От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 04 Malcolm Gladwell

 

Малкълм Гладуел, „Повратната точка“
Изд. „Жанет 45“, 2008
Превод: Борис Делирадев, Манол Пейков, Мая Милева, Людмила Верих

2011_10_Tipping_point

В средата на 90-те в град Балтимор избухва епидемия от сифилис. В рамките на една година – от 1995 до 1996 г., броят на децата, родени с това заболяване, нараства с 500 процента. Ако разгледате графиката на развитието на болестта в Балтимор, тя е хоризонтална в продължение на години, докато изведнъж през 1995 г. тръгва нагоре почти под прав ъгъл.

Какво предизвиква поврат в проблема със сифилиса в Балтимор? Според Центъра за контрол на заболяванията (ЦКЗ), причината е вид кокаин, наречен „крек“. Известно е, че този вид кокаин предизвиква рязко нарастване на рисковото сексуално поведение, което води до разпространение на зарази от рода на вируса на СПИН и сифилис. За да си набавят наркотици, много повече хора започват да посещават бедните квартали. Това от своя страна увеличава вероятността да прихванат заразна болест и да я разнесат в кварталите, където живеят. По този начин крекът променя модела на социалните връзки между отделните градски квартали. Според ЦКЗ крекът е онзи малък тласък, който превръща сифилиса в неудържима епидемия.

Джон Зенилман от университета „ Джонс Хопкинс“ в Балтимор, експерт по венерическите болести, има друго обяснение: влошаването на медицинските услуги в най-бедните квартали на града. „През 1990 – 1991 г. в градските клиники за венерически болести са регистрирани трийсет и шест хиляди посещения на пациенти – споделя той. – След 1991 г., поради проблеми с бюджета, градската управа реши да направи постепенни съкращения. Броят на медицинския персонал намаля от седемнайсет на десет души. От трима лекари на практика не остана нито един. Посещенията на пациенти спаднаха до двайсет и една хиляди. Съкратиха и персонала за обслужване на нуждаещите се извън клиниките. От някакви вътрешни съображения някои неща, които преди се случваха, спряха да се случват – подновяването на компютърната техника например. Това беше най-лошият възможен вариант на нефункционираща градска администрация. Случваше се и лекарствата да свършат...“

С други думи, болестта е под контрол, когато годишно се извършват 36 000 прегледа на пациенти в клиниките за венерически болести в стария център на Балтимор. Според Зенилман болестта прераства в епидемия, когато прегледите намаляват от 36 000 до 21 000 прегледа годишно. Тогава болестта започва да прелива отвъд пределите на стария център, следвайки улиците и магистралите, свързващи тези квартали с останалата част на града. Изведнъж става така, че хора, които са се подлагали на лечение в рамките на една седмица след като са се заразили, сега разнасят заразата две, три или четири седмици преди да бъдат излекувани.

Невъзможността за навременно лечение превръща сифилиса в далеч по-голям проблем, отколкото е бил до този момент.


Small Ad GF 1

Има и трета теория, предложена от Джон Потерат, един от водещите американски епидемиолози. Според него причината се корени в градоустройствените промени, засегнали Източен и Западен Балтимор. Това са западналите квартали от двете страни на градския център, където е съсредоточен проблемът със сифилиса. Той изтъква факта, че към средата на 90-те, следвайки своята широко разгласена политика, градската управа започва да разрушава старите многоетажни жилищни сгради, строени през 60-те в Източен и Западен Балтимор. Две от разрушените сгради, за които се вдига много шум в медиите, са Лексингтън теръс в Западен Балтимор и Лафайет кортс в Източен Балтимор. Тези огромни жилищни кооперации, обитавани от стотици бедни семейства, са огнища на престъпност и заразни болести. В същото това време в Източен и Западен Балтимор много хора започват да напускат старите едноетажни къщи, тъй като и тяхното състояние става все по-окаяно.

