Войната на Русия в Украйна е свързана с много изненади. Най-голямата обаче е, че тя изобщо се случи. Миналата година Русия беше в мир и включена в сложна глобална икономика. Дали наистина би могла да прекъсне търговските си връзки – и да заплаши света с ядрена война – само за да разшири и без това огромната си територия? Въпреки многобройните предупреждения, включително от страна на самия Владимир Путин, инвазията все пак беше шокираща.
Но за журналиста Тим Маршал тя не беше шок. На първата страница на хитовата си книга от 2015 г. „Затворници на географията“ Маршал приканва читателите да се замислят върху топографията на Русия. Тя е заобиколена от пръстен от планини и ледове. Границата ѝ с Китай е защитена от планински вериги, а от Иран и Турция я отделя Кавказ. Между Русия и Западна Европа се намират Балканите, Карпатите и Алпите, които образуват още една стена. Или почти. На север от тези планини един равнинен коридор – Голямата европейска равнина – свързва Русия с добре въоръжените ѝ западни съседи чрез Украйна и Полша. По този път можете да стигнете с велосипед от Париж до Москва.
Можете да карате и танк. Маршал отбеляза как тази пролука в естествените укрепления на Русия многократно я е излагала на атаки. „Путин няма избор“, заключи Маршал: „Той трябва поне да се опита да контролира равнините на запад.“ Когато Путин направи точно това, нахлувайки в Украйна, която вече не можеше да контролира с по-тихи средства, Маршал посрещна новината с уморено разбиране, като осъди войната, но не я намери за изненадваща. Картата „осъжда“ лидерите, пише той, „давайки им по-малко възможности за избор и по-малко пространство за маневриране, отколкото бихте си помислили“.
За начина на мислене на Маршал си има название: геополитика. Въпреки че терминът често се използва свободно в смисъл на „международни отношения“, той се отнася по-точно до възгледа, че географията – планини, сухоземни връзки, водни маси – управлява световните дела. Идеите, законите и културата са интересни, твърдят геополитиците, но за да разберете истински политиката, трябва да се вгледате внимателно в картите. А когато го направите, светът се оказва състезание с нулева сума, в което всеки съсед е потенциален съперник, а успехът зависи от контрола над територии, както в настолната игра „Риск“. С циничния си поглед върху човешките мотиви геополитиката прилича на марксизма, само че вместо класовата борба тук двигател на историята е топографията.
Геополитиката прилича на марксизма и по това, че мнозина предричаха смъртта ѝ през 1990-те години, с края на Студената война. Експанзията на пазарите и появата на нови технологии обещаваха да направят географията остаряла. Кой би се интересувал от контрола над Малакския проток – или пристанището на Одеса – когато моретата са пълни с контейнеровози, а информацията се пренася от спътници? „Светът е плосък“, заяви журналистът Томас Фридман през 2005 г. Това беше подходяща метафора за глобализацията: стоки, идеи и хора, които плавно преминават през границите.
И все пак днес светът не изглежда чак толкова плосък. С разкъсването на веригите за доставки и отслабването на световната търговия теренът на планетата изглежда по-скоро скалист, отколкото безпроблемен. Неприязънта към глобализацията, изразявана от личности като Доналд Тръмп и Найджъл Фараж, нарастваше още преди пандемията, която само я засили. Броят на граничните стени, които в края на Студената война бяха около 10, сега е 74 и се увеличава, като последното десетилетие е върхът в изграждането на стени. Надеждата за глобализация след Студената война беше „заблуда“, пише политоложката Елизабет Валет, и сега сме свидетели на „ретериториализация на света“.
Изправени пред нова враждебна среда, лидерите вадят от шкафа старите стратегически ръководства. „Геополитиката се завръща, и то с подновена мощ, след ‚ваканцията от историята‘, която си взехме в т.нар. период след Студената война“, предупреди през 2017 г. съветникът по националната сигурност на САЩ Х Р Макмастър. Тази перспектива открито ръководи руското мислене, като Путин се позовава на „геополитическите реалности“, за да обясни нахлуването си в Украйна. На други места, докато вярата в отворената, основана на търговията международна система отслабва, в списъците с бестселъри напредват четящи картите учени като Маршал, Робърт Каплан, Иън Морис, Джордж Фридман и Питър Зейхан.
