На 11 януари 2019 г. в новата конферентна зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се бяха събрали множество хора. Предстоеше провеждането на международна конференция, организирана от Инициативен комитет от историци, посветена на протеста през септември и октомври 1968 г. на тогавашните студенти историци Едуард Генов (1946 – 2009), Александър Димитров (1947 –) и Валентин Радев (1948 – 1995). Той е насочен срещу участието на България заедно с други четири армии от Варшавския договор (Съветският съюз, Полша, Унгария, Източна Германия) в инвазията срещу Чехословакия и потъпкването на провежданите там реформи за изграждане на т. нар. „социализъм с човешко лице“. Присъстваха Техни превъзходителства посланикът на Чешката република Душан Щраух и посланикът на Словашката република Мануел Корчек. Имаше и представители на Чешкия институт за изследване на тоталитарните режими, както и на Института по история при Словашката академия на науките. Преди седмици на тримата едновремешни студенти историци (Ед. Генов и В. Радев посмъртно) бе връчена наградата на Чешкия сенат за последователна защита на човешките права, както и словашкият държавен орден „Бял двоен кръст“.

Поканени бяха да присъстват и да открият проявата ректорът на Софийския университет проф. Анастас Герджиков, както и деканът на Историческия факултет доц. Тодор Попнеделев. Не се появиха. Не дойде и който и да било техен заместник. Всички до един, седем-осем човека, бяха ангажирани и възпрепятствани точно в този момент и оставиха останалия единствен жив участник в протеста от 1968 г. и двамата чужди посланици сами. Ситуацията стана твърде конфузна. Конференцията беше открита от Александър Димитров, а посланиците на Чехия и Словакия отправиха приветствия.

За никого не остана тайна, че Софийският университет има някакъв проблем с темата и с това, което излиза при задълбаването в нея. Какво е то?

Историята на тримата

На 20 срещу 21 август 1968 г. армии на Варшавския договор, сред които и българската, навлизат на територията на Чехословакия. На демократичните реформи в тази страна е сложен край. Немалка част от българската общественост – предимно интелигенцията, младежта и студентството, гледа през последните месеци със симпатия към случващото се в тази страна от Източния блок. Новините за осъществената с българско участие агресия попарват тези настроения. Трима български студенти историци – Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев – решават да изготвят и разпръснат позиви в знак на несъгласие – акт, с който ще влязат завинаги в историята.

На 18 септември 1968 г. завърналият се в София от археологически разкопки в Силистренско Ед. Генов се среща със своя колега и приятел Ал. Димитров, който наскоро се е прибрал от море. Установяват, че и двамата не одобряват агресията от миналия месец и участието на България в нея. Решават да реагират с разпространение на позиви и уточняват текста – „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“. На 19 септември към тях се присъединява и В. Радев. Позивите подготвят в дома на Александър на столичната ул. „Витоша“. Валентин си тръгва с част от тях, тъй като му предстои пътуване до Черноморието и смята да ги разпространи по пътя дотам. По този начин на 20 септември, в петък вечерта, В. Радев разпръсква своя дял от позиви в жилищна кооперация в центъра на Пловдив. На 21 септември вечерта Ед. Генов разпространява своите в столичния район, разположен между ул. „Шипка“ и кв. „Владимир Заимов“. На 22 септември, в неделния следобед, това прави и Ал. Димитров. Той осъществява своята акция в пространството между ул. „Неофит Рилски“ и тогавашния жк. „Ленин“. От разпространените над 200 позива през следващите дни общо 21 позива са предадени от „будни“ и „бдителни“ граждани на органите на МВР в София и Пловдив. Останалите получатели не са контактували с органите на властта.

След акцията тримата студенти историци решават за около месец да прекратят дейността си и да подготвят нови позиви, вероятно и с различно съдържание. На 16 октомври те се събират отново в дома на В. Радев. Едуард кани към тях да се присъедини и неговият приятел от детинство Божидар Стриков. През 1964 г. двамата са правили неуспешен опит да прекосят границата и да избягат първоначално в Турция. На тази среща у Валентин уточняват текста и на вторите позиви. Вече са научили от чуждите радиостанции за протеста в края на август на съветски граждани на Червения площад в Москва, обявили се срещу агресията. Знаят и за осъдителните присъди, произнесени срещу тях от съветския съд в началото на октомври. Ето защо тримата решават вторият позив да бъде с два различни текста. След обсъждане приемат какво да бъде точното съдържание на двата вида позиви. Първият ще гласи: „На 10 октомври съветски граждани получиха тежки присъди изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“. Вторият позив се предвижда да има следното съдържание: „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“. Тези втори позиви, които недвусмислено призовават обществото вече към действия за противопоставяне на агресията, се пишат в домовете на Едуард и Валентин. На 26 октомври те са готови и предстои разпространението им.

