Редно ли е обвинение в плагиатство да ти съсипе живота?[1]
1.
Един ден през пролетта на 2004 г. психиатърката Дороти Луис получава обаждане от приятелката си Бети, която работи в Ню Йорк. Бети току-що е гледала на Бродуей постановка на пиесата Frozen, „Вцепенени“, от британската драматуржка Брайъни Лейвъри. „По нещо ми напомни за теб – казва Бети на Дороти. – Трябва непременно да я гледаш.“ На въпроса на Дороти за какво става дума в пиесата, Бети ѝ разказва, че една от героините е психиатърка, която работи със серийни убийци. „Аз ѝ отговорих, че не изпитвам абсолютно никаква потребност да гледам подобна пиеса“, отвръща психиатърката.
Луис се занимава със серийни убийци в продължение на двайсет и пет години. Заедно със своя сътрудник, неврологът Джонатан Пинкъс, тя е публикувала голям брой научни разработки, в които доказва, че серийните убийци страдат от предвидими форми на психологически, физически и неврологични разстройства – почти всички са жертви на физическо и сексуално малтретиране в детска възраст, което е поразило психиката им; също така почти всички са претърпели някаква мозъчна травма или душевно заболяване. През 1998 г. тя публикува мемоар за своя живот и работа, озаглавен „Виновен поради невменяемост“. Луис е последният човек, посетил изнасилвача и сериен убиец от седемдесетте години Тед Бънди, преди да го сложат на електрическия стол. Не са много хората на света, прекарали толкова време в мисли и разсъждения за серийните убийци, като Дороти Луис. Ето защо, когато приятелката ѝ я съветва да отиде да гледа пиесата, Дороти решава, че пак е нещо, свързано с работата ѝ.
Но започват да ѝ се обаждат все повече хора. Пиесата има невероятен успех на Бродуей и е номинирана за наградата „Тони“. Щом я гледал някой познат на Дороти Луис, веднага ѝ се обаждал да ѝ каже, че непремнно трябва да отиде и тя. През юни с нея се свързва служителка от театъра, където се играе „Вцепенени“. „Жената беше разбрала, че работя в тази област и познавам психиката на убийците, затова си помислила дали не бих се съгласила да участвам в дискусия след представлението – разказва Луис. – Вече бях участвала в нещо подобно и се получи добре, затова се съгласих. Помолих я да ми изпрати текста, за да прочета пиесата предварително.“
Пиесата пристига и Луис сяда да чете. Още в началото погледът ѝ се задържа върху една фраза: „Беше един от онези дни…“ Един от убийците, които Луис описва в своята книга, използва същия израз. Но тя решава, че е просто съвпадение. „После имаше една сцена с жена, която пише на приятеля си докато пътува със самолет. Името на жената бе Агнета Готмундсдотир. Героинята пишеше на своя колега невролог на име Дейвид Набкъс. Едва тогава започнах да осъзнавам, че тук става дума за нещо повече и разбрах защо всички толкова настояваха да гледам пиесата.“
Луис започва да подчертава ред след ред. Тя е работила в Медицинския факултет към Нюйоркския университет. Психиатърката в пиесата „Вцепенени“ също. Луис и Пинкъс са проучвали мозъчните травми на 15 осъдени на смърт затворници. Готмундсдотир и Набкъс също. Веднъж, докато Луис преглежда серийния убиец Джоузеф Франклин, той я помирисва някак гротескно, почти сексуално. Серийният убиец в пиесата, Ралф, прави същото с Готмундсдотир. По време на един от прегледите на Тед Бънди, Луис го целува по бузата. В някои от постановките на „Вцепенени“ Готмундсдотир целува Ралф. „Тогава цялата работа ми стана ясна – каза ми Луис. – Както си седях вкъщи и четях пиесата, осъзнах, че става дума за мен. Почувствах се ограбена и насилена по някакъв особен начин. Сякаш някой беше ми откраднал… не вярвам в душата, но ако има такова нещо, някой все едно беше откраднал моята същност.“
Луис така и не участва в дискусията. Наема адвокат. Но отива от Ню Хейвън до Ню Йорк да гледа „Вцепенени“. „В моята книга – продължи тя – описвам как веднъж излизам набързо от вкъщи с моя черен куфар на колелца и си нося два черни тефтера, а пиесата започва точно с това: Агнета изскача от дома си с голяма черна чанта и куфар на колелца и тича да изнася лекция.“ В книгата си Луис описва как веднъж като дете ухапала сестра си по корема. На сцената Агнета фантазира на глас как веднъж уж се нахвърлила на една стюардеса в самолета и я ухапала по шията. След края на пиесата участниците излизат на сцената и започват да отговарят на въпроси от публиката. „Един зрител попита откъде Брайъни Лейвъри е взела идеята за психиатърката? – припомня си Луис. – Актьорът, който изпълняваше главната мъжка роля, отговори: Доколкото знам от авторката – от едно английско медицинско списание.“ Луис е дребничка жена с огромни детински очи, които от спомена се разшириха още повече. „Не бих обърнала внимание, ако пиесата беше за психоаналитик, който се интересува от челния дял на мозъка или от лимбичната система. Тази информация е публично достъпна. Почти всяка седмица гледам такива неща по телевизията, в сериали като „Закон и ред“ и „От местопрестъплението“, и виждам как използват материал, върху който сме работили двамата с Джонатан. Това е прекрасно. И нямам нищо против. Но тази жена беше отишла много по-далеч. Беше извадила на показ неща от личния ми живот и това приемам като посегателство срещу самата мен.“
По предложение на своя адвокат Луис сяда и прави списък на всеки оспорван от нея ред в пиесата на Лейвъри. Списъкът е дълъг петнайсет страници. В първата част са изброени тематичните сходства между „Вцепенени“ и книгата на Луис „Виновен поради невменяемост“. Следващата, още по-осъдителна част, изброява дванайсет случая на почти буквални съвпадения, възлизащи на общо почти 675 думи, между пасажи от „Вцепенени“ и пасажи от профила на Луис, публикуван в едно издание през 1997 година. Материалът за нея е озаглавен „Травмираните“[2] и е поместен в броя на списание New Yorker от 24 февруари 1997. Негов автор е моя милост.