Когато гледаш как картографите усърдно въртят бизнес, неволно започваш да се питаш дали изобщо нещо се е променило от света на Чингиз хан през XIII в., когато стратегията е била въпрос на открити степи и планински прегради. Геополитическото мислене е безсрамно мрачно и гледа скептично на надеждите за мир, справедливост и права. Въпросът обаче е не в това дали е мрачно, а дали е правилно. Последните десетилетия ни донесоха големи технологични, интелектуални и институционални промени. Но дали все още сме, както твърди Маршал, „затворници на географията“?
В дългосрочен план ние сме създания на средата си в почти смущаваща степен, като процъфтяваме там, където обстоятелствата го позволяват, и умираме там, където не го правят. „Ако погледнете картата на границите на тектоничните плочи, които се допират една до друга, и наложите върху нея местоположението на най-големите древни цивилизации по света, ще видите удивително тясна връзка“, пише Люис Дартнел в прекрасната си книга „Произход“. Тази връзка не е случайна. Сблъсъците на плочите създават планински вериги и големи реки, които пренасят наносите им в низините, обогатявайки почвата. Древна Гърция, Египет, Персия, Асирия, долината на река Инд, Мезоамерика и Рим са се намирали в близост до ръбовете на плочите. Плодородният полумесец – богатата земеделска зона, простираща се от Египет до Иран, където за пръв път се появяват земеделието, писмеността и колелото – се намира над пресечната точка на три плочи.
Географското въздействие може да бъде впечатляващо трайно, както показват моделите на гласуване в южните части на САЩ. Дълбокият юг е силно републикански, но през него преминава дъга от демократични окръзи. Тази разединяваща се лента създава форма, „която е незабавно разпознаваема за геолога“, пише ученият Стивън Дъч. Тя съвпада с отломка от седименти отпреди десетки милиони години, отложени през горещия период креда, когато голяма част от днешните САЩ са били под вода. С течение на времето отлаганията са били компресирани в шисти, а след още повече време, след като водите са се оттеглили, те са били разкрити от ерозията. През XIX в., обяснява Холанд, плантаторите разпознават изложенията, наричани „Черния пояс“ заради богатата си тъмна почва, като идеални за отглеждане на памук. За да го събират, плантаторите докарват поробени хора, чиито потомци все още живеят в района и редовно се противопоставят на консервативните политици. Град Монтгомъри, Алабама – който се намира „по средата“ на Критския пояс, както отбелязва Дартнел – е бил и център на движението за граждански права, където Мартин Лутър Кинг младши е проповядвал, а Роза Паркс е предизвикала бойкот на автобусите.
Геополитиците, разбира се, се интересуват повече от международните войни, отколкото от местните избори. В това отношение те се връщат към Халфорд Макиндер, английски стратег, който по същество основава техния начин на мислене. В статия от 1904 г., озаглавена „Географската ос на историята“, Макиндер се взира в релефна карта на света и изказва предположението, че историята може да се разглежда като многовековна борба между номадските народи от равнините на Евразия и морските народи от крайбрежието. Великобритания и нейните колеги са процъфтявали като океански сили, но сега, когато всички жизнеспособни колонии са завзети, този път е затворен и бъдещата експанзия ще включва конфликти на сушата. Макиндер смята, че огромната равнина в „сърцето“ на Евразия ще бъде центърът на световните войни.
Макиндер не е напълно прав, но общите контури на неговите прогнози – сблъсъци за Източна Европа, отслабване на британската морска мощ, възход на сухопътните сили Германия и Русия – са достатъчно верни. Отвъд подробностите, визията на Макиндер за империалистите, които изчерпват колониите, за които да претендират, и се обръщат един срещу друг, е пророческа. Когато това се случи, предвижда той, наградата ще бъде вътрешността на Евразия. По-късно той пише: „Сърцевината предлага всички предпоставки за окончателно господство в света“. „Който владее Сърцевината, владее Световния остров; който владее Световния остров, владее света.“
Макиндер предлага всичко това най-вече като предупреждение. Но германският армейски генерал Карл Хаусхофер, вярвайки, че Макиндер притежава „най-великия от всички географски светогледи“, го приема като съвет. Хаусхофер включва прозренията на Макиндер във възникващата област на геополитиката (откъдето идва английското „geopolitics“) и предава идеите му на Адолф Хитлер и Рудолф Хес през 20-те години на ХХ век. „Германският народ е затворен в една невъзможна териториална област“, заключава Хитлер. За да оцелеят, те трябва да „станат световна сила“, а за да го направят, трябва да се обърнат на изток – към „Сърцевината на Макиндер“.
