От редакцията:
Есето на Адам Шац проследява какво се е случило в Близкия изток и по света след 7 октомври 2023 г., когато атаката на Хамас срещу Израел доведе до безпрецедентна война в Газа, разпростряла се и към Ливан, Сирия, Иран.

Основното му послание е, че Израел, вместо да намери изход от конфликта, е поел по пътя на тоталната колонизация – трайно изтласкване и подчиняване на палестинците. Шац цитира анализатори, които казват, че страната се е насочила към ситуация, при която единственото „решение“ би било окончателно етническо прочистване – идея ужасяваща, но все по-реална в реториката и практиките на заселниците по Западния бряг.

Вместо да отрезви света, войната е разкрила двойните стандарти на Запада: САЩ и Европа продължават да подкрепят Израел, дори когато се извършват престъпления, които трудно могат да се нарекат друго освен геноцид. Така думата „антисемитизъм“ се превръща в оръжие за смазване на критика и свободно слово.

Шац показва, че палестинската кауза вече е станала централен политически въпрос на Запад – особено в САЩ, където младото прогресивно поколение (включително евреи) все повече поставя под въпрос безусловната подкрепа за Израел.

В заключение: „светът след 7 октомври“ не е свят на мир, а свят, в който Израел изглежда по-могъщ, но и по-изолиран морално от всякога. Големият въпрос е дали от това ще се роди нова политическа динамика или ще се затвърди една безкрайна война.

На 18 юни, шестия ден от израелската атака срещу Иран, Дейвид Петреъс даде непоискан съвет на Доналд Тръмп в интервю за New York Times. Тръмп, каза той, трябвало да отправи ултиматум до аятолах Али Хаменей, като му заповяда да прекрати програмата за обогатяване на уран в Иран – или да се изправи пред „пълното унищожение на страната ви, на вашия режим и на вашия народ“. Ако Хаменей откажел, добави той, „това подобрява нашата легитимност и тогава с неохота ги пръскаме на парчета“. Фактът, че Петреъс препоръчваше Иран – държава с деветдесет милиона души население – да бъде сведена до условията на Газа, почти не предизвика коментари: убийствените заплахи от американски официални лица срещу чужди лидери и техните народи вече не предизвикват шок, а още по-малко осъждане; те изглежда са просто част от „разговора“ за това как САЩ трябва да управляват своята империя.

На 22 юни американските военновъздушни сили хвърлиха бомби GBU-57 Massive Ordnance Penetrator върху обектите за обогатяване на уран във Фордо и Натанз и изстреляха ракети Tomahawk по ядрения изследователски център край Исфахан. Първоначално изглеждаше, че Тръмп следва съвета на Петреъс, но после той побърза да обяви победа, заявявайки, че ударите били унищожили иранските ядрени способности (според предварителен секретен американски доклад програмата е забавена само с няколко месеца); след това той убеди Израел и Иран да приемат примирие.

Ударите на Израел нанесоха сериозни щети върху жилищни квартали и имущество; убити бяха до хиляда иранци. Но Хаменей не беше убит, въпреки заплахите на Израел, а САЩ не бомбардираха Иран до пълно унищожение, макар Тръмп да сравни действията си с използването на атомно оръжие от Труман в Хирошима („онова тогава спря много сражения, и това сега също спря много сражения“), когато посрещна Нетаняху в Белия дом на 6 юли. Гладът и убийствата в Газа се задълбочиха още повече, но докато Израел и Иран бяха във война, палестинското страдание оставаше извън първите страници.

По халюцинаторния начин, характерен за външната политика на Тръмп, и трите страни можеха да претендират за победа: Нетаняху – защото израелските военновъздушни сили елиминираха висшето ръководство на Революционната гвардия с мълниеносни удари, толкова разрушителни, колкото и унищожаването на египетските ВВС в първата сутрин на Шестдневната война от 1967 г.; Хаменей – защото режимът оцеля и изстреля балистични ракети дълбоко в Израел, удряйки пет военни бази, нанасяйки сериозни щети в Хайфа и Тел Авив и причинявайки смъртта на 28 цивилни, включително и палестинско семейство, живеещо в едно от многото арабски села без бомбоубежище; накрая и Тръмп – който можеше да се представи едновременно като воин и миротворец, печелейки благоразположението на неоконсервативни „никога-Тръмпари“ като Уилям Кристъл, докато успокояваше своя електорат, че не започва поредна скъпо струваща сухопътна война в Близкия изток. На срещата си с Тръмп Нетаняху разкри, че бил номинирал президента за Нобелова награда за мир. Президентът на Иран Масуд Пезешкиан, в интервю с Тъкър Карлсън, говори със забележителна липса на горчивина (и прозрачна пресметливост) за човека, който току-що беше бомбардирал страната му: „Тръмп е достатъчно способен да насочи региона към светло и мирно бъдеще,“ каза той, стига да успее да попречи на Израел да го завлече в „яма“ от безкрайни сражения.