2.
Думите принадлежат на онзи, който ги е написал. Това е една от малкото прости и ясни етически норми, особено докато обществото насочва все повече и повече енергия и ресурси към дефинирането на т. нар. интелектуална собственост. Законите за авторските права станаха много по-строги през последните трийсет години. Съдилищата проявяват все по-голяма готовност да защитят интелектуалната собственост. Борбата с пиратството стана една от основните грижи на Холивуд и звукозаписната индустрия, а в света на научните разработки и публикациите плагиатството се превърна от лош литературен маниер в нещо много близо до престъпление. Когато преди две години скандално се разкри, че Дорис Кърнс Годуин е откраднала пасажи от книгите на няколко други историци, тя беше принудена да си подаде оставката от комисията, присъждаща наградата „Пулицър“. И как иначе? Ако беше обрала банка, щеше да бъда уволнена още на другия ден.
Аз работих върху „Травмираните“ за New Yorker през цялата есен на 1996-а. Посещавах Дороти Луис в кабинета ѝ в болницата „Белвю“ и гледах видеозаписи на нейните разговори със серийни убийци. Имахме една среща в Мисури. Луис даваше показания на процеса срещу Джоузеф Франклин, който призна, че е стрелял между другото и срещу бореца за граждански права Върнън Джордан, и срещу издателя на порнографски списания Лари Флинт. На процеса бе показан видеозапис на интервю, което Франклин е дал веднъж за телевизионна станция. Там го питат дали чувства угризения. Ето какво съм записал:
– Няма такова нещо – отвърна той. Замълча отново, после добави: – Единственото, за което съжалявам, е, че не е разрешено от закона.
– Какво не е разрешено?
Франклин отговори сякаш го бяха питали колко е часът:
– Да се убиват евреи.
Този разговор е почти дословно възпроизведен в пиесата „Вцепенени“.
В същата статия споменавам и че Луис не намира Франклин за напълно отговорен за действията си. За нея този човек е жертва на неврологична дисфункция и физическо насилие в детството. „Разликата между престъпление от злост и престъпление от болест е като разликата между грях и симптом“, съм написал аз. Тези мои думи се появяват и във „Вцепенени“, при това не веднъж, а два пъти. Изпратих по факса следното писмо до Брайъни Лейвъри: Хубаво е, че служа за вдъхновение на други писатели, и ако бяхте поискали разрешение да цитирате – дори и не дословно – пасажи от моя материал, с удоволствие щях да ви го дам. Но да крадете думите ми без моето съгласие е престъпление.
Но едва ли не с изпращането на писмото започнах да размислям. Всъщност, макар да ѝ написах, че се чувствам ограбен, не беше точно така. Пък и не бях кой знае колко сърдит. Още щом чух как моята статия отеква в текста на пиеса, споделих с един приятел, че това всъщност е единственият начин да стигна до Бродуей. При това не се шегувах сто процента. В известен смисъл възприех плагиатството на Лейвъри като комплимент. Някой по-ловък автор би перифразирал думите на Луис и би цитирал само моите, така че техният първоизточник щеше да бъде неузнаваем. Но нима щях да се чувствам по-добре, ако Лейвъри беше прикрила източника на вдъхновението си?
Дороти Луис обаче – напълно разбираемо – беше разстроена. Тя смяташе да заведе дело и за да увеличи шансовете си за успех, ме помоли да ѝ предоставя авторските права върху моята статия. Първоначално се съгласих, но после размислих. Луис твърдеше, че си иска „живота обратно“. Но за да го получи, явно първо трябваше да го вземе от мен. Видя ми се малко странно.
След това се сдобих с копие на пиесата „Вцепенени“. Направо ми спря дъхът. Давам си сметка, че не би трябвало да го казвам. Но въпреки това го казвам: вместо да съм обиден, че някой е заимствал думите ми, изпитах задоволство, че са послужили на една много по-голяма кауза. В края на септември скандалът избухна. Вестниците Times и Observer в Англия, както и Associated Press, публикуваха цялото обвинение в плагиатство срещу Лейвъри и материалите им бяха препечатани във вестници по цял свят. Брайъни Лейвъри беше прочела една от моите статии и, откликвайки на наученото от нея, го беше използвала, за да създаде произведение на изкуството. И ето че нейната репутация бе съсипана. Имаше нещо несправедливо в това.