Убеждението на Адолф Хитлер, че съдбата на Германия се крие на изток, е далеч от наблюдението на Стивън Дъч, че скалите от периода Креда могат да предсказват разпределението на гласове на американските избиратели. И все пак и в двата случая се използва теорията, че това, което е под краката ни, определя това, което е в главите ни. По времето на Втората световна война, когато армиите, сблъскващи се за стратегически ценни територии, са разкъсали голяма част от Евразия, това изглежда трудно за отричане. Макиндер, който е преживял тази война, не вижда причина да вярва, че „упоритите факти“ на географията някога ще отстъпят.
Халфорд Макиндер настоява, че релефната карта все още има значение, но не всички са съгласни. През целия ХХ век идеалистите търсят начини да превърнат международните отношения в нещо различно от „вечна борба за награди“, както се изрази британският икономист Джон Мейнард Кейнс. За Кейнс и неговите последователи търговията може да постигне това. Ако държавите можеха да разчитат на отворена търговия, вече нямаше да им се налага да завземат територии, за да си осигурят ресурси. За други идеалисти ключът е в новите технологии от въздушния век. Те се надяват, че когато всички места са свързани с всички останали чрез небето, държавите ще престанат да се карат за стратегически места на картата.
Това обаче са надежди, а не реалност. Студената война, която разделяше планетата на търговски блокове и военни съюзи, държеше погледите на лидерите вперени в картите. Децата също се научиха да четат карти благодарение на френската настолна игра La Conquête du Monde (Завладяването на света) от 1957 г., която американската фирма Parker Brothers продаваше широко под името Risk. Играта има атмосфера от XIX век, с кавалерии и остарели артилерийски оръдия, но предвид факта, че в нея суперсилите все още си поделят картата, тя е и неудобно актуална.
Геополитическата мисъл, макар и приглушена след връзката си с нацистите, все пак остави своите следи в Студената война. Основният стратег на САЩ, Джордж Ф. Кенан, омаловажава идеологическия компонент на конфликта. Марксизмът е „смокинов лист“, настоява той. Истинското обяснение за съветското поведение е „традиционното и инстинктивно руско чувство за несигурност“, породено от вековния опит „да се живее на обширна открита равнина в съседство с ожесточени номадски народи“. За този проблем, който е издържан в стила на мислене на Макиндер, Кенан предлага решение с окраската на Макиндер: „сдържане“, което цели не да изкорени комунизма, а да го ограничи. Тази кампания в крайна сметка доведе до намеса на САЩ по целия свят, включително изпращането на 2,7 милиона военнослужещи за участие във войната във Виетнам. За мнозина от служилите в нея тази неуспешна война беше „тресавище“ – земя, която те засмуква. Едва след падането на Берлинската стена през 1989 г. изглеждаше, че географията най-накрая може да изгуби хватката си.
Студената война беше разделила света икономически и нейният край доведе до падането на търговските стени. През 90-те години на миналия век се оформиха множество търговски споразумения и институционално строителство: Европейският съюз, Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), Меркосур в Латинска Америка и, над всичко, Световната търговска организация. Броят на регионалните търговски споразумения се увеличи повече от четири пъти между 1988 и 2008 г., като те се задълбочиха и включваха по-задълбочена координация. За този период търговията се утрои и нарасна от по-малко от една шеста от световния БВП до повече от една четвърт.
Колкото повече държави могат да си осигурят жизненоважни ресурси чрез търговия, толкова по-малко причини те ще имат да завземат земя. Оптимисти като Томас Фридман вярваха, че страните, които са плътно вплетени в икономическа мрежа, ще се откажат от започването на войни, страхувайки се да не загубят достъпа до мрежата. През 1996 г. Фридман с лека ръка изрази това като Теория на златните дъги за предотвратяване на конфликти: държави, в които има филиали на Макдоналдс няма да започнат война помежду си. И той не беше чак толкова далеч от истината. Въпреки че между държави, притежаващи филиали на „Макдоналдс“ имаше няколко конфликта, шансът на някой отделен човек да загине във война между такива държави беше намалял значително след Студената война.
