Не много писатели могат да се похвалят с написването на порнографски бестселър, а още по-малко такъв, който се счита за класика на еротичната литература. Но Полин Реаж може. Впрочем, сменете името с Доминик Ори. Не: Ан Дескло.
Всъщност зад трите имена се крие една и съща жена, но в продължение на години реалното име, стоящо зад скандалното произведение, си остава една от най-грижливо охраняваните тайни в литературния свят. Четиридесет години след публикацията на Историята на О истината най-после става публично достояние. Но дори и тогава все още немалко хора считат тази книга за най-шокиращата, публикувана някога. Когато романът се появява, името на авторката, „Полин Реаж“, се възприема навсякъде като псевдоним. Ако и да шокира с директните описания на садомазохистични сцени, той предизвиква и възхищение заради сдържания си, дори аскетичен литературен стил. С времето книгата постига световен успех и продажби на милиони екземпляри, без някога да е слизала от печат. Това не е някаква евтина халтура. В нея няма нищо тромаво, немарливо или грубо. Историята на О получава реномираната литературна награда Prix des Deux Magots, по нея е заснет филм и тя е преведена на повече от двадесет езика.
Дескло (или по-скоро Ори, както тя започва да се нарича в ранните си тридесет години) е обсебена от женения си любовник, Жан Полан. Тя пише книгата за да го впримчи и задържи – и я пише само и единствено за него. Това е нейното върховно любовно писмо.
Камшици, вериги и маски! Божичко! Когато Историята на О се появява във Франция през лятото на 1954, тя е толкова скандална, че срещу мистериозната й авторка се отправят съдебни обвинения в нецензурност (по-късно оттеглени). Даже и в средата на двадесети век, в една европейска страна, решително по-малко морализаторска от Съединените щати, книгата избухва като бомба. Фактът, че авторката очевидно е използвала псевдоним, предизвиква безкрайни клюки сред парижкото общество. Спекулациите относно нейната идентичност се превръщат в любимо занимание на литераторите: дали тя е някоя известна личност, мъж, жена, перверзна, луда? Някои твърдят, че авторският глас е прекалено директен, прекалено хладен, за да принадлежи на жена; други пък настояват, че никой мъж не може да предложи такова нюансирано представяне на психиката на една жена. Но едно е сигурно: човекът, който е написал всичко това, не познава срама.
Романът представлява личен разказ на млада френска модна фотографка, известна единствено под инициала О, която се съгласява на всякакви унижения, деградация, мъчения, насилие и оковаване, всичко в името на отдадеността към любовника й, Рене. В хода на историята тя се оставя да бъде овързана, бита с камшик, пробождана, жигосвана и много други неща. В началото на историята тя е пасивна фигура, която върши точно това, което й се казва.
Един ден любовникът й я извежда на разходка в някаква част от града, където те никога не са били – паркът Монсури, паркът Монсо. След като са се разхождали известно време и са седели един до друг на края на една от полянките, тя забелязват – на място, където никога не спират таксита – кола, която прилича на такси, защото има брояч.
„Влизай“, казва й той.
Тя влиза.