След прекратяването на огъня режимът в Техеран започна чистка срещу заподозрени в предателство, няколко от които бяха обесени, и експулсира стотици хиляди афганистански бежанци. Израел установи контрол над иранското въздушно пространство и може да изпрати там отново своите изтребители и дронове, както редовно прави над Ливан и Сирия. Всичко това можеше да бъде избегнато. Преди десет години Съветът за сигурност на ООН, ЕС и Иран постигнаха споразумение, наречено „Съвместен всеобхватен план за действие“ (JCPOA), чиято цел беше да гарантира, че ядрената програма на Иран ще бъде насочена към мирни цели. Три години по-късно обаче администрацията на Тръмп се оттегли от споразумението, въпреки че то изглеждаше функционираше, а и нямаше доказателства, че Иран го е нарушил – ход, който беше енергично подкрепен от Израел и неговите поддръжници. Като пряка последица от това Иран започна да увеличава нивата на обогатяване на уран във Фордоу и другите си съоръжения.

Въпреки това, когато Израел започна изненадващата си атака на 13 юни, Иран все още беше в преговори със САЩ, а собственият директор на националното разузнаване на Тръмп, Тулси Габард, свидетелства пред Конгреса през март, че Иран не строи ядрено оръжие. (Осмивана от шефа си, тя промени версията си, след като САЩ влязоха във войната.) Изкушаващо е да се тълкува решението на Тръмп да бомбардира Иран в психологически план, нещо, което той самият насърчи. „Може да го направя“, каза той на 18 юни, когато репортери го попитаха. „Може и да не го направя. Никой не знае какво ще направя.“ Може би е искал да избегне всякакво впечатление за слабост, дори ако това означава да разгневи критиците на MAGA на външните войни като Карлсън и Стив Банън; може би не е искал да остане настрана и да бъде лишен от заслужената си част от славата, докато Израел разбива Иран.

Но личните мотиви на Тръмп са по-малко важни от факта, че Съединените щати са дали своето одобрение на регионалната хегемония на Израел. САЩ са покровители на Израел от войната през 1967 г., като му предоставят огромна финансова и военна подкрепа, както и надежден глас в Съвета за сигурност на ООН срещу всяка резолюция, осъждаща израелските военни престъпления. През 2003 г. САЩ започнаха необоснована война срещу Ирак, подтикната от израелски ястреби, сред които и Нетаняху. Досега обаче се въздържаха да изпратят военен персонал, който да се присъедини към израелската офанзива. Успехът на Нетаняху да въвлече САЩ във войната беше един от най-големите триумфи в кариерата му, но той трябваше да се задоволи с кратка офанзива. Когато Тръмп даде ясно да се разбере, че иска Израел да спре бомбардировките, Нетаняху нямаше друг избор, освен да се съгласи. (При демократичен президент САЩ може би не биха се включили във войната, но боевете можеше да продължат, на фона на безсилни викове за „загриженост“ за жертвите.)

Все пак беше създаден прецедент и се появи нов регионален ред, основан на безспорно господство на малка държава, която продължава да провежда кампания на етническо прочистване и геноцидно насилие с безнаказаност, водена от човек, срещу когото има заповед за арест от Международния наказателен съд. Войната с Иран е много повече от опит да се попречи на мюсюлманските духовници да се сдобият с ядрени оръжия (ако изобщо става дума за това); тя е кулминацията на усилията на Израел да възстанови имиджа си на непобедим, който беше разрушен на 7 октомври, да уреди сметките с враговете си и да се превърне в господар на региона. В момента той се радва на мощ, с каквато не е разполагал от края на войната през 1967 г., когато еврейската държава утрои територията под свой контрол и беше залята от вълна на месианство. Основните жертви са жителите на Газа и Западния бряг, но Израел изглежда преследва и дългосрочен план за отслабване, ако не и за обезоръжаване, на останалите държави в региона, така че никоя от тях да не е в състояние да му се противопостави.

Нестабилността и несигурността на такъв ред са очевидни за американските и европейските политици, но те предпочитат да мълчат по този въпрос от страх да не бъдат обвинени в симпатия към Хамас или антисемитизъм. Повечето демократи, които критикуваха Тръмп за започването на война без одобрение от Конгреса, бяха забележимо сдържани по отношение на едностранното нападение на Израел.

Новият ред не беше изграден за дванадесет дни. Атаката срещу Иран беше най-новия епизод във войната за надмощие, която започна на 7 октомври 2023 г., когато Хамас и други въоръжени групи в Газа навлязоха в южната част на Израел и убиха повече от хиляда души, около две трети от които цивилни. Някои от най-влиятелните военни стратези на Израел искаха да нанесат удар по „Хизбула“ още тогава, с мотива, че ливанската военизирана организация предоставя на Иран щит срещу израелски атаки. Когато Израел през септември миналата година уби висши функционери на „Хизбула“, включително и генералния секретар на организацията, Хасан Насрала, Иран загуби „белия си дроб“ в арабския Близък изток, както веднъж Ливан беше описан от един шиитски духовник. Два месеца по-късно Иран загуби още един ключов арабски съюзник, когато диктатурата на Асад падна под натиска на сунитско ислямистко въстание, водено от бившия джихадист Ахмед ал-Шараа, когото Тръмп оттогава нарича „привлекателен“ и „твърд“. Решението да се атакува Иран било взето на среща, обявена като разговор за съдбата на останалите заложници в Газа, двадесет от които се смятат за живи, което напомня за приоритетите на Нетаняху.

