В предговора към една от важните си книги, „Един антрополог на Марс“, големият Оливър Сакс пише:

Дефектите, разстройствата, болестите […] могат да играят парадоксална роля, като изведат на преден план латентни сили, развития, еволюции, форми на живот, които никога не биха могли да бъдат видени или дори въобразени, в тяхно отсъствие. Парадоксът на болестта, нейният „творчески” потенциал е в този смисъл основната тема на тази книга.

И така, макар че човек може да се чувства ужасен от разрушенията, предизвиквани от разстройствата или заболяванията, понякога те могат да бъдат възприемани и като творчески сили – защото, ако и да унищожават определени пътища и конкретни начини на поведение, те могат също и да принудят нервната система да открие други такива пътища и начини, да я доведат до напълно неочакван растеж и развитие. Тази друга страна на развитието или болестта е нещо, което самият аз наблюдавам потенциално при почти всеки пациент; и ето това е, което държа да опиша.

Именно в тези думи – едни от най-дълбоките и мъдрите, които сигурно могат да се кажат по адрес на цялата тема за „болестта като път“ – аз виждам подходящ лайтмотив, с който да приключа историята си. Защото, точно в същата степен, в която те са важни и пътепоказателни за отделните индивиди, те могат и трябва да служат като ориентир, упование, подкрепа, за тези толкова крехки, но толкова определящи животите на всички ни човешки единици, семейните системи. Аутизмът, поне на днешната фаза от развитието на науката и медицината, изглежда като доживотна диагноза – и чрез това той по неизбежност се превръща в гигантско изпитание, с което трябва да се справи всяко семейство, което той е „избрал да посети“. Предизвикателствата и горчивите чаши, с които е свързано това посещение, са без съмнение легион, но също толкова много са и решенията, и напълно неочакваните възможности, които то предлага. Историята, която ви разказах, е колкото типична, толкова и специална. В нея липсват доминиращи теми, това не е история за провала на една семейна система, нито пък възторжен химн за „победа“ над нещо си. Самият аз виждам в нея просто пример за нещо, което в края на краищата изглежда нормално. Просто нормално, и това е всичко. Не бих казал, че сме най-щастливото семейство на света – но дори и само фактът, че след всичко, което сме преживели, след като дори вече не живеем заедно, ние все пак продължаваме да гледаме на себе си като на семейство, продължаваме да споделяме болките, радостите, унинията и празниците, с които по неизбежност ни пресреща животът, за мен вече е достатъчен, за да гледам с оптимизъм към бъдещето. Във всичко това няма и помен от някаква статичност, то продължава да си остава все същата, ежедневна, ежечасна, може би дори ежеминутна, борба за нормалност – но това вече е нещо, с което всички ние отдавна сме свикнали и отдавна възприемаме просто като част от пътя.

Това май е всичко, което мога да ви кажа в този момент от живота си.

Искрено,

Златко Енев

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.