Когато добрият приятел на Малкълм Гладуел Джейкъб Уайсбърг му предлага да актуализира бестселъра си „Критичната точка“ четвърт век след публикуването му, първоначално Гладуел е скептичен. „Изглеждаше като нещо, което човек би направил в края на живота си – например когато рок група издава албум с най-големите си хитове или акустична версия“, казва той през смях. Аналогията е подходяща. Гладуел се е доближил максимално до статуса на рок звезда. Той е рядко срещаният вид журналист, който е достатъчно известен, за да бъде разпознат на улицата. Има много специфичен изглед – дребен и кльощав, с голяма къдрава коса, а на 61 години е запазил момчешката си физиономия, която се проявява по време на нашия видеоразговор, който той води от дома си в щата Ню Йорк, облечен в жълта тениска и сив пуловер с цип.
Гладуел познава Уайсбърг от десетилетия. Той е изпълнителен директор на Pushkin Industries, аудиопродуцентската компания, която стои зад хитовия подкаст на Гладуел „Ревизионистична история“, очевидно човек с остър търговски нюх. И Гладуел бързо преодолява скептицизма си, защото когато се връща към ранното си писане, осъзнава, че не иска просто да актуализира книгата си – иска да напише изцяло нова. Това няма да бъде акустичната версия на „Критичната точка“. Ще бъде по-скоро ревизионистична версия.
Основната идея на „Критичната точка“ е, че социалните тенденции – от вълните на престъпността до модата на обувките – се разпространяват подобно на епидемии. Първоначално те се развиват бавно, а след това се разрастват взривно. Той все още вярва, че това е вярно, но някои от историите, които е използвал, за да илюстрира теорията си, са много остарели. „Сега е почти неудобно да се чете“ главата за престъпността например, казва Гладуел. Тогава той приписваше спада на престъпността в Ню Йорк през 90-те години на полицейската работа по метода на „счупените прозорци“[1] – идеята, че можеш да намалиш сериозните престъпления, като се бориш активно срещу проблемите от ниско ниво като графити или пътуване без билет. Сега вече знаем, че полицейската дейност по метода на „счупените прозорци“ не е била причина за спада на престъпността в града – отчасти защото през 2010 г. престъпността мистериозно спадна отново, вече след като бяха отменени политиките като „[полицейско] спиране и претърсване“. Още по-лошото е, че тя допринесе за агресивното свръхполицейско преследване на хора от кварталите с ниски доходи и малцинства, както и за масовото лишаване от свобода на цветнокожи нюйоркчани.
Гладуел казва, че изпитва „тайно удоволствие от това да открива начините, по които е грешал“, и се възхищава на хората, които с готовност се отказват от старите си идеи, когато научат нещо ново (сред които е бил и баща му Греъм, британски математик). „Трябва да продължаваш да се движиш, защото светът се движи около теб и ти научаваш нови неща. Не можеш да се придържаш към нещо, което си написал през 1999 г.“, казва той. „Може би е добра идея всеки автор, който пише книга, в която се опитва да осмисли света, да бъде принуден на всеки 25 години да се връща назад и да преразглежда първоначалната си теза.“
Когато публикува „Критичната точка“, Гладуел е щатен автор в New Yorker и описва себе си като „36-годишен социален отшелник“. Съобщава се, че му е бил изплатен аванс от 1-1,5 млн. долара. („Не мога да си спомня точно – но беше някаква астрономическа цифра, да“, казва Гладуел, леко смутен). Той е израснал в малкото градче Елмира в Канада – баща му е преподавал в близкия университет, а майка му, която е от Ямайка, работела като психотерапевтка – и нюйоркската книжна сцена му е била чужда. „Цялото това нещо беше лудо преживяване. Отне ми много време, докато успея да го приема.“
„Критичната точка“ не потръгва веднага. Но през 2003 г., когато министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд започна да говори за „критични точки“ по време на ръководената от САЩ инвазия в Ирак, New York Times отбеляза, че фразата, която Гладуел беше популяризирал, е „най-убедителното клише на годината“. Гладуел приписва успеха си на комбинация от късмет и упорита работа: по онова време той е прекарал четири години в почти постоянно турне с книгата и „ако сте готови да прекарате огромна, нездравословна част от времето си, говорейки за книгата си, тя ще придобие известна популярност“. Но също така, казва той, това е книга с „прекрасна“ централна идея, която се е вписвала добре в оптимизма на тогавашното време. „Студената война беше приключила. Ню Йорк и много американски градове изведнъж бяха станали безопасни. Епидемията от крек-кокаин беше приключила, всички тези социални проблеми, за които се говореше през 80-те и 90-те години, като бременността при тийнейджърките, бяха намалели… и мисля, че хората искаха обяснения за това защо нещата са преминали от тъмно към светло толкова бързо.“
