Запознах се с Алина Ротенберг през лятото на 2012 г. На тридесет и шест години тя вече не беше омъжена, но в Москва фамилията ѝ говореше сама за себе си: бившият ѝ съпруг Игор беше син на Аркадий Ротенберг – един от приятелите на Владимир Путин от детството и негов партньор по джудо. В Москва имаше много жени като Алина. Те бяха красиви – кожата им, опъната като с лазер, и показно луксозното им облекло рекламираха богатството им. Но за града около тях те бяха „красиви въпреки“: въпреки че бяха изоставени, въпреки че бяха обявени за стари още в трийсетте си години, въпреки че имаха „характер“ – руския аналог на „трудна жена“.

След като Путин беше избран за президент през 2000 г., той се зае със създаването на нова олигархична класа, раздавайки апетитни договори без търгове на стари приятели или на хора от йерархията на властта. Така Аркадий Ротенберг, бившият свекър на Алина, стана милиардер. Постсъветската номенклатура не се различаваше особено от тази, която беше заменила – и това беше напълно умишлено. Путин беше постъпил в КГБ по времето на Леонид Брежнев, през 70-те години, и след като използва силовата му структура, за да се изкачи до върховете на държавата, с готовност я възпроизведе. Върнаха се вилите и апартаментите, шофьорите и метресите, обвити в чуждестранен лукс. Само че този път мащабът беше съвсем различен. Русия вече имаше достъп до световните пазари – благодат за износа и за ненаситния апетит на елитите ѝ към недвижими имоти и стоки от най-висок клас. Сред руските жени се появи отчаяно желание да се изстрелят в тази позлатена стратосфера – нещо, което можеше да се постигне единствено чрез улавянето на мъж, който вече се носеше там.

В съзвездието на путинистката аристокрация фамилията на Алина беше мярка за това колко високо се е издигнала – и колко ниско е паднала. Тя пристигна за срещата ни с бяло купе „Ауди“ – лятната ѝ кола, както ми обясни. (През зимата предпочитала „Рейндж Роувър Спорт“.) Беше поразителна жена, с тъмна, майсторски накъдрена коса, която се спускаше върху раменете ѝ. На китката ѝ блестеше „Ролекс“, а на шията и ушите – диаманти и перли. Денят беше задушен, къснолетен, но за бившата херцогиня на новата руска империя нямаше място за пестене на церемонии.

В известен смисъл историята на Алина можеше да бъде и моя. И двете произхождаме от съветски еврейски семейства – трето поколение жени, родени в рамките на радикален социален експеримент, започнал, когато болшевиките завземат властта и се заемат да направят традиционното буржоазно семейство излишно. Владимир Ленин е вярвал, че подобни семейства са затвор за жените, а неговите революционни съратници – сред тях съпругата му Надежда Крупская, любовницата му Инеса Арманд и съюзничката му Александра Колонтай – получават задачата да ги освободят от него. Колонтай, първата жена министър в света, е ръководела най-радикалните реформи.

През 1918 г. съветските жени получават право на висше образование, равно заплащане, граждански развод без вина, издръжка за деца (включително за родени извън брак), платен отпуск по майчинство и достъп до безплатни родилни домове. През 1920 г. Съветският съюз легализира абортите. Когато майка ми и майката на Алина са се родили, женската неграмотност – норма в царска Русия – вече е почти напълно ликвидирана. Когато сме се родили аз и Алина, жените съставляват повече от половината от съветската работна сила и седемдесет процента от лекарите в страната. В семейства като нашите от момичетата се очакваше да учат в университет и да работят. Това се подразбираше от само себе си.

Алина е родена във Лвов, в съветска Украйна, и емигрира в Израел в тийнейджърските си години, когато СССР се разпада. В Израел тя завършва психология и социология в Университета в Тел Авив, след което се премества в Англия, където учи организационна психология в Лондонската школа по икономика. В Лондон се движи в компания от жени точно като нея: умни, образовани двайсет и няколкогодишни, които работят във финансовия сектор като инвестиционни банкери и консултанти.

