В първия ми ден като стипендиант в Американската академия в Берлин, в средата на януари, една от другите новопристигнали – германка, живяла в Щатите три десетилетия – отбеляза, че гледката към езерото Ванзее от трапезарията на вилата, където са настанени стипендиантите, е зашеметяваща и напролет ще бъде още по-красива. „Като евреин – отвърна друг стипендиант – просто не мога да гледам това, без да си припомня, че тази къща е била обитавана от нацист, съден в Нюрнберг, или че сме само на хвърлей камък от вилата, където се е провела Ванзейската конференция.“

„Като евреин“ – тази фраза винаги ме кара да се чувствам неспокойно, макар че и аз самият бих могъл да я използвам. Твърде много изречения в защита на недопустимото са започвали с нея, особено след 7 октомври. Тя извиква далечен спомен за колективно преследване, докато оправдава едно днешно такова. Все пак в езерото има нещо зловещо – особено когато слънцето изгрява и човек се улавя, че мисли за партитата, които Валтер Функ е организирал във вилата, където, както изглежда, чест гост е бил Гьобелс.

Няколко седмици по-късно вървим през дъжда и студа към вилата, където се е състояла Ванзейската конференция. Енергичната и добре осведомена екскурзоводка ни разказва, че някои индустриални магнати, които са смятали, че могат да контролират Хитлер, са присъствали на конференцията, на която се е обсъждало изпълнението на „окончателното решение“. Независимо от това дали човек ще се съгласи, че режимът в САЩ се определя най-точно като „фашистки“ или не, трудно е човек да не мисли за Тръмп, Мъск, Стивън Милър и новите им приятели Цукърбърг и Безос. Основната управляваща коалиция не се е променила особено: тя все още е съставена основно от грубияни, фанатици, кариеристи, предприемачи и мошеници. Когато си тръгваме, ни казват, че има и кафетерия. Управлявана от израелка, тя е рекламирано с надпис: „Насладете се на Jewlicious бабка.“^[1]

В Берлин постоянно срещам учени от областта на „германо-еврейските изследвания“ или „културата на паметта“. Изглежда, че думата „памет“ тук обикновено означава „памет за евреите“. В известен смисъл не може и да бъде другояче. Че Германия носи отговорността да помни Холокоста, е безспорно. Но е поразително колко малко внимание се отделя на други етнически групи, които също са били подлагани на расова дискриминация или насилие от германците: турските гастарбайтери и техните потомци, сирийските бежанци и палестинците, да не говорим за намибийците, чиито предци са жертви на една по-ранна германска геноцидна кампания, или за ромите, загинали в лагерите редом с евреите.

Фразата „Култура на паметта“ се използва почти изцяло, за да се обозначат германо-еврейските отношения между 1933 и 1945 г. А според политиката на Staatsräson [държавен принцип], която е превърнала защитата на Израел в централен стълб на германската държава, урокът от Холокоста изглежда е, че евреите трябва да останат вечно защитени, за да може Германия да изкупи вината си – дори и когато държавата, която днес твърди, че говори от името на евреите, извършва военни престъпления – дори геноцид – срещу друг народ.

За да се асимилират в германското общество, децата на мюсюлманските имигранти се обезкуражават да се идентифицират с еврейските жертви и вместо това се инструктират да мислят за себе си като за потенциални извършители на геноцид срещу евреи. Както твърди антроположката Есра Йозюрек в книгата си Subcontractors of Guilt: Holocaust Memory and Muslim Belonging in Postwar Germany [Подизпълнители на вината: споменът за Холокоста и принадлежността към мюсюлманската общност в следвоенна Германия](2023), програмите за обучение по Холокост, предназначени за мюсюлмански ученици, внушават, че и техните предци носят отговорност за юдеоцида, и дават силно преувеличени представи за мюсюлманския антисемитизъм и сътрудничество с нацизма (палестинският мюфтия на Йерусалим от времето на британския мандат, Хадж Амин ал-Хусейни, тук фигурира на видно място, също както в речите на Нетаняху).

Докато имиграцията предизвиква широко разпространен гняв в Германия и спомага за възхода на крайнодясната AfD, присъствието на все по-голямо мюсюлманско население „помага“ на германското общество да се освободи от бремето на паметта, като му позволява да прехвърли вината за антисемитизма върху хора от близкоизточен произход и така да затвърди бдителността си в справянето с миналото. Това е обратната страна на „културата на паметта“. Както добре са научили и AfD, и Християндемократите, достатъчно е да заклеймиш мюсюлманския антисемитизъм, за да можеш да продължиш да атакуваш „недъзите“ на имиграцията – сякаш ксенофобията и расизмът нямат нищо общо с германското минало.

