Какво наистина застрашава авторитарните режими?

Не чак толкова отдавна в историята държави, които дълго време бяха погребани зад Желязната завеса, а дори и някои бивши съветски републики, се превърнаха в членове на солидния клуб на демокрациите. Други, които не успяха – като Украйна, Грузия и Киргизстан – преживяха масови бунтове срещу фалшифицирани избори и корумпирано управление, на фона на широко разпространено обществено желание за присъединяване към Запада. Свободната търговия отново беше провъзгласена за инструмент на мира; „теорията за демократичния мир“ на Кант преживя възраждане.

Западното насърчаване на демокрацията, колкото и непохватно да е понякога, всява страх в авторитарните коридори на властта. Все по-истеричните авторитарни обвинения за предполагаеми западни заговори за разпалване на „цветни революции“ сякаш потвърждават посоката към демокрация. В началото на 2010-те спонтанни въстания разтърсиха силно автократичния Близък изток и Северна Африка. Надеждите за политическо разхлабване се задържаха и в упоритите изключения като Китай, Иран и Русия. В Иран избухнаха мащабни демонстрации през 2009 г., а през 2011–12 г. подобни протести съпътстваха обявлението на Владимир Путин, че ще се върне на руския президентски пост след кратък престой като министър-председател. Мнозина се вкопчиха в онова, което възприемаха като знаци, че Си Дзинпин, издигнал се до върховен лидер на Китай през 2012 г., ще бъде реформатор.

В миг обаче авторитарните лидери обърнаха динамиката, изтласквайки демокрациите в отстъпление, където те остават и до днес. Арабските автократи, иранските мюсюлмански духовници и Путин предприеха жестоки репресии. В Китай Си се издигна до нещо подобно на император, налагайки още по-решителна версия на авторитаризма. Междувременно в утвърдените демокрации се разпространи страхът от упадъка на либералните институции и норми.

Авторитарните режими разчитат на иновативен набор от тактики, за да потиснат демократичното влияние – отвън или отвътре в собствените си общества: заклеймяване на организации, които получават чуждестранно финансиране, като „чужди агенти“ (по същество – предатели) и използване на данъчни проверки, за да се дисквалифицират опозиционни кандидати от участие в избори. Тези техники се съчетават с изпитаната практика на доминиране над медиите. А после – последният удар: докато продължават да заклеймяват несъществуващи западни заговори за собственото им сваляне, авторитарните режими – благодарение на технологични иновации, произведени от свободни общества – разработват нови начини да се намесват настъпателно в демократични политически системи и понякога дори да ги дестабилизират. Днес авторитарните управници наблюдават как свободно избрани демократични лидери ги хвалят и им подражават.

И все пак: внимавайте с онези, които някога възхваляваха „епохата на демокрацията“, а сега провъзгласяват „епохата на автокрацията“. Колкото и внушителни да изглеждат – а в действителност могат и да бъдат такива – тези режими са пронизани от слабости. Те могат да мобилизират огромни ресурси и персонал в преследване на амбициозни национални проекти, но страдат от парализираща неспособност, произтичаща от корупция, шуробаджанащина и свръхамбиция. Те оцеляват много по-дълго, отколкото обикновено се очаква, но през цялото време остават податливи на внезапни паники и сривове в политическата си стабилност. С подходящи стратегии те могат да бъдат извадени от равновесие. Демокрациите, въпреки нарастващата загуба на увереност, граничеща с отчаяние, запазват безброй силни страни и дълбока устойчивост. Те могат отново да поемат инициативата.

Какво се крие в името?

Какво е авторитаризмът? И какво – и кой – е авторитарен? Като се има предвид колко винаги важен е бил този феномен и колко видимо отново излиза на преден план, може да изглежда изненадващо колко трудно е да се отговори на тези въпроси. На най-основно ниво авторитаризмът предполага слаби или почти отсъстващи институционални ограничения върху изпълнителната власт. Първоначално авторитарните режими открито управляват в името на малцинството, но още от Френската революция насам недемократичните режими възприемат демократични външни атрибути: инсценирани избори, законодателни органи, които само подпечатват решенията, конституции, предоставящи номинални права. „Модерният авторитаризъм“, както го дефинира политологът Амос Пърлмътър, е управлението на малцината в името на мнозинството.

Пърлмътър, в статия от 1981 г., откроява „авторитаризма/тоталитаризма“ като „най-забележителния политически феномен на този век“. Но наклонената черта, която разделя (или обединява) двата термина, прикрива едно предизвикателство: а именно – как да се обясни разликата между тях. Оказва се, че социологът Хуан Линц вече се е заел с този проблем, а неговият житейски опит предлага поучителна история. Роден през 1926 г. във Ваймарска Германия, където хиперинфлацията разорява бизнеса на баща му, младият Линц става свидетел на разпада на демокрацията и настъпването на диктатурата на Хитлер. Линц и испанската му майка се преместват в Испания през 1932 г., където той преживява военния пуч от 1936 г. и последвалата го гражданска война. По време на диктатурата на Франко завършва Мадридския университет. През 1950 г. прекосява Атлантика, за да защити докторска степен в Колумбийския университет, където скоро започва да преподава. По-късно преминава в Йейл и в следващите десетилетия се утвърждава като един от водещите световни експерти по типове режими и демократична стабилност.

