От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 02 Fannon

 

Повече от петдесет години по-късно Зора Дриф все още вижда пред очите си млечния бар в Алжир на 30 септември 1956 г. Тя си спомня, че той е бил бял и блестящ, залят от смях, млади гласове, „летни цветове, мирис на сладкиши и дори далечно чуруликане на птици“. Дриф, по онова време добре облечена студентка по право в стилна лавандулова рокля, си поръчала сладолед „Праскова-Мелба“ и притиснала плажната си чанта до плота. Платила, дала бакшиш и си тръгнала без чантата си. Скоро след това бомбата в нея се взриви.

Поглеждайки назад, Дриф не изпитва никакво съжаление за тримата загинали и за дванайсетте – включително деца – които са загубили крайници от нейната бомба, както и от втората, която избухва в друго кафене минути по-късно. Според нея европейските посетители на кафенето не са били цивилни, а колонизатори. Тяхното „нападателно безгрижно отношение“ болезнено контрастира с това на осемдесетте хиляди мюсюлмани, включително и нея самата, затворени с бодлива тел и контролно-пропускателни пунктове в това, което тя описва като „затвор на открито“ в алжирската Касба. Месец преди това европейски заселници са взривили жилищна сграда в Касба, убивайки седемдесет души.

От близо две години алжирците водят война за независимост, а французите отвръщат на удара с ожесточени действия, включително с широко разпространени изтезания и безразборни убийства. Бомбените атентати от 30 септември отбелязват това, което Дриф нарича „повратна точка“, пренасяйки войната „в сърцето на вражеските квартали“. Но дори комунистът, който е изградил лабораторията за експлозиви на бунтовниците, се е възпротивил срещу взривове на многолюдни обществени места. Философът Албер Камю, французин, роден в Алжир, симпатизира на алжирците, но вече не може да ги подкрепя. Отбелязва, че атаките им могат да убият майка му: „Ако това е справедливост, тогава предпочитам майка си.“

Почти единственият френски писател, който защитава атентатите, е психиатърът Франц Фанон, който ръководи болница близо до Алжир. Според него нападенията срещу цивилни граждани са „логично следствие“ от „систематичното обезлюдяване“ на алжирците от страна на Франция. Фанон вече е оказвал тайна помощ на бунтовниците, но малко след бомбардировката на Milk Bar подава оставка и се присъединява към тях. Властите нахлуват в болницата му, убиват един от колегите му и хвърлят пребитото тяло на друг в свинарника, за да го изядат прасетата. (Този човек едва оцелява.)

Фанон не отстъпва. Биографът му Дейвид Мейси пише, че той се превръща в „най-известния говорител“ на Третия свят и твърд защитник на антиколониалното насилие. „Всеки французин в Алжир в момента е вражески войник“, настоява Фанон. Убийството на французи е не само тактически необходимо и морално оправдано, но и терапевтично. Според него насилието е „очистителна сила“ („la violence désintoxique“), която „избавя колонизираните от комплекса им за малоценност“.

Small Ad GF 1

Може би то дори може да предизвика подобен импулс и у колонизаторите. Месец след бомбардировката в Милк бар Франция се присъединява към Великобритания и Израел в инвазията в Египет. Целта е да се обърне национализацията на Суецкия канал от страна на Египет, но също така, пише Фанон, „да се нанесе удар по алжирската революция“, като се има предвид подкрепата на Египет за бунтовниците. Така или иначе, това е провал. Съединените щати принуждават нашествениците да се оттеглят – съкрушително унижение за някогашната всевластна Британска империя. Британският министър-председател Антъни Идън, който и без това е изнервен и взема амфетамини, получава нервен срив.

Идън бяга в Ямайка, по-спокойно кътче от империята, където може да се пече на слънце, да плува и да гребе с гумена лодка около рифа. „Не мисля, че някъде другаде има място, което би могло да ми даде почивката, която трябваше да имам“, пише Идън на домакина си. Този домакин, писателят Иън Флеминг, също познава възстановителната сила на Ямайка. Именно в имението си там, Goldeneye, той пише всичките си романи за Джеймс Бонд.