„Чуждите думи в немския са евреите на езика“ – пише Адорно в Minima Moralia. В Берлин може да се чуе бърборене на множество езици, особено в квартали като Нойкьолн, а много от графитите са на английски. Но има места, където чуждите думи са забранени. Използването на арабски е забранено по време на демонстрации. Също и на иврит. Един германски интелектуалец, когото познавам отдавна, ми казва, че бил шокиран да чуе прояви на антисемитизъм на протест за Газа. Когато го попитах какво е чул, всичко, което успя да посочи, беше „from the river to the sea“ и „globalise the intifada.“

Тревогите на този човек са типични за левите интелектуалци от неговото поколение. Протеже на Хабермас, той е пораснал през 60-те и е достатъчно възрастен, за да помни опита за атентат срещу еврейския общностен център в Западен Берлин през 1969 г., както и участието на радикалната германска левица в самолетните отвличания, извършени от Народния фронт за освобождение на Палестина. За един малък, но влиятелен кръг от германската левица, известен като „анти-Deutsch“, Германия може да убие нациста, криещ се във всяка германска душа, единствено чрез възприемане на един вид боен ционизъм. Приятелят ми ненавижда Нетаняху и всичко, което той представлява, но във всяко пропалестинско скандиране той чува ехо от тероризма на „Червените бригади“ и зад него – Хитлерюгенд. Това оставя само малко или никакво пространство за палестинците в Германия да изразят гнева си срещу разрушението на Газа – а те са най-голямата палестинска диаспора в Европа.

„Неспособността на германците да се ориентират във войната на Израел срещу Газа произтича от патология“ – казва ми един член на академичните среди, който е германец по майчина линия и палестинец по бащина. С това той иска да каже, че германската обсебеност от евреите е толкова всепоглъщаща, че палестинците като него самия са превърнати в невидими – или, още по-лошо, възприемани като непреодолима заплаха за германо-еврейското помирение. Неспособен да намери сигурна работа в Германия, той е прекарал по-голямата част от последното десетилетие, преподавайки в чужбина, най-вече в арабския свят, където го смятат за това, което у дома никога не е успял да бъде: германец.

Множество художници и интелектуалци – нерядко леви евреи – са друг обект на германските тревоги около антисемитизма. Вече преставам да броя хората, които съм срещал и които са загубили финансиране или работа, или не са били наемани, защото са били видени на демонстрация или са подписали петиция в подкрепа на Палестина и така са били счетени за нарушители на свещения Staatsräson. Няколко учени, с които разговарях, вече общуват в Signal, за да си осигурят сигурност, и се събират по домовете си, а не в университетите, където публичните събития за Палестина практически са забранени.

Един-единствен туит на Фолкер Бек, политик от Зелената партия и днес кръстоносец срещу антисемитизма (или по-точно срещу антиционизма), изглежда е достатъчен, за да бъде отменено дадено събитие. Когато израелският архитект Еял Вайцман, директор на Forensic Architecture, и Франческа Албанезе, специален докладчик на ООН за Палестина, пристигат в Берлин през февруари, за да говорят във „Фрайе Университат“, Бек избухва срещу тях в X, и лекцията им бързо е преместена извън кампуса. Публиката на пренареденото събитие е, според германските стандарти, необичайно смесена: млади хора от различни етноси, мнозина носещи кефии. В дискусията някои споделят, че са били „травматизирани“ от жестокостта на реториката срещу тях – и от насилието на полицията, която често пребива протестиращи на пропалестински демонстрации в Кройцберг и Нойкьолн, квартали с големи мюсюлмански общности. Извън залата полицията чака в автомобилите си, сякаш очаква бунт.

Един от начините несъгласието по палестинския въпрос да бъде изразено е чрез графити. Една сутрин, докато се разхождам из Кройцберг, виждам необичайна препоръка от графити артист: „Прочетете Еврейският парадокс на Наум Голдман.“ В тази книга, публикувана през 1978 г., Голдман – ционистки лидер с хетеродоксални убеждения – предупреждава срещу „обожествяването на държавата“ от страна на ционизма. Това му спечелва гнева на поддръжниците на Израел, които са особено ядосани, че цитира Давид Бен-Гурион да казва:

Защо арабите би трябвало да сключват мир? Ако бях арабски лидер, никога не бих приел условията на Израел. Това е естествено: ние сме им отнели страната. Разбира се, Бог ни я е обещал, но какво значение има това за тях? Нашият Бог не е техният.
Ние идваме от Израел, това е вярно, но преди две хиляди години – какво ги интересува тях това? Имало е антисемитизъм, нацисти, Хитлер, Аушвиц – но тяхна ли е вината? Те виждат само едно: ние дойдохме тук и откраднахме тяхната страна. Защо би трябвало да го приемат?

Истинността на този цитат е оспорвана, но други израелски лидери са казвали подобни неща.