Когато Линц навлиза в професията, светът е възприеман като разделен между два основни типа режими: демократични и тоталитарни. Къде обаче, пита той, трябва да се постави Испания на Франко? Очевидно тя не е демократична, но и не е и тоталитарна като нацистка Германия или сталинисткия Съветски съюз. Класическата схема, развита от автори като Хана Аренд, Карл Фридрих и Збигнев Бжежински, не оставя място за Иберия. През 1963 г. Линц представя обширен доклад със заглавие „Авторитарен режим: Испания“. Въпреки баналното си заглавие, той представлява пробив в обясняването на третия тип. Линц предлага предимно отрицателна дефиниция: за разлика от тоталитаризма, авторитаризмът не разполага с концентриран единен източник на власт или всепроникваща идеология и може да мобилизира само минимална масова подкрепа. Основното качество, което авторитарните режими притежават – вместо да им липсва – според Линц е ограниченият плурализъм. Разграничението остава неясно и въпреки постиженията си Линц никога не го фиксира окончателно. Той опитва с алтернативни определения като „султански режими“, което не проработва, а към 2000 г. стига до „хаокрация“ (управление на хаоса и тълпите). Междувременно се оформя консенсус около прекалено широката рубрика „хибридни режими“.

Типологиите понякога могат да помогнат да схванем как подобни режими се поддържат, рухват или биват сваляни. Например изследователи показват, че авторитарни режими, които разчитат на наследствено предаване на властта, са по-стабилни. Но подобни прозрения не се превеждат лесно в политически действия. За тази цел е по-добре да се идентифицират не типове, а съставни елементи – онова, което може да се мисли като пет измерения на авторитаризма – и тяхната уязвимост към противодействия. Разбира се, една ориентирана към политиката рамка няма да удовлетвори онези, които предпочитат строги дефиниции и типологии. Въпреки това тя може да послужи като основа, от която днешните авторитарни режими да бъдат изтласкани в отбранителна позиция.

Желязната ръка

Първото измерение е очевидно: нито един авторитарен режим не би могъл да оцелее без служби за сигурност и военни сили, способни на вътрешна репресия. В сравнение със социалните си разходи или икономическите инвестиции авторитарните режими поемат разточителни ангажименти за финансиране на агенциите, оборудването и обучението, необходими за масови репресии. Те изразходват зашеметяващи ресурси за наблюдение и цензура на интернет, социалните мрежи и свързаните с тях технологии и услуги, често в комбинация с платено и доброволно човешко наблюдение на квартали и работни места. Принудителните апарати се различават значително в различните авторитарни държави, които наследяват структурни остатъци от предишни режими или от по-ранни инкарнации на собствените си режими. Достатъчно е да си припомним тайната полиция на иранския шах – САВАК – която революционерите гневно разпускат през 1979 г., само за да пренесат много от нейните практики, затвори и дори кадри в нова организация – САВАМА.

Авторитарните режими непрестанно реорганизират репресивните си апарати, но рядко с цел да рационализират функциите им. Напротив, те умишлено възлагат на агенции и оперативни кадри припокриващи се юрисдикции, като по този начин гарантират, че до известна степен те остават в конфликт. Понякога такива агенции си устройват саботажи, тъй като служителите възприемат настъплението като най-добрата защита срещу колеги, готови да ги атакуват. В комунистически Китай борбата за надмощие между службите за сигурност и Народоосвободителната армия на моменти се оказва решаваща в битките за власт. В Русия гражданският репресивен апарат преследва армията, която грабва всяка възможност за реванш. Междувременно антикорупционните органи – винаги повече от един – всяват страх у всички, включително помежду си.

Професионалистите в репресиите – било то хора, изтръгващи нокти или компютърни хакери (понякога едно и също лице) – разполагат със средства да свалят не само своите съперници, но и началниците си, а дори и самия владетел на страната. Те едновременно гарантират оцеляването на режима и представляват най-голямата заплаха за него. Ето защо, например, президентските телохранители почти никога не са интегрирани в основния репресивен апарат. В Русия при Путин, както и при Сталин, управлението на телохранителите (днес известно като ФСО) стои самостоятелно, отделено от главните наследници на КГБ (ФСБ и СВР), от множеството контраразузнавателни подразделения и от също така автономната Национална гвардия. Параноята властва.

Приятели и посредствени фигури може и да оглавяват ключовите служби за сигурност или въоръжените сили – обстоятелство, наблюдавано във войната на Путин срещу Украйна, която до май 2024 г. е планирана и ръководена от бивш строителен бригадир, с когото диктаторът беше прекарал известно време с гол гръб в сибирската пустош. Но би било грешка да се подценява репресивната мощ или способността за учене и корекция на тези механизми и армии. Те наблюдават, правят хора да „изчезват“, затварят и избиват. Същевременно обаче са силно разединени, кипящи от ревности, озлобления и вражди, които управниците умишлено изострят, за да упражняват контрол. Разузнавателните служби в Съединените щати и други западни страни, разбира се, внимателно следят тези разломи и понякога успяват да вербуват недоволните или амбициозните, за да получат вътрешна информация.

Едно от най-упоритите погрешни схващания за авторитарните режими е идеята, че те почиват върху де факто социален договор, при който режимите повишават жизнения стандарт, а в замяна хората се отказват от свободата си.

Тези режими полагат огромни усилия да изграждат фасади на единство и одобрение, което ги прави уязвими, когато разединението и неодобрението бъдат разкрити. Много служители в авторитарните режими негодуват срещу отъждествяването на интересите на владетеля с тези на страната, срещу това как приближените заграбват всички облаги и срещу прикритото национално отслабване, което следва от това. Вашингтон и съюзниците му трябва систематично да изобличават тези разделения, както и дълбоките огорчения в режимите, породени от злоупотреби и корупция, с цел да вбиват клинове между елитите и владетеля. Разбира се, назоваването на конкретни недоволни личности може да доведе до тяхното хвърляне в затвора или екзекуция. Невниманието може да има обратен ефект. Но недоволството, осуетените амбиции и накърненият патриотизъм не са тайна и могат да бъдат използвани. Когато такива режими образно или буквално изхвърлят свои служители през прозорците – както го правят и без никакъв западен натиск – демокрациите трябва да подчертават как подобна варварщина разкрива слабост, че тя представлява мълчаливо признание, че недоволството пронизва самата властова йерархия, и как режимите се страхуват от разпространението му. „Външно силни, вътрешно крехки“ – такава вътрешна китайска критика трябва да стане име на безмилостна публична кампания, която принуждава китайския режим непрекъснато да я отрича.