3.
През 1992-ра групата „Бийсти Бойс“ записва песента Pass the Mic, която започва с шестсекундна заемка от композицията Choir (1976) на джаз-флейтиста Джеймс Нютън. Този музикален цитат е използван за упражнение, наречено мултифония, при което флейтистът пренадува инструмента, като едновременно с това пее във фалцет. В случая с Choir Нютън изсвирва на флейтата до, после изпява до, ре-бемол, до и неблагозвучното пренадуто до се смесва с ре-бемол на вокала и се получава изумително сложен и натрапчив звук. В своето парче Pass the Mic „Бийсти Бойс“ повтарят експеримента на Нютън повече от четирийсет пъти. Ефектът е зашеметяващ.
В света на музиката авторските права влизат в две категории – записаното изпълнение и композицията, предхождаща това изпълнение. Ако сте написали рап-песен и искате да направите микс с партията на хора от Piano Man на Били Джоуел, най-напред трябва да получите разрешение от звукозаписната компания, за да използвате записа, след което трябва да получите разрешение от Били Джоуел – или от този, който държи правата върху неговата музика – и чак тогава да използвате произведението за своя експеримент. В случая с Pass the Mic групата „Бийсти Бойс“ е получила първото разрешение – правото да използва записа на Choir, но не и второто. Нютън ги съди, но губи делото и причината за това може да послужи като полезен ключ към начина ни на мислене относно интелектуалната собственост.
В този случай проблемът не е бил в уникалността на изпълнението на Нютън. Всички са били единодушни, че „Бийсти Бойс“ са лицензирали по всички правила изпълнението на Нютън, като са платили правата за записа. Няма спор и как са използвали чуждата музика за своята композиция. Проблемът е бил просто дали изобщо е било необходимо „Бийсти Бойс“ да искат второто разрешение: дали всъщност композицията, заимствана в тези шест секунди, е толкова отличима и оригинална, та да може да се докаже, че е собственост единствено на Нютън. Съдът постановява, че не е.
Главното вещо лице, свидетелствало в полза на „Бийсти Бойс“ в процеса за Choir, беше Лорънс Ферара, професор по музика в Нюйоркския университет. И когато го помолих да обясни решението на съда, той отиде до пианото в ъгъла на кабинета си и изсвири следните три ноти: до, ре-бемол, до. „Това е то! – провикна се той. – Няма нищо друго! Използвано е само това. Знаете ли какво е? Най-обикновен орнамент, един нюанс. Правено е хиляди и хиляди пъти досега. Никой не би могъл да каже кой е негов собственик.“
След това Ферара изсвири най-прочутата четиринотна поредица в класическата музика – началото на Петата симфония на Бетовен: сол, сол, сол, ми-бемол. Никой не би могъл да сбърка Бетовен. Но дали оригиналът е негов? „Това вече е по-сложно – продължава Ферара. – Всъщност и други композитори са използвали този фрагмент. Включително самият Бетовен в една соната за пиано. А подобни музикални фрази могат да се открият и при композитори, предхождащи Бетовен. Съвсем друга работа е, когато говорим за познатото та-да-да-дааамммм – същите ноти, но с точно тази продължителност. Но ако става въпрос за сол, сол, сол, ми-бемол, никой не може да каже, че притежава тези ноти.
Ферара е бил вещо лице и на Андрю Лойд Уебър по време на дело, заведено от композитора на католически фолклорни песни Рей Реп. Реп твърди, че началните тактове на песента на Фантома от Уебъровия мюзикъл „Фантомът от операта“ (1984) твърде много приличат на композицията Till you, написана от Реп шест години по-рано – през 1978. Докато ми разказваше това, Ферара седна пак на пианото и изсвири началото на двете песни едно след друго. Разбира се, звучаха поразително еднакво. „Това е Лойд Уебър – обясни, като назоваваше всяка нота докато я изсвирваше, – а ето го и Реп. Същата поредица. Единствената разлика е, че при Андрю имаме чиста кварта, а при Реп – секста.“ Но Ферара не спря дотук. „Тогава им казах: дайте да чуя всичко от Андрю Лойд Уебър преди 1978-а – „Исус Христос супер звезда“, „Йосиф и неговото многоцветно палто“, „Евита“. – Той внимателно преминал през всяка партитура и в „Йосиф и неговото многоцветно палто“ открил каквото търсел. – Става въпрос за песента Benjamin Calypso, в която братята се обявяват в защита на набедения Вениамин. – Ферара засвири. Веднага ми прозвуча познато. – А това е първата фраза от песента на Фантома. Използвани са дори същите ноти. Но почакайте… Ето още едно доказателство. Чуйте Close Every Door[3] от концертното изпълнение на „Йосиф и неговото многоцветно палто“ през 1969 година. – Ферара е елегантен пъргав човек с тънки, грижливо подстригани мустаци и при самата мисъл за делото срещу Лойд Уебър започва да подскача насам-натам из стаята. Отново засвири. Този път втората фраза от песента на Фантома. – Първата половина от песента на Фантома откриваме в Калипсо напева за Вениамин. Втората половина е в Close Every Door. Напълно идентични са. В случая с първата тема, Benjamin Calypso всъщност е по-близо до първата половина на песента на Фантома от песента на ищеца по делото. Лойд Уебър е създал композиция през 1969-а и след това е заимствал от себе си.“