За Нетаняху Иран беше неустоима цел: предполагаема ядрена заплаха и символ на злото в очите на израелската еврейска общественост заради подкрепата му за палестинските бойни организации. Атакувайки го, той можеше да отвлече вниманието от ужасите в Газа и съдбата на заложниците, да продължи да устоява на натиска за примирие и да избегне необходимостта да се изправи пред съд по обвинения в корупция (Тръмп вече призовава тези обвинения да бъдат свалени). Иранският режим не беше само военно слаб, той беше и широко ненавиждан от иранците заради своето потисничество и корупция. Сред официалните лица и държавните служители жарът на революционния шиитизъм отдавна е отстъпил на цинизъм: Революционната гвардия контрабандира алкохол, а Басидж си затваря очите, когато жените свалят хиджабите си. Режимът е и прогизнал от шпиони: кампанията на Израел не би могла да протече толкова гладко и с такава скорост без помощта на широка мрежа от тайни агенти и информатори.

Борбата между Иран и Израел винаги е била малко загадъчна. Те не са съседи и нямат териториален спор. И двете са държави на етнически малцинства в регион, доминиран от араби, с религиозни култури, пропити от древни спомени за преследване; и двете се позовават на чувство за самота и екзистенциална уязвимост – себеобраз, който обърква (и често възмущава) далеч по-уязвимите им съседи. Когато Иран беше управляван от шаха, двете държави бяха съюзници. Но в последните години на своето управление той ставаше все по-разочарован от експанзионизма и арогантността на Израел и в интервю за „60 Minutes“ с Майк Уолъс предупреди за влиянието на ционисткото лоби във Вашингтон.

След революцията аятолах Хомейни прегърна палестинската кауза с плам, който нямаше равен в арабския свят, надявайки се да надмогне персийската и шиитската идентичност на страната си и да спечели подкрепата на хората в региона за антиимпериализма на Иран. По време на войната с Ирак той настояваше, че „пътят към Йерусалим минава през Карбала“, сякаш битката със Саддам Хюсеин беше първият етап от освобождението на Палестина. Израелците отговориха с аргумента, че пътят към Pax Israeliana минава през смяна на режима в Техеран.

Нетаняху отдавна е убеден поддръжник на военната конфронтация с Ислямската република и във видеообръщение, излъчено в първите дни на израелската офанзива, той отправи ясен призив към иранската общественост: „Докато постигаме нашата цел, ние проправяме пътя и за вас да постигнете свободата си.“ В първите часове на войната някои иранци се зарадваха, че редица висши служители на режима бяха убити в целенасочени атаки, но малцина приеха израелската версия за „освобождение“, особено след като ударите станаха все по-хаотични и безразборни.

В предпоследния ден на войната Израел нанесе поредица от удари срещу затвора Евин, символ на тиранията и потисничеството както при шаха, така и при Ислямската република. Загинаха 79 души, както затворници, така и членове на техните семейства, дошли на посещение. Много иранци бяха яростни, че техният самопровъзгласен „освободител“ е убил именно хората, които са страдали най-много под режима.

Един от непосредствените ефекти на съвместната израелско-американска атака беше да подсили наратива, който много иранци дотогава бяха осмивали: че режимът, каквито и недостатъци да има, е бастион срещу чужденци, които биха превърнали страната им в нова Либия, Сирия, Ирак или, още по-лошо, Газа – било чрез насърчаване на смяна на режима, било чрез подстрекаване на етнически конфликти. Един дисидент, Садех Зибакалам, изрази общото чувство, когато каза: „Дори да сме част от опозицията, не можем да останем безразлични към нахлуването в нашата родина.“ Режимът ловко се възползва от тези националистически чувства, които докосват колективните спомени за чуждестранни конспирации, най-вече за преврата от 1953 г. срещу Мосадек, организиран от ЦРУ и британците.

Когато Хаменей се появи за пръв път публично след началото на войната, на церемония за шиитския празник Ашура, той поиска вместо обичайния религиозен химн да бъде изпълнена песен за Иран. Благодарение на инвазията сега има значителна обществена подкрепа за решението на Иран да се оттегли от сътрудничеството с Международната агенция за атомна енергия. Въпреки цялото Тръмпово самохвалство „дванайсетдневната война“, остана далеч от това да прекрати търсенето на ядрено оръжие от Иран и, както изглежда, може само да го ускори.

Израел обаче може да предпочете тази ситуация пред дипломатическо споразумение, което би позволило на Иран да обогатява уран за граждански цели, с което би се сложило край на санкциите и би се стигнало до реинтеграцията на Иран в международния ред. В крайна сметка Израел вече контролира въздушното пространство над Иран, Ирак, Ливан и Сирия – което му дава почти неограничена свобода на действие – и винаги е предпочитал едностранни военни действия пред дипломацията. „Най-вероятният изход от войната“, според Робърт Мали, един от преговарящите на Обама по JCPOA, „ще бъде ситуация без война, без мир, с повече едностранни удари“. Иран ще се затвори, ще се фокусира върху поддържането на режима и ще се надява на по-добра сделка, докато Израел ще нанася удари по Иран при най-малкия признак на заплаха. „Това е регионализация на стратегията „коси тревата“, прилагана в Газа и Ливан“, каза Мали. В случая със Сирия, добави той, където Израел е нанесъл многократни удари, построил девет бази и изгонил стотици хора от домовете им за военни нужди, „това е отишло отвъд „коси тревата“ – това вече е „коси всичко, което все още е останало“. Дори без никакви доказателства за намерение на Сирия да атакува, дори при наличието на ясни помирителни сигнали от правителството на ал-Шараа, Израел продължава да търси предполагаеми скривалища на оръжия и да окупира части от южна Сирия. Те направиха това, защото могат да си го позволят, защото Сирия не е в състояние да мръдне пръст в отговор.

