Докато в София хвърляме павета и псуваме някакъв „бюджет в евро“, който 99 процента от хората никога не са отваряли, в Лондон се случва нещо, което звучи почти марксистки, само че с перфектен английски акцент.

Рейчъл Рийвс, министърка на финансите в правителството на Кийр Стармър, представя бюджет, който официалният сайт на британското финансово министерство описва със съвсем сериозно лице така: повече пари за NHS, по-ниски сметки за ток, замразени цени на горивата и билетите за влак, рязко увеличение на социалните разходи и – внимание – изваждане на около 450 000 деца от бедност.

Тоест, докато ние се готвим да влизаме в еврозоната, те влизат в нещо, което за българския слух звучи като сюрреализъм: съзнателна, открита, „безсрамна“ лява политика.

Какво точно прави Рийвс

Да почнем с числата, за да не кажат после, че говорим „на едро“.

– Бюджетът увеличава разходите за социални помощи така, че до 2029–2030 г. те да са с около 16 милиарда паунда по-високи спрямо досегашните планове.

– Премахва се прословутият „two-child limit“ – ограничението, което спираше детските надбавки след второто дете и по дефиниция наказваше големите и най-бедните семейства. Очакваният ефект: средно допълнителни 5310 паунда на година за около 560 000 семейства и измъкване на почти половин милион деца от бедност.

– Вдигат се местните жилищни помощи, маха се и „benefit cap“ за много домакинства, тоест таванът върху сумата социални плащания, който години наред беше любимата играчка на консерваторите

– Замразяват се цените на билети за влак и таксите за рецепти, режат се по 150 паунда от сметките за енергия на домакинствата.

И да, за да не остане някой с впечатление, че това е безплатен обяд – Рийвс вдига данъците. Самата тя, която до вчера уверяваше, че няма да пипа „работещите хора“ и „създаващите богатство“, излиза и съвсем хладнокръвно казва: „Повиших данъците на бизнеса и най-богатите, и пак ще го направя.“

В британския контекст това вече минава за „шокиращо ляво“. Но забележете творческия детайл: най-големият спор не е за това дали да се увеличат данъците, а кого точно да натовариш – богатите, корпорациите, притежателите на недвижими имоти, пенсионните фондове. Никой не предлага механично вдигане на осигуровките за всички, просто защото е лесно за администрацията.

Българският „бюджет на стабилността“

Прехвърляме се в София. Нашият шедьовър, първият бюджет, написан директно в евро, трябваше да демонстрира колко сме европейци. Вместо това показа колко сме балканци.

Накратко: правителството на Росен Желязков предложи рязко увеличение на осигурителните вноски, удвояване на данъка върху дивидентите и по принцип най-големия разходен пакет в историята на страната.

Сигурно би звучало чудесно, ако не беше дребната подробност, че:

1.   Няма никакво доверие в това кой ще харчи тези пари.

2.   Няма никаква убедителна визия за това какво точно ще се финансира – освен едно обобщено „повече държава“.

3.   Външни институции като ЕК и МВФ деликатно подсказват, че може би сме прекалили с дефицита и рискуваме да влезем в еврозоната с бюджет, който още от първия ден нарушава правилата.

И докато в Лондон спорят как да намалят детската бедност, в София спорът е как да повишим данъците така, че никой да не може да проследи къде отиват парите, но все пак да остане впечатление за „социална отговорност“.

Кой протестира и защо

Разликата не е само в числата, а и в реакцията.

Във Великобритания отдясно пищят, че това е „бюджет за улица Бенефит“ – класическа демонизация на хората на помощи – но никой не излиза по улиците да троши витрини, защото богатите ще плащат повече данъци. Основният сблъсък се води в парламента, в медиите и в think tank-ове.

В България протестите са на улицата, и то масови – десетки хиляди, най-големите от години. Някои ги наричат „Gen Z бунт“, други виждат просто поредния изблик на натрупано отвращение към корупцията и всевластието на Делян Пеевски, който продължава спокойно да дърпа конците на властта, независимо от санкции и скандали.

Парадоксът е, че нашият бюджет също съдържа елементи, които на теория могат да минат за по-социални – повече разходи, по-висок данък върху дивидентите. Но никой не ги възприема като „ляво“. Защото в страна, в която социалната държава от десетилетия е подизпълнител на местните феодали, всяко увеличение на данъци автоматично се чете като „още храна за чудовището“.

Две левици, две реалности

Тук идва забавната, но и тъжна част. На хартия, ако погледнете само проценти и дефицит, може да изглежда, че София и Лондон се движат в сходна посока – повече разходи, по-високи данъци, някаква форма на „социалност“.