При Choir заемката на „Бийсти Бойс“ не може да се нарече кражба, защото става дума за много популярна музикална фраза. В случая с Фантома пасажът, за заемането на който обвиняват Лойд Уебър, също не се оказва плагиатство, защото въпросният материал не е написан от обвинителя. Според Закона за авторското право, проблемът не е в това, че си преписал от нечия друга творба. Проблемът е какво и колко си преписал. Доктрината за интелектуалната собственост не е буквално пренасяне на библейската заповед „Не кради!“. В същността на авторското право е заложена идеята, че има определени ситуации, в които е допустимо да се краде. Например защитата на авторските права е ограничена във времето; щом нещо премине в публичното пространство, всеки може да заимства от него без ограничения. Или да предположим, че в лабораторията в собственото си мазе сте изобретили лек срещу рак на гърдата. Какъвто и патент да получите, той би защитил вашата интелектуална собственост само за двайсет години. След това всеки може да ползва вашето изобретение. Получавате първоначален монопол върху творението си, защото е важно да се осигурят икономически стимули за изобретатели на неща като лекарства срещу рака. Но рано или късно, след като мине някакъв интервал от време, все някой ще открадне вашия лек срещу рак на гърдата, защото е в интерес на обществото да позволи на колкото се може повече хора да изкопират вашето изобретение. Само така другите могат да се поучат от него и да го усъвършенстват, за да предложат по-добри и по-евтини алтернативи. Този баланс между защитата и ограничаването на интелектуалната собственост е залегнал в Конституцията на САЩ. „Конгресът е овластен да подпомага напредъка в естествените и хуманитарните науки като осигури на автори и изобретатели изключителните права върху техните творби и открития за ограничено време.“ Забележете изричното уточняване на ограничено време.
4.
Вярно ли е тогава, че думите принадлежат на този, който ги е написал, така както други видове собственост принадлежат на своя притежател? Всъщност не съвсем. Както изтъква професорът по право Лорънс Лесиг в своята книга „Свободна култура“: „В обикновения език да наречеш авторското право собственост е малко подвеждащо, защото собствеността на едно авторско право е особен вид собственост… Разбирам, че съм взел нещо, ако например взема от двора на съседа си сгъваемата му масичка за пикник. В този случай аз взимам един предмет – масичка – и след това ми действие въпросният предмет вече не е на разположение на собственика си. Но какво точно взимам, ако заимствам от съседа си добрата идея да поставя масичка за пикник в собствения си двор: отивам до магазина за спортни стоки, купувам сгъваема масичка и си я слагам в градината. Какво всъщност взимам тогава?
Въпросът не е само в противопоставянето на веществеността на масичката и идеята за нея, при все че разликата е съществена. Проблемът е, че в обичайния случай – на практика при всеки случай, с много малко изключения – идеите, пуснати в световното пространство, са свободни за ползване. Аз не взимам нищо от вас, когато подражавам на начина, по който вие се обличате. При все че това може да изглежда доста странно, ако го правя всеки ден. Или, както казва Томас Джеферсън (и то важи с особена сила, когато аз имитирам начина, по който някой друг се облича), „онзи, който получава една идея от мен, всъщност сам придобива знание, без това да намалява моето знание; така както онзи, който си запали фитила на свещта от моята, получава светлина, без да намали моята“.
Лесиг обяснява, че когато се стигне до поставянето на граница между личните и обществените интереси в областта на интелектуалната собственост, в последно време съдилищата и Конгресът прекаляват със защитата на частните интереси. Той дава за пример борбата на някои развиващи се страни да получат достъп до по-евтини варианти на западни медикаменти чрез така наречения паралелен внос, което означава да купуват медикаменти от друга развиваща се страна, получила лиценз да произвежда патентованите лекарства. При това положение биха били спасени безброй човешки животи. Но САЩ се противопоставя на това и то не защото би намалило печалбата на западните фармацевтични компании (и без това те не продават чак толкова много патентовани препарати в развиващите се страни), а с довода, че това би нарушило неприкосновеността на интелектуалната собственост. „Нашата култура е притъпила това чувство за баланс – пише Лесиг. – Днес властва своего рода фундаментализъм по отношение на собствеността, който няма корени в нашата традиция.“
Но дори и този законодателен екстремизъм по отношение на интелектуалната собственост, както го осмива Лесиг, признава, че претенциите за собственост върху един интелектуален продукт не могат да бъдат безгранични. САЩ не твърдят, че развиващите се страни никога няма да получат достъп до по-евтините варианти на американските медикаменти. Те само казват, че е необходимо да се изчака, докато патентите на тези медикаменти изтекат. Аргументите, които Лесиг изтъква пред тези упорити защитници на интелектуалната собственост, се отнасят почти само до това къде и кога трябва да се постави разграничителната линия между правото да се заимства нещо и правото да се защитава то от ползване от други, а не дали изобщо трябва да има такава разделителна линия.