Точно както Алжир осветява Фанон, Суец осветява Флеминг. Първите му четири книги за Бонд не се продават впечатляващо и Флеминг обмисля да убие героя си. Но заглавията на вестниците привличат вниманието към героя на Флеминг, който се сравнява положително с нервната развалина на именития му гост. Това е човек, който, изправен пред имперския колапс на Великобритания, не се е уплашил, а се втурва по света с вечерно сако и пистолет. Падението на Идън е възходът на Бонд, а Флеминг се превръща в знаменитост – „най-старият Бийтъл“, както по-късно го нарича раздразнената му съпруга Ан.

Славата на Флеминг не е помръкнала, до голяма степен благодарение на двадесет и седемте филма за Джеймс Бонд. Фанон също продължава да живее, като основна част от учебната програма на колежите и рафта с книги на бунтаря. Днес те са вероятно най-устойчивите автори на тема деколонизация – Фанон за, а Флеминг против.

Двамата никога не са се срещали и биха се намразили. И все пак, както разкриват нови важни биографии, те са имали много общо помежду си. Клиниката на бунтаря на Адам Шац (Farrar, Straus & Giroux) и Иън Флеминг на Никълъс Шекспир (наскоро публикувана във Великобритания и предстояща в САЩ) представят двама автори, свързани с Карибите, които се забъркват в шпионаж. Те виждат края на империята като разтърсващо психологическо събитие. И двамата смятат, че лечението на раните ще изисква насилие.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това, че Иън Флеминг изобщо е мислил за деколонизацията, е изненадващо. Като тапа от шампанско, поклащаща се в морето на живота, той първоначално не изглежда обременен от дълбокомислие. Дядото на Флеминг е бил богат финансист – Шекспир го сравнява с Логан Рой от „Наследство“ на HBO – и писателят е страдал от симптомите на прекомерния консумеризъм. „Всички смятаха, че той е просто един богат, доста отегчен, доста дистанциран млад мъж“, спомня си един съвременник. Изящните вещи и безгрижните жени лесно падат в протегнатите ръце на Флеминг.

Може би твърде лесно. Флеминг, роден през 1908 г., преминава през Итън и Кралския военен колеж, бастиони на британския елит, без да получи диплома. Изглежда далеч по-малко впечатляващ от баща си Вал, загинал геройски в Първата световна война, или от по-големия си брат Питър, талантлив писател. Майка му изпраща безцелния младеж в хижа в австрийските Алпи, която служи като комбинация от университет и санаториум.

Преподавателите на Флеминг там, Ернан Форбс Денис и Филис Ботъм, са почитатели на Алфред Адлер, виенския психотерапевт. Адлер е създал термина „комплекс за малоценност“ и е придавал голямо значение на реда на раждане. Иън, засенчен от брат си, изглежда като пример от учебник. Денис и Ботъм го третират като лабораторен обект за адлерианска терапия, а Адлер им помага отдалеч. Без тази намеса, смята психиатърът му, Флеминг щеше да се превърне в психопат. Благодарение на нея той все още е хищник, но начетен и стабилен. (Флеминг с благодарност вмъква препратка към Адлер в един от романите за Бонд.)

След като не успява да се справи с изпита за дипломатическа служба, Флеминг се опитва да се занимава с журналистика, а след това с финанси (по думите на негов приятел той е „сред най-лошите борсови посредници в света“). Нищо в тези начинания не подсказва за военно величие, но през 1939 г. директорът на британското военноморско разузнаване Джон Хенри Годфри предлага на Флеминг да стане негов асистент. Този странен избор, обяснява Шекспир, има адлериански основания. Годфри също има по-способен голям брат и негодуванието му срещу тази „тирания“, както я нарича той, го е привлякло към недостатъчно квалифицирания Флеминг.

Обикновено за разузнавателната дейност на Флеминг се казва, че той е бил недодялан човек – „микроскопично, но енергично зъбче в колелото“, както го нарича писателят Саймън Уиндър – който превръща сънищата си в шпионски романи. Но Шекспир представя доказателства за централната роля на Флеминг. „Споделях всички тайни с него – обяснява Годфри, – за да може, ако Годфри бъде „нокаутиран“, неговият подчинен да се намеси. Един от офицерите смята, че именно Флеминг, а не Годфри, ефективно е ръководил военноморското разузнаване през по-голямата част от Втората световна война. Ако Флеминг не е бил Бонд, то е имал известна прилика с шефа на Бонд, майсторът на шпионажа М.

