Според Йоко Тавада литературата винаги трябва да започва от нулата. Тя е майсторка на изваждането, чиито герои често се оказват лишени от език в чужди светове. В по-голямата си част те са изложени на милостта на обстоятелствата: грамотна циркова мечка, предадена от своя издател; преводач, който губи езика си; гейша от XIX век, която обсъжда теология с неразбиращ холандски търговец. Но тяхната създателка – романистка, поетеса и драматург – е избрала сама своето отчуждение. Тавада, родена в Токио и живееща в Берлин, пише книги на немски и японски, като не сменя езика веднъж завинаги, както са го направили Владимир Набоков или Джоузеф Конрад, а го прави всеки път, когато се почувства твърде удобно – като съзнателен експеримент. Нейното творчество е спечелило многобройни награди и в двете страни, дори когато тя настоява, че няма нищо национално или дори естествено в начина, по който използваме думите. „Дори майчиният език,“ твърди тя, „е превод.“

Последният роман на Тавада, Разпръснати по цялата земя (New Directions), си представя свят, в който Япония е изчезнала. Заседнала в Дания, една бежанка на име Хируко търси други оцелели, разкъсвана между копнежа по майчиния си език и желанието да създаде нов. Нейната одисея се превръща във вълшебна проверка на баналната идея, че, както казва един от героите, „езикът на родния говорещ е напълно слят с душата му“. Тавада е описвана като водещата в света представителка на „екзофоничната литература“, или писане на чужд език – определение, което уникалната ѝ практика прави приложимо за почти всичките ѝ творби. „Трябва да оставя немския, когато работя с японски,“ казва тя. „Не искам да свиквам с един език.“ Това постоянно прехвърляне има повече общо с екзистенциалното изместване, отколкото с междукултурния обмен: Тавада, както отбелязва англоезичната преводачка на новия роман, Маргарет Мицутани, „не се интересува толкова от прекосяването на граници, колкото от самите граници.“

Понякога тези граници са географски. В разказа си Човекът-сянка Тавада си представя пътя на философа Антон Вилхелм Амо от робство в Гана до дворовете на Европа от XVIII век, като се спира на дългото прекосяване на океана. В други случаи разделението е метафизично. Новелата Младоженецът беше куче, тънка еротична притча, разказва за учителка, чийто ухажор може да е куче, а може и да не е. В повечето случаи самите граници заемат междинно положение между реално и нереално.

В мечтателния ѝ пътепис Къде започва Европа, ранeн разказ, млада японка, пътуваща с Транссибирската железница, се опитва да установи къде точно единият континент преминава в другия, но нито един от пътниците не може да се съгласи. Постепенно тя изпада в транс, предизвикан от четенето на тунгуски и самоедски приказки, които пресичат пътуването като полярен вятър. Жената научава от атласа, че Япония е тектонично „дете на Сибир, което се е обърнало срещу майка си и сега плува само в Тихия океан… морско конче, което на японски се нарича Tatsu-no-otoshigo – изгубеното дете на дракона.“ Тя започва да се ужасява от окончателността на пристигането.

Като млада жена Тавада предприема същото пътуване с влак от 6000 мили, за да посети Германия през 1979 г.; три години по-късно напуска Япония завинаги. „Когато бях дете, мислех, че всички хора по света говорят само японски,“ казва тя. Но по-големият свят на литература се разкрива чрез баща ѝ, който притежава книжарница в Токио и внася книги от чужбина. Тавада учи руска литература в Университета Васеда и копнее да продължи обучението си в Съветския съюз – нещо, което се оказва невъзможно поради Студената война. Вместо това тя заминава за Хамбург, където първоначално започва работа в една от фирмите, снабдяващи книжарницата на баща ѝ. В Хамбургския университет попада под влиянието на автори като Гертруд Стайн, Хорхе Луис Борхес, Валтер Бенямин и особено Паул Целан – немскоезичен евреин от Румъния, чиято поезия се превръща в модел за нейната антинационалистическа визия за езика и превода.