През 2001 г. тя последва руски приятел в Москва. След като е израснала сред коравите жени на Израел и еманципираните дами на Лондон, приоритетите на руските жени я поразяват. „Виждам ги постоянно във фитнеса – тези съвсем очевидни пеперуди-еднодневки“, каза ми Алина. „Дълга, стилизирана коса; много слаби. Физически изключително привлекателни момичета, обикновено без сериозно образование и най-често от провинцията. Един ден ги виждаш, а на следващия изведнъж пристигат с „Бентли“ и си казваш: а, добре, тази е успяла.“ Това са момичетата, от които Алина се оказва победена отново и отново в ожесточената градска битка за мъже.

В крайна сметка тя напуска приятеля си, започва работа за един олигарх и през 2003 г. се омъжва зрелищно добре – за Игор Ротенберг. С разрастването на богатството на баща му Игор е подготвян за наследник и получава държавни договори. Но Алина така и не успява да се напасне към брачната динамика. „Дълго време имахме много добри отношения – докато кариерата ми тръгна нагоре и започнах да се конкурирам с него за внимание“, каза тя. Вече е напуснала корпоративната си работа и, както толкова много жени от елита, е започнала бизнес с интериорен дизайн. Тя смята, че в семейството вече има двама предприемачи, но съпругът ѝ не го вижда така. Дори докато богатството на Игор растяло, разказва ми Алина, тя постоянно изтъквала своите постижения и неговата липса на такива. Тя е учила в престижни университети в чужбина; той – в Държавния университет по физическо възпитание в Санкт Петербург. Тя е изискана; той – спортист. „Всички го гледаха с обожание, а аз непрекъснато го тормозех“, казва тя. „В един момент просто му писна.“ Развеждат се през 2009 г.

„Моя беше вината“, заключава Алина. Ако би могла да върне времето назад, би променила всичко. „Мъжкото его трябва да се пази много внимателно“, обяснява тя. „Илюзия е да мислиш, че един мъж има нужда от някаква изключителна жена. Той има нужда от жена, с която самият той да се чувства изключителен.“ Игор се е оженил повторно – за жена, която Алина определя като „със съмнителен вътрешен състав“. И все пак, казва тя, „с нея той се чувства като велик мъж. Това не го разбирах преди. Винаги съм мислела, че ще се радва на успехите ми, че ще каже: ‚Това е моето куче. Много се гордея с него. Аз съм неговият собственик.‘ Но изобщо не е така.“

В действителност, казва Алина, нито един от ултрабогатите мъже в нейния кръг не се е оженил за образована, професионално реализирана жена като нея. Те се женят за жени като втората съпруга на Игор. Две години след брака на Алина и Игор бащата на Игор – Аркадий – се е оженил за двадесет и четиригодишна платинена красавица на име Наталия. Тя е учителка по танци от Курган – беден, затънтен край малко отвъд Урал. Наталия е преминала от олющен жилищен блок към московските и лондонските имения на един от най-богатите мъже в света. За изумление на Алина Наталия, която е с пет години по-млада от нея, тя никога не изглежда смутена от произхода си. „Абсолютно уверена е, че заслужава всичко“, казва Алина. „Някой веднъж я попита дали изобщо си е представяла, че ще има яхта от сто метра, и тя отговори: ‘Да.’ Но как? Как си го е представяла? Тя е от семейство с много, много деца и всички са живели в едно малко жилище.“ Всеки път, когато Наталия звъняла на съпруга си, разказа ми Алина, Аркадий винаги вдигал телефона – дори когато бил на среща с Путин.

Като човек с професионално обучение по психология Алина внимателно е наблюдавала стратегиите, които очевидно работят за тези млади жени, приличащи на газели. Например: „Един мъж цени жена си много повече, ако тя постоянно измъква подаръци от него“, казва тя, „и я цени много повече от жената, която казва: ‚Не, не, не, нищо не ми трябва‘.“ Алина държи чашата си с чай, наполовина смаяна. „По този начин получават всичко“, казва тя. „Мисля, че тези неща трябва да се обясняват на момичетата още в детството. Това е изключително важно. И няма значение дали момичето е умно или не, защото може да имаш момиче, което учи в университет, защитава докторат и е изключително реализирано, а после губи от тези хубави млади създания, които ще ѝ отмъкнат мъжа, преди тя да е преброила до три.“