Регионалната стратегия на Израел за „косене на тревата“ може да има висока дипломатическа цена. Преди 7 октомври изглеждаше, че страната е на път да нормализира отношенията си с държавите от Залива. Но опустошението в Газа разпали гнева на младите араби, а арабските правителства, които преди виждаха в Израел полезна противотежест срещу иранските амбиции, сега смятат, че неговата агресия и авантюризъм нямат граници. Както отбеляза Мохамед Бахарун, ръководител на изследователски център в Дубай: „Сега лудият с пистолета е Израел, а не Иран.“

Насилствените нападения на Израел в Сирия и настояването му да запази Голанските възвишения не дават на ал-Шараа никакъв стимул да сътрудничи. Ливан също не бърза да подпише споразумение, което би било отхвърлено от „Хизбула“, която все още има значителна подкрепа сред населението. Де факто владетелят на Саудитска Арабия, Мохамед бин Салман, който иска да утвърди кралството като лидер на арабския свят, едва ли ще рискува да отблъсне младите саудитци, ужасени от кланетата в Газа, като нормализира отношенията с Израел, особено когато – както посочва Мали – „може да получи от Израел много от това, от което се нуждае в областта на разузнаването и сътрудничеството в областта на сигурността, без да плаща цената, която нормализирането би довело“. По-вероятният сценарий е, че той ще продължи да се фокусира върху възстановяването на отношенията с Иран.

Твърдата сила може да те доведе само донякъде, ако не разполагаш с мека сила. Но Нетаняху и израелският политически елит не изглеждат загрижени за тези дипломатически разходи – нито за срива на моралния авторитет на страната в резултат на безразсъдното унищожение на Газа. Те просто отхвърлят критиките; така или иначе, казват те, светът е срещу нас. Всъщност Израел все още има зад гърба си правителствата на САЩ и на повечето западни страни.

Дванайсетдневната война само задълбочи мъчителното чувство за изоставеност сред палестинците. За известно време изглеждаше, че позицията на Европа относно израелската война в Газа се променя. Когато през март Израел едностранно наруши примирието, европейски официални лица, които преди това бяха мълчали, започнаха да говорят – дори в Германия, където традиционно има „алергия“ към всякаква критика на еврейската държава. Планираха се различни дипломатически инициативи, включително конференция на ООН за палестинска държава, председателствана от Франция и Саудитска Арабия.

А после дойде атаката на Израел срещу Иран. „В един миг,“ каза ми палестинският анализатор Мохамад Шехада, базиран в Копенхаген, „всичко беше отменено. Имейлът ми се наводни с известия за събития, които бяха отложени. Хората изглеждаха почти въодушевени, че вече не трябва да говорят за Газа.“ Шехада е от голямо семейство в Газа, което след войната се е превърнало в много по-малко семейство. Единственият официален представител, който изразил съжаление, че темата за Газа отново е изместена, бил норвежец. Едва когато САЩ се включиха във войната, контактите на Шехада започнали да изразяват критика към нея. „Ако САЩ бяха нападнали първи Иран, щяхме да ги осъдим,“ казал му един от тях. „Но понеже е Израел, това е много по-трудно.“

Унищожаването на Газа продължава – „война“ изглежда неподходящ термин, ако не и неприлично замъгляване на такава неравностойна трудно. По-голямата част от жителите са принудени да се съберат в ивица земя на юг, която съставлява около 15% от територията. Питейната вода е оскъдна, бебешка храна е невъзможно да се намери; улиците са залети от нетретирани отпадни води; безпилотни самолети кръжат над главите на хората и създават неумолим, непоносим шум. По време на войната с Иран израелските въоръжени сили убиха стотици хора в Газа, които чакаха на опашка за храна от подвеждащо наречената „Хуманитарна фондация за Газа“, която е базирана в САЩ, подкрепяна (и вероятно финансирана) от Израел и съставена от частни охранители.

Раздавателните пунктове на GHF се намират в близост до военни зони и до тях се стига след дълги и трудни обиколки, които са още по-изтощителни поради глада. Според Шехада „в съзнанието на хората вече е запечатано, че опитът да се намери храна е равносилен на смъртна присъда“. Масови убийства, които преди десет години биха предизвикали скандал, днес са почти ежедневие. На 30 юни израелските въоръжени сили убиха 41 души в кафене „Ал-Бака“, популярно заведение на брега на морето в северната част на Газа. През последните два месеца те убиха над 70 медицински работници, сред които хирургът Марван ал-Султан, директор на Индонезийската болница, която беше последният функциониращ медицински център в северната част на Газа (и беше затворена през май).