То обаче е осуетено. На 29 октомври сутринта органите на Комитета за държавна сигурност (КДС) привикват по донос колегата на тримата Александър Тончев Георгиев. Те разполагат с информация, че му е предлагано разпръскване на позиви. Научавайки от Тончев, че е разбрал от „лични връзки“, че КДС знае за тях, Генов иска от Радев следобед да му предаде всички позиви. След часове и тримата – Еди, Сашо и Вальо, са арестувани и изпратени в Централния софийски затвор. По едно съвпадение едва на 8 декември за пръв път тримата ще се видят на карето за разходка на затворниците. Там им е писано да си честитят и студентския празник.

Доносът на Стриков

Междувременно на 18 октомври 1968 г. органите на Държавна сигурност получават донос от споменатия приятел на Едуард, Божидар Стриков. От него те научават, че Генов, Радев и Димитров заедно с още шест човека, наречени „групата на Сашо“, които не се познавали помежду си, са разпространили 247 позива за събитията в Чехословакия от 21 август насам. Разбират още, че позивите са писани на 19 и 20 септември у Сашо. Научават и как Валентин е разпространил своите листовки в Пловдив, а Едуард и „Сашо с групата си“ – в София. От документа става ясно също, че е взето решение да се изработят нови позиви, като е уточнен и техният текст.

Стриков добавя в доноса си още, че Сашо предлага създаването на клуб на студентите към комсомолската организация и че идеята е той да провежда политически дискусии. Тази дейност се осмисля, по думите на Сашо, като един вид „легална борба“, за разлика от позивите. Властите разбират също, че с оглед създаването на този клуб тримата студенти смятат да привлекат и други свои колеги. В доноса на Стриков до КДС те са споменати като „Мария Иванова и Стойко“.

Според твърденията на доносника Стриков Едуард подкрепян от Сашо, му предложил да осигури материал за извършване още и на саботаж и диверсии. „Едуард и Валентин бяха много доволни от тази работа – продължава Стриков, – а Сашо изпадна във възторг.“ И все пак доносникът не пропуска да съобщи, че нищо конкретно не е решено по този въпрос. По-късно и в редица други показания, като например тези на В. Радев, се установява, че на практика не е взето никакво конкретно решение, освен Стриков да провери в Перник, където отбива редовната си военна служба, за спирателни обувки, или т. нар. кучки. В разпит, проведен на 21 ноември 1968 г., Ал. Димитров в отговор на въпрос как Стриков е предлагал диверсионни действия, изтъква, че самият той е бил против. Близо 10 дни по-късно, на 30 ноември 1968 г., по време на друг разпит сам Стриков казва: „Всичко това обаче бяха само приказки, без да се направят конкретни предложения за подобни действия“. Изпреварвайки събитията, трябва да отбележим, че дори и в Заключителното постановление след проведеното досъдебно производство (6 декември 1968 г.) се казва, че коментарите около „диверсионни действия“ не са довели до „конкретни решения“.

След споменатия донос на Б. Стриков обаче зам.-председателят на КДС Григор Шопов бързо свързва данните за разпространените позиви с вече предадените няколко листовки от „бдителни граждани“ в София и Пловдив. През следващите дни при оперативни срещи на КДС със Стриков органите научават и че студентът Ал. Тончев Георгиев, с прякор Локатора, е готов да участва в предстоящото, второ разпространение на новата партида позиви. Оттам се стига и до вече споменатото му призоваване от органите.

Опитите за привличане на още колеги

Доносът на Стриков, изглежда, е пряка последица от винаги съществувалия риск за теч на информация при привличането на допълнителен брой хора към тримата. До залавянето им на 29 октомври 1968 г. обаче Стриков все пак е единственият подобен случай. При всички други студенти тримата се натъкват на отдръпване, нежелание за включване, на страх, но не и на донасяне за техните действия (или дори намерения) на властта.

След началото на учебната година 1968 – 1969 г., през октомври, Ал. Димитров се среща в Софийския университет със споменатия вече негов колега историк Александър Тончев Георгиев, известен с прякора Локатора. Той се е завърнал наскоро от Чехословакия и споделя свои преки впечатления за събитията там и отношението на чехи и словаци към агресията на Варшавския договор и смазването на реформите в тази страна. След време, на 18 октомври, Сашо съобщава на Ал. Тончев Георгиев, че е член на организация, която има връзка с други подобни структури. Поднася му дори невярната информация, че организацията им разполага и с оръжие. От членуващите споменава единствено името на Ед. Генов. Нов, втори разговор с цел привличане на Локатора провежда и Едуард, този път и в присъствието на В. Радев. Докато го убеждава да се включи в дейността им, и Генов представя групата им като голяма и свързана с редица други групи, все факти, които не отговарят на истината и целят единствено по-лесното убеждаване на колегата. В началото Локатора отново отказва да бъде част от групата, но в края на разговора дава съгласие да участва в самото написване и разпространение на втората партида позиви. В крайна сметка той не развива никаква дейност както при писане, така и при разпространение на позивите.