Плагиатството обаче е нещо различно и това е най-странното за него. Етичните правила, които определят кога е приемливо един писател да заимства от друг, са още по-крайни дори и от най-крайната позиция по отношение на правилата за интелектуалната собственост: когато става дума за литература, ние сме решили някак си, че заимстването никога не е приемливо. Неотдавна професорът по право в Харвард Лорънс Трайб беше обвинен, че в своята книга „Бог да пази почитаемия съд“, издадена през 1985 г., е ползвал материал от историка Хенри Ейбрахам. В какво се състоеше обвинението? В една публикация, появила се в консервативното издание The Weekly Standart, където Джоузеф Ботъм привежда няколко примера на близки по смисъл парафрази, но най-тежкия удар нанася с едно дословно цитирано изречение: „Тафт публично обявява Питни за „слаб член на Съда, комуто той не би възложил дела“. Всичко на всичко петнайсет думи.
Малко след като узнах за пиесата „Вцепенени“, отидох да поговоря с един приятел, който работи в музикалната индустрия. Разположихме се един срещу друг в кресла във всекидневната му в северната част на Ийст Сайд и той затърси нещо сред купчина компакт дискове. Пусна Angel в изпълнение на реге певеца Шаги, а после – The Joker, изпълнен от бенда на Стийв Милър. Каза ми да слушам много внимателно сходствата в басовите партии. После ми пусна Whole Lotta Love на Led Zeppelin и след него You Need Love на Мъди Уотърс, за да ми покаже до каква степен „Лед Цепелин“ са черпили вдъхновение от блуса. След това пусна Twice My Age на Шаба Ранкс и Кристъл, а след него захаросаната популярна песен от седемдесетте Seasons in the Sun, докато най-сетне успях да доловя ехото на втората песен в първата. След това той ми пусна Last Christmas от „Уом“! И веднага след нея Can’t Smile Without You на Бари Манилов, за ми обясни защо Манилов може да се е изненадал, когато за първи път е чул тази песен. А после го сравни с Joanna на „Кул енд дъ Генг“, за да ми посочи как по особен начин Last Christmas е в известен смисъл израз на почит и към „Кул енд дъ Генг“. „Същото звучене чуваш в „Нирвана“ – отбеляза той в един момент, – отначало по-меко, а после силно като експлозия, и по-голямата част от всичко това е вдъхновено от „Пиксис“. Но Кърт Кобейн – фронтменът на „Нирвана“ и автор на песните – беше толкова гениален, че умееше да накара заемката да звучи като негова собствена музика. Ами чуй Smells Like Teen Spirit – позова се той на най-известното парче на бандата. – Това си е More Than a Feeling на Boston. – И той започна да си тананика китарния риф, след което додаде: – Когато за пръв път чух Teen Spirit, си казах: това докосване на струната е от More Than a Feeling. Но все пак беше различно – беше неустоимо, брилянтно и ново.“
После той пусна друг диск – Do Ya Think I’m Sexy на Род Стюарт, страхотен хит от седемдесетте. Хорът изпълнява лесно запомняща се, прилепчива мелодия, която милиони американци сигурно са си тананикали под душа в годината, когато се появи песента. Смени диска и зазвуча песента Taj Mahal на бразилския изпълнител Хорхе Бен Хор, записана няколко години преди песента на Род Стюарт. Двайсетгодишен, моят приятел е бил диджей из различни клубове в центъра на града и започнал да се интересува от музиката по различни краища на света. „Тогава го усетих – каза ми той и лицето му се озари от тънка лукава усмивка. – Първите тактове на Taj Mahal звучаха съвсем по южноамерикански, на светлинни години от всичко, което бяхме слушали до този момент.“ И тогава го чух и аз. Беше толкова ясно и неприкрито, че направо прихнах – практически нота по нота това беше най-популярната фраза от Do Ya Think I’m Sexy. Не е изключено Род Стюарт сам да е композирал тази фраза – сходството невинаги е доказателство за влияние. Възможно е и да е бил в Бразилия, да е слушал местната музика и да му е харесала.
Моят приятел притежаваше стотици такива примери. Можехме с часове да седим в хола му и да се забавляваме с генеалогията на музикални произведения. Тревожеха ли го тези примери? Разбира се, че не, защото той беше достатъчно добър познавач на музиката, за да знае, че такива форми на влияние – оттук щипнато, оттам краднато, от някъде почерпено влияние – са в сърцевината на самия творчески процес. Вярно е, че понякога заимстването може да отиде твърде далеч. Имало е случаи, в които някой творец директно копира произведението на друг. Ако такива случаи не бъдат възпрени навреме, може да се възпрепятства истинския творчески процес. Но не по-малко опасно е твърде строго да се следят и преследват творческите изяви. Защото ако „Лед Цепелин“ не се чувстваха свободни да почерпят вдъхновение от блуса, нямаше да се радваме на Whole Lotta Love, а ако Кърт Кобейн не можеше да слуша колкото си иска More Than a Feeling и да си избере, заимства и трансформира пасажите, които му харесват, нямаше да имаме Smells Like Teen Spirit. А в еволюцията на рокмузиката Smells Like Teen Spirit е значителна крачка напред спрямо More Than a Feeling.