Книгата е като еротична версия на някоя от ония детски приказки, в които героят случайно попада в алтернативна реалност и изпада в халюцинативно състояние. (Полан веднъж е настоявал, че „приказките са еротични романи за деца“). Припомнете си Алиса, падаща в заешката дупка, или магическия гардероб от „Нарния“. Това е и Историята на О, ако и с една много по-мрачна визия. На единадесетата страница О вече е изоставена от любовника си в някакъв замък извън Париж. Сама, тя се чувства сломена; тихо и без съпротива следва инструкциите, които й се подават. Съблича се, снабдена е със заключен нашийник и белезници, както и с дълга червена пелерина. Със завързани очи, тя крещи уплашено когато нечия ръка „проникна едновременно и на двете места“. По такъв начин започва одисеята й като сексуална робиня на най-вече непознати мъже и жени, които правят с нея каквото си поискат. „О си помисли, че е разпознала един от мъжете по гласа“, пише Реаж, „един от ония, които бяха я насилили предишната вечер, изисквайки от нея да направи задника си по-лесно достъпен.“ Готова да върши всичко с всекиго, тя разкрива един екзистенциален копнеж по освобождение. Ори е отбелязала веднъж, че „О търси избавление, възможност да отхвърли непоносимото бреме (mortal coil), както казва Шекспир.“
Години след публикуването на книгата, Ори предлага обяснение за очевидната фасада от пасивно приемане, демонстрирана от героинята й. „Струва ми се, че подчинението може да бъде и е страховито оръжие, което жените ще използват, докато то не им бъде отнето“, казва тя. „Използвана ли е О от Рене и Сър Стивън, или всъщност самата тя използва тях, както и … всички ония железа и вериги, задължителния разврат, за да реализира собствената си мечта – тоест собственото си разрушение и смърт? И дали самата тя не властва над тях, по някакъв задкулисен начин? Не е ли тя, която ги подчинява на волята си?“
В романа има и сцени, в които жени прелъстяват жени. Те изглеждат автентични, а не насилени, в противоречие на обвиненията, че авторът е написал такива сцени, за да задоволи „мъжката втораченост“. Ори счита себе си за бисексуална и признава предпочитанието си към женското тяло. Описвайки собствената си първа среща с мъжката анатомия, тя казва „За мен онзи втвърдено-приветстващ член, с който той толкова много се гордее, е доста плашещ и, да си призная, гордостта му ми се стори леко комична. Помислих си, че за него това сигурно е много неудобно, и колко по-приятно е да бъдеш момиче. Между другото, това е мнение, към което се придържам и до днес.“
В течение на цялата история О се предлага с готовност. На болката и страданието тя отговаря с приемане и благодарност. Разказът достига кулминацията си в едно целонощно парти, по време на което тя е водена на кучешка верижка, гола, с бухалска маска на лицето. След като е била подложена на пълно обезкосмяване, за да угоди на господаря си, й окачват верига, завършваща с пръстени, прокарани през срамните й устни. (Пътешествието й изглежда потвърждава сентенцията на френския писател Жорж Батай: „Човек живее в непрекъснат страх от самия себе си. Собствените му еротични потребности го ужасяват.“) Отговорът на О срещу този ужас е абсолютното подчинение, позволяващо на преживяванията й да я доведат в сфера, в която няма неща като патология, анализ или последствия. Точно по начина, по който всяка книга за самопомощ ви съветва, собственото отваряне към непознатото може да бъде нещо изключително приятно. То може да ви трансформира. Но, разбира се, то може и да ви подлуди.
В зависимост от собствените ви еротични желания и навици, Историята на О ще ви смути, изплаши, разгневи, разстрои, обърка, отврати или възбуди. Може би всичко това едновременно. Десетилетия след публикуването си, романът все още не е изгубил способността си да шокира. През 2009, един коментар в Гардиън по повод радиопредаване, посветено на книгата, обяснява, че среднощното излъчване на програмата е било най-подходящо, тъй като това било „як материал“ и той би могъл да предизвика гадене у множество хора. Един от слушателите отбелязва, че слушането на откъси от текста предизвикало „силен приток на кръв към немислещите части“.
Както авторката разкрива по-късно, героинята О се основава на Одил – нейна близка приятелка, която в един момент е била силно влюбена в Албер Камю. „Но след няколко страници реших, че не мога да причиня всички ония неща на бедната Одил, така че оставих само първата буква.“ В противоположност на спекулациите, правени в течение на години от феминистки, хора от академичните среди, психоаналитици и изобщо читатели, обсебени от книгата, името О, казва тя, „няма нищо общо с еротичния символизъм или формата на женските полови органи“.