Най-поразителното твърдение на Шекспир е, че Флеминг е помогнал за създаването на Службата за стратегически услуги на САЩ, предшественик на Централното разузнавателно управление. Когато започва войната, разузнавателните способности на САЩ са слаби, затова Великобритания изпраща Флеминг. Той остава два месеца в Джорджтаун, като често се среща с Уилям Дж. Донован, бъдещия директор на O.S.S.[1], очертава британската система и прави предложения. Всъщност Флеминг твърди, че заедно с Донован е написал първоначалния устав на O.S.S.

Войната отвежда Флеминг и на Карибите. Когато тя свършва, той заявява, че „просто ще живее в Ямайка и ще се наслаждава“. Флеминг си купува имение на брега на морето (Goldeneye), наема слуги (те се обръщат към него с „Командире“) и си взема любовница („черната съпруга на Иън“, както я нарича Ан, въпреки че тя не е нито едно от двете). Той остава там всяка зима, наслаждавайки се на „безграничното пиене“ и „безкрайните пури, свити на ямайски бедра“.

„Дали тези книги щяха да се родят, ако не живеех в разкошния вакуум на ямайската ваканция?“ пише по-късно Флеминг. „Съмнявам се.“ Той сънува Бонд, докато плува в Goldeneye през 1952 г., и пише книгите за Бонд там, по една на зима. Четири от четиринадесетте са с ямайска обстановка, а други две изпращат Бонд в близките Насау и Маями. В първия роман, Казино Роял, Бонд пристига в едноименното френско казино, представяйки се за „ямайски плантатор“, и оглежда обстановката със западноиндийски очи: ръцете на картоиграча са „два розови рака“, байцът на масата е „зелена лагуна“, а врагът на Бонд, Ле Шифр, го наблюдава „като октопод изпод скала“.

Въпреки карибските си връзки Флеминг остава, ако използваме израза на Фанон, „запечатан в своята белота“. Романите му изобилстват от скандални стереотипи: Чернокожите са „маймуни“, корейците са „по-ниски от маймуните“, а японците са едва цивилизован „отделен човешки вид“. Мисълта, че такива хора ще излязат напред в света е тревожна за Флеминг. Великите сили ще „пожънат гигантска вихрушка, ако освободят – кавички, кавички – колониалните народи“, предупреждава един от съюзниците на Бонд. „Дайте им хиляда години, да. Но дайте им десет, не. Само ще им отнемете лъковете и ще им дадете картечници“.

Това е страх, който изпълва романите на Флеминг. Свръхзлодеи със сложни нюанси заплашват света откъм откъснати пространства: острови, големи кораби, тайни крепости, нови независими държави. „Мистър Бонд, силата е суверенитет“, обяснява Доктор Но, полукитайски престъпник със собствен карибски остров. На Бонд се пада задачата да върне острова на Но под британско управление.

Това е империалистически искейпизъм [бягство от реалността] и колкото повече територии губи Великобритания, толкова повече растат продажбите на Флеминг. Но на фона на успеха той се бори да остане оптимист. В последния роман за Бонд, Мъжът със златния пистолет (1965 г.), написан след обявяването на независимостта на Ямайка, злодеите намекват за предстоящо „голямо черно въстание“, за чието предотвратяване Бонд не прави нищо,. Той убива един растафарианец[2] („миришеше доста ужасно“) и принуждава няколко ямайски жени да танцуват голи. И все пак завършва книгата в болница, където се възстановява от отрова и, подобно на Идън, от „остро нервно изтощение“.

По всичко личи, че именно усърдният Франц Фанон, а не разпуснатият Иън Флеминг, би трябвало да премине лесно през отворените врати на живота. Фанон е следвал правилата усърдно. Мартиника [родното му място] беше ли френска? Тогава и той е бил такъв. „Аз съм французин“ са първите думи, които Фанон е можел да напише, а френският му е бил изящен. Той имал както африкански, така и европейски предци (оттам и името Франц, очевидно намек за германското му наследство), но когато гледал „Тарзан“, той се идентифицирал с Тарзан, а не с африканците.