„Беше наистина потресаващо“, споделя Потерат впечатлението си от първата си обиколка из Източен и Западен Балтимор. „Големите общински блокове бяха разрушени и прозорците на половината от къщите бяха заковани. Извършваше се тотално изселване. Това даде тласък на диаспората. В продължение на години сифилисът беше изолиран в един конкретен район на Балтимор, в строго ограничени от социално-полова гледна точка общности. Но процесът на разселване отведе тези хора в други части на града, а те отнесоха със себе си както сифилиса, така и начина си на живот.“

Интересното в тези три обяснения е, че нито едно от тях не е свързано с драматични промени. Според ЦКЗ проблемът е в крека. Но крекът не се е появил в Балтимор през 1995-та, а години по-рано. Специалистите от Центъра всъщност твърдят, че в средата на 90-те се наблюдава леко изостряне на проблема с крека и че това е било достатъчно, за да пламне епидемията от сифилис. Зенилман също не твърди, че клиниките за лечение на венерически болести са били затворени. Те просто са претърпели известни съкращения – като например намаляване на броя на медицинския персонал от седемнайсет на десет. И Потерат на свой ред не казва, че е бил изселен целият Балтимор. Според него е било достатъчно да се разрушат няколко жилищни блока и да се обезлюдят някои къщи в ключови квартали в централната градска част, за да пламне епидемията от сифилис. Следователно достатъчни са съвсем минимални промени, за да се наруши равновесието в една епидемия.

Вторият – вероятно още по-интересен – факт, свързан с тези обяснения, е, че всички те описват различни начини за предизвикване на поврат в една епидемия. Центърът за контрол на заболяванията обяснява цялостния контекст на болестта – появата и разпространението на наркотик, към който лесно се пристрастява, може така да промени средата в един град, че да предизвика поврат в дадено заболяване. Зенилман обяснява самата болест. Когато бюджетите на клиниките биват орязани, сифилисът получава втори шанс. От остра, заразата се превръща в хронична. Болестта се превръща в дълготраен проблем, заразените я разнасят със седмици. От своя страна Потерат фокусира вниманието си върху хората, които пренасят сифилис. Сифилисът, твърди той, е болест, която се пренася от определен тип хора в Балтимор – много бедни, сексуално активни индивиди, често с наркотична зависимост. Ако хора от този тип неочаквано бъдат преместени от стария си квартал в нов – в друга част на града, където никога не е имало проблем със сифилиса, в заболяването може да настъпи поврат.

С други думи, съществува повече от един начин да се даде повратен тласък на една епидемия. Епидемиите са функция на три променливи: хората, които пренасят заразите, самата зараза, и средата, в която се разпространява заразата. Когато заболяването излезе от равновесие и избухне епидемия, повратът настъпва, защото нещо се е случило – настъпило е изменение в една (или две, или три) от тези променливи. Тези три променливи аз наричам „Законът за малцината“, „Факторът прилепчивост“ и „Силата на контекста“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

1.

Когато твърдим, че шепа хлапета от Ийст вилидж са дали началото на епидемията „Хъш пъпис“, или че разселването на обитателите на няколко жилищни блока е предизвикало епидемия от сифилис в Балтимор, ние всъщност казваме, че в даден процес или система някои хора играят по-важна роля от останалите. Сама по себе си тази идея не е чак толкова радикална. Икономистите често говорят за принципа 80/20, а именно – че в произволна ситуация 20% от ангажираните в една дейност извършват 80% от работата. В повечето общества 20 процента от престъпниците извършват 80 процента от престъпленията. Двайсет процента от шофьорите причиняват 80 процента от всички катастрофи. Двайсет процента от любителите на бирата изпиват 80 процента от бирата. Когато става въпрос за епидемии обаче, тази диспропорция е още по-крайна: един много малък процент от хората извършват огромна част от „работата“.

Ето един пример: преди време Потерат прави анализ на епидемията от гонорея в град Колорадо Спрингс, щата Колорадо, като в продължение на шест месеца проследява всеки пациент, посетил за лечение една общинска здравна клиника. Той открива, че почти половината от всички случаи идват от четири квартала, които представляват едва около 6 процента от географската площ на града. На свой ред половината от пациентите, живеещи в тези 6%, са били редовни посетители на едни и същи шест кръчми. Накрая Потерат интервюира 768 души от тази малка подгрупа и установява, че 600 от тях или не са предали болестта на никого, или са я предали само на един човек. Тези хора той нарича „незаразители“. Хората, предизвикали разрастването на епидемията – предали болестта на двама, трима, четирима или петима – са останалите 168 души. С други думи, в Колорадо Спрингс – град с повече от 100 000 жители – епидемията от гонорея получава повратен тласък заради поведението на някакви си 168 души от четири малки квартала, посещавали шест кръчми.