Колкото и покварен да изглежда романа й, Одри си поставя за цел да създаде истинско, дълбоко произведение на изкуството, а не евтина порнография. („Че Полин Реаж е по-опасна писателка от Маркиз дьо Сад следва от факта, че изкуството е по-убедително от пропагандата“, обявява един есеист от New York Times Book Review.) Ори създава нещо ново, работейки вътре в конвенциите, но по начин, който никой преди нея не е опитвал. „Развратът, възприеман като един вид аскетично преживяване, не е нещо ново нито за мъжете, нито за жените“, обяснява тя, „но, доколкото ми е известно, преди Историята на О никоя жена не го е изказвала открито.“
Самата Ори изглежда като доста малко вероятна кандидатка за създаване на книга, описваща насилствени прониквания. Още от детството си тя е сериозна читателка, поглъщаща автори като Бокачо, Шекспир, Бодлер и Библията. Веднъж се е похвалила, че в живота й имало период, през който в продължение на пет години е чела и препрочитала целия Пруст. Изглежда немислимо, че жена с толкова невзрачна външност би могла да изследва една сексуална натрапчивост, която тласка героинята й към себеизличаване. Нещо друго, което различава романа от онова, което един критик нарича „томчета, продавани под тезгяха“, са сложните идеи, касаещи човешкото поведение – че „всички ние сме тъмничари, и всички в затвора, в който винаги се намира някой, когото ние оковаваме, когото затваряме, когото принуждаваме да мълчи“, както по-късно обяснява тя. Историята на О е книга за властта, за удоволствието от притежанието й, и в края на краищата удоволствието от отказа от нея. За самата себе си авторката признава, че с удобство приема идеята за подчинението, поне в определени контексти. „Мисля, че у мен има някаква потисната склонност към военното“, казва тя. „Харесвам дисциплината без задаване на въпроси, точните планове и задължения.“
Полан, подбудата за този cri de coeur, е един от водещите френски интелектуалци и издател на великолепното литературно списание Nouvelle Revue Française. Връзката му с Ори продължава тридесет години, до смъртта му през 1968. През цялото това време той остава женен за втората си жена, Жермен, която страда от болестта на Паркинсон. Тя много добре знае за аферите на мъжа си, за които той очаква да бъдат приемани и толерирани без протест. И Ори не е единствената му любовница. След смъртта му една от снахите му го описва като „доста голям женкар“. (Интересно е, че Ори използва точно същата фраза, когато говори за баща си.)
Когато се среща с Полан, Ори е в ранните си тридесет години, а той – в своите петдесет. (Тя е родена в 1904; той – в 1884.) Тя вече е била женена за кратко и има син, Филип. Запознал ги е баща й, познат на Полан. По онова време тя се надява да публикува сборник с религиозна френска поезия от 16 и 17 век, а Полан е редактор в известното издателство Галимар. Тя не описва срещата им като любов от пръв поглед. „Беше бавно, но се получи много ефективно“, казва тя, припомняйки си първото впечатление за него като красив, чаровен и забавен човек. Свързват ги споделяните интелектуални страсти; по време на нацистката окупация на Франция, докато и двамата работят за Съпротивата, те стават любовници. „Доминик Ори е жена, очарована от интелигентността“, разказва техен общ приятел. „А интелигентността на Полан беше очевидна. За нея това се превърна във вид обсебеност.“
Преди съдбовната си среща с Полан, Ори все още не е открила любовта на живота си, а сексуалният й живот едва ли може да се нарече забележителен. „С моята външност и темперамент аз едва ли бях обект на сексуални желания“, казва тя веднъж. „Всичко се случваше единствено в главата ми.“ Това сигурно обяснява електричеството между нея и Полан, което ще упражнява власт над цялата останала част от живота й. Макар и да е в състояние да говори пространно за секса, личният й живот е доста скромен. Веднъж обаче се е пошегувала, че си е мислила за проституцията като евентуално призвание.: „Казах си, че това може би не би било толкова ужасно: да бъдеш постоянно желана, а и да ти се плаща, какво лошо може да има в това?“, казва тя. „И какво се случва? При първата възможност, какво друго мога да направя, освен да се превърна в глупава свенливка!“ Но заедно с това тя се пита и какво ли би било да стане монахиня – привлечена, без съмнение, от строгата униформа.
Разбира се, Ори е предопределена не за проституция, а за живот, работа и съществуване сред интелектуалното общество. Тя си играе със собствената идентичност още далеч преди да публикуването на Историята на О. В един момент по време на войната, работейки като журналистка и преводачка, тя се отказва от реалното си име, Ан Дескло, като го изтрива напълно от професионалния и личния си живот. Почти никой не знае, че Ори всъщност не е реалното й име; тя държи това в тайна. Избрала е „Доминик“ заради половата му неутралност, а „Ори“ идва от моминското име на майка й, „Орикост“.