Според Министерството на здравеопазването в Газа досега в войната са убити над 57 000 души, от които около 17 000 деца. Израелците наричат министерството на здравеопазването „контролирано от Хамас“ в опит да го дискредитират, но – както посочват експерти по обществено здраве от други страни – цифрите му вероятно са значително занижени, тъй като не включват изчезналите под развалините или косвените смъртни случаи от болести, недохранване или липса на медицинска помощ. Палестинците не са пропуснали да забележат, че израелските удари срещу Газа са били много по-неточни от ударите срещу Иран и Ливан, което е показателно за презрението, с което се отнасят към тях.

Френският историк Жан-Пиер Филиу посети Газа с „Лекари без граници“ по време на примирието и публикува впечатляващ отчет за пътуването си.1 „Въпреки че съм бил в редица военни зони в миналото, от Украйна до Афганистан, през Сирия, Ирак и Сомалия“, пише той, „никога, никога не съм преживявал нещо подобно“. Вече отчаяни и гладни, хората в Газа трябва да плащат астрономически цени благодарение на разрастването на организираната престъпност, насърчавана от израелските власти, които снабдяват с калашници клана на Ясер Абу Шабаб, жител на Рафа, замесен в контрабандни мрежи и за когото се твърди, че има връзки с „Ислямска държава“.

„Активирахме кланове в Газа, които се противопоставят на Хамас“, заяви Нетаняху. „Какво лошо има в това?“ (Всъщност, бандитизмът на Абу Шабаб изглежда е допринесъл за възраждането на подкрепата за Хамас, която доскоро беше изпаднала в немилост сред жителите на Газа. Както и принудителното изселване, убийствата, глада и униженията, насърчаването на престъпността – на беззаконна „сива зона“ от типа, описан от Примо Леви, в която членове на преследвана група са набирани да пазят реда, да малтретират и понякога да убиват свои събратя – се превърна в определяща черта на израелското управление в Газа.

В книгата си Арабите и Холокоста, публикувана през 2010 г. и наскоро преиздадена, Гилбърт Ашкар, марксистки учен от ливански произход, пише за Накба от 1948 г.: „Не може да се каже, че „изкореняването“ на палестинците... е било изключително мащабно или жестоко.“ В сравнение със стандартите на френската армия в Алжир, „израелската армия бледнее“. Както признава Ачкар в новата си книга Катастрофата в Газа, днес не би било възможно да се напише нещо подобно за Израел. Катастрофата от последните две години далеч надхвърля тази от Накба и „заслужава най-силното арабско име за катастрофа: Карита“. Последиците от Карита вече се усещат далеч извън Газа: в Западния бряг, където израелски войници и заселници ръководят ускорена кампания на изселване и убийства (от 7 октомври насам са убити над хиляда палестинци от Западния бряг); вътре в Израел, където палестинските граждани са подложени на все по-силно изключване и заплахи; в по-широкия регион, където Израел се е утвърдил като нова Спарта; и в останалата част на света, където неспособността на западните сили да осъдят поведението на Израел – да не говорим да го прекратят – е превърнала в подигравка основания на правила ред, който те твърдят, че поддържат.

След войната от 1967 г. Айзък Дойчер припомни една немска фраза: Man kann sich totsiegen – „можеш да побеждаваш до смърт“. Същото важи и за войните на Израел днес, и то по почти същите причини. „Освен ако Израел не реши насилствено да изгони стотици хиляди или дори милиони палестинци в Египет или Йордания – каза Йезид Сайег, палестински анализатор, базиран в Бейрут, – той не може да преодолее основното препятствие пред пълната колонизация, а именно факта, че палестинците все още са там, в Газа и на Западния бряг.

С други думи: Израел се е насочил по път, за който няма друго решение освен „окончателното“, а окончателните решения не са лесни за изпълнение. Не мисля, че Израел ще успее да стигне дотам, както го е направил Хитлер, но сме по-близо до тази ситуация, отколкото някога сме били, а в Западния бряг заселниците се превръщат в гаулайтери на нов и много по-брутален ред.“

Според Сайиг, „в свят, в който десните и крайната десница набират сила навсякъде“, Израел намира за по-лесно да се измъкне от критиките, след като открива, че все повече хора в Запада, Латинска Америка и Индия харесват неговия модел на етнонационализъм, расова дискриминация и разчитане на груба сила. Той добавя, че страната не е срещнала и особена съпротива от либералния „център“, който е допринесъл за създаването на „силно рестриктивна правна рамка за дисидентство и публични протести, не само по отношение на Палестина, но и по отношение на милитаризацията на полицията и нарастващите правомощия на изпълнителната власт над съдебната“.

Лесно е да се сатиризират расистките абсурди и езиковите изкривявания на администрацията на Тръмп, когато тя приветства белите южноафрикански фермери като „бежанци“ от антибял „геноцид“ (дори докато продължава да финансира геноцидна война); или когато Стивън Милър, отбелязвайки присъствието на „всички чужди знамена“ на демонстрация в Лос Анджелис срещу депортациите, нарича града „окупирана територия“. Но нито администрацията на Тръмп, нито крайната десница имат монопол върху злоупотребата с думата „антисемитизъм“.