Парите управляват всичко около мен

Второто измерение на един авторитарен режим е природата на неговите източници на приходи. Всички правителства, разбира се, се нуждаят от финансиране и повечето го осигуряват чрез широка гама от данъци. Данъците правят правителствата зависими от населението им и макар авторитарните режими да нямат нищо против да получават приходи по този начин, те не желаят да зависят от съгласието на народа, ако могат да се разминат без това – а мнозина могат. Те разполагат с алтернативни източници на приходи, които често бликат направо от земята.

Едно от най-упоритите погрешни схващания за авторитарните режими е идеята, че те почиват върху де факто социален договор, при който режимите повишават жизнения стандарт, а в замяна хората се отказват от свободата си. Очевидно, ако един авторитарен режим не успее да повиши жизнения стандарт, управляващият му кръг не признава, че е провалил своята част от договора и не се оттегля от властта. Нито пък хората могат да го принудят да си тръгне, като заведат дело за неизпълнение. Авторитарните управници се радват на евентуалния растеж на БВП, но не се нуждаят от него и не изпитват необходимост да удовлетворяват материалните стремежи на обикновените хора. Понякога несвободните общества могат по-лесно да бъдат умиротворени, ако доходите растат и възможностите за децата се разширяват. Но в Китай – авторитарната държава, за която най-често се твърди, че предлага такъв договор – тези условия никога не са били валидни за големи сегменти от обществото. Китайците разбират истинския договор, при който живеят: ако държат разочарованията и съмненията си предимно за себе си и публично изповядват лоялност, властите може и да не ги преследват.

Авторитарните режими могат да оцелеят с малък или никакъв икономически растеж, благодарение на онези, които размахват палките, но не и без паричен поток – а най-добрият източник за това идва от материали, които природата е депозирала в земята преди стотици милиони години и които могат да бъдат продадени на световните пазари срещу твърда валута. Освен залежи от нефт или природен газ, бързи пари могат да се генерират и от диамантени или златни мини, благородни метали и редки минерали. Нужно е само известно оборудване за добив, труд (често принудителен), железопътни линии и пристанища. Но тези режими намират и нови начини да създават паричен поток. Северна Корея някога фалшифицира американски банкноти от 100 долара в големи мащаби. После иновира, откривайки, че може да си проправи път чрез хакерски атаки до сметки на чужди централни банки и криптовалутни борси. Режимът също така пълни касите си, особено с чуждестранна валута, по старомодния начин: като изпраща войници и работници в чужбина срещу заплащане.

В случая с Русия на Путин износът на нефт и газ подпомага финансирането на режима – дотолкова, че тези приходи покриват до една четвърт от разходите за войната срещу Украйна. Китай, Индия и Турция заедно са закупили близо 400 милиарда долара руски петрол от 2023 г. насам – понякога за собствено потребление, друг път за препродажба с надценка. Освен това Москва е въвела иновации, като сглобява „сенчест флот“ от амортизирани танкери, както и кръг от съмнителни застрахователи и кухи компании (едно отдавна утвърдено западно изобретение), за да заобиколи въведения от САЩ ценови таван.

Но нуждата от пари създава и уязвимости. Нефтът се превръща в пари едва когато прекоси морета или премине през международни сухопътни граници, след което бъде рафиниран и доставен до потребителите. Вашингтон и партньорите му биха могли да наложат санкции върху петролни рафинерии в Китай, Индия и Турция, като повишат разходите на тези държави и намалят приходите на Русия, докато паралелно координират алтернативни източници. Нов проект в ЕС би позволил на държавите членки да задържат танкери от руския сенчест флот, които и без това са под санкции. Що се отнася до тръбопроводите, кибервъзможностите биха могли да предизвикват повтарящи се временни прекъсвания и да редуцират руските приходи.

На пръв поглед Китай може да изглежда като изключение от идеята, че западните държави могат да експлоатират нуждата от пари на един авторитарен режим. Страната потребява по-голямата част от собствените си природни ресурси и е най-големият вносител на суровини в света. Събира и данъци, включително данък върху добавената стойност, който е най-големият ѝ източник на приходи. Другият основен източник обаче са доходите от износ на готови продукти, които съставляват приблизително 20 процента от БВП на Китай и върху които корпорациите плащат данъци. Ответни мита и други търговски ограничения биха могли да пресекат значителна част от паричния поток на режима, ако бъдат приложени от широка коалиция от сътрудничещи си държави – които така или иначе би трябвало да инвестират сериозно в собствената си реиндустриализация и в алтернативни вериги за доставки.

Високи приказки

Третото измерение на авторитаризма са историите, които режимът разказва за себе си, своя народ, история и място в света. Авторитарните режими винаги се опитват да потискат историите, които не желаят хората им да виждат. Те разбират обаче, че дори ефективното потискане само по себе си е недостатъчно; необходимо е и да се разпространяват визии за нацията и света, които да резонират с обикновените хора. Тези истории се различават според режима, но определени елементи се повтарят. Целта им е да разпространяват страх и да укрепват националното сплотяване, като представят сговор на вътрешни и външни врагове: етнически, религиозни и сексуални малцинства, заклеймени като терористи; елити, интелектуалци, демократи (обикновено, но не винаги, в кавички); Международния валутен фонд, евреите, Джордж Сорос, чужденците; Големия Сатана (Съединените щати), Малкия Сатана (Израел). Авторитарните наративи призовават и към възстановяване на периоди на национално величие в миналото, разрушени от враждебни сили – величие, което ще се върне веднага щом днешните врагове бъдат победени от единствения спасител на нацията: режима и настоящия владетел.