Да се чувстваш по-висша от тези жени, предупреди ме Алина, е утеха за глупци. „Всички им се подиграват, защото се разхождат с дизайнерски чанти с диамантени закопчалки, но за тях нещата се подреждат съвсем добре“, казва тя и поклаща глава. „Те са гении. Абсолютни гении.“

⸻ ❦ ⸻

Няколко месеца по-късно, в една прохладна септемврийска вечер, седях със скръстени крака, заедно с още около дузина жени, на пода в Академията за личен живот, недалеч от улица „Александър Солженицин“. Нашата преподавателка беше Олга Копилова – психоложка на средна възраст с русо каре. „Мъжът не отива там, където го мъмрят, не отива там, където го унижават, а там, където му казват, че е изключителен, бог-император, светлината в прозореца“, каза Копилова. Академията за личен живот провеждаше ден на отворените врати и Копилова, заедно с останалите преподаватели, беше там, за да обясни как тези заети московски жени могат да намерят щастие в личния си живот.

Задачата не е никак лесна. По време на Втората световна война са убити около двадесет и седем милиона съветски граждани – повечето от тях мъже в репродуктивна възраст. В опит да възстанови и да увеличи населението на страната Никита Хрушчов насърчава жените да се омъжват и да раждат възможно най-много деца, но просто няма достатъчно мъже, за които да се омъжат. Онези, които са се върнали от войната, често са осакатени – физически и психически. И тези мъже са насърчавани да се женят – и да остават женени. Разводът става много по-труден за получаване. В резултат милиони жени са принудени да се примирят с това да имат деца от мъже, женени за други жени – нещо, което държавата одобрява.

Към XXI век мъжкото население отдавна се беше възстановило, но усещането – граничещо с паника – че добрите мъже (свободни, свестни, с добре платена работа) са застрашен вид, беше останало. Както ми каза една руска приятелка: „Мъжете са като обществените тоалетни – или са заети, или са осрани.“

Много руски жени усещат времето болезнено остро – сякаш знаят до секундата колко им остава, преди физическата красота – основният им актив – да стане неконкурентоспособна на един безмилостен пазар. Дотогава те капитализират онова, което природата им е дала, като инвестират колкото могат в дрехи, грим и разкрасителни процедури.

В Москва често бях питана от жени защо американските им съответнички „не се грижат за себе си“. По време на финансовата криза през 2008 г. Русия беше страната от Г-20, ударена най-силно от икономическия срив, и въпреки това продажбите на козметика не помръднаха. Руските политици – обикновено мъже – често изтъкваха руските жени като най-красивите в света, сякаш те бяха, подобно на петрола и газа, още един природен ресурс, който да бъде експлоатиран в похода на страната обратно към статута на суперсила.

Помежду си руските жени се съревновават ожесточено за мъжка обвързаност – стока, още по-рядка от самите мъже. Очакването мъжът да бъде верен в брака се смята за пуританско и нереалистично; изневярата е просто част от мъжката природа, казват жените, внушавайки, че в тази страна, която някога е отклонявала диви реки и е пресушавала цели морета, мъжката природа е непроменима. Наличието на метреси е просто статусен символ: колко жени – и колко извънбрачни деца – може да си позволи да издържа един мъж?

Един московски банкер, когото познавах и който на трийсет и шест години вече беше в третия си брак, ми разказа за проект за недвижими имоти, който банката му обмисляла да финансира: елитен затворен комплекс с къщи за по десет милиона долара в центъра – за съпругите и законните деца – заобиколен от пръстен от по-малки, по-скромни къщи на стойност около два милиона всяка, предназначени за метресите и техните извънбрачни деца. Това щяло да е по-удобно за всички, обясни банкерът, който ми каза, че винаги почивал на ваканция със съпругата си, двете си бивши съпруги и всички техни деца, макар че всяка следваща съпруга е започвала като метреса.

И все пак, въпреки оскъдната и несигурна награда в края на това състезание, руските жени никога не спират да бягат в него: първо да спечелят съпруг, после да отблъскват останалите жени, които със сигурност кроят планове да им го отнемат. Академията за личен живот е създадена, за да отговори на това търсене – което само по себе си е следствие от провала на съветския феминистки експеримент.