В същото време, в което търговията намаляваше вероятността от война, военните технологии променяха нейния облик. Само няколко месеца след падането на Берлинската стена Саддам Хюсеин оглави иракското нахлуване в Кувейт. Това беше геополитически случай от старата школа: Ирак беше събрал четвъртата по големина армия в света и завземайки Кувейт, щеше да контролира две пети от световните петролни запаси. Нещо повече, огромните му сухопътни сили бяха защитени от голяма пустиня, в която беше почти невъзможно да се ориентираш. Макиндер сигурно би оценил високо една подобна стратегия.
Но 90-те години вече не бяха епохата на Макиндер. Саддам разбра това, когато водената от САЩ коалиция изпрати бомбардировачи от Луизиана, Англия, Испания, Саудитска Арабия и остров Диего Гарсия да хвърлят полезния си товар над Ирак, като в рамките само на часове направи неизползваема голяма част от инфраструктурата му. Последваха повече от месец въздушни удари, а след това коалиционните сили използваха новата сателитна технология GPS, за да прекосят бързо пустинята, която иракчаните погрешно бяха приели за непробиваема бариера. Сто часа сухопътни боеве бяха достатъчни, за да се разгроми разбитата иракска армия, въпреки че впоследствие високопоставени иракски офицери отбелязаха, че дори и това не е било необходимо. Още няколко седмици наказателни въздушни удари и Ирак изтегли войските си от Кувейт, без да се е сблъсквал с противник на бойното поле.
Какво изобщо представляваше „бойното поле“ от 90-те години? Войната в Персийския залив предвещаваше многократно обсъжданата „революция във военното дело“, която обещаваше да замени бронираните дивизии, тежката артилерия и големите пехотни войски с прецизни въздушни удари. Руският военен теоретик Владимир Слипченко отбелязва, че познатите на стратезите пространствени понятия като поле, фронт, тил и фланг губят значение. Със спътниците, самолетите, GPS и сега безпилотните самолети „бойното пространство“ – както го наричат днешните стратези – вече не е набраздената повърхност на Земята, а плосък лист графична хартия.
Небето, пълно с безпилотни самолети, не означава световен мир. Но привържениците на новите технологии поне обещават по-чисти боеве, с по-малко убити цивилни, пленени войници и изпратени по предназначение войски. Революцията във военното дело позволява на силните държави – главно на САЩ и техните съюзници – да се насочват към отделни лица и мрежи, а не към цели държави. Това като че ли бележи преход от международна война към глобална полицейска дейност и от кървавите разрушения на геополитиката към по-гладкото, макар и все още понякога смъртоносно, функциониране на глобализацията.
Но дали глобализацията действително е заменила геополитиката? „През 90-те години картата беше сведена до две измерения благодарение на въздушните сили“, признава геостратегът Робърт Каплан. Въпреки това „триизмерната карта“ беше възстановена „в планините на Афганистан и в коварните улички на Ирак“, пише той. Контрастът между войната в Персийския залив през 1991 г. и войната в Ирак през 2003-2011 г. е показателен. И в двете световната суперсила оглави коалиция срещу Ирак на Саддам. И все пак в първата въздушната сила беше използвана за постигане на бърза победа, докато втората изглеждаше, за нетренираното око, като поредното тресавище, създадено от САЩ.
Световният износ, който нарастваше бързо от 90-те години насам, достигна своя връх около 2008 г. Днес „деглобализацията“ – значително отстъпление на търговията – е вероятна в близко бъдеще, а европейската интеграция се сблъска с огромен неуспех в лицето на Брекзит. Като по поръчка сега в Европа се води и сухопътна война. Всъщност това е точно „война на Макдоналдс“ – веригата за бързо хранене имаше стотици обекти както в Русия, така и в Украйна. Каквито и икономически ползи да е имала Русия от мирната търговия, в съзнанието на Путин те вероятно са били превъзхождани от пристанищата с топла вода, природните ресурси и стратегическия буфер на Украйна спрямо уязвимия запад на Русия. Това е, както се изрази Каплан, „отмъщението на географията“.