Макар и да е вярно, че Историята на О е вдъхновена от пренебрежителната забележка на Полан, че никоя жена не е в състояние да напише „истински“ еротичен роман, по-непреодолимият мотив е нейният страх, ако и ирационален, че връзката им може да приключи. „Не бях млада, не бях хубава, трябваше да изнамеря други оръжия“, разкрива тя по-късно. „Физическата страна не беше достатъчна. Оръжията се намираха в главата.“ Тя се хвърля в новата задача: пише през нощта, с молив, в ученически тетрадки, докато лежи в леглото, и създава – три месеца по-късно – най-интимния си шедьовър. Първите шестдесет страници, казва тя, са се излели „автоматично“, и се намират в книгата точно така, както са се появили в главата й.
Романът е написан като отговор на предизвикателството на Полан (или задачата, ако предпочитате да я наричате така). „Писах я сама, за него, за да го заинтересувам, да му харесам, да го занимавам“, разказва тя пред кинодокументалистката Пола Рапапорт малко преди смъртта си. Ори никога не е възнамерявала да публикува романа, но Полан настоял. За самата нея ръкописът бил просто дълго писмо, което е трябвало да бъде написано. Тя се надявала, че този подарък ще осигури постоянството на връзката им. „Човек винаги търси начини да накара нещата да продължават“, казва тя. „Историята на Шехерезада, повече или по-малко.“
Съдържанието на романа е детайлирано и експлицитно, но авторската проза е високо контролирана, дисциплинирана и пестелива. „Гласът“ й се намира в дисонанс с еротичния материал, което прави трудно отхвърлянето му като „порнография“. За Полан, книгата е „най страстното любовно писмо, което някой мъж е получавал.“ Той никога не я напуска.
Автократа казва по-късно, че Историята на О, написана когато тя е била на 47 години, се основава на собствените й фантазии. Освен това тя е повлияна и от възхищението на любовника си пред маркиз дьо Сад. В по-късни години тя описва трескавия процес на писане като „писане по начина, по който говорите в тъмното на човека, когото обичате, когато сте задържали любовните думи прекалено дълго време и сега те най-после се изливат свободно… без колебание, без спиране, преправяне, изтриване… така както човек диша, така както сънува.“
Полан е поразен. Когато той развълнувано я пита дали може да потърси издател за произведението й, тя се съгласява само при условие, че авторството й остане скрито, известно само на малцина избрани. Измисля си псевдонима „Полин Реаж“: „Полин“ по името на Полин (Бонапарт) Боргезе, по-голямата сестра на Наполеон, която е била известна с чувствените си, декадентски афери, както и Полин Ролан, френска активистка за женски права от късния деветнадесети век. Въпреки очевидното сходство между „Полин“ и „Полан“, Ори твърди, че изборът на псевдоним няма нищо общо с него. (Съществува и погрешното предположение, че тя е избрала псевдонима си по подобие на френската фраза „реагирам срещу Полан“).
Що се отнася до „Реаж“, тя твърди, че го е открила в някакви регистри на недвижимо имущество. Хората винаги са предполагали, че съдържанието на Историята на О е силно автобиографично, но Ори не е толкова сигурна. Около двадесет години след излизането на книгата тя признава, че собствените й радости и скърби са я оцветили, но самата тя не може да каже до каква степен, нито пък това я интересува чак толкова много. „Историята на О е приказка за друг свят“, казва тя, „в който една част от мен е живяла много дълго време – един свят, който вече не съществува никъде другаде, освен между кориците на една книга.“
Тя характеризира „Полин Реаж“ по не съвсем ясен начин – някой, който „не е съвсем аз, но все пак е, по странен начин: когато се прехвърля от едното към другото си аз, фрагментите се разпръсват, след това отново се събират, но по начин, за който съм сигурна, че вечно се променя. За мен става все по- и по-трудно да ги разграничавам едни от други, или поне с достатъчно яснота.“ Също като множество други автори, пишещи под псевдоним, Ори гледа на идентичността като на нещо нестабилно и се чувства великолепно в амплоато си на човек, който е отказал да поеме ролята на постоянна звезда.