Тавада публикува първата си книга – двуезична поетична колекция – през 1987 г. и постепенно печели признание както в Германия, така и в Япония. Големият пробив идва през 2004 г. с романа Голото око. Тя го пише едновременно на немски и японски, редувайки езиците на всеки пет изречения, сякаш играе самотна игра на „exquisite corpse“. Вероятно най-доброто ѝ произведение, то е разказано от виетнамска гимназистка, която е отвлечена в Източен Берлин, преди да изнесе реч пред други комунистически младежки лидери. Тя успява да избяга в Париж, където нещото, което е могло да бъде трагедия, се превръща в приключение – абсурдно и опияняващо като Записки от подземието на Достоевски.

Момичето търси убежище от уличния живот в мания по филмите на Катрин Деньов. Посещенията ѝ в киното се превръщат в портали към алтернативна реалност – без значение, че не разбира нито дума. В крайна сметка богат сънародник я приютява, но тя открива, че „стомахът“ ѝ вече не понася виетнамски, а тя отказва да научи френски. Филмите са единственият език, от който свободата ѝ се нуждае, както споделя пред образа на Деньов: „Аз изучавах една наука, която нямаше име. Изучавах я на екрана, заедно с теб.“

Още по-сюрреално е изместването в Мемоарите на една полярна мечка, сага, публикувана през 2011 г. за три поколения мечки-акробати в Берлин. Колкото и невероятно да звучи, това е исторически роман: Тавада превръща в художествена проза живота на Тоска, родената в Канада звезда на източногерманския държавен цирк, и на сина ѝ Кнут, когото тя отхвърля при раждането му и чието чудодейно оцеляване в берлинския зоопарк предизвиква световна мания в началото на 2000-те години. Тавада допълва семейството с имперска матриархална фигура от Москва, която бяга в Западна Германия и пише бестселърови мемоари, озаглавени „Гръмотевични аплодисменти за моите сълзи“.

Романът е едновременно саркастична пародия на емигрантската литература, размишление върху климатичните промени и сериозно изследване на това какво означава да живееш в междините между видове, държави и култури – особено около Арктика, където толкова много граници изчезват. Отново и отново Тавада се връща към чудодейната невероятност на всяка комуникация. В цирков номер, наречен „целувката на смъртта“, човешка дресьорка поставя бучка захар на езика си и я поднася на своята полярна мечка партньор. Мечката и човекът са импровизирали този трик в споделена мечта, за която нито един от тях не може да е сигурен, че е реална, докато езиците им не се срещнат. „Оказа се, че човешката душа е по-малко романтична, отколкото си представях,“ размишлява мечката. „Тя се състоеше главно от езици – не само обикновени, разбираеми езици, но и много счупени парчета от езици, сенки на езици и образи, които не можеха да се превърнат в думи.“

След ядрената катастрофа във Фукушима през 2011 г. влечението на Тавада към езиковата крехкост намира нов фокус. Тя е сред многото японски писатели, които се изказват против атомната енергия, и когато обикаля изоставения град, е поразена от фрагментите на осиротял език: табела „Днес затворено“ на вратата на фризьорски салон, непрочетени вестници, струпани в офис. Те са нямо свидетелство, пише тя, за разпад в „сърцевината на доверието в приемствеността“ – тревожност, която тя изразява през 2014 г. в романа Пратеникът. Действието се развива в облъчена Япония, където младите умират рано, докато възрастните им настойници са обречени да живеят вечно и да гледат. Романът си представя общество, което се разпада отвътре. Токио е изоставен: „В банкетните зали миризмата на цигари, изпушени отдавна, замръзна в сребърната тишина… и плъхове се изтягаха на спокойна дрямка в обувки на висок ток.“

Тавада сатиризира реакционния изолационизъм, който често дебне след катастрофа. Останките от японското правителство забраняват пътуванията и вноса от чужбина, в един вид ехо на островната изолация при шогуната Токугава. Езикът увяхва; главният герой, възрастен писател, отбелязва: „Срокът на годност на думите ставаше все по-кратък.“ Междувременно тайно общество изпраща младите в чужбина да търсят помощ. Оригиналното заглавие на романа, Кентоши, препраща към серия делегации, изпратени от японския императорски двор през VII век, за да изучават Китай, откъдето връщат всичко – от нови будистки секти до чай. Дръзки обмени, подсказва романът, ще са нужни, за да се оцелее пред екологичната катастрофа на бъдещето – или дори просто за да се намерят думи, с които да бъде описана.