По време на Втората световна война Франция капитулира, но Франц е непоколебим; през 1943 г., на седемнадесет години, той бяга от Мартиника и предприема тайно и коварно пътуване по море до Доминика, за да се присъедини към Свободните френски сили на Шарл дьо Гол. Сражавайки се с тях в Европа, той печели медал и получава рана от шрапнел. Още по-тежък удар обаче е нанесен на психиката му. За пръв път той вижда презрението, с което европейците, на които е помогнал да се освободят, гледат на него, чернокожия, като на човек с черни очи. „Беше разкъсан, измъчван от съмнения“, спомня си брат му Жоби.

След войната Фанон се завръща в Европа, по-сериозен, но по-малко контролиран. Написва три абсурдистки пиеси, които вибрират с разочароващ смисъл. („Искам да изпръскам това бременното небе с главозамайващо действие!“ – обявява един от героите). След кратък опит в зъболечението („Ще ви науча да захапвате млечните жлези на живота“, заявява друг герой), Фанон се насочва към психиатрията („Фрагментирам хипотенузата, която удвоява Света“ – това звучи по-добре на френски).

Той обаче не спира да пише драми. Теоретичните му текстове описват социалните типове – западноиндийският индианец, колонизаторът, колонизираният интелектуалец – сякаш са герои в пиеса. Фанон смята, че „индивидуалната психология“ на Алфред Адлер не е достатъчна за колонизираните, защото в условията на империализъм цели популации могат да станат невротични, а колонизаторите играят ролята на по-големия брат на Адлер. Поглеждайки назад към франкофилското си възпитание в Мартиника, Фанон разпознава комплекса за малоценност, предизвикан от империята.

Когато през 1953 г. поема поста в Алжир, той вижда и още по-лошо. За разлика от Мартиника, Алжир наскоро е бил белязан от насилие, най-вече през 1945 г., когато след сблъсък с националисти французите избиват хиляди алжирци. През 1954 г. националистите започват освободителна война. Сред пациентите на Фанон са самотен оцелял от клане, полицейски мъчител и двама мюсюлмански младежи, които са убили свой европейски приятел.

Индивидуалните травми могат да се лекуват клинично, но какво да кажем за обществените? Фанон вярва, че актът на противопоставяне на империята може да излекува алжирските неврози. „Колонизираният човек се освобождава чрез насилие“, пише Фанон. Шац, който иска да представи приемлива версия на своя обект, бърза да добави, че за Фанон отмъщението е само стъпало по стълбата на освобождението. И все пак това е решаващо стъпало. Както настоява Фанон, това, от което се нуждаят колонизираните, не са отстъпки, предоставени от господаря, а „буквално смъртта на този господар“.

Изкушаващо е да чуем това като глас на потиснатите, които най-накрая са свободни да изричат сурови истини. Но Фанон е бил в неудобно положение спрямо тези истини. Първата му книга, Черна кожа, бели маски (1952), критикува чернокожите мъже, които желаят бели жени, но основните партньори на Фанон са бели. Втората му книга, Умиращият колониализъм (1959 г.), е поглед отвътре към алжирския национализъм от страна на външен човек, който не говори нито арабски, нито берберски. Третият му труд, Прокълнатите на земята (1961 г.), призовава местните жители да нападат заселници, въпреки че в Алжир самият Фанон най-добре се класифицира като заселник. Шац описва екстремизма на Фанон като „ревност на новопокръстен“ – както Фанон говори по-добре френски от французите, така и като революционер той става „по-алжирец от алжирците“.

Фанон обмисля да вземе оръжие. Вместо това помага на Фронта за национално освобождение (ФНО), като тайно лекува бунтовниците в психиатричната си болница. След като властите разбират за дейността му, се премества в съседен Тунис, където продължава да лекува бойци и да пише. Шац обяснява, че Фанон никога не е бил начело на революцията, но е бил достатъчно важен, за да се нуждае от бодигард, псевдоним и фалшив паспорт. Основната му задача е била пропагандата: да обяснява ФНО на външни хора. Ако това изисква да се изчистят фактите – както например в случая, когато ФНО избива стотици алжирци, свързани със съперническа националистическа група – Фанон е готов с метлата. Революционерите никога не биха могли да извършат такива престъпления, настоява той; това трябва да са французите.