На 20 октомври, по време на рождения ден на Лили (Лиляна) от същия курс, Ед. Генов прави опит да привлече към групата Мария Тодорова (Мая). Без да влиза в детайли за дейността им, Едуард все пак споменава: „Добре, ще видиш, когато ти пуснем един позив в кутията“. От това тя започва да се досеща за характера на дейността им. При отказа ѝ за участие той я моли поне да не отваря темата пред Ал. Тончев, видимо с цел да не го разколебае след вече даденото пък от самия него съгласие.

Какво представлява групата и има ли ръководител?

По време на следствието Валентин твърди, че групата няма ръководител, но когато има разногласие, Едуард обича да налага мнението си по доста въпроси. И в показанията на Ал. Димитров се казва: „В групата ни не е имало ръководител, не сме избирали такъв, но независимо от това най-често Ед. Генов налагаше своето становище“. От своя страна Едуард е категоричен: „Аз имах право на глас и половина в случай, че единият се въздържеше“. И още: „По по-важни въпроси аз имах обикновено последната дума, което ме поставяше в едно по-високо положение от тях двамата“.

И наистина Ед. Генов има склонност да поема вина и да прави ефектни жестове. Когато на 21 ноември 1968 г. му предявяват обвинението по чл. 109 за образуване и ръководство на организация или група, той е категоричен: „Създадох и ръководих такава група. Същата пишеше и разпространяваше позиви против правителството на България. В групата членуваха Александър Димитров, Валентин Радев и формално далият съгласие за участие в групата и в дейността ѝ Александър Георгиев – Локатора. Освен това в тази група влизаха и няколко непознати за мен лица. Имам предвид моя познат – „Непознатият“ от кафе „Будапеща“ и непознатите за мен лица, за които ми е говорил Александър Димитров. Признавам се за виновен по това обвинение“.

В заключителното постановление от 6 декември 1968 г. се казва и как „обвиняемите са имали съзнанието, че се числят към една организационна единица с ясно оформила се структура и разпределение на функциите, със свой ръководител, за какъвто сам сочи себе си и е признат от останалите, обв[иняемият] Генов. В това отношение [са и]: показанията на свидетеля Александър Георгиев и на Мария Тодорова, както и обясненията на тримата обвиняеми“. По този начин в обвинението остава, че Генов е „образувал и ръководил нелегална група“.

Определено можем да кажем обаче, че групата възниква спонтанно и няма някаква особена структура или организация. Не съществува и неин формален ръководител, който да е избиран от другите. Поради характерови особености на тримата обаче Генов определено има склонност да налага мнението си в определени моменти. Заедно с това той има нагласата и по време на самото досъдебно производство да изтъква собствената си роля, както и желанието да поема върху себе си по-голяма отговорност.

Поведението на свидетелите

Можем определено да кажем, че документите от досъдебното производство демонстрират различни стратегии, които отделните свидетели си избират и изработват, за да могат да се справят с възникналата ситуация и надвисналите тъмни облаци. Например свидетелят Здравко Ковачев, приятел на Ал. Димитров, обръща внимание как му е било неприятно да наблюдава дори писането на позивите, как се е опитал да разубеди обвиняемите и как не вярвал, че наистина ще тръгнат да ги разпространяват, поради което и не е сигнализирал на органите.

В разпита си на 27 ноември 1968 г. Ал. Тончев Георгиев – Локатора признава, че при разговора си с Димитров не му противоречал, а в някои случаи го и подкрепял. Споменава още как създал у колегата си впечатление, че се солидаризира с рязко отрицателното му отношение към действията на армиите на Варшавския договор. Не пропуска и как искал от самия Сашо време да помисли около предложението му за влизане в организацията. На въпроса относно срещата му с Генов и Радев Локатора отговаря как се отнесъл отрицателно към предложението им да влезе в организацията, ала приел само за позивите. Накрая споменава и че преди обяд на 29 октомври е бил викан в КДС, където му казали, че има донос срещу него. Споменава още, че съобщил на Генов как чрез лични връзки разбрал, че КДС знае за позивите, но отрекъл да е бил викан там. Заедно с това Ал. Тончев Георгиев самокритично оценява поведението си като „дълбоко нечестно“, тъй като е скрил истината от КДС на 29 октомври. Това признание е последвано от здраво посипване на главата с пепел.