Както пише Марк Мазоуър в предстоящото си изследване За антисемитизма: една дума в историята, след 7 октомври „никой не иска да бъде наричан антисемит, а все пак, ако може да се вярва на експертите, антисемитите са навсякъде и нещата звучат така, сякаш Манхатън е Берлин в навечерието на Кристалната нощ“.

През последните няколко години никоя друга дума не е допринесла толкова много за атаките срещу академичната и интелектуалната свобода, за репресиите, арестите и депортациите. „Удивителното в този момент“, пише Рос Баркан за пропалестинските протести след 7 октомври в книгата си Фашизъм или геноцид: Как едно десетилетие на политически хаос разруши американската политика, „беше колко много неща се бяха променили след [протестите „Black Lives Matter“] през 2020 г. За малко повече от три години най-влиятелните институции в света на академичните среди, изкуствата и мултинационалните финанси се превърнаха от напълно покорни пред ревностните млади активисти в поборници на опитите те да бъдат заглушени и смазани. Разликата, очевидно, беше каузата, за която се бяха застъпили тези активисти.“

В началото на 20 век, и чак до средата му, борбата срещу антисемитизма беше ляво-либерална кауза, съюзена с други движения срещу етнонационализма и расовата дискриминация, включително движението за граждански права. Днес тя е на път, особено в Съединените щати, но и в части от Западна Европа, да бъде анексирана от авторитарна десница, която иска да разруши демокрацията в полза на етнонационализма. Не е чудно, че най-големите почитатели на Израел са Тръмп, Фидес в Унгария и френската партия „Национално обединение“. Всъщност в наши дни „анти-антисемитизмът“ е онзи, който служи на целта, на която някога е служил антисемитизмът (и антикомунизмът). Тръмп и неговите съюзници продължават да поддържат тесни връзки с действителни антисемити – Ник Фуентес, Кание Уест, Андрю Тейт и др. – докато еврейски лидери като Джонатан Грийнблат от Антидифмационната лига не виждат причина за тревога, когато Илон Мъск прави хитлеровия поздрав, и аплодират опитите за депортиране на Махмуд Халил, Мохсен Махдави и други студентски активисти. Традиционно произраелските еврейски организации са се превърнали в ключови придатъци на движение, което се стреми да денационализира, а след това и да депортира дисиденти, родени в чужбина, често въз основа на фалшиви обвинения в антисемитизъм.

Въпросът за Палестина сега заема почти толкова важно място в американската политика, колкото е заемал еврейският въпрос, когато европейските демокрации са били изправени пред заплахата от фашизма. Подобно на еврейския въпрос, той се е преплел с други проблеми: антирасизъм, интелектуална свобода, гражданство, право на събрания, космополитизъм, социална справедливост, опозиция срещу десния авторитаризъм и неолиберализма. Най-ярката илюстрация за нарастващото влияние на Палестина върху американската политика е победата на Зоран Мамдани в първичните избори на Демократическата партия за кмет на Ню Йорк. Мамдани, 33-годишен прогресивен мюсюлманин, проведе блестяща кампания, в която подчерта колко недостъпен [незаплатим] е станал града за работещите хора. С подкрепата на Брад Ландер, еврейски прогресист, той спечели 56% от гласовете в последния тур, побеждавайки решително Андрю Куомо, бившия губернатор на Ню Йорк, който въпреки че беше опозорен след обвинения в сексуален тормоз, беше подкрепен от голяма част от нюйоркския елит.

Нюйоркската демократическа машина и Ню Йорк Таймс, която публикуваше злонамерени материали срещу Мамдани, маскирани като репортажи, не го харесваха заради неговите демократично-социалистически убеждения, но основният фокус на атаките им беше опозицията му срещу израелската окупация и критиките му към войната в Газа. От последните седмици на кампанията Мамдани беше обвиняван, че е антисемит, джихадист, привърженик на атаките от 11 септември, защото използваше понятия като „апартейд“ и „геноцид“ по отношение на Палестина и защото отказа да каже, че подкрепя „правото на Израел да съществува като еврейска държава“. (Той каза, че подкрепя правото му да съществува като „държава с равни права“ – позиция, която от гледна точка на консервативните ционисти беше равнозначна на призив за изхвърляне на евреите в морето.)

„Зохран ‘малкият Мохамед’ Мамдани е антисемитски, социалистически, комунистически елемент, който ще унищожи великия град Ню Йорк,“ написа в X републиканският конгресмен от Тенеси Анди Огълс. „Той трябва да бъде ДЕПОРТИРАН.“ Тръмп, който също се подигра на Мамдани в социалните мрежи, каза, че ще разследва случая. Радикално-ционистката група Бетар, която е предоставила на администрацията на Тръмп списък със студенти за депортация, призова евреите незабавно да напуснат града. Докато Мамдани беше под атака, „либералните“ центристи от собствената му партия липсваха, а някои дори повтаряха републиканската реторика. И все пак той устоя, подкрепян от екип, в който имаше както еврейски, така и мюсюлмански леви. Той беше втори избор на еврейските демократи – обнадеждаващ знак, че за голяма част от еврейските нюйоркчани антиционизмът на Мамдани не е проблем.