Тайни самоличности, истории за прикритие, хитри уловки: има моменти, в които животът на Фанон прилича на този на Бонд. През 1959 г., когато посещава Рим, за да се лекува, колата, предназначена да го вземе, избухва. Шац предполага, че това е дело на френски терористи. Притеснен от ново покушение, Фанон тихо сменя болничната си стая. Малко след това в първоначалната му стая нахлува въоръжен мъж.

През следващата година Фанон се присъединява към командос под прикритие, за да установи маршрут през Сахара към Алжир. Той се надява, че откриването на „велики линии“ между независимите държави на юг от Сахара и все още несвободния Алжир ще му позволи да пренася контрабандно оръжия и да прекарва армии през огромната пустиня – „да хвърли континента срещу последните крепостни стени на колониалната власт“.

Филмите за Джеймс Бонд изобилстват от сложни устройства, щедро осигурявани от колегата на Бонд – Кю. Романите обаче са нискотехнологични и споменават Кю само бегло. Вместо това Бонд разчита на помощта на сър Джеймс Молони, „най-великият невролог в Англия“. Услугите на Молони се налагат многократно, защото Бонд е объркан. Той сънува кошмари, разклаща се при стрес, страда от „психоневроза“, нуждае се от електроконвулсивна терапия и презира собственото си отражение.

Флеминг има свои собствени болести. Той пише за своята „постоянна депресия“, когато съзерцава „фантастично бързото свиване на нашето влияние, търговско и културно, върху половината от земното кълбо“. В романите личните проблеми на Бонд и политическите проблеми на Великобритания са свързани. Те се разрешават само когато Бонд, с правото си да убива, се раздвижва, за да унищожи враговете на империята. Това е Фанон в обратна посока: кръвопролитието като балсам не за колонизирания, а за колонизатора.

Трябва да се каже, че тази отдаденост на кръвопролитието е необичайна за епохата. В повечето случаи европейските лидери, изправени пред надигащия се национализъм, отстъпват, преди да стигнат до бойното поле. Като цяло националистите също са предпазливи по отношение на използването на сила. „Ние избрахме само едно оръжие за нашата борба и това оръжие е ненасилието“, обяснява Патрис Лумумба, един от водещите лидери на деколонизираща се Африка.

Алжир е особен случай. В него има един милион бели заселници, които до голяма степен са твърдо решени да запазят Алжир френски. Някои от тях дори се опитват да убият президента на Франция дьо Гол, след като той се показва благосклонен към алжирската независимост. В други африкански държави с европейски заселници, като Южна Африка, Южна Родезия, Кения и Мозамбик, също се наблюдава висока степен на насилие. (Сега Мозамбик има АК-47 на знамето си.) Въпреки това войната не е норма. В периода между Втората световна война и независимостта на Алжир през 1962 г. двадесет и осем африкански колонии стават свободни, но само в четири от тях се водят антиколониални борби в някакъв мащаб – и нито една от тях не се доближава до тази в Алжир. Лумумба получава властта в бившето Белгийско Конго чрез избори, а не чрез насилие.

За Фанон мирното освобождение е рай за глупаците. В един показателен пасаж от Черна кожа, бели маски той описва френските Кариби, където робството е отменено, а правата са разширени с френски декрет, като „непоносими“. Предпочита Съединените щати, където „негърът се бори и бива бит“. На това „бойно поле, чиито четири ъгъла са белязани от десетки негри, обесени за тестисите“, Фанон си представя един „величествен“ паметник. На върха му най-накрая се изправят „бял и черен мъж, хванати ръка за ръка“.