Кои са тези 168 души? Те не са като мен и вас. Това са хора, които излизат всяка вечер, хора, които имат значително повече сексуални партньори от обичайното, хора, чиито живот и поведение са твърде далеч от нормата. Така например в средата на 90-те в билярдните зали и по площадките за ролкови кънки в Източен Сейнт Луис, щата Мисури, се подвизава мъж на име Дарнел Макгий, известен като „Босът“. Той е едър – към два метра, чаровен, отличен кънкьор, който омагьосва момичетата с подвизите си на площадката за ролкови кънки. Специализира се в примамването на тринайсет и четиринайсет годишните. Купува им бижута, вози ги в кадилака си, дрогира ги с крек и прави секс с тях. В периода от 1995 до 1997 г., когато е застрелян от неизвестен извършител, Макгий успява да преспи с не по-малко от 100 момичета и – както се изяснява по-късно – заразява поне 30 от тях с вируса на СПИН.

През същия двугодишен период, на две хиляди и петстотин километра оттам – край Бъфало, щата Ню Йорк – друг мъж, същински клонинг на „Босът“, снове из мрачните улици в центъра на Джеймстаун. Името му е Нушон Уилямс, но е известен и с прякорите „Лицето“ и „Тариката“. Уилямс поддържа връзки с десетки момичета едновременно, като използва три или четири апартамента в различни части на града. През цялото това време се издържа доставяйки наркотици от Бронкс. (Както ми заяви един епидемиолог, запознат със случая Уилямс: „Уилямс е бил истински гений. Ако и аз можех да се измъкна безнаказано след всичко онова, което е вършил той, не бих работил и ден повече.“) Уилямс, подобно на Боса, е чаровник. Купува на момичетата си рози, позволява им да сплитат дългата му коса, организира оргии с марихуана и малцов алкохол, които продължават в апартаментите му по цели нощи. „Спах с него три-четири пъти за една нощ“, спомня си една от неговите партньорки. „Бяхме напрекъснато заедно по купони... След като Лицето свършеше, неговите приятели също ми се изреждаха. Един излизаше, друг влизаше.“ Сега Уилямс е в затвора. Известно е, че е заразил с вируса на СПИН най-малко шестнайсет от своите бивши партньорки. Най-нашумелият случай, обаче, е така нареченият „нулев пациент“ на СПИН, описан подробно от Ранди Шилтс в книгата му „А оркестърът си свиреше“. Това е стюардът от френска Канада Гаетан Дюга, който твърди, че е имал 2 500 сексуални партньори из цяла Северна Америка; смята се, че Дюга е свързан с поне 40 от най-ранните случаи на СПИН в Калифорния и Ню Йорк. Ето такива хора дават повратен тласък в развитието на една болестна епидемия.

Социалните епидемии действат по съвсем същия начин. Тях също ги предизвикват усилията на шепа изключителни хора. Но не сексуалният апетит е онова, което отличава тези хора. Отличава ги тяхната общителност, енергия, знания и влияние сред околните. В случая с „Хъш пъпис“ голямата загадка е как тези обувки успяват да плъзнат из търговските центрове в цялата страна, благодарение на шепа прогресивни манхатънски хлапаци. Каква е връзката между Ийст вилидж и Средния запад? Законът за малцината твърди, че един от тези изключителни хора е доловил тенденцията и е впрегнал цялата си енергия, излъчване, ентусиазъм и социални контакти, за да разпространи мълвата за „Хъш пъпис“, точно както хора като Гаетан Дюга и Нушон Уилямс са разпространили вируса на СПИН.

2.

Когато орязват бюджета на общинските клиники в Балтимор, формата на проявление на сифилиса, върлуващ из бедните квартали, също се променя. По-рано той представлява остра инфекция, която повечето хора успяват да излекуват сравнително бързо, преди да им се удаде възможност да я разпространят. Но след съкращенията в клиниките сифилисът започва да се превръща в хронично заболяване – носителите на инфекцията разполагат с три или четири седмици, тоест пет пъти повече време, през което да предадат заразата. Повратът към епидемия може да настъпи вследствие на изключителните усилия на една шепа „избраници“ сред носителите на болестта. Но понякога повратът може да се дължи и на фактори, довели до промяна на самия причинител на епидемията.