Тя знае, че намирането на издател за романа й няма да бъде лесно (с или без псевдоним). Но Полан настоява, че книгата трябва да достигне публиката си, и се бори за това. В този случай обаче личният му престиж сред литературния свят не е от особена помощ. Галимар бързо отхвърля книгата, не желаейки да има нищо общо с неизбежния (и вероятно доста скъп) съдебен процес. „Не можем да публикуваме книги като тази“, казва й Гастон Галимар. Това е особено разочароващо, тъй като Ори е работила за него. Няколко години преди смъртта си тя казва, че никога не е простила на Галимар отхвърлянето на романа й, тъй като той вече е публикувал Жан Жене, чиито неща са били „много по-гадни“.
Полан убеждава Жан–Жак Повер – амбициозен двадесет и седем годишен издател, който преди това е издал събраните съчинения на Сад, и който вече е ветеран в съдебните процеси по нецензурност – да приеме Историята на О. „Великолепна е, това е революционна искра“, казва Повер на Полан, след като е изчел книгата за една нощ. „Кога ще подпишем договора?“
През 1954 Повер публикува великолепно оформено, луксозно първо издание на книгата в две хиляди екземпляра. Тя съдържа хвалебствен предговор на Полан, „Щастие в робството“, в който той твърди, че в най-дълбоката си същност жените винаги копнеят за нечия доминация; че, признавайки желанията си, О постига тяхното упълномощаване; и че в действителност робите обичат господарите си, страдат в тяхно отсъствие и нямат желание за постигане на свобода. Всъщност, както отбелязва един рецензент, колкото повече бива измъчвана, толкова повече О става „перфектно женствена“. Това е един от елементите, които правят романа по-скоро смущаващ, отколкото възбуждащ.
Полан признава, че „в Историята на О няма липса на скверности. Но понякога ми се струва, че онова, което бива подложено на тези мъчения, е не толкова една млада жена, колкото една идея, комплекс от идеи, просто едно мнение.“
Книгата става сензация, но не и бестселър. Макар и да е тема на гъделичкащи клюки сред посветените, една година след публикуването първоначалният тираж все още не е разпродаден. Ори не е особено оптимистична относно изгледите за книгата; тя вярва, че съдбата й е да бъде поставена в „специалните“ секции на библиотеките, ако изобщо бъде поръчана.
Статуса си на бестселър книгата постига постепенно, докато около нея продължава да се създава мистика и започват да се появяват преводни издания. Първоначално, понеже множество френски книжари предполагат, че книгата е била забранена, те обикновено я крият под тезгяха, като разбира се с това й осигуряват слаби продажби. „Всички говореха за нея насаме“, припомня си авторката, „но пресата се държеше така, сякаш книгата никога не е била публикувана.“
Цялото внимание, което книгата получава, се съсредоточава върху личността на автора, а не върху самия текст като нещо заслужаващо разглеждане и анализ. Сюзън Зонтаг е първата сериозна писателка, която разпознава достойнствата на романа и го защищава като значително литературно произведение.
В есето си от 1969 г. „Порнографското въображение“, Зонтаг настоява, че Историята на О трябва да бъде коректно дефинирана като „автентична“ литература. Тя сравнява съотношението между първокласната порнография и долнокачествените книги от жанра с „един друг донякъде сенчест под-жанр с няколко първокачествени книги, които му правят чест – научната фантастика.“ Освен това тя смята, че подобно на научната фантастика, порнографията цели „дезориентация, психическа дислокация“.
Ако това действително е така, то тази цел е далеч по-интересна от онова, което се опитват да правят повечето обичайни „мейнстрийм“ романи. Никой не би могъл да нарече Историята на О предсказуема или сантиментална. Визията й е мрачна и неумолима; всичко в нея е екстремно. Зонтаг сравнява сексуалната обсебеност (така както е изразена от Реаж) с религиозната: това са двете страни на една и съща монета. „След секса, религията вероятно е второто най-старо средство, с помощта на което хората могат да се доведат до полуда“, пише тя. В дисциплинираните си усилия за надминаване на всичко, О не е много по-различна от религиозната фанатичка, отдаваща се на Бога. Нейната отдаденост на задачата, която е поела, получава форма, която може да бъде описана като духовна жар. Тя се изгубва напълно – а в края на краищата загубата на аза е една от целите на молитвата.