Тези кървави видения се превръщат в реалност за Фанон в Алжир. Френските разпитващи там редовно използват мъчения; войници са прилагали електрически шокове към вагината на една от колежките на Зора Дриф и са изнасилили друга с бирена бутилка. Когато френските интелектуалци изразяват ужас, Фанон извърта очи. Не виждат ли, че цялата им империя е изградена върху такива действия? Изтезанията поне изясняват нещата. „С гръб към стената, с нож на гърлото или по-точно с електрод на гениталиите, колонизираният субект е длъжен да спре да разказва истории“, пише Фанон. В такива моменти „колонизираният субект открива реалността“.

В Казино Роял Бонд се сблъсква с реалността, когато Льо Шифр го залавя и садистично разпитва, обработвайки оголените му тестиси. Бонд се страхува да навлезе в „сексуален здрач“, в който ще изпитва удоволствие и ще развие „мазохистично увлечение“ към своя мъчител. (Бичуването е важен елемент от сексуалната диета на самия Флеминг.) Но след едно препъване в релативизма – може би комунизмът не е толкова лош – Бонд се оправя. Мъчението на неговите „чувствителни части“, както и едно романтично предателство, укрепват решимостта му и той посвещава живота си на лов на враговете на Великобритания.

Това е пряко насилие: не безличността на атентата в кафенето, а интимността на стаята за разпити. И, както подсказват тестисите, то е основно мъжко. Флеминг пише ужасен роман за Бонд от женска гледна точка (Шпионинът, който ме обичаше), а Фанон обсъжда мюсюлманките, които проникват в пространството на заселниците (макар че подценява значението им, както показва биографът му Мейси). И все пак, в повечето случаи главните им герои са мъже, а жените понякога служат като реквизит в психологическите пътувания на мъжете. „Когато неспокойните ми ръце галят тези бели гърди“, пише Фанон, „те докосват бялата цивилизация“. Със сигурност Бонд е познавал това чувство.

И двамата автори пренасочват насилието към своите партньори: Фанон публично удря жена си, а Флеминг практикува садомазохизъм. И двамата са виждали жените като съучастници. „Както има лица, които искат да бъдат удряни“, питаше Фанон, „не може ли да се говори за жени, които просто искат да бъдат изнасилвани?“ Може, и Флеминг често го прави. „Всички жени обичат полуизнасилванията“, обяснява единствената му разказвачка. „Те обичат да бъдат вземани.“ След като Бонд убива Доктор Но, неговата тъмнокожа (но бяла) ямайска спътница се хвърля към него, искайки „робско време“. Такива пасажи са объркващи, но не са грешни изстрели. Изнасилване, мъчения, подчинение – това е империята, почервена, със зъби и нокти.

Фанон смята, че всичко това води към „великата разправа“. И все пак крахът на европейските империи не означава само възход на национализма в Третия свят, но и възход на Съединените щати. И нито един от двамата автори не знае какво да прави с това.

За човек, обсебен от империята, Фанон има изненадващо малко какво да каже за най-голямата световна сила. Според него Съединените щати са „страна на линчуващите“, но също така и потенциален съюзник – той изтъква „решителната и непримирима“ опозиция на Джон Кенеди срещу френския колониализъм. Откритостта на Фанон към американската власт може да помогне да се обясни катастрофалният му съюз с подкрепяния от C.I.A. анголски лидер Холден Роберто, който се бори както с колонизаторите, така и с анголските левичари. Шац разкрива, че Роберто е информирал Фанон за таен заговор срещу Лумумба (имало е няколко, включително един, в който е участвал убиец на ЦРУ). Роберто смята Лумумба за „марионетка в ръцете на международния комунизъм“ и вярва, че „трябва да потече кръв“. Когато през януари 1961 г. враговете на Лумумба го убиват и разчленяват, Фанон обвинява себе си.

Фанон се е надявал да умре в битка, но вместо това се разболява от левкемия. Отпътува за Москва, за да се лекува, но без успех. Болен, той диктува най-страстната си и важна книга – Прокълнатите на земята. След това, приемайки помощта на C.I.A., се премества със семейството си в Бетезда, Мериленд, за да се лекува (Роберто го посещава в болницата там). Фанон умира през декември 1961 г. на тридесет и шест годишна възраст; американските военновъздушни сили пренасят тялото му обратно в Африка.