Става дума за един добре известен във вирусологията принцип. Грипните вируси, които се появяват в началото на епидемията всяка зима, са твърде различни от онези, които се разпространяват към края и. Най-известната грипна епидемия – пандемията от 1918 г. – за първи път плъзва през пролетта на същата година и е общо взето доста безобидна. Ала през лятото вирусът претърпява някаква странна мутация и през следващите шест месеца отнема живота на някъде между 20 и 40 милиона души по целия свят. Начинът на разпространение на вируса си е съвсем същият – но самият вирус е станал далеч по-смъртоносен.

Холандският изследовател на СПИН Яап Гоудсмит твърди, че същата драматична метаморфоза е протекла и при вируса на СПИН. Гоудсмит обстойно изследва тъй наречената пневмония Pneumocystis carinii, или ППК. Всички ние носим тази бактерия в телата си, вероятно по рождение или от най-ранно детство. При повечето хора тя е безопасна. Имунната ни система лесно я държи под контрол. Но ако нещо разруши имунната ни система – вирусът на СПИН например – бактерията става толкова неконтролируема, че може да причини смъртоносна форма на пневмония. В действителност този вид пневмония се среща толкова често сред пациентите със СПИН, че вече се смята едва ли не за сигурен знак за наличието на вируса. Гоудсмит се заравя в медицинската литература, търсейки случаи на ППК: разкритията му са наистина потресаващи.

Веднага след Втората световна война от балтийския пристанищен град Данциг тръгва епидемия от ППК, която постепенно обхваща цяла Централна Европа, отнемайки живота на хиляди невръстни деца. Го – удсмит проучва един от най-тежко засегнатите от епидемията градове – миньорския град Хеерлен в холандската провинция Лимбург. В Хеерлен имало болница за обучение на акушерки – Квеекскул фоор Врьодвроувен, а едно от нейните звена, тъй нареченото Шведско крило, било използвано през 50-те като специализирано отделение за недоносени бебета. Между юни 1955 и юли 1958 г. 81 бебета в Шведското крило са поразени от ППК и 24 от тях умират. Гоудсмит смята, че това е ранна епидемия от СПИН и че проникналият неизвестно как в болницата вирус се е разпространил от дете на дете посредством очевидно обичайната по онова време практика да се използват многократно едни и същи игли при преливане на кръв или инжектиране на антибиотици. Той пише:

„По всяка вероятност някой (най-малко един) възрастен – може би миньор от Полша, Чехословакия или Италия – е донесъл вируса в Лимбург. Не е изключено този човек да е умрял от СПИН без да му е обърнато особено внимание... Възможно е да е предал заразата на жена си и децата си, а на свой ред заразената му жена или приятелка да е родила в Шведското отделение наглед здраво, но заразено с вируса на СПИН дете. Нестерилизираните игли и спринцовки може да са причината за разпространението на вируса от дете на дете.“

Най-странното в тази история, разбира се, е, че не всички деца са умрели, а само едно на всеки три. С останалите се е случило нещо, което днес изглежда почти невъзможно. Те са победили вируса на СПИН, прочистили са телата си от заразата и са продължили живота си като съвършено здрави индивиди. С други думи, щамовете ХИВ в обращение през 50-те са били много различни от тези, които са разпространени днес. Не че са били по-малко заразни. Просто са били достатъчно слаби, за да могат повечето хора – в това число дори невръстните деца – да се преборят с тях и да оцелеят. Накратко казано, епидемията от СПИН получава повратен тласък в началото на 80-те не само поради драстичните промени в сексуалното поведение на гей-общностите, спомогнали за бързото разпространение на вируса. Повратът настъпва, защото самият вирус се е променил. По една или друга причина вирусът е станал далеч по-смъртоносен. Заразите ли се веднъж, инфекцията остава във вас. Тя става прилепчива.