Гладуел последва дебюта си с поредица от бестселъри, първо „Проблясък“ (2005 г.) за силата на интуицията, а след това „Изключителните“ (2008 г.) за това как хората стават успешни, в която популяризира идеята, че са необходими 10 000 часа практика, за да станеш експерт. Книгите му може и да са изключително популярни, но вече 25 години критиците казват едни и същи неща за него: че разчита твърде много на подбрани анекдоти, че аргументите му са опростени или очевидни, или и двете. „Отдавна не приемам тези коментари сериозно, ако изобщо някога съм ги приемал. Рецензията е мнението на един човек“, казва Гладуел. „Моите книги не са за всеки. Човек трябва да се интересува от този вид пътуване.“
А той знае как да направи едно пътуване забавно. Ако първата му книга породи нов жанр на научнопопулярното писане – такъв, който преплита наука и история, който запознава читателите с академичните изследвания чрез колоритни герои, напрегнати завършеци и разговорни отклонения, то „Отмъщението на критичната точка“ е може би най-гладуелската му книга досега. Освен това тя е по-мрачна от оригинала. „Критичната точка“ завършваше с послание за предоставяне на възможности: светът „може и да изглежда като неподвижно, неумолимо място, но това не е така. С най-малкия тласък – на правилното място – той може да бъде наклонен“, пишеше той. Сега Гладуел е по-любопитен да узнае кой всъщност извършва тласъците: ако епидемиите често се оформят от шепа хора, то как може да се предотврати възможността злонамерени актьори да оказват огромно влияние?
„Отмъщението на критичната точка“ завършва с разказ за епидемията от опиоиди в САЩ, в който се описва как фармацевтичната фирма Purdue Pharma е продавала болкоуспокояващото средство OxyContin, което е довело до пристрастяването на милиони хора към хапчетата и техните улични алтернативи – хероин и фентанил. Когато кризата достига своя връх, пише Гладуел, само 1% от американските лекари са отговорни за 49% от американските рецепти за опиоиди. Тези корумпирани лекари, към които агресивно са се насочили търговските представители на Purdue, са били суперразпространителите [на епидемията] – нещо, което политиците оценяват трагично бавно. „Толкова се притеснявахме за поведението на лекарите като цяло, че не обърнахме внимание на факта, че дори ако 95% от вашите лекари да правят точно онова, което трябва да правят, и се държат етично, то все пак може да се стигне до катастрофална епидемия“, казва Гладуел.
Друга група, към която Гладуел се насочва, са преподавателите по прием на студенти в Харвард – факт, който може би няма да е изненадващ за редовните слушатели на „Ревизионистична история“, която редовно се занимава с несправедливостта в американското висше образование. Той започва дискусията, в типичния за Гладуел стил, като се чуди защо Харвард е положил толкова усилия, за да създаде женски отбор по ръгби през 2013 г. Причината, предполага той, е, че спортните стипендианти обикновено са заможни и бели, а Харвард използва тези стипендии, за да манипулира демографския състав на кампуса си[2]. Когато ги питат за тази практика, преподавателите по приема са склонни да твърдят, че спортистите обогатяват културата на кампуса – аргумент, който Гладуел намира за неубедителен. Но какво да кажем за самите преподаватели по приема – доколко осъзнато е тяхното пристрастие към богатите бели деца? „Моите подозрения са, че за много хора това е несъзнателно, но трябва да има момент, в който [преподавателите по прием в Харвард] се сблъскват с факта, че са положили изключителни усилия, за да се уверят, че кампусът им не е станал доминиран от азиатци и индийци.“ В книгата си той отбелязва, че в Калтех, калифорнийски университет с реално-меритократичен процес на прием, делът на студентите от азиатски произход е скочил от 25% на 43% между 1992 и 2013 г. За същия период в Харвард, който манипулира процеса чрез различни процедури, определяни от неща като наследство, прием от донори и спортни стипендии, делът на азиатско-американските кандидати е останал приблизително постоянен – 15-20 %. За индийските кандидати е много по-вероятно да бъдат изключени от процеса на кандидатстване в Харвард.
Гладуел се отнася с лекота към повечето идеи – той казва, че иска книгите му да предизвикат разговори и дебати, но не си поставя за цел да убеждава. И все пак неравенството във висшето образование е тема, която го вълнува страстно. „Аз съм повече от раздразнен, аз съм дълбоко разтревожен от корупцията на меритокрацията“, казва Гладуел. „Меритокрацията е едно от най-прекрасните изобретения на 20-и век. Тя е в основата на свободното общество. Хората ще вярват в своето общество, докато вярват, че заслугите и упоритият труд се възнаграждават, и ще загубят вярата си в обществото, когато повярват, че това не е така. Вярвам, че имаме свещен дълг да следим за чистотата на нашата меритокрация и когато отклоним поглед от това, си навличаме неприятности“, казва той.