Всъщност това може дори да е предимство, тъй като, както наскоро написа Питър Бейнарт, подкрепата за Израел се е превърнала в „символ на плахостта и неискреността на партийните елити“. Според Галъп само един на всеки трима демократи има положително мнение за Израел. Докато лидерите на партията – по-специално сенатор Чък Шумер и конгресменът Хаким Джефрис от Ню Йорк, които първоначално се колебаха да защитят Мамдани срещу обвиненията в антисемитизъм и все още не са подкрепили кандидатурата му за кмет – се противопоставят на налагането на каквито и да било условия за военната помощ на САЩ за Израел, почти половината от демократичните избиратели смятат, че тя трябва да бъде намалена. Подобна динамика може да се наблюдава и в Обединеното кралство, където силна кампания в подкрепа на Палестина оказва нов натиск върху лейбъристкото правителство. И тук се наблюдава все по-ожесточено потискане на несъгласието и протестите. Палестинска акция беше класифицирана като терористична организация, а дуото Боб Вилан е обект на наказателно разследване за това, че е водило скандиране „Смърт на IDF“ в Гластънбъри – междувременно правителството продължава да доставя на Израел резервни части за самолетите F35, които той използва за бомбардиране на Газа.

Що се отнася до хората в Газа, Западния бряг и Източен Йерусалим – да не говорим за палестинските граждани на Израел – почти две години по-късно все още не е ясно дали огромните жертви във войната ще ги доближат до държавност или свобода. Ачкар казва, че атаката от 7 октомври е „най-катастрофалната грешка в историята на трудната борба“. Може да се твърди, че тя е забавила палестинската кауза в обозримо бъдеще. „Потопът от Ал-Акса“ [както Хамас нарича нападението от 7 октомври] само обедини израелските евреи зад войната, вместо да посее раздори помежду им; той беше в полза на Израел, на неговата огромна военна сила, и му даде претекст не само да разруши Газа и да разшири операциите си в Западния бряг, но и да неутрализира Оста на съпротивата: Хизбула, хутите, Иран.

Според пенсионирания израелски генерал-майор Ицхак Брик, военното крило на Хамас в Газа вече е възстановило силата си отпреди войната, като е набрало повече бойци, отколкото Израел е убил от 7 октомври насам. Само с това, че е оцеляло, то е „спечелило“. Въпреки това, колкото и да се опитва Хамас да представи войната в добра светлина, трудно може да се изобрази геноцид като победа за своя народ, дори и ако това принуждава света да обърне внимание на неговото бедствено положение.

Клането от 7 октомври обаче разобличи илюзията, че Израел може да продължи да подчинява палестинците, без да предизвика ответен удар – илюзията, която лежеше в сърцето на безкрайния „мирен процес“. В проникновената си книга за провала на този процес, Утрешният ден е вчера, Мали и Хюсеин Ага – бивши съветници съответно на САЩ и на палестинците – описват войната в Газа като „страшното отмъщение на миналото“.

„Завръщането на миналото“ – пишат те – е било „сурово порицание на надеждите, които мнозина хранеха за бъдещето“, и те включват и себе си. Но „въпросът не е толкова защо нещата се развиха така, както се развиха. А защо толкова дълго мнозина настояваха да мислят, че може да бъде иначе.“ Пренебрегвайки белезите от 1948 г. в полза на привидно по-„управляемия“ проблем на границите от 1967 г., „дипломатите хвърляха усилия да накарат палестинските и израелските лидери да произнесат желаните, магически думи, и после ги приветстваха или отлъчваха в зависимост от това дали ги бяха изрекли“. Добродетелите на мирния процес и неизбежността на двудържавното решение на базата на линиите от 1967 г. бяха възхвалявани по същия начин, както добродетелите и неизбежността на „либералната демокрация“ след 1989 г.: в тази догма за „края на историята“ нямаше алтернатива. Междувременно онези, които отказваха да изрекат магическите думи – палестински ислямисти, но също и десни заселници и религиозни евреи – се готвеха за друго бъдеще, което приличаше повече на „вчера“.

За израелските евреи атаката на Хамас не беше просто шокираща, тя беше неразбираема – връщане към междуобщностното насилие от времето на Британския мандат. Но, както пише Валтер Бенямин, „сегашното учудване, че нещата, които преживяваме, все още са възможни … не е начало на познанието – освен ако не е познанието, че гледната точка за историята, която поражда това учудване, е неприемлива“.

Вместо да поставят под въпрос своята историческа перспектива, повечето израелски евреи намериха убежище в по-стара, фаталистична гледна точка и интерпретираха атаката като погром, повторение на преследванията, които много от предците им са изтърпели в Европа. Следващата стъпка – дехуманизирането на палестинците от Газа – дойде лесно, тъй като беше израстък на антиарабския расизъм, насаждан в тях от ранна възраст.

„Ако нахраниш жителите на Газа, накрая те изяждат“, написа израелският стендъп комедиант Гил Копац. „Това не е геноцид, а пестицид.“ Според проучване, поръчано от Пенсилванския държавен университет, над 80% от израелските евреи подкрепят изгонването на жителите на Газа. Съчувствието към палестинците е табу, освен сред малка група радикални активисти. Когато Айман Одех, палестински член на Кнесета, публикува туит, в който хвалеше скорошната размяна на затворници, той беше осъден за това, че сякаш е приравнил положението на затворените палестинци и еврейските заложници: „Твоето присъствие замърсява Кнесета“, му каза един колега.