Разпръснати по цялата земя, игривият и дълбоко изобретателен нов роман на Тавада, не е точно продължение на Пратеникът, но споделя замисъла за Япония, откъсната от света. Първата част от трилогията започва в Копенхаген, където студент по лингвистика на име Кнут гледа телевизионно предаване за изчезнали държави. Сред участниците е Хируко, млада жена, родом от „архипелаг някъде между Китай и Полинезия“. През годините си на търсене на убежище тя е измислила език, наречен Панска, който е разбираем в цяла Скандинавия. Кнут е смаян: „Гладката повърхност на родния ми език се разпадна и аз видях негови фрагменти да блестят на нейния език.“ Той открива Хируко и се присъединява към нейното търсене на друг оцелял носител на японския.

Хируко живее в Одензе, Дания – родното място на Ханс Кристиан Андерсен, – където учи деца-бежанци да говорят на Панска, използвайки приказни картинки-драми. Тавада прилага същите приказни конвенции – грешна идентичност, неочаквана метаморфоза – към дилемите на търсенето на езиково убежище в свят на покачващи се морета и непрестанна миграция.

Когато хората губят домовете си, думите губят своята опора: по-добре ли е да се съпротивляваш на течението или да плуваш по него? Панска може да е бъдещето, но Хируко все още копнее за „родния ми език, този, който вдишвах заедно с въздуха, който пълнеше дробовете ми, който слизаше по хранопровода ми заедно със сладко-киселия вкус на соев сос и мирин и просмукваше памучната подплата на стомаха ми.“

Езиковите дилеми отново и отново се озовават в кулинарното поле. Една повтаряща се шега е европейското асимилиране на сушито, което Кнут невинно описва на Хируко като „финландска домашна кухня“. Когато тя възразява, Кнут ѝ показва местен суши бар, украсен с финландски карикатурен герой, приличащ на хипопотам – Муми, от обичаната детска поредица на Туве Янсон – като доказателство за националността на кухнята. Но Хируко възразява, че Муми също е японски, като посочва аниме от 90-те, което превръща героя в световна знаменитост. Тя отговаря на Панска:

мумин в моята страна като изгнаник дойде… Финландия между СССР и Западна Европа в труден баланс беше хваната, голям стрес за мумин загуба на тегло причини, да възстанови кръгла форма на тялото мумин изгнаник. стана, като любител на снега, в моя район живееше.

Такива игри на „развален телефон“ се засилват, когато още хора се присъединяват към търсенето на Хируко. Кнут я придружава до германския град Трир, където се надяват да срещнат японски готвач на семинар за приготвяне на даши. Но когато пристигат, научават, че готвачът, Тензо, внезапно е напуснал града. Неговата съсипана приятелка Нора, германка, се съгласява да се присъедини към тях в търсенето му, както и Акаш, транс жена от Индия, която се влюбва в Кнут. Персонажите разменят ролите си на разказвачи, внасяйки собственото си несъвпадащо разбиране; Тавада издига комедията на неправилния превод до принцип на повествованието.

Оказва се, че Тензо изобщо не е японец. Той е коренен гренландец, първоначално наречен Нанук, който се натъква на японска идентичност, докато живее в Дания и Германия; заради работата и прическата си, вдъхновена от филмите аниме, всички, включително и Нора, са смятали, че той е от „страната на сушито“. Персонажът е изискан виц за сметка на етнолингвистичната автентичност: иронично той е приел японска идентичност, за да избяга от стереотипите около това да си „ескимос“ в Дания. Но бягството на Тензо от един капан на автентичността само го отвежда в друг, когато е принуден да замине за Осло, за да попречи на Нора да научи, че не е японец.

Неговият маскарад разкрива и неочаквани линии на родство. „Нанук“ е името на легендарен инуитски крал на полярните мечки – алюзия към по-ранен роман на Тавада и към дългогодишния ѝ интерес към Далечния север като пространство отвъд националните граници. Когато Хируко пита Тензо откъде е, той казва „Карафуто“ – бивша японска префектура, която сега е руският остров Сахалин. Това е място, където коренни сибиряци някога са живели редом с групи, произхождащи от японския архипелаг, като айните. Допълнителна връзка се подсказва, когато Кнут разкрива, че неговият прадядо е бил полярен изследовател. Може би тези изгубени деца на Арктика все пак са роднини.