Към края на 80-те години съветските жени бяха свикнали след изтощителен работен ден да се прибират, за да поддържат немеханизирани домакинства и да издирват все по-рядко срещащи се храни и дрехи за децата си, които бяха предимно тяхна отговорност. Тези жени, по думите на историчката Грета Бухер, „трябваше да изпълняват всяка една от ролите си – работничка, майка и домакиня – сякаш това е единственото им занятие“. И сякаш това занятие беше само тяхно.

Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. само изостри тези трудности. Изправени пред глад, нестабилност и заплати, които не се изплащаха с месеци, мъжете и жените реагираха различно. Милиони руски мъже, нежелаещи да поемат работа с по-нисък социален статус, легнаха на дивана и се отдадоха на пиенето. Жените, напротив, запълниха празнината. Бивши училищни директорки търкаха тоалетни; физички станаха касиерки. Докато мъжете им отпадаха – а нивата на разводите рязко нараснаха – жените правеха всичко необходимо, за да изхранят семействата си. Всичко това направи така, че много от тях започнаха да мечтаят да бъдат домакини, издържани и закриляни от богат и мъжествен мъж. Както твърди Елена Здравомислова, социоложка и феминистка изследователка от Санкт Петербург, що се отнася до майчинството и кариерата, освобождаването на жените от „двойната тежест“ може „поне отчасти да се разглежда като освобождаване на жените“.

Този нов идеал, който Здравомислова нарича „цивилизован патриархат“, предлагаше на руската жена редица предимства, най-важното от които беше изборът. Тя можеше, поне теоретично, да остане у дома, или да работи за собствено удоволствие и самоосъществяване. Можеше да контролира репродуктивните решения, докато съпругът ѝ изкарва парите, предпазвайки я от суровата реалност на руското работно място. Семейство с един прехранващ е „онова, за което всички тук мечтаят, защото никога не са го имали“, казва Здравомислова. Сто години след като Колонтай и Ленин громяха традиционния, икономически мотивиран брак, той се беше превърнал в върховната женска фантазия.

В Академията за личен живот Копилова обясняваше как тази фантазия може да бъде осъществена. Всяка жена, казваше тя, преминава през четири състояния на съществуване: малкото момиче, съблазнителката, кралицата и хозяйката – стопанката на дома. Какво означава, питаше тя ученичките си, ако един мъж спре да ти прави подаръци? „Означава, че състоянието на малкото момиче страда, че момичето не присъства достатъчно“, заяви тя. „Защото именно момичето подтиква мъжа към действие, към рицарски подвизи.“ А какво, питаше Копилова, ако можеш да привлечеш мъж, но не и да го задържиш? Това очевидно означавало отслабване на вътрешната ти хозяйка.

„Ето това е мъж“, каза Копилова, като вдигна маркер за бяла дъска, за да обозначи фалос. Тя го стисна плътно в добре поддържаната си ръка. „Мъжът има едно специално малко устройство, което показва неговия вектор, неговата посока. Така че, ако внезапно намери някоя жена привлекателна, това малко устройство веднага му показва накъде да тръгне.“ Но, обясни Копилова, било възможно да се обърка малкото устройство на мъжа. „Когато непрекъснато казваме: ‚Ще го направя сама‘, или когато му даваме съвети – глупави съвети, нека си го кажем – мъжът го възприема така, сякаш му режеш топките със сърп.“ Жена, която е прекалено волева, рискува, според Копилова, да превърне женската си енергия в мъжка. „На интуитивно ниво мъжът може да види, че ти имаш член и той има член“, каза тя. „Но можеш ли да правиш секс с него? Не можеш!“

Разбира се, експертните преподавателки в школата с радост напътстваха жените обратно към истинския женски баланс. Академията за личен живот, която твърди, че е обслужила над сто и петдесет хиляди жени, разполага с няколко национални филиала и с обширна учебна програма: „Флиртът от А до Я“, „Изкуството да ходиш красиво“, „Тайните на нефритената пещера: как да използваме интимните си мускули“, „Как да свириш на магическата флейта: изкуството на фелациото“. (Последните две предложения предизвикаха най-голям интерес по време на деня на отворените врати.) Във всички курсове педагогиката представляваше неловка амалгама от традиции, съчетаваща източноправославно християнство, славянско езичество, сибирски шаманизъм и азиатски духовни практики, подправени с елементи от юнгианска и американска поп-психология.