Антизападничеството е основният троп на днешните авторитарни режими и те често могат да черпят материал от самия Запад. Сред най-популярните „хитове“ са: НАТО напада Русия; Западът насърчава преврати и инсталира марионетни правителства; Западът се стреми да запази хегемонията си над световното мнозинство. Накрая идва и най-простата, но и най-ефективна от всички авторитарни истории: „Изтокът се издига, Западът запада“.

Хората, живеещи под тези режими, рядко приемат режимните наративи на доверие. От време на време пред тях трябва да бъдат извеждани правдоподобни врагове, саботьори и шпиони, а и да се цитират правдоподобни разкази за враждебността на САЩ към Китай или Русия (за предпочитане направо от устата на самите американци) редом с неправдоподобните. Историите на режима трябва да говорят на обикновените хора – на чувството им за накърнена справедливост, на борбите и стремежите им. Не всичко в тези наративи ще съответства на преживяванията им, но мнозина ще простят несъответствията, стига част от разказа да „попада“ в тяхната реалност. Китайската и руската нация действително са били велики имперски цивилизации и малцина от обитателите на тези места оспорват, че заслужават да бъдат велики отново.

Авторитарните режими стават уязвими поради централното място на наратива във функционирането, легитимността и оцеляването им. Особено изложени са там, където са най-активни: в боравенето с историята. Китай настойчиво втълпява истории за т.нар. „век на унижението“, започващ през XIX век, и те резонират с големи групи китайци. Съществуват обаче и убедителни истории за повече от половин век самоунижение под управлението на Китайската комунистическа партия: ККП е убила много повече китайци, отколкото всички чужди интервенции, взети заедно. По сходен начин партията си приписва заслугата за китайското икономическо чудо, но бумът е резултат преди всичко от трудолюбието и изобретателността на китайския народ; партийните кадри често са паразитирали върху икономическия успех на страната, експроприирайки предприятията, след като станат успешни. Партията се представя и като велик защитник на китайската цивилизация и конфуцианството. В действителност ККП продължава да бъде осквернител на философски и религиозни традиции, рушител на безброй паметници и преследвач на монаси, писатели и художници.

За да се разказват тези истории, демокрациите би трябвало да инвестират повече в проникващи комуникации и убедително съдържание. Златните години на „Гласовете“ – както бяха известни американските и европейските радиостанции, излъчващи към Съветския съюз – бяха отминали още преди администрацията на Тръмп да прекрати финансирането им по-рано тази година. Поддържането на виртуални частни мрежи (VPN), които позволяват на хората да заобикалят интернет ограниченията в страни като Китай, стана трудно; от друга страна, Вашингтон едва ли е опитвал сериозно. Междувременно ККП контролира алгоритъма на приложението TikTok, което служи като доминиращ източник на новини за почти половината американци под 30-годишна възраст.

Кой взема решенията?

Четвъртото измерение на авторитаризма е контролът, който режимът упражнява върху жизнените шансове – начинът, по който държавата прониква дълбоко в живота на поданиците си. Колкото повече държавата е основният работодател, толкова по-трудно е за хората да откажат да я възхваляват, камо ли да говорят срещу нея. В ръцете на режима жилището се превръща в оръжие – било чрез държавна собственост, било чрез лицензи за регистрация на собствеността или разрешителни за местоживеене, както в китайската градска система хукоу за домакинска регистрация. Държавният контрол върху образованието означава, че властите могат да откажат прием на деца в училище, ако родител или семейство откаже да изпълнява каквито и да било политически задачи, които могат да му бъдат възложени. Индивидите и семействата започват доброволно да служат на режима, дори и ако го ненавиждат, с надеждата да получат или запазят работа, място за живеене или образователни възможности; да имат шанс за почивка в държавни курорти или просто да си осигурят паспорт или изходна виза. В някои отношения контролът върху всекидневните дела дава на режимите по-голяма власт от репресивните им апарати – и не изисква непременно по-силни форми на „технологичен авторитаризъм“.

Разбира се, малко държави контролират напълно жизнените шансове на хората. Черните пазари и корупцията процъфтяват, създавайки алтернативни пространства и възможности. Но колкото повече държавата контролира жизнените ви шансове, толкова повече власт има тя над вас – и толкова по-малко власт имате вие. При най-високите степени на такъв контрол авторитарните държави се превръщат в тоталитарни. Те стигат до максимално подчинение, насърчавайки доносничеството за всяко възприемано несъответствие. Съсед се настройва срещу съсед, колега срещу колега, докато самите хора подкопават социалните връзки и доверието, които иначе биха могли да осигурят поне минимална автономия спрямо държавата.

Контролът на авторитарния режим върху жизнените шансове на поданиците му е още един източник на сила, но той поражда и слабости – макар и по-малко, отколкото другите измерения. Частният сектор по принцип може да осигури жизненоважен противоотровен ефект. Ако можете да започнете собствен бизнес, да се обедините с други или свободно да преминавате от един частен работодател към друг въз основа на квалификациите и труда си, вие сте по-малко подчинени на държавния контрол. Същото важи и за възможността да купувате или наемате частно жилище, да посещавате недържавни училища или да създавате неправителствени организации.

Но авторитарните режими могат да окажат огромно влияние върху частната икономика, и по-специално върху най-големите работодатели, особено когато едно лице или малка група понякога притежават предприятието (или жилищния фонд). Нещо повече: суровите икономически санкции, предназначени да накажат режимите, често в крайна сметка наказват обикновените хора и изтласкват частните предприятия или към фалит, или в ръцете на режима, когато търсят помощ. Именно това се случи в Русия след налагането на западните санкции след разширяването на войната срещу Украйна от страна на Путин през февруари 2022 г. Освен това, дори когато частните пазари са оставени да процъфтяват, те могат да вкарат хората в капан – както стана, когато Си реши да спука имотния балон в Китай, оставяйки неизброими милиони с непосилни дългове, недовършени домове и загуба на работни места – а оттам и често по-уязвими и по-зависими от режима. Въпреки това свободата, произтичаща от законна пазарна дейност в по-малък мащаб, може да бъде истинско спасение.