Наред с другото, той се застъпва за „ослепяване“ на образователните институции в подхода им към автобиографиите и интервютата за работа, за да се направи наемането на работа по-меритократично, и казва, че Оксбридж трябва да удвои броя на студентите, които приема годишно. „Населението на Англия се е увеличило. Броят на местата в Оксфорд и Кеймбридж не е нараснал пропорционално“, казва той. „Това е глупост.“
През 2022 г. Върховният съд на САЩ обяви за незаконни расово базираните позитивни действия (политики за прием, предназначени да подкрепят слабо представени малцинства), което доведе до спад на броя на студентите от чернокожи и малцинствени етноси в много университети. Често се твърди, че върховният съд на страната е станал опасно пристрастен и разделен, но Гладуел вижда проблема по друг начин. Той търси причината в липсата на образователно разнообразие сред най-висшите американски юристи. „Всички съдии от Върховния съд, с изключение на един, са завършили право в Харвард или Йейл… просто не може да бъде така, че 95% от най-способните юридически умове в Америка са завършили един от тези два юридически факултета“, казва той. „Проблемът е, че всички те са продукт на една и съща интелектуална среда. Те постановяват решения, които нямат нищо общо с ежедневните реалности.“
Ако „Критичната точка“ съвпадна с разгара на американската надежда, то за каква страна смята Гладуел, че пише сега? „Сега е малко по-тревожно време“, казва той, което обяснява със застаряването на американското население. Поколението на бебешкия бум навлиза в пенсионна възраст – „а това не е най-оптимистичната част от живота ви, нали?“ Той смята, че по-възрастните американци са причина и за антиимиграционните настроения: „Истерията по отношение на чужденците – сигурно е напълно възмутително да се каже нещо такова – но на мен ми се струва, че това е вид мърморене, което бихте чули от вашия раздразнителен чичо.“
Веднага след изборите през 2016 г. Гладуел прогнозира, че президентът Тръмп ще бъде вкаран в затвора до една година – нещо, което майка му обича да му напомня поне веднъж седмично. Достатъчно е да се каже, че той вече не иска да прави политически прогнози. „Всеки път, когато си помисля, че нещо, което той [Тръмп] казва, ще бъде краят му, се оказва, че греша“.
Гладуел подкрепя вицепрезидентката Камала Харис за президентските избори. „Интересът ми е силно оформен от факта, че тя е наполовина ямайка, както и аз“, казва той. Майка му, Джойс, произхожда от същото малко градче като бащата на Харис. „Всички ямаиканци в живота ми са луди от вълнение“, казва той.
Гладуел остава много близък с майка си. Тя е много щастлива от това, че след много десетилетия на хроничен, почти фамозен самотнически живот, той наскоро е уседнал. „Беше остаряла много, в постоянно очакване“, казва той. Сега Гладуел живее в Хъдсън заедно с партньорката и дъщерите си, които са на три и една години, и е открил, че родителството е „най-великият механизъм за писателска продуктивност, измислян някога“. Бивш състезател по бягане, той все още бяга ежедневно – и то бързо – и чете усилено, но работните му дни са по-сгъстени. Притеснява се колко много ще му липсват дъщерите по време на предстоящото му турне с книгата. Гладуел гледа на родителството като на забавно и постоянно упражнение в интелектуално смирение. Точно когато си мислите, че сте разбрали нещо за детето си, то се променя и вие трябва да пренапишете историята си за него.
В навечерието на изборите през 2016 г. Гладуел твърдеше, че американците не са подготвени да изберат жена президент. Променила ли се е тази история? „Ако схващането, което поддържаше женомразието, беше, че мъжете по някакъв магически начин са по-способни да се справят с трудни, напрегнати лидерски позиции от жените, то последните осем години го опровергаха. Имате вероятно най-корумпирания, некомпетентен президент в продължение на четири години, а след това имате Байдън. Байдън беше прекрасен президент, но към края вече… започна леко да изфирясва“, казва той. „През последните осем години мъжете по цял свят вършеха безобразия с такава лекота, че според мен емпирично става много трудно да поддържаш женомразието си пред лицето на, знаете, 50 примера за мъжка продажност.
„И така, подкрепям ли Харис? Абсолютно! Мисля ли, че Америка е готова? Да!“
[1] В криминологията теорията за „счупените прозорци“ гласи, че видимите признаци на престъпност, антисоциалното поведение и гражданският безпорядък създават градска среда, която насърчава по-нататъшна престъпност и безпорядък, включително тежки престъпления. Теорията предполага, че полицейските методи, насочени срещу дребните престъпления, като вандализъм, скитничество, пиянство на публични места и пътуване без билети, помагат да се създаде атмосфера на ред и законност. Бел. пр.
[2] Спортните стипендии са известен начин да се заобиколят строгите академични изисквания към кандидат-студентите в САЩ. Бел. пр.