Идеята, че прилепчивостта е важна за достигането на повратна точка, води до не по-малко важни изводи и по отношение на социалните епидемии. Ние прекарваме много време в мислене как да направим посланията си по-заразителни – или как нашите идеи и продукти да стигнат до колкото е възможно повече хора. Но твърде често най-трудното нещо при комуникацията е да се предпазим от опасността посланието ни да остане незабелязано или нечуто. Едно послание е прилепчиво, когато има въздействие – не можем да си го избием от главата, загнездва се в паметта ни. Когато през пролетта на 1954 г. на пазара се появяват цигарите с филтър на „Уинстън“, компанията измисля рекламното мото „Winston tastes good like a cigarette should“ („Вкусът на „Уинстън“ е с мяра, кат всяка добра цигара“). По онова време граматически неправилното и някак предизвикателно използване на „кат“ вместо „като“ се превръща в малка сензация. Това е фраза, която не излиза от устата на хората, също като прочутия рекламен девиз на Уендис „Where is the beef?“ („Къде е телешкото?“) През 1984 г. Ричард Клугър пише в своята история на цигарената индустрия, че специалистите по маркетинг в „Рейнолдс“ – фирмата, която продава „Уинстън“ – са „доволни от вниманието“ и „превръщат фразата-дразнител в текст на натрапчива музикална заставка за радиото и телевизията и не без известна ирония застават в подкрепа на грешния синтаксис, представяйки го не като граматическа грешка, а като израз от разговорната реч“. Само няколко месеца след появата на цигарите, благодарение на тази прилепчива фраза, продажбите на „Уинстън“ достигат точка на поврат – изпреварвайки марките „Парламент“, „Кент“ и „Ел енд Ем“, те се нареждат на второ място на американския тютюнев пазар след „Вайсрой“. Няколко години по-късно те се превръщат в най-продаваната марка в страната. Дори и днес, ако кажете първата част на фразата – „Winston tastes good“, повечето американци ще я довършат: „like a cigarette should“. Това е класически пример за прилепчива рекламна фраза, а прилепчивостта е от решаващо значение за поврата. Ако не мога да ви накарам да запомните моето послание, как бих могъл да ви накарам да промените поведението си или пък да си купите моята стока, или да гледате моя филм?

Смисълът на „Фактора прилепчивост“ е в това, че има съвсем конкретни начини да запечатате в паметта на хората едно заразително послание: в начина, по който се поднася или оформя едно послание, могат да се направят сравнително прости промени, които да доведат до драстично увеличаване на въздействието му.

3.

Всеки път, когато някой в Балтимор посещава общинска клиника за лечение на сифилис или гонорея, Джон Зенилман вкарва неговия адрес в своя компютър и случаят се обозначава върху картата на града с малка черна звездичка. Това е нещо като медицински вариант на картите в полицейските участъци, където с карфици са отбелязани всички местопрестъпления. Върху картата на Зенилман кварталите Източен и Западен Балтимор от двете страни на градския център са осеяни с множество черни звездички. От тези две зони случаите се разпръсват по протежение на двете централни шосета, които пресичат кварталите. През лятото, когато заразяването с венерическите болести достига върхова точка, черните звездички край шосетата, по които се излиза от Източен и Западен Балтимор, се сгъстяват. Болестта се придвижва. През зимните месеци обаче картата променя своя облик. Застудее ли, жителите на Източен и Западен Балтимор започват да се застояват по домовете си, кракът им все по-рядко стъпва в баровете, в клубовете и по уличните ъгли, където се осъществяват сексуалните контакти, и звездичките в двата квартала намаляват.

Смяната на сезоните има толкова голямо влияние върху разпространението на болестта, че не е трудно да си представим как една продължителна и тежка зима в Балтимор би била достатъчна, за да забави или значително да намали – поне в рамките на сезона – разрастването на епидемията от сифилис.

Както е видно от картата на Зенилман, епидемиите са силно повлияни от своя контекст – от обстоятелствата, условията и особеностите на средата, в която се развиват. Това не подлежи на съмнение. Любопитното обаче е докъде би могло да се разпростре действието на този принцип. Не само прозаични фактори като атмосферните условия имат въздействие върху човешкото поведение. Дори най-незначителният, най-деликатният, най-неочакваният на пръв поглед фактор може да окаже влияние върху нашите постъпки. Един от най-печално известните случаи в историята на Ню Йорк е смъртта на една млада жена от квартала Куийнс на име Кити Дженовезе, която загива през 1964 г. от прободните си рани. Убиецът я преследва в продължение на половин час, като през това време я напада 3 пъти на улицата, докато трийсет и осем нейни съседи гледат през прозорците. През цялото това време обаче нито един от трийсет и осемте свидетели не позвънява в полицията. Случаят предизвиква вълна от самообвинения. Той се превръща в символ на безсърдечието и охладняването един към друг на хората в големия град. Ейб Розентал, който по-късно става редактор на „Ню Йорк Таймс“, пише книга по случая, в която се казва следното:

„Никой не може да каже защо нито един от тези трийсет и осем свидетели на нападението над г-ца Дженовезе не е позвънил в полицията, тъй като самите те нямат отговор за това. Логично е да се предположи обаче, че тяхната апатия е от онзи вид, който се среща единствено в големия град. Когато човек е обграден и притиснат от милиони хора, е едва ли не въпрос на психологическо оцеляване да стоиш настрана от тях, а единственият начин за това е да ги игнорираш колкото е възможно по-често. Безразличието към съседа и неговите грижи е условен рефлекс в условията на живота в Ню Йорк, също както и в другите големи градове.“

Интуицията ни подсказва, че подобно обяснение, позоваващо се на заобикалящата среда, е напълно логично. Анонимността и отчуждението в големия град правят хората коравосърдечни и безчувствени. Оказва се обаче, че истината за случая Дженовезе е малко по-сложна – и по-любопитна. Двама психолози от Ню Йорк – Биб Латейн от университета „Кълъмбия“ и Джон Дарли от Ню Йоркския Университет – впоследствие провеждат серия от проучвания с цел да осветлят „проблема на страничния наблюдател“, както самите те го наричат. Латейн и Дарли инсценират разнообразни инциденти в различни ситуации, за да видят кой ще се притече на помощ. Онова, което установяват, е твърде изненадващо: факторът, който в най-голяма степен ни позволява да предскажем оказването на помощ в такива ситуации, е броят на свидетелите, присъстващи на събитието.

Така например, при един от експериментите двамата психолози поставят сам в стая студент, чиято роля е да инсценира епилептичен припадък. Когато в съседство се намира само един човек, който чува припадъка, той се притичва на помощ в 85 процента от случаите. Но когато участниците в експеримента са с впечатлението, че освен самите тях още четирима чуват припадъка, те се отзовават само в 31 процента от случаите. При друг експеримент хората, забелязали врата, изпод която се процежда дим, докладват случилото се в 75 % от случаите, ако са сами, и само в 38 % от случаите, когато са в група. С други думи, когато хората са в група, отговорността за действията им се размива. Те приемат, че някой от останалите ще позвъни по телефона или пък решават, че след като никой не предприема нищо, очевидният проблем – звуците от епилептичен припадък в съседната стая или димът, излизащ изпод вратата – всъщност не е чак толкова сериозен. Това довежда социални психолози като Латейн и Дарли до извода, че в случая с Кити Дженовезе урокът не е в това, че никой не се е обадил въпреки факта, че цели трийсет и осем души са чули крясъците и; урокът е в това, че никой не се е обадил именно защото са я чули цели трийсет и осем души. Звучи иронично, но ако нападението беше станало на някоя пуста улица пред един-единствен свидетел, тя можеше и да оцелее.

Ключът към това да накараме хората да променят своето поведение, или в конкретния случай – да проявят загриженост към изпаднал в беда съсед, се крие понякога в най-малките детайли на непосредствената среда. „Силата на контекста“ постановява, че хората са много по-чувствителни към заобикалящата ги среда, отколкото изглеждат.

4.

Трите правила на Повратната точка – Законът за малцината, Факторът прилепчивост и Силата на контекста – предлагат начин за осмисляне на епидемиите. Те ни дават посоката, в която да се движим, за да достигнем Повратната точка. Остатъкът от книгата се занимава с тези идеи, прилагайки ги при други трудно обясними ситуации и епидемии в света, който ни заобикаля. Как тези три правила ни помагат да разберем пушенето при подрастващите, например, или явления като престъпността, разпространението на мълвата или появата на бестселър? Отговорите вероятно ще ви изненадат.

Превод от английски: Борис Делирадев, Манол Пейков,
Мая Милева, Людмила Верих
(Публикацията се извършва със съгласието на издателя).
 

 
Малкълм Гладуел е американски журналист, автор и бизнес консултант от британски произход. Той е автор на няколко книги, две от които стават номер едно в списъка с бестселъри на „Ню Йорк таймс“ – Повратната точка: Как малките неща могат да доведат до големи промени (2000) и Проблясък: Силата да мислиш без да се замисляш (2005).

Pin It

Прочетете още...