Благоприятна или корозивна среда?

Петото и последно измерение на авторитаризма не е характеристика на самия режим, а на геополитическата среда, в която той съществува. Един глобален ред може да бъде благоприятен или корозивен за авторитарните режими и почти винаги е някаква комбинация от двете – решаващи са равнището и посоката на тенденциите.

Именно в това измерение Съединените щати разполагат с най-голям потенциал и средства да разклатят автократите. За система, уж създадена да гарантира процъфтяването на демократичните идеали и свободните пазари, воденият от САЩ световен ред дълго време е бил забележително благоприятен за авторитарните режими. Достатъчно е да се посочи, че такива режими обикновено се нуждаят от масови технологични трансфери, тъй като по правило изостават от най-развитите икономики в света, които са демокрации. Последните с готовност позволяват частните им сектори да снабдяват недемократични държави – включително Русия на Путин и комунистически Китай – с онова, от което те се нуждаят за собственото си развитие. През 2016 г., по данни на журналиста от Financial Times Патрик Макги, Apple се е ангажирал да инвестира 275 милиарда долара в рамките на пет години, за да помогне на Си да превърне Китай в ключов център на веригите за доставки и в гигант на квалифицираната работна сила.

Авторитарните режими отчаяно се нуждаят и от достъп до доходоносните пазари на Запада, за да продават суровините и готовите си продукти. Решаващият вътрешен пазар на САЩ беше отворен за комунистически Китай през 1980 г. и за Русия през 1992 г., когато съответно им беше предоставен статут „най-облагодетелствана нация“. И двете страни впоследствие бяха приети в Световната търговска организация, без да изпълнят всички условия за членство и без да бъдат част от американския ред за сигурност. На авторитарните режими беше позволено да използват свободно глобалната финансова система и да получават преки чуждестранни инвестиции, които в случая на Китай често минаваха през управлявания от Великобритания Хонконг. Днес коментарите на китайски език относно търговията и инвестициите на страната в Индия предупреждават да не се повтарят грешките, които Вашингтон допусна с Китай.

Европейските държави – и по-специално Германия – станаха ключови клиенти на руските енергийни продукти, които можеха да бъдат разработвани в голям мащаб единствено в сътрудничество със западни петролни гиганти и сервизни компании. В своя пик преди пълномащабното нахлуване в Украйна през 2022 г. руският газ представляваше 45 процента от европейския внос по обем. Дори близо четири години след опита на Кремъл да заличи украинския суверенитет, Русия все още отговаря за около 12 процента от вноса на газ в Европа. През 2024 г. европейските държави харчат повече средства за внос на руска енергия, отколкото за финансова помощ за Украйна – на практика плащайки сметката за руската агресия.

Япония се оказа един от най-важните източници на трансфер на технологии и преки чуждестранни инвестиции за авторитарен Китай, но и Европа задълбочи зависимостта си от него, превръщайки се в доходоносен пазар за китайски износ, който се изкачва по веригата на добавената стойност. В това отношение обаче основният виновник са Съединените щати. Съзнателното прехвърляне на американското производство и критичните вериги за доставки към държава, управлявана от комунистически режим с монопол върху властта, е един от най-зашеметяващите подаръци, правени някога на авторитарна държава – по-голям дори от изобилието от напреднали технологии, които Съединените щати и европейските държави са предоставяли на сталинския Съветски съюз. Богатството, генерирано от западните технологични трансфери, превърна Китай в първата държава в историята, станала най-голямата търговска нация в света, без да разполага с реален военноморски флот; страната с готовност разчита на Военноморските сили на САЩ да осигуряват глобалните морски пътища. След това Пекин използва постъпленията, за да изгради собствен флот, който днес вече засенчва американския.

Критикуването на подобна безразсъдност е лесно. Намерението обаче никога не е било да се подкрепя авторитаризмът, а да се подкопае или поне да се смекчи – да се осъществи онова, което западногерманците наричат Wandel durch Handel, или „промяна чрез търговия“. Западните правителства и коментатори могат да сочат зрелищните успехи на следвоенна Западна Германия и Япония, както и на двете бивши колонии на последната – Южна Корея и Тайван – и да си въобразяват, че подобни трансформации са възможни в посткомунистическа Русия и дори в комунистически Китай. Евразийските континентални империи обаче остават упорито автократични почти през цялото си съществуване, въпреки многократните опити за демократични революции. Те отказват да се огънат пред Запада, дори когато заемат от него технологии и идеи, и гордо издигат собствените си цивилизации като по-висши.

Когато китайският лидер Дън Сяопин формулира политика на „реформи и отваряне“ в края на 70-те години, това не е ангажимент Китай да се превърне в отговорен участник в водения от САЩ международен ред. По-скоро то е стратегия редът да бъде използван за модернизирането на отчаяно бедния по онова време Китай, потиснат от комунистическото управление, като същевременно намеренията се прикриват и се изчаква – толкова дълго, колкото е нужно – преди заемането на „законното“ място в алтернативен международен ред, оформян от Пекин. Това стана много по-бързо, отколкото Дън или който и да е друг си е представял. ККП е наясно, че комунистическите партии в миналото, поели по пътя на политическа либерализация, на практика стигат до самоунищожение – както се случва в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г. и в Съветския съюз през 80-те години. Ако съветският лидер Михаил Горбачов никога не бе дошъл на власт или никога не бе опитал да либерализира системата, ККП вероятно щеше да поеме по собствен път на самоубийствена политическа либерализация. Вместо това китайското ръководство научи урока на историята.