С отмъщението на географията се завръщат и геополитическите теоретици, често свързвани със самонареклата се „частна фирма за глобално разузнаване“ Stratfor. „ЦРУ в сянка“, както го нарече списание Barron's, се подхранва от неуспехите на идеализма след Студената война. Много от неотдавнашните бестселъри, издържани в духа на „Картите-обясняват-историята“ излязоха от неговата среда. За известно време Робърт Каплан беше негов главен геополитически анализатор. Иън Морис, автор на тазгодишната книга „Географията е съдба“, е бил член на нейния съвет. А геополитическите автори Джордж Фридман и Питър Зейхан са съответно основател и вицепрезидент на фирмата. (Британският писател Тим Маршал има друга мрежа; книгата му „Затворници на географията“ се гордее с предговор от бивш шеф на МИ6).
През 2014 г. обществеността получи известна представа за работата на Стратфор чрез 5 милиона от имейлите на фирмата, които хакери публикуваха в Уикилийкс. Оказа се, че тази фирма не се е ограничавала само с картографски теми. Тя е навлязла по високите етажи и изглежда има определено уютни отношения с властта. Стратфор, разкриха хакерите, е наблюдавала активисти от името на корпорации, като в един момент е предложила да разследва журналиста Глен Грийнуолд за Bank of America. Сред абонатите и клиентите на компанията бяха Dow Chemical, Raytheon, Goldman Sachs, Merrill Lynch, Bechtel, Coca-Cola и американската морска пехота. Не е ясно дали Stratfor, която през 2020 г. беше изкупена от друга разузнавателна фирма, представлява нещо повече от средно голяма риба в огромното море на американския апарат за сигурност. Но изтеклите имейли наистина включват разузнавателни данни, получени директно от израелския премиер Бенямин Нетаняху, за иранската ядрена програма, готовността на Израел да убие лидер на Хизбула и чувствата на премиера на страната към колегата му във Вашингтон („ББ ненавижда Обама“).
Тя продаваше тайни, но в крайна сметка клиентите на Стратфор зависеха от нея за прогнози. Геополитиците не са се притеснявали да правят такива. Всъщност напоследък те предлагат толкова много междусекторни прогнози, че човек започва да се съмнява в желязната увереност, с която ги издават. Ще се превърне ли Турция в „опорна точка“ за Европа, Азия и Африка, както твърди основателят на Стратфор Джордж Фридман? Или може би Индия ще се превърне в „глобална държава на оста“, както смята Каплан (добавяйки, че Иран е „най-основната географска точка“ на Близкия изток, Тайван е „ключов за“ морска Азия, а Северна Корея е „истинската ос на Източна Азия“).
Щеше да е по-лесно да приемем сериозно подобни разговори, ако геополитиците имаха доказан опит. Но ние все още чакаме „предстоящата война с Япония“, за която Джордж Фридман написа книга през 1991 г., а всяка оценка на прогнозите на Каплан трябва да отбележи подкрепата му за войната в Ирак, включително присъединяването му към таен комитет, който пропагандира войната пред Белия дом. За негова чест Каплан е признал грешките си. „Когато аз и други хора подкрепихме войната за освобождаване на Ирак – пише той, – ние никога не сме обмисляли напълно или точно цената.“
Дали съвременните Макиндери сега напълно или точно обмислят всички съответни фактори, ще се разбере след десетилетия. Но техният поглед към настоящето е достатъчно четлив. Това до голяма степен е един присмехулен консерватизъм, който се съмнява дали има нещо ново под слънцето. За Маршал „племената“ на Балканите са вечно в плен на „древни подозрения“, Демократична република Конго „си остава място, обвито в мрака на войната“, а гърците и турците са впримчени във „взаимен антагонизъм“ още от Троянската война насам. Каплан вижда нещата по подобен начин. Той пише, че Русия винаги е била „несигурна и разрастваща се сухоземна сила“, чийто народ „през цялата история“ е изпитвал „страх и благоговение“ пред планините на Кавказ. Той одобрително цитира теорията на пенсиониран историк, че руснаците, изправени пред студени зими, притежават повишена „способност за страдание“.