Ако О би желала да поддържа страстта си чак до степен на себеразрушение, то нека бъде така. Тя желае да бъде „притежавана, напълно притежавана, чак до смърт“, чак до онзи пункт, в който тялото и разумът й не са нейна собствена отговорност. „Какво друго се опитва да постигне християнинът, освен да изгуби себе си в Бога“, казва веднъж Ори, която е пълна атеистка. „Да бъдеш убит от някого, когото обичаш, ми се привижда като олицетворение на екстаза.“
Есето на Зонтаг е забележително с отказа си да окачестви цялата порнография като лоша или да я отхвърли като „мръсни книги“. Това е един задълбочен, рационален текст, осветяващ естетическите достойнства на най-доброто в порнографията. Твърдейки, че така наречените порнографски книги са легитимни произведения на изкуството, тя признава, че изтъкването на такава теза е обезкуражителна задача: „Порнографията е болест, която се нуждае от диагноза, както и възможност за изказване на съждение. Тя е нещо, което изисква отношение ‚за‘ или ‚против‘… също като това да си за или против легалните аборти или помощта за общинските училища.“
Защитата й на литературната ценност на Историята на О е убедителна и високо специфична: „Макар че романът е очевидно нецензурен според обичайните стандарти“, пише тя, „и е много по-ефективен от множество други, що се отнася до сексуалното възбуждане на читателя, това сексуално възбуждане не е единствената функция на описваните ситуации. Разказът притежава определено начало, среда и край. Елегантността на стила почти не допуска впечатлението, че авторът счита езика за неизбежна необходимост. Освен това героите притежават емоции от много интензивен вид, ако и маниакални и действително напълно асоциални; те притежават и мотиви, макар че това не са психиатрично или социално ‚нормални‘ мотиви.“ Всичко, което Реаж прави, е да изнесе на открито онзи вид импулси, които много хора крият в спалните си, сами, в късна нощ. И от гледна точка на Зонтаг Историята на О е не толкова порнография, колкото „мета-порнография, една брилянтна пародия“.
Кой би могъл да предположи, че Доминик Ори и Полин Реаж са една и съща жена? В средата на живота си, тя е уважавана личност: влиятелна редакторка, писателка и членка на различни журита, раздаващи литературни награди. Получава Почетния легион; превела е на френски творби от автори като Т.С. Елиът, Ивлин Уо, Скот Фицджералд и Вирджиния Улф; това е единствената жена, която някога е била допусната във високо ценения читателски комитет на Галимар. Скромният й външен вид не предполага дори и най-слаб намек за бухалски маски или кучешки нашийници. Тя е учтива, изтънчена, елегантна, стеснителна. Не може да бъде описана като красива. Една нейна приятелка си я припомня като „много самообезличаваща се“, носеща „топли, приглушени цветове, които наистина подхождаха на личността й.“ Тя се облича много скромно и почти не употребява грим. Поне на повърхността, нищо у нея не е предизвикателно. (Тя казва, че носенето на един вид постоянна униформа прави живота по-прост.) Всъщност тя изглежда консервативна, дори строга – и по външния й вид вие сигурно бихте предположили, че сексуалните й фантазии са толкова възбуждащи, колкото и гледането на някоя прашна книжна лавица.
Ослепителното несъответствие между работата и личния й живот не е убегнало на самата Ори. Ето защо псевдонимът е толкова важен. Тя настоява, че „би било погрешно да се смесва нещо, което толкова дълго време е било тайна, с нещо друго, което винаги е било банално и лишено от интерес.“ Ори никога не е изпитвала нужда да се оправдава пред някого; това е, което тя си е желала и то не влиза в работата на никого. Тя не „живее в лъжа“, тъй като Доминк Ори не е „Полин Реаж“, която е създала скандалното произведение. „В продължение на дълго време живях два паралелни живота“, обяснява Ори. „Държах тези два живота методично разделени – всъщност толкова разделени, че стената между тях вече ми се струва нещо нормално и естествено.“