Един опитен импресарио трябва да разбира разликата между заемка, която ражда нещо ново, и заемка, която е просто копирана. Именно тази разлика, струва ми се, липсваше при обсъждането на заемките, направени от Брайъни Лейвъри. Да, тя беше присвоила мои думи. Но никой не попита защо е използвала моите думи и дали решението и да го направи, както и причината за това, не са в служба на една по-висша цел.
5.
Брайъни Лейвъри ме посети в началото на октомври същата година. Беше хубав съботен следобед и срещата ни се осъществи в моето жилище. Прехвърлила петдесетте, Брайъни има къса непокорна руса коса и светлосини очи. Беше по джинси, с широка зелена риза, обута със сабо. В нея има нещо ръбесто и грубовато. Във вестник Times предишния ден театралният критик Бен Брантли не се бе изказал много ласкаво за новата ѝ пиеса „Миналия Великден“. Звездният ѝ миг явно беше отминал с номинацията на „Вцепенени“ за наградата „Тони“. С „Миналия Великден“ бе открит сезонът на Оф-Бродуей. А сега? Тя се отпусна тежко на стола до масата в кухнята. „Отвътре ме раздира вихрушка от емоции – започна тя, като си играеше нервно с ръцете докато говореше, сякаш имаше нужда от цигара. – Винаги съм си мислела, че когато човек работи, се люшка между пълната увереност и тоталното съмнение, а сега съм потънала и в двете. Бях абсолютно сигурна, че мога да пиша добре след „Вцепенени“, а след това се надвесих над пропаст от съмнения. – Тя вдигна очи към мен. – Ужасно съжалявам“, добави.
По-нататък Лейвъри се впусна да ми обяснява: „Когато пиша, имам чувството, че се фокусирам върху няколко неща. Установявам, че съм заимствала неща от вестници, защото някоя история или нещо друго в тях ми се е сторило интересно и имам чувството, че може да му се намери място на сцената. После то започва някак си да коагулира от само себе си. Както се сгъстява супата. Постепенно се поражда историята, която има и структура. Чела съм трилъри като „Мълчанието на агнетата“, за зловещо умни серийни убийци, гледала съм и документален филм за жертвите на убийците от Йоркшър, за Майра Хайндли и Иън Брадли, известни като Убийците от тресавището. Те са отвлекли и убили няколко деца, без никой около тях да забележи. А на мен ми се струваше, че убийството няма как да е зловещо умно. Всъщност то е точно обратното на умно. То е толкова банално, глупаво и унищожително, колкото човек изобщо може да си представи. После гледах интервютата с оцелелите и останах поразена колко застинали във времето са те, „Вцепенени“. А един от тях каза: „Ако този човек е сега навън, аз, който винаги прощавам, няма да мога да му простя. Бих го убил“. Така е и в пиесата и аз много мислих по въпроса. Точ – но тогава майка ми постъпи в болница за рутинна операция, но хирургът ѝ проби корема, оттам и червата, тя получи перитонит и почина“.
Когато Лейвъри заговори за майка си, се наложи да спре, за да се овладее. „Беше на седемдесет и четири и аз си дадох сметка, че прощавам на лекаря изцяло. Помислих си, че е откровена грешка. Мъчно ми беше, че стана с майка ми, но си беше обикновена грешка. – Чувствата на Лейвъри я объркваха, въпреки всичко, защото тя си спомняше за хора в своя живот, към които от години бе изпитвала неприязън по най-незначителни причини. – В много отношения „Вцепенени“ е опит да разбера естеството на прошката“, додаде тя.
В края на краищата Лейвъри решава да напише пиеса с три образа. Първият е сериен убиец на име Ралф, който отвлича и убива младо момиче. Вторият образ е на убитата майка на момичето, Нанси. Третият персонаж е психиатърка от Ню Йорк на име Агнета, която заминава за Англия, за да прегледа Ралф. В хода на пиесата трите живота постепенно започват да се пресичат, докато образите се променят и излизат от,, Вцепенени“-ето си, когато възприемат идеята за опрощението. Лейвъри признава, че образа на Ралф е почерпила от една книга за сериен убиец, озаглавена „Убитото детство“ от Рей Уайър и Тим Тейт. За образа на Нанси тя взела идея от една статия, написана за в. Guardian от Мариън Партингтън, чиято сестра е била убита от серийните убийци Фредерик и Розмари Уест. А образа на Агнета заимствала от препечатка на моя статия, която прочела в едно британско издание. „Трябваше ми човек на науката, който да разбира проблема – обясни Лейвъри. – Защото само учен може да обясни как е възможно да простиш на човек, убил дъщеря ти, и да докаже, че серийните убийци не извършват престъпления от злоба – това са престъпления поради болест. Исках да бъда съвсем точна“, добави тя.
Защо тогава не е споменала нито моето авторство, нито това на Луис? Как е възможно да бъде толкова прецизна в проучванията си, но не и по отношение на източниците си? Лейвъри не можеше да ми отговори. „Мислех, че няма нищо лошо в това да използвам статията – отговори ми, като сви смутено рамене. – И през ум не ми мина да те попитам. Възприех я като новинарски материал.“
Тя съзнаваше колко безнадеждно и неубедително звучаха думите ѝ, както и когато продължи да ме убеждава, че моята статия била в една голяма папка с материали, които ползвала като източници при писането на пиесата си, но при първите представления в Бирмингам тази папка някъде изчезнала. Самата тя съзнаваше колко нелепо звучи всичко това.