С топлото посрещане на затворени, нелиберални режими в отворения, либерален глобален ред, Вашингтон и съюзниците му не демонстрират незнание за историята. Те просто избират за ориентир погрешната история. Понякога глобалният ред  – поне по замисъл – действително е корозивен за авторитаризма. Все пак той позволява, а понякога и стимулира, Съединените щати и други демократични държави да правят избори, благоприятни за автократите. Достъпът до ключови пазари и технологии е най-големият лост за влияние, с който САЩ и Западът разполагат спрямо авторитарните режими. Този лост по същество беше пропилян.

Но възможността за решителен обрат остава. Износът на нефт и газ на Русия и износът на промишлени стоки на Китай продължават да бъдат техните жизнени линии. Китай може да увеличи покупките си на руски нефт и газ, но не е в състояние да компенсира всички приходи, които Русия би загубила, ако Европа успее да се отучи от вноса на руска енергия. Русия пък може да купува повече готови продукти от Китай, но не може да компенсира всички приходи, които Китай би загубил, ако Съединените щати и европейските държави значително намалят собствения си внос на такива стоки.

Въпреки яснотата на тези уязвимости Съединените щати и приятелските им държави не могат да решат дали (и как) да „намалят риска“ в отношенията си с Китай, или да търсят сближаване – дори някаква форма на голяма сделка. Те се мъчат да се укрепят срещу Русия, докато глобалното търсене на енергия продължава да расте – особено при положение че Китай контролира значителна част от веригата за доставки на алтернативна енергия. Същевременно Вашингтон се обръща срещу съюзниците си заради „безплатното возене“ по отношение на сигурността и заради дефицитите в търговската реципрочност – и двете частично насърчавани от самите Съединени щати. Провалът на големия западен залог, че търговията ще разяде големите евразийски авторитарни режими, засега обръща Запада срещу самия него. Междувременно авторитарното сътрудничество – най-вече между Пекин и Москва – продължава да се задълбочава. И все пак, в крайна сметка тези държави се натъкват на съществени ограничения, които стават видими, когато партньорствата им се съпоставят със съвкупния потенциал на западните държави и техните партньори.

Съюзите се изграждат върху доверие и привлекателност – иначе казано, върху мека сила – и това са най-ефективните инструменти, с които демокрациите разполагат в борбата си с автокрациите. Разбира се, антизападните и по-специално антиамериканските настроения имат трайна притегателна сила в много части на света (както и в самите Съединени щати), поради напълно реалните истории на европейския и американския империализъм и поради самото превъзходство на американската мощ. Тази идеология предоставя значителни възможности на авторитарните режими. Въпреки това много от хората, които живеят под тях, продължават да бъдат привлечени от западните идеали, институции и начин на живот. Тази мека сила в голяма степен е възникващо свойство, а не нещо, което едно правителство може пряко да направлява. Успешният демократичен пример – с добро управление, висок жизнен стандарт, социална мобилност и свобода – винаги ще бъде най-корозивната сила срещу авторитаризма. Но, макар и в различни отношения, Съединените щати вероятно са също толкова далеч от това, колкото са били и през 70-те години.

Човекът в огледалото

И ето това, за което не се говори: президентът на САЩ Доналд Тръмп, чийто втори мандат поражда вътрешни и международни тревоги за американски авторитаризъм. Ако президентът е авторитарен – или ако Съединените щати се превръщат в авторитарна държава – то как биха могли да водят демократичния свят в борба срещу авторитаризма?

Предупрежденията за разпад на американската демокрация произтичат отчасти от разочарования от обратите в политиките по спорни въпроси: имиграция, борба с престъпността, енергетика, аборти, външни съюзи. Ожесточеността и размахът на контрареволюцията на Тръмп шокираха прогресивните революционери и далеч по-големия брой американци от център-лявото, които в продължение на десетилетия са се съобразявали (или са били сплашвани да мълчат), докато левите ортодоксални идеи заливаха и преформатираха институциите на истаблишмънта. Това, което мнозина от тях възприемат като авторитарна атака срещу тези институции, много други американци виждат като закъсняло възстановяване на здравия разум. Тази непрекъсната борба за надмощие над американските институции свидетелства за изключителната им ценност и за неподатливостта им на трайно подчинение.

Но някои от американските институции могат да бъдат разглеждани като проблематични – както са твърдели антифедералистите през 80-те години на XVIII век и както аргументира Линц два века по-късно: на първо място, президентството. Начинът, по който Тръмп упражнява президентската власт, не би трябвало да изненадва никого. Президентските укази – които не са изрично предвидени в Конституцията – датират още от Джордж Вашингтон и твърде много президенти са прибягвали до тях. „Задържането“ (забавянето или задържането на разходи, одобрени от Конгреса) също отсъства от Конституцията, но президенти и от двете партии са го практикували. Правото да се издават абсолютни помилвания, изрично записано в основополагащия документ, е било експлоатирано с двупартийна неумереност. Тръмп е безсрамен, целенасочен злоупотребител на това плачевно изпълнително наследство. Предшествениците му обаче биха го разпознали.

Историкът Артър Шлезингър-младши публикува „Имперското президентство“ през 1973 г. Той подхожда меко към „златния стандарт“ на това явление – Франклин Рузвелт, чиито политики одобрява. (Демократите са склонни да харесват президентската власт, когато тяхната партия държи поста.) Цезаризмът, заложен в първоначалния американски модел на президентството, е допълнително ускорен не само от Новия курс [на Рузвелт], но и от възхода на страната до статут на свръхсила. Всичко това обаче би имало далеч по-малко значение, ако Конгресът изпълняваше функциите си. След злоупотребите на Ричард Никсън Конгресът действително се опитва да ограничи имперското президентство, но с течение на десетилетията в голяма степен не успява да се придържа към задачата си. Напротив, конгресните мнозинства често жертват прерогативите на институцията в полза на президенти от собствената си партия и саботират работата на Конгреса чрез осакатяващи процедурни промени – включително и чрез централизация на властта далеч от конгресните комисии.