„Не мога да ви кажа колко германци познавам, които са ходили в Израел и са се снимали с кипа“ – казва ми една дама, която живее в Берлин от няколко години. „Все едно искат да се почувстват като жертви, докато в същото време се чувстват по-висши. Защитата на израелската държава е един от основополагащите принципи на издателския гигант Axel Springer!“ – една от най-големите медийни компании в света. „Но с кампанията за изтощаване чрез глад – продължава тя – започвате да виждате пукнатини – дори на германците им става трудно да я защитават.“

Един германски историк, когото познавам, ми говори за ролята на Централния съвет на евреите в Германия, който настоява, че по своята същност антиционизмът е антисемитизъм. Той разказва, че когато историкът Уфа Йенсен от Техническия университет в Берлин подкрепил приемането на Йерусалимската дефиниция за антисемитизъм, а не тази на IHRA, ръководителят на Централния съвет на евреите в Германия го обвинил, че „разстила червения килим за леви екстремисти и симпатизанти на Хамас“.

След събитие в Хумболтовия университет млад журналист от TAZ, ляв вестник, ме пита какво би мислил Франц Фанон за 7 октомври. Отговарям, че независимо дали би оправдал убийството на цивилни, той би разбрал гнева и отчаянието, довели до атаката; посочвам също неговото наблюдение, че колониалното потисничество често придобива „аура на автентичен геноцид“, като Газа е учебникарски пример за това как отмъщението се превръща в унищожение. Щом само се спомене палестинския въпрос, в залата се разстила почти осезаемо мълчание.

В началото на май египетската журналистка Мона Ел-Нагар изнася зловеща лекция в Американската академия за своя филм за двама палестинци, бягащи от разрушението на Газа. В края на изложението ѝ отново настава почти пълна тишина. Режисьорът Фолкер Шльондорф става да говори, защото „все някой трябва да зададе въпрос“. После Ел-Наггар е запитана дали се страхува, че омразата, породена от войната, ще накара младите хора в Газа да се присъединят към „Ислямска държава“. Няма никакво споменаване на омразата, която е позволила на израелците масово да избиват палестинци и да празнуват разрушението в публикации в Instagram.

Стипендиант от Академията пита Ел-Нагар защо е избрала за свои герои толкова привлекателни, добре свързани палестинци („малки Мони“ – така по-късно ми ги описва). Искала ли е героите ѝ да бъдат „разпознаваеми“ за западната публика? Дори и да е било така, кой би я винил? Ане Франк не е била типична за жертвите на Шоа, повечето от които са бедни източноевропейски евреи, широко възприемани като „чужди“ и изостанали – вътрешните „други“ на Запада.

Емилия Ройг, френска политоложка, базирана в Берлин, която е станала звезда в социалните медии със своите книги и постове за раса и интерсекционалност, ме интервюира за Фанон в галерия на Морицплац. Нейните предци са нещо като микрокосмос на френската колониална история: френски заселници в Алжир, включително и терористи от OAS; алжирски евреи, станали французи в края на XIX век след декрета Кремьо; чернокожи от Мартиника; бели от метрополията. Тя пристига с дребно кученце. „Не може да бъде оставяно само“ – казва тя; то ръмжи, когато се опитвам да го погаля. Скоро става ясно, че не е дошла само с кучето си, а и с малка армия поддръжници, които щракат шумно с пръсти след всяко нейно изказване. „Ще си навлека неприятности, че казвам това в Германия“ – заявява тя, преди да опише Холокоста като нищо повече от европейско колониално насилие, упражнено върху други европейци – симптом на „бумеранга“, за който говори Еме Сезер в Реч върху колониализма. Отговарям, че нито Сезер, нито Фанон са омаловажавали ужаса на нацисткия геноцид.

Последният въпрос идва от млад чернокож германец, който пита какво би казал Фанон за възхода на авторитарните правителства в постколониалния свят и за провала на насилието, избрано от него като лек, да донесе по-освободителни резултати. Отговарям, че Фанон болезнено осъзнава, че революциите, които е подкрепял, може да доведат до репресивно управление от „национална буржоазия“, но тъй като умира през 1961 г., не можем да намерим отговор на тази дилема в неговите писания. Още повече, че Фанон, който е искал от творчеството си „винаги да ме прави човек, който поставя въпроси“, би бил объркан, че някои читатели, повече от половин век след смъртта му, възприемат текстовете му като свещени писания. Той вярва в „скока на изобретението“ като израз на човешка свобода.

Нашата задача като читатели, предлагам, е да останем верни на неговия питащ, радикален дух, дори когато отиваме отвъд Фанон. „Отвъд, но към какво?“ – извиква жена от публиката. Още щракания с пръсти. По-късно ми казват, че привържениците на Ройг са дошли на събитието, за да ме освиркат, защото, като не аплодирам „Потопа на Ал-Акса“, съм се опитвал да „реабилитирам ционизма“.