Свидетелят Мария Тодорова (Мая) прави на 29 ноември психологически характеристики на Ед. Генов и другите колеги. Тя изтъква, че липсата на семейна топлина през годините у подрастващия Едуард довела до формирането на определени комплекси у него. Свидетелства още, че нито Димитров, нито Генов са ѝ предлагали някакви конкретни действия. За съгласието на Тончев да се включи знаела единствено от Едуард, но тя самата отказала да участва в групата и на двамата – както на Едуард, така и на Сашо. Нямала информация за конкретната им дейност. Отбелязва, че само веднъж Генов споменал за възможността да получи позив в пощенската си кутия.

Интересно е, че в проведения на 30 ноември разпит на Б. Стриков по отношение на кучките и опита за саботаж той „накисва“ още повече Ал. Димитров дори в сравнение с текста на доноса от 18 октомври. Тук вече не Б. Стриков информира събралите се за възможностите да изнесе спирателните обувки от поделението. Според новата му версия сам Ал. Димитров го попитал дали може да ги снабди от Перник с кучки. Разбира се, разговорът бил прекратен и не е било взето никакво конкретно решение, а самият Стриков вече категорично отказал.

Заключителното постановление и обвинителният акт

Заключителното постановление към следственото дело №370/1968 на КДС от 6 декември стеснява замесените в групата. Според него 3. Ковачев отказал да сътрудничи и посъветвал останалите да се откажат. За Ал. Ненов се казва, че не приел предложението на Ал. Димитров за включване в дейността им. За Μ. Тодорова четем следното: „Тодорова отказала да приеме предложенията (на Димитров и Генов – бел. моя, С. Д.), тъй като измислената от обвиняемите дейност противоречала на политическите ѝ схващания, но не съобщила за водените разговори на органите на властта“. Заключителното постановление е категорично, че Ал. Тончев Георгиев е приел предложението, но единствено в частта му за разпространение на вече готовите позиви. В самото постановление се казва: „Георгиев бил причислен от обвиняемите към групата, макар същият да нямал още извършена конкретна дейност“. Твърди се още как тримата имали аналогични намерения към военнослужещия Б. Стриков, както и към студентите Ч. Найденов, Ст. Трифонов и други, на които в различна степен разкрили намеренията и дейността си. Самото заключително постановление не пропуска също да спомене как групата е съумяла да прокара свои хора в ръководството на ДКМС като Тодорова и Трифонов, „но с тях предстояла още работа по убеждаването им за привличане в групата“.

На 12 декември 1968 г. е изработен и обвинителният акт по делото. В него освен за тримата се говори за още няколко студенти историци, към които ще се насочат последващите усилия на партийните и комсомолските комитети. В обвинителния акт буквално се казва следното: „Георгиев приел да разпространява само позиви. Въпреки, че не е имал още никаква дейност е бил зачислен към групата“. Както ще видим по-късно, това е една от причините Ал. Тончев да е най-изплашеният от останалите извън Централния софийски затвор след ареста и по време на досъдебното производство. В списъка на предлаганите за наказания от комсомолската организация името му също е включено веднага след тези на тримата.

В справка от 13 декември 1968 г., изготвена от заместник-началника на поделение 5225 на КДС за разкрита група студенти разпространители на вражески позиви, четем още следното: „За привличане към престъпна противодържавна дейност, Генов, Димитров и Радев са обработвали съкурсниците си Александър Тончев Георгиев – съгласил се да вземе участие в дейността на групата, Стайко Колев Трифонов – впоследствие се отказали от същия и Мария Николаева Тодорова – отказала да вземе участие“. Накрая на този документ пише още: „С настоящата е информиран др. Г. Ганев – м-р на народната просвета“. Тази информация открехва вратата към изричните настоявания от определени властови центрове по това време отношение към случая да вземе и самото Министерство на народната просвета (МНП). Това показва, че за смазването на протестиралите са взети мерки по всички възможни направления – и по линия на КДС, и по партийна, и по административна линия. Така университетските власти в Софийския университет, както и университетските партийна и комсомолска организация се включват в осъществяването на репресиите както над замесените в групата, така и над обещалите сътрудничество или пък недокладвали за случващото се на властите. Това ще е една предстояща инквизиция, която ще смаже напълно тримата и техните колеги, а покрай тях и историците и преподавателите във Философско-историческия факултет на Софийския университет.

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Нов български университет.