След като обясни четирите женски състояния, Копилова разкри, че дисбалансът може да бъде коригиран единствено чрез пренареждане на чакрите – древна хиндуистка концепция. „Имах една млада жена, която много искаше да подари на приятеля си скъпа нова кола“, каза Копилова, илюстрирайки как една объркана чакра може да даде обратен ефект. „Разбира се, това е твой избор, но ако подаряваш на мъж скъпи подаръци, ти определено не си му приятелка. Ти си му майка, а мъжете не искат да спят с майките си.“ В края на сесията тя вече рекламираше много удобен дилдо, който се продава в академията само за две хиляди и двеста рубли – идеален за упражнения в курса „Магическата флейта“.

Една вечер, не много след деня на отворените врати, отидох в Академията за личен живот, за да интервюирам основателката ѝ. Лариса Ренар говореше тихо, с боядисана в медно коса и големи сини очи. Носеше дълга, ефирна рокля и Медальона на женската сила – филигранен амулет, носен от много от преподавателките в академията, с четири скъпоценни камъка, които представят четирите състояния на женствеността.

Докато Ренар ми наливаше чай, я попитах защо е открила академията още през 2000 г. „Мисля, че истинският проблем е, че съвременното общество – не само в Русия, а в целия свят – принуждава жените да живеят по мъжки стандарти: да бъдат като мъж, да действат като мъж, да изглеждат като мъж“, започна тя. В Русия този проблем бил особено остър. „Жените носят цялата отговорност“, обясни тя. „Жената взема всички решения. Тя изкарва парите. И в Русия много жени са прекалено активни, прекалено независими. Това е свързано с исторически събития – войни и революции, при които мъжете са били убивани и жените не са имали друг избор, освен да поемат лидерски роли. Моето поколение жени – родените през шейсетте – за нас наистина е по-лесно да правим всичко сами и да не зависим от мъжете.“

Казах на Ренар, че съм склонна да се съглася с нея. По онова време вече от няколко години живеех в Русия и от известно време имах връзка с руски мъж. Този конкретен мъж ми подаряваше цветя и ми отправяше трогателни комплименти; отваряше ми вратата и издърпваше стола ми в ресторантите. По всички външни белези беше успешен и привлекателен, но с мен беше нуждаещо се и манипулативно дете. Неспособността му да взема трудни решения или да се въздържа от превръщането си в плачлив, прилепчив пияница ме беше превърнала от негова приятелка и любовница в негова майка и дисциплинираща сила. Мразех се за онова, в което се бях превърнала с него: заядлива, ревнива приятелка, която чака той да заспи, за да рови в телефона му, жена гневна и огорчена отвъд годините си.

И все пак знаех, че в Москва той е най-доброто, което мога да получа. Други жени открито въздишаха по него; една дори се опита да го целуне публично. „Мъжете не растат по дърветата“, смъмряше ме баба ми всеки път, когато се отчайвах от поведението му. А и, както тя и руските ми приятелки неизменно подчертаваха, той наистина ме обичал. Какво значение имало, че аз вече не го обичах? Много от тези руски приятелки вярваха, че проблемите ми ще изчезнат, ако просто се омъжа за него и родя дете. „Винаги можеш да се разведеш!“, казваше баба ми, за да ме успокои. В крайна сметка наближавах трийсетте – тоест, изглежда, и края на живота си.