Академичният географ Харм де Блай, който рецензира „Отмъщението на географията“ на Каплан, намира книгата на моменти за „мъчителна“ и пише, че учените ще бъдат изненадани да видят, че в нея грубият екологичен детерминизъм, „отдавна изхвърлен на бунището“, получава нов живот. Каплан признава, че геополитическото мислене изисква да се възстановят „категорично немодерни мислители“ като Макиндер, които са били опетнени от връзките им с империализма и нацизма. „Злоупотребата с неговите идеи“ обаче не означава, че Макиндер е грешал, настоява Каплан. И така се връщаме към безкрайно несигурните руснаци, които се гърчат в страх и благоговение пред една планинска верига.
Дори мощните лидери, според геополитиците, не могат да направят почти нищо, за да се противопоставят на географията. След като през 2014 г. протести свалиха от власт приятелски настроения към Русия украински президент Виктор Янукович, Путин „трябваше да анексира Крим“, пише Маршал. Въпреки че Маршал осъжда руската агресия, тонът му е подобен на онзи, който Путин използва, за да я оправдае. „Те постоянно се опитват да ни набутат в ъгъла“, каза Путин за съперниците на Русия през 2014 г. „Ако навиете пружината докрай, тя ще се развие с голяма сила“. Някой може да възрази, че идеите и нагласите на Путин, а не неговата карта, са движещата сила на руската войнственост, но в геополитиката няма място за подобни фактори. „Всичко, което може да се направи – пише Маршал в друг контекст, – е да се реагира на природните реалности.“
В основата на геополитическия мироглед е признаването на ограниченията, които поставя „неизменната природа на географията“, както пише бившият вицепрезидент на Стратфор Зейхан. Преначертайте няколко гранични линии и „картата, с която се е сблъскал Иван Грозни, е същата, с която Владимир Путин се сблъсква и до днес“, обяснява Маршал. Тъй като нито картата, нито изчисленията около нея се променят много, разумните действия включват най-вече приемане на непроменливи факти. „В Синцзян е имало, има и винаги ще има проблеми“, пише примиреният Маршал, изказвайки нещо, което може да се превърне в лозунг на цялото движение.
„Географията е несправедлива“, пише Иън Морис, и ако „географията е съдба“, както той също твърди, то това е рецепта за свят, в който силните си остават силни, а слабите – слаби. Геополитиците са отличници в това да обясняват защо нещата няма да се променят. По-малко добре умеят да обясняват как се променят нещата.
Това може да обясни забележителната безизразност на геополитиците по отношение на историята. Дали обединението на Германия е дошло, защото „германските държави най-накрая се умориха да се бият помежду си“, както пише Маршал? Дали войните във Виетнам и Ирак са „просто изолирани епизоди в историята на САЩ, без особено значение“, както твърди основателят на Стратфор Фридман? Вярно ли е, както твърди Зейхан, че „за разлика от всички останали в Европа, на англичаните никога не се е налагало да се притесняват, че някоя армия ще ги прегази, от чиста скука“? Или, както настоява Каплан, че „Америка е предопределена да води“? Историческите разкази на геополитиците се намират някъде между „приятно освежителни“ и такива на „притеснен гид, който бърза да преведе учениците през замъка, преди да пристигне следващият туристически автобус“.
Важно е да се отбележи, че това не е начина, по който пишат истинските географи – онези, които създават карти и рецензирани от колегите им изследвания. Подобно на геополитическите теоретици, географите вярват в силата на мястото, но отдавна настояват, че местата са исторически оформени. Правото, културата и икономиката създават ландшафти също толкова, колкото и тектоничните плочи. И тези ландшафти се променят с времето.