Вторият мандат на Тръмп въведе някои нови аспекти: например твърденията му за абсолютна власт над всички органи и служители на федералното правителство – т.нар. административна държава. Тези действия претендират за подкрепа от теория, известна като „единна изпълнителна власт“. Настоящият Върховен съд по принцип демонстрира силна подкрепа за този вид всеобхватна президентска власт, в името на търсенето на отговорност от кариерните чиновници. Консерваторите отдавна негодуват, че републиканците печелят президентските избори, само за да бъде политиката им блокирана от федералната бюрокрация. Проблемът е реален, макар и преувеличен. Отговорът на Тръмп обаче – политически чистки и наложено раболепие в целия изпълнителен клон – не предлага решение. Теорията за единната власт може да придаде лека легитимност на неговата заповед към Министерството на правосъдието да преследва отмъстително критиците му и да бъде по-снизходителен към поддръжниците му, които нарушават закона, но тя ще остави същата валидност и на неговите наследници.

Тръмп също така демонстративно надхвърля конституционните си правомощия, включително чрез налагане, отменяне и повторно налагане на мита, както и обявявания на „извънредни положения“. (Едно от най-забележителните му изказвания в социалните медии: „Този, който спасява страната си, не нарушава никакъв закон.“) Натискът му върху университети, адвокатски кантори и медийни компании е реакция срещу реални проблеми. Действията му обаче изглеждат насочени по-скоро към нанасяне на вреди на тези институции – и към разширяване на собствената му власт над тях – отколкото към създаване на трайни решения. Макар съдилищата да действат бавно и на няколко инстанции, съдии, назначени от президенти и от двете партии, вече са обявили много от тези стъпки за незаконни.

Критиците на авторитарните желания и методи на Тръмп имат сериозен аргумент, споделян от солидно мнозинство от избирателите, които с основание гледат с подозрение на жалката му завист към силните мъже, демонстративно бруталното прилагане на имиграционното право, показното разполагане на части от Националната гвардия в градски райони, тормоза и епичната лична корист. Тръмп и поддръжниците му възхваляват неговия уникален императив да престъпва правилата. Но когато институциите се опитат да го държат отговорен, те се оплакват, че е преследван избирателно. И все пак, дори и в най-лошия си вариант, президентството на Тръмп не е поставило Съединените щати в необратимо състояние на авторитаризъм.

Нищо не дава по-добра представа за демократичната устойчивост от внимателното изучаване на авторитарните режими. Съединените щати не разполагат с реален принудителен апарат, камо ли с такъв, който да поглъща лъвския дял от бюджета. По отношение на приходите правителството не зависи от машина за паричен поток, а изцяло от данъкоплатците (и избирателите), които действат в огромна, отворена пазарна икономика. Разказването на истории е непрекъснато оспорвано, а прибягването до пропаганда поражда съпротива и присмех. Държавата упражнява и сравнително малък контрол върху жизнените шансове. Нищо от това, което е направил или може да опита да направи Тръмп, чийто мандат е ограничен и който е в края на кариерата си, не може да промени значително положението в нито едно от тези измерения. Що се отнася до петото измерение, мощта на Китай има разрушително въздействие върху демокрациите, включително в Съединените щати, които нескопосно са приели мерки, наподобяващи меркантилизма на ККП. Но такива стъпки не могат да доведат до пълно самоунищожение на отворения американски модел.

Вместо институционализиран авторитаризъм това, което застрашава Съединените щати, е двупартийното фискално безумие, дълбоката ерозия на базовата ефективност на управлението, силно подкопаното обществено доверие в институциите и отсъствието на споделен национален разказ – като всички тези фактори са взаимосвързани. Тръмп не е запалил тези пожари и няма да ги изгаси. Той – както и твърде много от неговите опоненти – се храни от крайното разсейване на страната и допринася за него, а оттам и за произтичащата неспособност да се изработи здрава стратегия за национално обновление, която да постави авторитарните режими в отбранителна позиция.

Съблазните на неизменни йерархии, на въобразена златна епоха или на преобразяващата сила на насилието могат да съществуват и в отворени, толерантни общества, а политически предприемачи могат за известно време да извлекат дивиденти от тях. Популизмът във всичките си форми изважда на повърхността проблеми, но рядко ги решава. Ерозията на управленската ефективност улеснява избирането на популисти, но тяхното управление обикновено задълбочава тази ерозия. Процесът, съчетан с флагрантна корупция, подкопава популярността им. Една от трайните сили на всеки действително либерален ред – вътрешен или международен – е, че в него нелиберализмът може да съществува и да нанася щети, без те да представлява екзистенциална заплаха за самия ред. Институциите и гражданите на такъв ред не бива нито да надценяват риска, нито да подценяват собствената си сила и потенциала си да надделеят.

Без гаранции

Основният обект на изследване на Линц – Франко – отдавна е мъртъв, както и неговата авторитарна Испания. Всеки силен мъж и всеки кандидат за такъв, който днес е на власт, в един момент ще бъде мъртъв. Оцеляването на авторитарните режими е несигурно – и никога не е било по-несигурно, отколкото при неизбежните наследявания на властта.

Борбата срещу авторитаризма обаче изисква търпение и решимост. Тя не предполага свалянето на всеки такъв режим – или на който и да е от тях, всъщност. Съединените щати могат да съборят по-слаби авторитарни режими, но не могат да гарантират замяната им с по-добра алтернатива. Отново и отново Вашингтон демонстрира, че му липсват сложният инструментариум, културното разбиране и дългосрочното внимание, необходими за изграждане на чужда територия на устойчиви институции на върховенството на правото и демократични политически култури – било чрез военна сила, дипломация, търговия или комбинация от тях. Освен това Вашингтон не може пряко да свали ядрено въоръжени авторитарни противници като Китай и Русия, без да рискува глобален Армагедон. Вместо това целта трябва да бъде оформяне на среда, която прави авторитарните режими по-несигурни в продължаването на собственото им съществуване и следователно по-заети с вътрешните си дела – и по-малко склонни да рискуват принудителни действия в чужбина. Желаният резултат е проактивна конкуренция в множество домейни, в съчетание с епизодично сътрудничество. С други думи, студена война вместо гореща война.