„Да, мъжете са смазани“, каза Ренар. „Когато жената е силна – и то не по женски, а по мъжки начин – а мъжът е слаб, това разместване на ролите води до нещастието на жените.“ Решението, както го формулира Ренар в книгата си от 2015 г. „Направете съпруга си милионер“, е да насочиш женската си енергия към това да вдъхновиш мъжа си да стане богат и успешен. Самата Ренар е успешна бизнесдама и ми каза, че според нея е прекрасно жените да имат кариера. Но тя гледа с подозрение на модерния феминизъм, защото, според нея, той е разрушил естественото равновесие между половете. „Мъжът дава на жената дом и физическа защита, а жената му дава удоволствие, наслада от секса, красота“, казва тя. „Затова ние трябва да сме готови да следваме нашия мъж, да казваме: ‚Ти си шефът, ти си прав‘.“

⸻ ❦ ⸻

Елеонора и Лейла никога не бяха посещавали Академията за личен живот, но инстинктивно разбираха нейните уроци. Като мен и двете бяха родени през 1982 г.; Лейла – в Уфа, столицата на съветската република Башкортостан, а Елеонора – в тогавашния Ленинград. Те идваха от съветската средна класа, от семейства на инженери, счетоводители и фабрични работници, които по време на стагнацията през 80-те практически се бяха оказали бедни.

И двете са водели провинциален живот, докато не са срещнали мъже, значително по-възрастни от тях. Мъжът на Лейла е французин – колекционер на изкуство, два пъти по-възрастен, който я заговорил в един от лъскавите московски нощни клубове и започнал интензивно да я „образова“. Дните минавали в парижки галерии и музеи, вечерите – в изпитвания. „Като Пигмалион“, каза ми Лейла. Елеонора срещнала наследник на известна московска фамилия в Санкт Петербург. Той я запознал с луксозните хотели, с изисканото хранене и с копринените салфетки. „Като в Хубава жена“, спомни си тя.

След раздялата с французина Лейла използвала това образование и станала интериорна дизайнерка – универсалната професия на звездната руска девушка. Макар да обичала работата си, тя копнеела за икономическата сигурност на брака – и я намерила за рекордно кратко време. След като чрез приятел срещнала чаровен мъж, бързо преценила, че той отговаря на повечето ѝ изисквания. Десет дни по-късно той ѝ предложил брак. Как го постигнала? „Мисля, че помогнаха способностите ми: убедителност, маркетинг, управление“, каза Лейла. „Успешно се рекламирах и успях да се покажа в положителна светлина.“ Ако с французина е имало любов, призна тя, новата връзка била „студен разчет“.

И все пак нещата не се бяха развили така, както тя се надявала. Когато се срещнахме, Лейла ми показа добре обзаведения апартамент, който делеше със съпруга си – същевременно и неин шеф в дизайнерския бизнес, който управляваха заедно. Него го нямаше; беше отсъствал цялото лято, макар че понякога се обаждал, за да ѝ напомни, че не ѝ дължи нищо. Докато ми разказваше това, Лейла – която ми беше казала, че се стреми да бъде „жена от кремък“ като Маргарет Тачър – се разплака. „Когато се омъжих, се надявах да имам под краката си твърда почва, съпруг за опора – а нямам нищо“, каза тя. „Женени сме от две години и през последните шест месеца осъзнавам, че има само мен, моята работа, мозъка ми, амбицията ми – и това е. Около мен няма абсолютно нищо.“

Тя не беше сигурна, че е готова за развод. Жените в нейния кръг, които са намерили богати съпрузи, „със сигурност ще останат с тях“, каза тя – дори ако тези съпрузи открито изневеряват или имат семейства с любовниците си. Приятелките ѝ също си взимали любовници – обикновено мъже, над които имали някаква власт: бодигардове, шофьори или хачики – расистка обида за мъже от мюсюлманския Северен Кавказ. Лейла описа обобщен образ на такъв мъж – може би на име Махмуд, може би от Дагестан. Един такъв мъж ѝ казал, че търси жени като нейните приятелки: богати, омъжени и пренебрегвани. Те били идеално „безпроблемни“ и искали от него само едно. Алина Ротенберг също отбеляза, че няколко от нейни приятелки – дори омъжени за милиардери от списъка на Forbes – обичали понякога да си „поиграят“ с някой Махмуд.