Тогава Лейвъри започна да ми разказва за Мариън Партингтън – другата и ключова вдъхновителка – и разказът и стана още по-объркан. Докато пишела „Вцепенени“, изпратила писмо на Партингтън, за да я уведоми колко много разчита на нейния опит. А след премиерата на „Вцепенени“ в Лондон двете се срещнали и разговаряли. Докато четях статии за Лейвъри в британския печат, ето какво намерих за нея в Guardian, много преди да се появят обвиненията в плагиатство:
Лейвъри знае колко много дължи на написаното от Партингтън и държи да изтъкне това. „Винаги го казвам, защото съзнавам колко съм задължена на щедрата Мариън Партингтън и нейното есе… Човек трябва да е изключително внимателен, когато пише нещо подобно, защото то може да напомня за разбития живот на някого и не бива това се стовари върху него без той да е предварително подготвен.“
Следователно Лейвъри си е давала сметка за интелектуалната собственост на други хора, но явно това не ѝ е попречило да пренебрегне моята интелектуална собственост. Това е така, защото в нейните очи заимстваното от мен било различно. Както тя се изразява, то било като да използваш „новина“. Тя е преписала моето описание на сътрудника на Дороти Луис, Джонатан Пинкъс, провел неврологично изследване. Заимствала е описанието на разрушителните за нервната система въздействия на продължителни периоди от време, прекарани при висок стрес. Използвала е моя текст на телевизионното интервю с Франклин. Възпроизвела е един откъс, който аз съм използвал от проучване при деца, подложени на насилие, а освен това е преписала цял цитат от Луис върху естеството на злото. Не си е послужила буквално с моите размишления, нито с моите заключения, нито с моите структури. Просто е преписала изречения като: „Функцията на кората на главния мозък и особено на онези нейни части, които са точно под челната кост, известни като фронтален дял, е да преработва импулсите, които пристигат от центъра на мозъка, за да осигури оценката за добро и зло, да определи поведението и да формира взимането на решения, както и да тренира спазването на правилата на ежедневния живот“. Трудно е да изпита човек някаква гордост от това, че е написал подобно изречение. Предполагам, че то представлява преработена версия на нещо, което аз самият съм прочел в някакъв учебник. Лейвъри много добре е знаела, че би било крайно погрешно да не отдаде дължимото на Партингтън. Да заимстваш личната история на една жена, чиято сестра е станала жертва на сериен убиец, е нещо много съществено, защото тази история има емоционална стойност за „притежателя си“. Както казва Лейвъри, тази история се отнася до нечий съсипан живот. Нима може да се сравнява това с описание на физиологическите функции на мозъчната кора?
Не е без значение и как точно Лейвъри е избрала да използва моите думи. При заимстването е важно дали се прекрачва линията, отвъд която нещо се използва за друга цел. Едно е да пишеш историята на семейство Кенеди – като Дорис Гудуин – и да заимстваш факти от друга история на семейството, без да споменаваш коя и от кого е тя. Но Лейвъри не е направила просто поредния портрет на Дороти Луис. Тя е написала пиеса за нещо съвсем ново – какво би се случило, ако една майка срещне мъжа, който е убил нейната дъщеря. Използвала е моето описание на работата на Луис, както и хронологията на живота на психиатърката, като структурни елементи за постигане на правдоподобност на тази драматична среща. Нима това не е точно начинът, по който би трябвало да се работи творчески? Не е проблем да се използват стари думи в служба на нова идея. На творческия процес пречи използването на нови думи в служба на стара идея.
А това е вторият проблем на плагиатството. То не е само въпрос на екстремизъм. То се дистанцира и от много въпроси, свързани с това, което възпира или не творческия процес. Ние приемаме правото на един писател да заимства изцяло творчеството на друг – само си помислете колко много романи за серийни убийци се клонираха от „Мълчанието на агнетата“. Но когато Кейти Ейкър вписа буквално части от една сексуална сцена от Харолд Робинс в един сатиричен роман, тя беше упрекната в плагиатство (и заплашена със съд). Когато работех в един вестник, беше обичайно да ни пращат да отразяваме история, публикувана вече в Times – да напишем нова версия на нечия чужда идея. Но ако повторехме някоя от думите, използвани в Times, дори това да бяха обикновени, често употребявани изрази, можеше да бъдем наказани с уволнение. Етиката на плагиатството се превърна в нарцисизъм, задоволяван с дребни различия: понеже журналистиката не може да претендира за авторство в една работа, която по принцип представлява заимстване на чужди мисли и идеи, тя е принудена да претендира за оригиналност на ниво изречение.