Флеминг също попада в разширяващия се водовъртеж на Съединените щати. След Суец книгите му се продават добре, но едва след като Джон Ф. Кенеди се изявява като фен на Флеминг през 1961 г., „гюлето се спуква“, както се изразява агентът на Флеминг в Ню Йорк. Продажбите в САЩ се увеличават главоломно, а след това и филмите. Първият, „Д-р Но“, стартира във Великобритания през октомври 1962 г., две седмици преди Кубинската ракетна криза. Когато свободният свят е застрашен от ядрени оръжия на един карибски остров, животът сякаш имитира Бонд, а бондманията се разраства още повече.

Флеминг се забавлява, но гледа на Съединените щати – „Елдоларадо“, както ги нарича – с недоумение. Приятният офицер от ЦРУ в романите, Феликс Лейтър, изглежда съществува само за да бъде намален: той се пръска от пари и топли чувства, но постоянно се подчинява на Бонд и скоро бива ужасно осакатен. В три от книгите Флеминг вмъква и препратки към реално съществуващия директор на ЦРУ Алън Дълес, известен почитател на Бонд. И все пак този проблясък на реалността само подчертава колко много от Бонд – резервоарите с акули, красноречивите злодеи, безкрайните жени – е утешителна фантазия. Може би най-голямата утеха е идеята, че в истинската Студена война британски шпионин би бил допуснат до масата на възрастните.

В крайна сметка Флеминг не успява да се справи с ненаситния американски пазар. Животът, прекаран в откровено героични излишъци (според него бърбънът компенсира вредата от цигарите), го съсипва. „Усещам вятъра на гробаря“, казва Флеминг на племенницата си. Умира скоро след това, през август 1964 г., от сърдечен удар.

Фанон и Флеминг са си представяли края на империята, но никой от тях не е доживял да го види напълно. В Алжир деколонизацията се спира на въпроса за заселниците и осигурява точно тази „убийствена и решителна конфронтация“, на която се е надявал Фанон. И все пак дали това в крайна сметка е било терапевтично? Осемгодишната война не само убива стотици хиляди хора, но и издига на власт хора на насилието с предвидими последици. Три години след обявяването на независимостта президентът на Алжир е свален с военен преврат, а начините на война – изтезания, наблюдение, диктатура – продължават и в мирно време. Ако Фанон беше оцелял след левкемията, може би нямаше да преживее Алжир.

Месец след като изтощените французи изоставят Алжир, през 1962 г., британците, в прилив на самодоволство, позволяват на Ямайка да се освободи по мирен път. Флеминг настоява, че ямайците все още носят кралицата в сърцата си, но напоената с джин управляваща класа, към която той принадлежи, е отмита от прилива. През 1976 г. Goldeneye е купен, без да бъде видян, от Боб Марли, бардът на бунта в Третия свят, който измества Флеминг като водещ културен експорт на Ямайка. Марли обаче смята имението за твърде луксозно и го прехвърля на своя продуцент.

Това е подходящ символ. Империята не е просто гладиаторско състезание, а и сложен бизнес с валутни зони, тарифи и права на собственост. Прекратяването ѝ изисква нещо повече от постигане на катарзис. Има нещо безспорно удовлетворяващо в драматичните сцени, които Фанон и Флеминг са сътворили: искаш да видиш как злодеят бива изяден от октопод, а базата му – взривена. Но историята невинаги предлага това освобождаване. Някои неща умират не с гръм и трясък, а с хленчене.

 

Източник 

 

[1] Служба за стратегически услуги – разузнавателна служба на военното министерство на Съединените щати от 1942 до 1945 г. Бел. пр.

[2] Растафари, понякога наричано растафарианство, е авраамическа религия, която се развива в Ямайка през 30-те години на ХХ век. Изследователите на религията я класифицират като ново религиозно и социално движение. Бел. Пр.

 

Даниел Иммеруар е американски историк, професор и заместник-ръководител на катедрата по история в Северозападния университет. Книгата му „Как да се скрие една империя“) е национален бестселър, една от най-добрите книги на годината според критиката на „Ню Йорк Таймс“ и носител на наградата „Робърт Х. Ферел“.


Pin It

Прочетете още...