Съветския съюз да направи нещо, което дотогава би изглеждало немислимо: да облекчи правилата за емиграция и да позволи на стотици хиляди съветски евреи да заминат за Израел и Съединените щати. Това е, по думите на един историк, триумф на „горд, мускулест еврейски партикуларизъм“.

А през 1977 г. група неонацисти подава молба за разрешение да проведат марш в Скоки, Илинойс – предградие на Чикаго с голямо еврейско население. Градът не пренебрегва марша – какъвто е бил първоначалният импулс – а вместо това отвръща на удара. Нещо в американската еврейска общност се е променило и именно тази промяна кара Пол Клайн и Ървин Сегелстийн да спрат пред витрината на книжарницата и да вземат съдбоносното си решение.

Двамата телевизионни ръководители не чакат, за да видят дали ще намерят признаци на същото пробуждане извън еврейската общност. Не залагат на сигурно и не заобикалят темата. Те създават един от най-опустошителните и безкомпромисни уроци по история в съвременността. Сериалът се излъчва четири поредни вечери, започвайки на 16 април 1978 г., и го гледат 120 милиона души – половината от страната.

В Германия, където Holocaust се излъчва през януари следващата година, ефектът е дори още по-силен. Програмата върви късно вечер, завършвайки почти в полунощ, по малко гледана мрежа от регионални телевизионни станции – и въпреки това 15 милиона западногерманци, около една четвърт от страната, го гледат до края. Наричат го „немското телевизионно събитие на 70-те“. Списания и вестници пускат специални броеве и притурки, посветени на Holocaust. Хиляди зрители, някои със сълзи, се обаждат в местните телевизионни станции. Неонацистки групи залагат бомби в телевизионни станции в Кобленц и Мюнстер, за да спрат излъчването. Ветерани, изпълнени с вина, заплашват със самоубийство. Бивш офицер от СС съобщава, че след втората серия жена му и четирите му деца го нарекли „стар нацист“ и го напуснали. В Германия давността за преследване на бивши военнопрестъпници е на път да изтече. След Holocaust Бундестагът променя решението си и отменя давността. По думите на един немски журналист:

„Holocaust“ разтърси следхитлерова Германия така, както германските интелектуалци никога не успяха да го направят. Никой друг филм не е показвал пътя на еврейските страдания към газовите камери толкова ярко… Едва оттогава и в резултат на „Holocaust“ мнозинството от нацията разбра какво се крие зад ужасяващата и куха формула ‘Окончателно решение на еврейския въпрос’.“

Днес в Бизинген на мястото на бившия лагер има истински музей – един от хилядите мемориали и музеи на Холокоста, построени в Германия след това.

7.

Много години след излъчването на Holocaust бившият ръководител на NBC Хърбърт Шлосер дава интервю за това как сериалът е стигнал до ефир. Той е бил шеф на Клайн и Сегелстийн. Шлосер отдава заслуженото – бил е „човекът отгоре“ – с едно изключение. В най-ранните обсъждания на проекта сценарият е бил озаглавен Holocaust. Но когато сценарият е завършен, тази дума е отпаднала. В средата на 70-те тя все още нямала особено значение.

Един ден получих купчина сценарии, ей толкова висока – спомня си Шлосер. – И направих единствен принос… Прочетох сценариите. Но забелязах, че сериалът не се казва „Holocaust“. Казваше се „The Family Weiss“ – името на семейството, което преживява Холокоста в сериала. Обадих се на продуцента и му казах: ‘Не искам да го наричаш ‚The Family Weiss.’“

Шлосер искал да се върне към първоначалното име. „Наречи го Holocaust“, казал той на продуцента.

И затова днес всички наричат холокоста – Холокост. Погледнете списъка с американските музеи: след 1978 г. всички започват да използват в името си думата Holocaust. Дори оригиналният музей на булевард „Уилшър“ сменя името си от „Музей на мъчениците“ на „Музей на Холокоста в Лос Анджелис“. Масовото зверство, за което никой не е знаел как да говори, вече има название. А защо? Защото един телевизионен ръководител е сметнал, че то звучи по-добре от The Family Weiss.

Това е силата на разказвачите – те могат да променят „надисторията“.

Това е откъс от книгата
Отмъщението на повратната точка:
Надистории, суперразпространители и възходът на социалното инженерство
от Малкълм Гладуел, издание на   Little, Brown and Company, 2024

Малкълм Гладуел е американски журналист, автор и бизнес консултант от британски произход. Той е автор на няколко книги, две от които стават номер едно в списъка с бестселъри на „Ню Йорк таймс“ – Повратната точка: Как малките неща могат да доведат до големи промени (2000) и Проблясък: Силата да мислиш без да се замисляш (2005).