Тавада извлича много каламбурни ефекти от понятието „майчин език“. Всички нейни мъжки герои бягат от жени. Тензо бяга не само от Нора, но и от датска благодетелка, която му е дала стипендия от майчинска привързаност към „ескимосите“. Кнут избягва собствената си майка, най-вече заради инстинктивния ѝ усет как да използва езика, за да се изплъзва от отговорност. Отблъскването му го насочва към Хируко, чийто Панска звучи освобождаващо странно – но тя, разбира се, е в хватката на амбивалентен копнеж по родната си реч. Езиковите любовни триъгълници достигат кулминация в донякъде хаотична развръзка, пълна с комедийни съвпадения. В крайна сметка Хируко наистина намира друг носител на родния си език, но срещата идва с обрати, които подкопават целия смисъл на търсенето.

Тавада винаги е имала талант да имитира ексцентрични личности, следвайки уникални умове през фуга и лимбо. Разпръснати по цялата земя се отклонява от този модел, като въвежда цял екип от такива герои – преход от изследване на вътрешния свят на езиковото изместване към алегория, подобна на Вавилонската кула. Като метапроза романът успява блестящо, скицирайки мрачна глобална дилема с онзи вид остроумие и хуманизъм, които Итало Калвино, в дискусия за лекотата в литературата, описва като „безтегловна гравитация“.

Но понякога романът залита в усилията си да придаде на героите психологическа дълбочина; съчетаването на висококонцептуална приказка с реалистичен роман е труден номер. Семейни травми и любовни драми понякога изглеждат като тромави претексти да се осветли някакъв аспект на езика като преживян опит. Акаш, например, удобно е въвлечена в повествованието чрез факта, че се влюбва в Кнут малко след като той разпознава нейния език: „Ти знаеше, че говорим на маратхи, нали? Наистина съм удивена.“ Има доста синтактично твърд изказ. Читател, който не знае японски, може само да предполага доколко това се дължи на превода на Мицутани – и доколко е стилов избор на Тавада. Може би роман за хаотичното раждане на един език не бива да звучи „естествено“ – понятие, към което Тавада винаги се е отнасяла с подозрение.

Над търсенето на носител на родния език виси целият етноцентричен товар, който понятието предполага. Когато Хируко и другите стигат до Осло, те откриват, че са пристигнали точно след опустошителната масова стрелба на Андерш Брайвик от 2011 г., ужасяващ протест срещу имиграцията. Тази жестокост функционира като странна бележка под линия към тяхното приключение: Тензо трябва да се състезава в конкурс за даши в ресторант за суши в Осло, собственост на ултранационалист, който също се казва Брайвик – и който скоро е заподозрян в убийство на кит. Обратът осмива едновременно японския и норвежкия национализъм (и двете страни се опитват да оправдаят китолова чрез апели към кулинарната традиция), като подкопава въобразената уникалност на всяко общество. Рецепти, китове и думи циркулират навсякъде; дори в най-шовинистичните тотеми на една култура, подсказва Тавада, има следи от чуждото.

Романът ѝ всъщност е непряк отговор на основополагащия текст на литературната традиция на родния ѝ език: Коджики, хроника от VIII век за божествения произход на архипелага и най-старото запазено японско произведение. Тавада често е осмивала неговата строгост, особено разказа му за това как божествата зачеват богинята на слънцето – и чрез нея императорското семейство. Разпръснати по цялата земя, напротив, отдава почит на отхвърлено дете на боговете: Хируко, незаконнороденото „дете-пиявица“ на богиня, нарушила нормите на женската скромност. Подобно на Мойсей, Хируко е оставена да плава в лодка, направена от тръстика: задънен край на японската митология, който Тавада пренаписва като феминистко, мигрантско начало. Как би изглеждало, пита тя, ако героите в нашите митове не бяха основатели на нации, а бездържавни корабокрушенци, изобретатели на езици без майка?

Източник

Джулиан Лукас е щатен автор в списание „The New Yorker“, където пише за книги, изкуство и политиката на историята. Работата му за списанието включва статии за разкопките на робски кораби, профили на писатели и художници като Мати Диоп, Коул Ескола, Самуел Р. Делани и Ишмаел Рийд; както и есета за нематериалното наследство, възстановяването на произведения на изкуството и изложбата на видеоигри в музеи.