Само че:

– В Лондон левицата прави нещо много конкретно: взима ресурс от богатството и го насочва към най-уязвимите, с ясна цел и изчислен ефект – хиляди паунда повече за най-бедните семейства, стотици хиляди деца по-малко в бедност, още болнични центрове, по-кратки списъци на чакащи.

– В София „лявото“ означава просто държавата да събере повече пари от всички, за да може да продължи да финансира една корумпирана политико-олигархична мрежа. Дали ще се построи нещо реално, дали ще има по-добри услуги – това е в най-добрия случай страничен ефект.

На едното място имате политика, която макар и компромисна, все пак се опитва да коригира социални неравенства. На другото имате фискален апетит, маскиран като „подготовка за еврото“.

Еврото като религия, социалната държава като ерес

Българският дебат е обсебен от самото влизане в еврозоната. Бюджетът се рекламира като „първия в евро“, сякаш валутата сама по себе си решава проблема с бедността, здравеопазването и корупцията. Важно е да покрием дефицита на хартия, да приличаме на „отговорни европейци“, след което всичко пак ще се решава по стария начин – с телефонни обаждания и под масата.

Във Великобритания никой не мечтае за еврото, но пък в един момент част от политическия елит започва да осъзнава, че ако оставят социалното разслоение да се разширява както досега, ще се събудят в страна, в която единствената действителна опозиция ще е или крайна десница, или радикална зелена левица. Тоест бюджетът на Рийвс е не само социална мярка, а и опит за политическа профилактика – да запазиш системата, като вкараш малко социалдемокрация в кръвта ѝ.

Ние пък се опитваме да запазим системата, като ѝ влеем още корупция и после обвиняваме „външни сили“, когато организмът отказва.

Къде е „лявото“ в България?

Ако се опитате да си представите български вариант на бюджета на Рейчъл Рийвс, той би изглеждал приблизително така:

– Отменяме таваните и ограниченията върху детските надбавки, така че да няма наказани деца, родени в „неправилно“ семейство.

– Вдигаме рязко минималния стандарт за социална помощ.

– Инвестираме масирано в здравеопазване не под формата на нови частни болници с клинични пътеки, а в реални услуги и профилактика.

– Финансираме всичко това чрез прогресивно облагане на най-богатите, сериозен данък върху луксозно недвижимо имущество, затваряне на данъчните дупки и реална борба с укриването на данъци.

Сега се огледайте в българското политическо пространство и назовете партия, която дори да мечтае за подобно нещо, камо ли да го защитава сериозно. Вместо това лявото у нас от години е заето или с „национален суверенитет“, или с джендър-истерия, или с обяснения как еврото ще ни унищожи, или с опити да се качи в същите корупционни схеми, в които вече са десните.

На този фон „шоково левият“ британски бюджет изглежда като нормална социалдемократическа мярка от 70-те години. Просто сме забравили как изглежда нормалността.

И все пак – какво да правим ние с нашия бюджет

Пита се: какъв е смисълът да сравняваме тези два документа, освен да се депресираме?

Смисълът е прост. Показва се, че:

1.   Не е задължително бюджетът да бъде инструмент за наказване на бедните. Той може да бъде и инструмент за тяхното реално подпомагане, ако политическата воля е такава.

2.   Лява политика без доверие не съществува. Когато хората вярват, че държавата не е тяхна, а на Пеевски и компания, всяко увеличение на данъците ще бъде посрещнато като обир, дори и ако на теория финансира нещо смислено.

3.   Eврозоната не е магически портал към „по-добра Европа“. Ако вкараме същата корупционна държава в еврозоната, ще получим същите резултати, само че с друга валута на банкнотите.

Може би най-важният извод е друг: британската левица открива, че ако не защитава бедните и не говори ясно за неравенството, ще бъде пометена от собствените си периферии – зелени, националисти, популисти. Българската „левица“ все още не го е разбрала. Нашият протест срещу бюджета е насочен основно срещу корупцията, не срещу самата идея за по-социална политика. Но ако този протест не излъчи сили, които да формулират позитивна визия за това какво означава справедлив бюджет, ще останем завинаги в зоната на отрицанието – „това не го искаме“, точка.

⸻ ❦ ⸻

В крайна сметка имаме две истории.

В първата една държава решава да обърне малко посоката – да вземе малко повече от върха и да даде малко повече в основата, не от любов, а от инстинкт за самосъхранение.

Втората история е за държава, която отново се опитва да пълни една и съща пробита кофа, само че вече в евро, и се изненадва, че хората отказват да гледат този филм за осми път.

И двете са европейски истории. Само че едната е за Европа на социалната държава, другата – за Европа на вечния преход. В коя искаме да живеем, зависи и от това какви бюджети сме готови да приемем, и от това какви бюджети сме готови да отхвърлим.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.