Дороти Луис твърди, че едно от нещата, които най-много са я огорчили във „Вцепенени“, е представената на сцената връзка на Агнета с нейния сътрудник Дейвид Напкъс. Луис се бояла хората да не помислят, че самата тя е имала връзка със своя сътрудник Джонатан Пинкъс. „Това е клевета – каза ми Луис. – Мога лесно да бъда припозната в тази ситуация. Толкова много хора ми се обадиха да ми кажат: Дороти, това е за теб. И ако всичко останало в тази история е вярно, то в съзнанието на публиката тази връзка също се превръща в истина. Това е още една причина да се почувствам силно засегната. Ако някой иска да пише нещо за живота на другиго и при това да го направи напълно разпознаваем, тогава не бива да го въвлича в отношения, които на всичкото отгоре са и кулминацията на пиесата.“ Разбирам колко шокиращо е било за Луис да седи сред публиката и да гледа как нейният собствен образ претърпява подобно развитие. Но истината е, че Лейвъри има пълното право да обвърже Агнета с когото си поиска, защото Агнета не е Дороти Луис. Тя е измислен образ, почерпен от истинския живот на Луис, но поставен в съвършено въображаема среда от обстоятелства и действия. В истинския живот Луис целува Тед Бънди по бузата, както в някои версии на „Вцепенени“ Агнета целува Ралф. Само че Луис целува Бънди единствено защото той пръв я целува. И има огромна разлика между това да отвърнеш на целувка от убиец и сам да понечиш да го целунеш. Когато за първи път виждаме Агнета, тя излиза тичешком от къщата и е обзета от мисли за убийство, докато лети със самолета. Дороти Луис също е хукнала от дома си, мислейки за убийство. Но драматичната функция на тази сцена е да ни накара да помислим, че Агнета е луда. Докато един от неоспоримите факти за Луис е, че тя не е луда и именно защото непоклатимо владее себе си и работата си, помага на хората да преосмислят своите представи за престъпност. Луис е разстроена не само заради това как Лейвъри е изкопирала историята от нейния живот – макар и с други думи, – но и от това, че Лейвъри всъщност е променила истинската ѝ история. Тя не само протестира срещу плагиатството. Тя протестира и по отношение на изкуството – за това как стари думи се използват в служба на нови идеи. И нейните чувства са напълно разбираеми, защото изопачаването на изкуството е точно толкова смущаващо и нараняващо, колкото е кражбата чрез плагиатство. Само че с изкуство не се нарушава етиката.
Когато четох първоначалните статии за „Вцепенени“, забелязах, че всеки път и винаги критиците използват някакъв вариант на изречението: „Разликата между престъпление от злоба и престъпление поради болест е същата като между грях и симптом“. Това, разбира се, е мой израз. Аз го написах. Лейвъри го е заимствала от мен, а критиците го заимстват от нея. Плагиатът става жертва на плагиатство. В този случай не подлежи на защита и с „изкуство“: нищо ново не е сътворено с това изречение. А то не е и „новина“. А дали всъщност аз съм собственик на израза „грехове и симптоми“? Оказа се, че в едни свой израз Ганди използва същите две думи и аз съм сигурен, че ако се разровя из цялата английска литература, ще намеря навсякъде следи от престъпления от злонамереност и престъпления поради болно съзнание. Основният факт относно случая с „Фантомът от операта“ е, че Рей Реп, ако изобщо е заимствал от Андрю Лойд Уебър, със сигурност не го е знаел, а Андрю Лойд Уебър не си е давал сметка, че заимства от самия себе си. Собствеността върху едно произведение на изкуството, напомня ни Лесиг, има много форми на живот – вестникът пристига на прага ни и става част от архива на човешко знание, след което може да послужи за увиване на риба. А и докато идеите преминат в своя трети или четвърти живот, ние загубваме връзката с това откъде са дошли, както и губим контрол върху това къде отиват. Най-голямата непочтеност на фундаменталистите по отношение на плагиатството е да ни накарат да се правим, че тези вериги на влияние и развитие не съществуват и че думите на писателя са непорочно заченати и имат вечен живот. Сигурно мога да се засегна от онова, което се е случило с моите думи. А мога и просто да призная, че доста дълго и добре съм си служил с това изречение – и да го освободя от опеката си.
„Наистина е ужасно непоносимо, защото е насилие върху собствената ми представа за моята личност – говореше Лейвъри, седнала до масата в кухнята ми. Букетът цветя, който беше донесла, лежеше на плота зад нея. – Чувствам се абсолютно ужасно, преминах през истински страдания загдето не бях по-предпазлива. Ще ми се да поправя стореното, но не знам как. Изобщо не помислих, че върша нещо нередно… докато не се появи статията в New York Times и не се разпространи из всички континенти на света.“ Настъпи дълга пауза. Жената изглеждаше дълбоко нещастна. Но по-силно от нещастието беше объркването ѝ, защото тя не можеше да разбере как 675 доста обикновени думи могат да срутят всички стени отгоре ѝ. „Беше ужасно и жестоко. – Тя заплака. – Аз все още разсъждавам върху случилото се и го премислям. И непременно ще го използвам. само че още не знам за какво.“
22 ноември 2004 г.
Превод: Мариана Мелнишка
Първоначална публикация в: Малкълм Гладуел, „Какво видя кучето“,
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2013, стр. 271-295
[1] „Нещо назаем“ е израз от традиционен сватбен напев, според който булката трябва за късмет да носи на тържествената церемония „нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо“. Б. пр.
[2] Става дума за травми в ранната възраст, които според медицински изследвания водят до анормалност в предния дял на кората на главния мозък, която се смята за основна причина за агресии, включително серийни убийства. Б. пр.
[3] В превод: „Затворете всички врати“. Песента на набедения Йосиф, хвърлен в тъмница от фараона.Б. пр.