Географите отбелязват, че дори топографията не е толкова неизменна, колкото предполагат геополитиците. Зейхан, вицепрезидент в Стратфор в продължение на 12 години, отдавна настоява, че огромната мощ на САЩ може да се дължи на „перфектната география на успеха“. Заселниците, пристигнали в Нова Англия, са се сблъскали с нестандартни условия за земеделие, където „пшеницата е била твърдо не“, и за щастие били подтикнати да търсят по-добри земи на запад. С тези богати земеделски земи се е появила и „истинската работа“: обширна речна система, позволяваща вътрешна търговия на „смешно ниска“ цена. Тези характеристики, пише Зейхан, са направили САЩ „най-могъщата държава в историята“ и ще я запазят такава за поколенията. „Американците. Не могат. Да объркат. Това.“
Но тези фактори не са постоянни. Някога пшеницата се е отглеждала често в Нова Англия, въпреки настояването на Зейхан, че там тя е била „твърдо не“. Именно историческите събития – появата на вредители като хесенската муха (за която се смята, че е пътувала с германските войски, сражаващи се в Революционната война) и изтощаването на почвата от разрушителни земеделски практики – са намалили производството на зърно. Естествените реки, които Зейхан толкова много споменава, също са били променливи. За да работят, те е трябвало да бъдат допълнени със скъпа, изкуствена система от канали, а след това в рамките на десетилетия са били изместени от нови технологии. Днес в САЩ повече товари, като стойност, се превозват с железопътен транспорт, по въздух и дори по тръбопроводи, отколкото по вода. Камионите пренасят 45 пъти повече стойност, отколкото лодките или корабите.
Което е още един начин да се каже, че не винаги приемаме топографията, която наследяваме. Най-високият небостъргач в света, Бурдж Халифа, се издига в Дубай, който векове наред е бил безперспективно рибарско селище, заобиколено от пустиня и солници. Почти нищо от релефната му карта не го е предразполагало към величие. Климатът му е горещ, а продажбите на петрол, макар и някога да са били значителни, днес представляват по-малко от 1 % от икономиката на емирството. Ако има нещо характерно за Дубай, то това е неговият правен, а не физически пейзаж. Емирството не се управлява от един-единствен законник, а е разделено на свободни зони – сред тях са Дубай Интернет Сити, Дубай Парк на знанието и Международен хуманитарен град – предназначени да привличат различни чуждестранни интереси. Дубайската пустиня е по същество „огромна електронна платка“, както пише урбанистичният теоретик Майк Дейвис, към която световният капитал може лесно да се свърже.
Превръщането на Дубай в бизнес център означаваше физическото му преобразяване по начин, който противоречи на всяко схващане, че картата е съдба. Голяма част от оживената търговия на Дубай преминава през пристанището Джебел Али, най-голямото в Близкия изток. Наличието на огромно дълбоководно пристанище изглежда като важен географски късмет, докато не се разбере, че Дубай го е изкопал с цената на много средства. С помощта на изкопания пясък дубайските инженери са произвели и острови, включително архипелаг от над 100 такива, подредени като на картата на света. Зелени паркове и закрити ски писти допълват предизвикателния за природата спектакъл.
Тераформирането на Дубай за съжаление е най-малкото, което можем да направим. Глобалното затопляне променя ландшафта, заплашвайки да потопи острови, да превърне пустини в пасища и реки в прах. Странно е колко малко внимание се отделя на това в геополитическите трудове. „Всеки читател ще забележи, че не се занимавам с този въпрос“, признава Фридман в края на книгата си „Следващите 100 години“. С изключение на незначителни коментари и отклонения, същото може да се каже и за „Географията е съдба“ на Морис, „Затворниците на географията“ на Маршал, „Отмъщението на географията“ на Каплан и „Случайната суперсила“ на Зейхан.
Нежеланието на геополитиците да се съобразяват с климатичната криза се дължи на усещането им, че има само две възможности: да надскочат пейзажа или да живеят с него. Или глобализацията ще ни освободи от физическите ограничения, или ще останем в капана им. И тъй като новите технологии и институции очевидно не са изкоренили значението на мястото, трябва да се върнем към геополитиката.
Но дали това са единствените възможности? Изглежда много по-вероятно, че разпадането на глобализацията няма да ни върне назад в XIX век, а по-скоро ще ни изпрати в едно бъдеще, изпълнено с безпрецедентни опасности. В това бъдеще ще изпитаме екологичните ограничения дълбоко, но не по начина, по който геополитиците предвиждат. По-скоро създаденият от човека пейзаж, а не природният, ще определя нашите действия – включително начините, по които сме преобразили физическата среда. Географията не е „непроменяща се“, както пише Каплан, а променлива. А там, където отиваме, старите карти няма да ни помогнат.