Борбата срещу авторитаризма изисква, освен всичко друго, демокрациите да подредят собствените си домове – нещо особено спешно за Съединените щати заради тежестта им. Нито една държава в историята не е натрупвала толкова много власт в толкова много сфери едновременно. Фактът, че американците са дълбоко несъгласни помежду си относно това какво укрепва или застрашава силата на страната им, както и относно подходящата степен на ангажираност на САЩ в световните дела, сам по себе си е сила. Загубата на споделено усещане за положителна национална идентичност и цел обаче не е сила. Някои твърдят, че вместо да изразходват ресурси и усилия, за да извадят противниците си от равновесие, Съединените щати трябва да инвестират в самите себе си и в своите отличителни предимства – включително в съществуващи и нови отношения със съюзници, приятели и партньори. Тази позиция се опира на една фалшива дихотомия: възраждането на националната цел и „укрепването на отношенията“ всъщност представляват именно изваждане на противниците от равновесие.

Нито Съединените щати, нито Китай ще изчезнат. Следователно те трябва да споделят планетата. Пътят на Вашингтон едва ли би могъл да бъде по-ясен: да изгради съществен лост за влияние, с който да договаря (или при необходимост да налага – заедно с единомислещи държави), по-благоприятни и стабилни условия за това споделяне на планетата. Тези условия трябва да благоприятстват отворени и сигурни глобални общи пространства, икономически договорености, които създават възможности у дома и в чужбина, плюс суверенитет – който принудителните сфери на влияние (маскирани като многополюсен свят) дълбоко застрашават, но който съюзите укрепват за всички.

Воденият от САЩ следвоенен ред не се провали. Той успя. Целта му бе да улесни „възхода на останалите“ – и го направи, при това по впечатляващ начин. Но страните, които изградиха и водеха този ред, не се подготвиха за предсказуемите резултати от този успех: относително по-малък дял от глобалния БВП за напредналите, богати държави от Г-7 и относително по-голям дял за всички останали, със съответните искания за по-силен глас. Сега глобалният ред трябва да бъде обновен за нова епоха – такава, в която Китай, върховен бенефициент на съществуващия ред, разполага не само с амбицията, но и със средствата да се опита да го измести.

След Втората световна война подредената свобода се наложи в голяма част от света, защото Съединените щати станаха суперсила и се държаха като такава, за добро или за лошо. Днес търсенето на американска сила е по същество неограничено: да се включи Украйна в НАТО, да се защити Тайван, да се подпише договор за сигурност със Саудитска Арабия. Предлагането обаче не е такова. Затова Вашингтон трябва да се приспособи. Ангажиментите трябва да бъдат съобразени с възможностите.

Това най-сетне започва да се случва. Докато Съединените щати по необходимост (макар и неравномерно) пренастройват глобалната си позиция, за да се справят с новите обстоятелства, става възможно да се очертае появата на онова, което може да се нарече хоризонтализъм на средните сили: по-дълбоко икономическо и отбранително сътрудничество, особено между държавите от Северна Европа и Индо-тихоокеанския регион. Това е изключително окуражаващо развитие, отчасти катализирано от Тръмп – своеобразна решетъчна структура на допълнителна интеграция, която не предполага изместване на Съединените щати, а засилва способността им да водят. Това ще бъде работата на цяло едно поколение.

Всички основни авторитарни режими показаха, че са решени да постигнат необременен суверенитет, като изтласкат американската мощ от непосредствените си региони и разрушат съюзите на Вашингтон. Те споделят целта да подкопават и отслабват Съединените щати и техните съюзници по всеки възможен начин. Без да са подлагани на въздушни бомбардировки или амфибийни инвазии, отворените общества се намират под постоянна атака. Китай, Иран, Северна Корея, Русия и други антизападни авторитарни режими разпространяват дезинформация, изнасят поверителни кадрови досиета, присвояват интелектуална собственост, тормозят и понякога отвличат свои граждани на западна територия заради упражняване на правото им на свободно слово, плащат на престъпници и членове на банди в западни общества, за да извършват палежи или саботажи, внедряват зловреден софтуер във финансови, електрически и водни системи – и много други. „Мирът“ в смисъла на онова блажено време между войните е изгубен. Сивата зона е новата зона на здрача.

И все пак бъдещето все още може да бъде оформяно, а отворените и сигурни глобални общи пространства – преизобретени за още един дълъг период. Украинците се изправиха срещу пълномащабна руска инвазия и въвлякоха целия Запад в битката. Израелците извадиха зъбите на многобройните проксита на Иран и дори на самата Ислямска република, а след това въвлякоха Вашингтон. В три поредни избора тайванците избраха президентския кандидат, най-ненавиждан от ККП. Съединените щати не могат нито да елиминират, нито да преобразят евразийските авторитарни режими, но могат да се презаредят и в този процес да направят по-трудно за авторитарните управници да мобилизират силните си страни – и по-лесно слабостите им да ги възпират. Американският експеримент винаги е трябвало да се справя с периоди на безредие, дезорганизация и съмнение. Но Съединените щати периодично са се преоткривали и обновявали, понякога по дълбоки начини – и трябва да го направят отново. Авторитарните им противници демонстрират дързост и решимост, но самата природа на техните режими винаги предоставя възможност: техните лоялисти са истинските им вътрешни врагове.

Източник

Стивън Коткин е професор по история и международните отношения в Принстънския университет и старши научен сътрудник в института Хувър.