Авторитарната, все по-фашистка тенденция в израелската политика, която датира отдавна преди 7 октомври, е ужасяваща, но не е изненадваща. Изненадващо, или поне поразително, е, че войната предизвика толкова малко размисъл сред западните политици, които продължават да се придържат към идеята, че решението на конфликта ще бъде постигнато чрез създаването на две държави – и че израелски лидер може да бъде убеден да подкрепи създаването на палестинска държава. „Войната в Газа даде шанс за яснота, честност и самоанализ“, пишат Мали и Ага, „защото тогава всичко излезе извън контрол“. Вместо това „светът след 7 октомври беше изграден върху лъжи“, а американските бяха „най-шокиращи, защото бяха най-ненужни“. Главната сред тях беше лъжата, че САЩ правят всичко възможно, за да защитят хората в Газа от оръжията, които изпращат на Израел.

В много краища на Близкия изток облекчението идваше по-лесно от отчаянието при мисълта, че ще си вземат сбогом с Байдън – или, както го виждаха, с Байдън/Обама … Това, което арабските лидери … ненавиждаха, беше моралната суета на Америка, празните изрази на съчувствие и убежденията, лишени от смелост. Ако нямаш намерение да вдигнеш пръст за палестинците, имай приличието да не се преструваш, че те е грижа. Поне с Тръмп, смятаха те, знаеха какво получават.

Някои от нещата, които получиха, им харесваха: Тръмп бе отменил санкциите срещу Сирия, преговарял беше директно с Хамас, дори си беше играл с идеята да премахне част от санкциите срещу Иран. Когато описа Израел и Иран като две страни, „които са се били толкова дълго и толкова ожесточено, че вече не знаят какво, по дяволите, правят“, той изрази една сурова истина, и тя беше оценена от някои в региона. „Фактът, че Тръмп не се чувства задължен към традиционния външнополитически истаблишмънт, означава, че инстинктите му не са били замъглени от паяжините, които бяха засегнали мисленето на последователните демократически и републикански администрации – каза ми Мали. – Но той не замени остарелите вярвания с иновативно мислене, а с лични, капризни инстинкти.“

Мали и Ага твърдят, че за да проработят преговорите между израелските евреи и палестинските араби, ще трябва да включват „могъщи групи, които чувстваха, че обсъжданото противоречи на техните основни убеждения“ – отхвърлящите и от двата лагера, от палестинските ислямисти до еврейските заселници и ултраортодоксите. Те вярват, че от един по-отворен разговор, без ясен хоризонт или „решение“, може да излезе нещо. Тези групи, пишат те, дори могат да намерят начин да съжителстват на една и съща земя, без да се отказват от по-големите си стремежи, както католици и протестанти в Северна Ирландия го направиха след Споразумението от Разпети петък.

Какво е необходимо, за да се осъществят такива преговори? Израелците, които са по-изолирани, но и по-силни от всякога, не са склонни да ги проведат. Както наскоро написа адвокатът по правата на човека Майкъл Сфард в Haaretz, израелските евреи са „като под въздействието на наркотици, изпълнени с наперени лозунги и окъпани във военен екстаз“ от войната с Иран; прекратяването на страданията в Газа или създаването на палестинска държава са далеч от техните мисли. Те настояват, че никога не могат да се доверят на палестинците след 7 октомври, докато палестинците имат още по-малко причини да им вярват след геноцида, който извършиха в Газа, да не говорим за продължаващата и все по-насилствена кампания за колонизиране на Западния бряг, в която десетки хиляди палестинци бяха изгонени от домовете си – най-голямото преселение там от 1967 г. насам.

Дори ако израелците и палестинците се съгласят да седнат на масата за преговори, кой ще бъде посредник? Асиметрията между двете страни е предимно в полза на Израел, а САЩ неизменно действа като негов защитник в преговорите. Мали и Ага, разбира се, знаят това. Заключението на тяхната предимно мрачна и непоколебима книга понякога изглежда като пожелателно мислене: какво – и кой – би накарало някой от тези хора да говорят едни с други, особено след геноцида в Газа? Дори и да го направят, какво би се постигнало с това? Предложението е, меко казано, ненавременно. Но почвата може да се променя, а с нея и балансът на силите. Режимът на окупация, апартейд, етническо прочистване и сега геноцид е подкопал моралния капитал на Израел, а опозицията не само е нараснала, но и започва да се проявява в ново поколение прогресивни активисти и политици. Въпреки това е изключително трудно да си представим разпадането на системата на апартейд в Израел или сериозно предизвикателство пред неговото господство в близко бъдеще. В свят на нарастващ авторитаризъм и етнонационализъм, където върховенството на закона е на практика разрушено, бруталният и безмилостен режим на Нетаняху изглежда по-скоро пионер, отколкото изключение.

11 юли

Източник

Адам Шац е американският кореспондент на London Review of Books и редовен сътрудник на The New York Times Magazine, The New York Review of Books, The New Yorker и други издания.