На събитие в Потсдам няколко дни по-късно ме питат какво би казал Фанон за света такъв, какъвто е днес. Отговарям, че мога да си представя как би бил ужасен от разрушението на Газа от Израел, от преследването на бежанци и от бруталните ресурсни войни в Конго. Журналист от TAZ, обобщавайки разговора, пише:

Отговорът на Адам Шац е изцяло по-цветист, като – типично за това обкръжение – казва, че днес Фанон би бил на страната на „палестинците“. Поне споменава империалистическата експлоатация на природните ресурси в Конго от страна на Китай, но мълчи за войната в Судан! За съжаление, нищо не се казва за руското войнствено колониализиране в Украйна. Ако срамът е революционно чувство, както апострофира Карл Маркс, то човек би могъл да изпита срам.

Изследователка от Близкия изток, работеща в Берлин, ми разказва за разговор, който е имала със своя германска ръководителка след 7 октомври. (Ръководството на нейния университет незабавно обявява абсолютна солидарност с Израел и преданост към сигурността на еврейските си студенти, в съответствие със Staatsräson.) Тя току-що се е върнала от пътуване до Бейрут и казва на ръководителката си, че ѝ е трудно да бъде арабка в Германия, където има толкова малко разбиране, камо ли съчувствие, за палестинската участ. „Мога да си представя, че всичко това ви се струва много различно заради различните ни позиционалности“ – отвръща строго ръководителката. „Но аз разглеждам Хамас като терористична организация.“ „Беше сюрреално“ – казва изследователката. Ръководителката „ми говореше така, сякаш е сигурна, че съм подкрепила онова, което се случи на 7 октомври“. Осемнадесет месеца по-късно ръководителката признава, че „нещата в Газа започват да изглеждат като геноцид“.

През целия ми престой в Берлин често чувам от германци, които тихо критикуват Израел, че в Staatsräson са започнали да се появяват „пукнатини“. Тези пукнатини понякога придобиват обезпокоителни форми, особено като един вид облекчение от това, че най-после се отървават от бремето на паметта за Холокоста – сякаш Палестина е покана най-сетне да бъде погребан Холокостът, вместо неговите уроци да се приложат към унищожението на Газа.

Жена, която познавам, ми казва, че нейна приятелка, американска еврейка, скъсала с германския си приятел, след като той ѝ заявил, че Холокостът му е твърде болезнен, за да се занимава с него, и затова не го прави. Когато тя предложила да посетят място за възпоменание на Холокоста в Берлин, той започнал да говори за Газа, ядосано ѝ казал, че вече не подкрепя израелската война и че повечето германци са съгласни с него. Когато тя го предизвикала да говори за отказа му да се занимава с трудни теми като Холокоста, той избухнал в сълзи и избягал.

В средата на май, точно когато престоят ми наближаваше края си, New York Times съобщи, че дори израелските генерали вече признават, че Газа е „на ръба на гладна смърт“. Тонът на германското правителство също започна да се променя. Канцлерът Мерц, християндемократ и твърдолинеен по въпроса за Израел, каза, че продължаващите въздушни удари срещу Газа вече са „неразбираеми“; външният министър Йохан Вадефул каза, че Германия вече не трябва да изнася оръжия, използвани за нарушаване на хуманитарното право в Газа, и описа страданията на палестинците като „непоносими“. Феликс Клайн, комисар по антисемитизма, заяви, че да оставяш хората в Газа да гладуват и умишлено да влошаваш хуманитарната ситуация там няма нищо общо със защитата на правото на Израел да съществува, и призова за дебат относно Staatsräson.

На 8 август, два месеца след като напуснах Берлин, Мерц обяви, че германското правителство спира износа на „военно оборудване, което може да бъде използвано в Ивицата Газа“. Между 7 октомври 2023 г. и 13 май тази година, според Reuters, Германия е издала лицензи за износ на военно оборудване на стойност 485 милиона евро. Ще остане ли някой в Газа, който да се възползва от предполагаемия обрат на вълната?

^[1] Фразата „Enjoy Jewlicious babka“ е каламбур, който съчетава думите „Jewish“ (еврейски) и „delicious“ (вкусен), за да означи нещо едновременно еврейско и вкусно. Тя играе и с името на сладкия плетен козунак „бабка“, с еврейски източноевропейски произход. Каламбурът обаче може да прозвучи лекомислено или неловко, тъй като смесва етническа идентичност с комерсиален лозунг.

Източник

Адам Шац е американският кореспондент на London Review of Books и редовен сътрудник на The New York Times Magazine, The New York Review of Books, The New Yorker и други издания.