Елеонора, с която разговарях на кафе в московски ресторант, отначало изглеждаше като изключение – все още неомъжена на „напредналата“ възраст от двайсет и девет години. Брокерка на недвижими имоти с розови бузи, тя беше прекарала сутринта в оглед на склад извън града – на токчета и с елегантен кашмирен пуловер. В Москва недвижимите имоти могат да бъдат поразително доходна кариера и Елеонора не бързаше да се омъжва. Но когато дойде време, каза тя, искала мъж, който да е „по-силен“ – тоест мъж, който изкарва повече пари от нея. „В природата на руските жени е да бъдат защитени зад гърба на мъжа, колкото и успешни да са“, каза тя. „Ако има мъж, жената винаги ще предпочете да е номер две.“

Беше странно да чуя това. Елеонора ми напомняше за приятелките ми в Ню Йорк – красиви, интелигентни, амбициозни жени, които обичат кариерата си и печелят фантастично добре от нея. Но за разлика от тях тя би се отказала от всичко това без колебание. Ренар би одобрила, помислих си.

За пръв път срещнах Ренар само няколко месеца след като Путин спечели третия си президентски мандат. Оттогава той се държи за трона, като тъче легитимираща идеология от традиционни полови норми, православно християнство и руски неоимпериализъм. През последните години „глобалното ЛГБТ движение“ беше обявено за екстремистко, поставяйки гейовете в Русия наравно с терористите от ИДИЛ. Абортите станаха по-труднодостъпни, а домашното насилие беше декриминализирано. Министрите в кабинета на Путин вече насърчаваха младите жени да се откажат от висше образование и да раждат деца – колкото може повече. Докато Путин изпращаше стотици хиляди мъже да умират в опит да завладеят Украйна, той възстанови сталинския Орден „Майчинска слава“ – военноподобни отличия за жени, които раждат поразително много деца. (Самият Сталин е заимствал идеята от нацистка Германия.) В милитаристкия реванш на късната епоха на Путин мъжете са мъже, жените са жени, а мъжете командват.

Това не изглежда особено далеч от визията на Ренар, но когато я срещнах отново през 2015 г., открих, че тя самата се е борила да приложи собствените си учения в личния си живот. Някога е имала брак, за който повечето руски жени могат само да мечтаят. Съпругът ѝ бил красив и интелигентен по-възрастен мъж, пионер на постсъветския рекламен пазар. Той ѝ помогнал да сбъдне мечтата си да влезе в докторантска програма по психология и ѝ купил сграда в Санкт Петербург, в която да настани бизнеса, превърнал се по-късно в Академията за личен живот.

И все пак тя не била щастлива. В скалата на любовта, която беше разработила, петото и най-високо ниво описваше двама души, които се обичат толкова пълно, че сърцата им не позволяват на телата им да желаят никого другиго. Повечето любови не достигат този идеал, каза ми Ренар. Любовта между нея и съпруга ѝ например била на второ ниво – когато избираш партньора си не със сърцето, а с главата. На това ниво, обясни тя, желанието към други хора не изчезва. И така той имал афери, тя имала афери – също като толкова много други руски двойки, „които винаги търсят някой по-добър, постоянно сканират възможностите“, каза Ренар.

Докато академията процъфтявала, Ренар все по-често поставяла брака си под въпрос. „Казвах си: Боже мой, как стана това?“, спомни си тя. „Умна съм, красива съм, секси съм, научила съм всяка сексуална техника, за която мога да се сетя. Опитвам се да се развивам. Правя всичко за семейството ни.“ Когато поискала развод, съпругът ѝ решил, че това е глупост. Това било възможно най-близо до щастието, което една семейна двойка може да постигне в Русия. Да искаш повече можело да доведе единствено до самота – съдба, много по-страшна за една руска жена от това да е нещастна. Но се съгласил.

Когато за последно говорих с нея, Ренар излизаше с мъж с десет години по-млад от нея – нещо, което очевидно я радваше. „Мисля, че ще се омъжа отново, абсолютно“, каза ми тя. „И ще се омъжа за мъж не защото ме обича или защото отговаря на някакъв списък с изисквания, а само когато вътре в себе си ще имам знанието, че този мъж е най-добрият за мен.“

Източник

Юлия Йоффе е руско-американска журналистка и блогър. Нейни статии са били публикувани от The Columbia Journalism Review, The Washington Post, The New Yorker, Foreign Policy, Forbes, The New Republic и Russia!.