Край западния бряг на Сицилия се намира остров Фавиняна, популярен през лятото сред италианските туристи, а в древността известен като Aegusa, или „островът на козите“. Смята се, че Одисей и хората му са спрели там преди злополучната си среща с Циклопа. Днес на острова има изоставена фабрика за преработка на риба тон и полуразрушен замък – Кастело ди Санта Катерина. Един ден в края на 2024 г. Кристофър Нолан поел нагоре към него по стръмния склон, издигащ се на близо 300 метра над морето.

Във филмите си Нолан често работи с изострени или алтернативни реалности – Генезис, Интерстелар, Тенет, трилогията за Батман. Но вероятно повече от всеки друг режисьор на съвременни блокбъстъри той е и фанатичен привърженик на реалното. В известен смисъл възприема работата си като непрестанен опит да открие „миг на магия на истинско място – истински залез, истински замък“.

Санта Катерина е истински замък. Идеален за филмовата Итака – островния дом на Одисей и едно от най-важните места в новия филм на Нолан, „Одисея“. Но замъкът изправил Нолан и художничката на продукцията Рут де Йонг пред съвсем практичен проблем. Пътят до него се вие нагоре по склона и изкачването отнема около 45 минути. Настилката е добра, но пътят не е достатъчно широк за армадата от хора, техника и камиони, без които снимачната площадка на Кристофър Нолан не може.

Разширяването било невъзможно, разказа ми Нолан. Затова изпълнителният продуцент започнал преговори с местните власти и се стигнало до решение: от другата страна да бъде построен нов път.

„Щяхме да качваме целия екип с високопроходими автомобили“, каза Нолан. „Но доста късно в подготовката започна да става ясно, че този път просто няма да се появи.“

Всеки режисьор решава проблеми. Нолан ги решава в съответния на себе си мащаб. По време на снимките на „Тенет“ Робърт Патинсън пристигнал един ден на снимачната площадка в Естония, за да снима сцена с автомобил, движещ се назад. За подобни кадри Нолан използва специално съоръжение, което Патинсън нарича „капсула“ – монтирано върху колата устройство, позволяващо тя да бъде управлявана в обратната посока от скрит каскадьор. Само че този път съоръжението не било съвместимо с автомобилите, които екипът имал под ръка.

Координаторът на каскадите предложил просто решение.

„Каза: „Ами аз съм използвал такива капсули с BMW, така че да отидем до представителството, да купим две BMW-та още сега и да снимаме“, разказа Патинсън. „Загубихме само около 45 минути. След цялото това планиране просто ги купихме и толкова – готово.“

При Кастело ди Санта Катерина решението било, че решение няма. Нолан просто продължил напред. Който можел да се качи пеша, щял да се качи пеша. Останалите щели да бъдат превозвани с хеликоптери, които можели да пренасят и техниката. Екипът на Нолан построил отстрани на планината платформа за обяд – скеле, способно да издържи общото тегло на 200 души.

„И така накрая“, каза Нолан, „по средата на снимките се оказахме с локация, на която в продължение на две седмици целият екип трябваше всяка сутрин да тръгва от началото на пътеката и да изкачва близо 300 метра нагоре, всеки с темпото, на което беше способен.“

За актьорите в „Одисея“ – сред тях Патинсън, който играе Антиной, противния жених на Пенелопа, и Том Холанд като Телемах, сина на Одисей – това означавало да се катерят нагоре с костюмите си. И със сандали. За Нолан означавало всеки ден да гледа как 29-годишният Холанд, в отлична физическа форма, подтичва далеч пред него.

Мат Деймън – самият Одисей и ветеран от около 80 снимачни площадки – ми каза: „Всяка отделна локация в този филм щеше да бъде най-трудната локация във всеки друг филм, който съм снимал. А тук просто ги редяха една след друга.“

Когато Патинсън пристигнал във Фавиняна в началото на април 2025 г., отишъл в курортния хотел, където трябвало да отседне, и го намерил напълно пуст. По това време снимките вървели вече повече от месец и екипът започвал да се изтощава.

„Седях сам в бара на хотела“, разказа Патинсън, „а после хората започнаха един по един да се довличат. Никога не съм виждал хора да изглеждат толкова изтощени. А бяха изминали само една трета от снимките. Аз се включих след първата третина, а дотогава вече бяха минали през [две] държави и всички изглеждаха… Искам да кажа, че в края на всеки снимачен ден хората бяха направо смазани.“

Общо „Одисея“ се снимал 91 дни през 2025 г. в шест държави: Мароко, Гърция, Италия, Исландия, Шотландия и в огромния воден басейн Falls Lake в студиото на Universal в Съединените щати. Нолан заснел повече от 610 километра IMAX лента.

В съвременното кино просто няма нищо друго, което да прилича на продукция на Нолан.

Дори Том Холанд, който вече цяло десетилетие играе Спайдърмен в гигантските продукции на Marvel, бил объркан и дезориентиран, когато за пръв път пристигнал на снимачната площадка на „Одисея“ в Мароко.

„Спомням си как вървях по този плаж половин час и виждах само: гръцки войник, гръцки войник, гръцки кораб, гръцки войник, Троянската война, гръцки кораб, гръцки войник… Не знам дали преувеличавам, но ми се струваше, че продължава с километри“, разказа Холанд. „И питам асистента: „Къде е снимачният екип? Не виждам никакъв признак, че тук се снима филм. Това прилича повече на историческа възстановка, отколкото на снимачна площадка.“

„Пристигах на тези места и си казвах: Кой, по дяволите, е решил, че тук може да се снима филм?“, каза Деймън.

Нолан вдъхва едновременно преданост и особен вид мазохизъм. В един момент Деймън наблюдавал как екипът му върши поредното почти невъзможно нещо – „например да построи набързо платформа отстрани на планината, върху която да сложим телескопичен кран“. Помощник-режисьорът Нило Отеро забелязал възхищението му и казал, според Деймън: „Интересното е, че абсолютно всеки човек тук би могъл да работи по по-лесен филм за повече пари.“

„И това е самата истина“, каза Деймън.

С годините Нолан е придобил почти небрежно отношение към размерите и размаха на собствените си продукции. „Генезис беше първият филм, при който казахме: ще го снимаме в седем държави. Уж е невъзможно, но някак ще го измислим“, каза Нолан.

Това било през 2010 г. Нолан бързо разбрал, че напрежението на трудния път всъщност му действа стимулиращо.

„Това непрекъснато превключване – от Исландия в Шотландия, после в Мароко – въздейства на всички като инжекция с енергия. Вместо да прекарваш месец след месец на едно и също място и да правиш един и същ тип кино.“

„Одисея“ струва около 250 милиона долара, но студиата са се научили да дават на Нолан огромна свобода по отношение на мащаба на филмите му – отчасти защото този мащаб се усеща толкова непосредствено на екрана.

„Просто всичко е много по-голямо – като да яхнеш по-голяма вълна“, каза Деймън. „Вълна, която е два пъти по-висока, не два пъти по-мощна. Мощта ѝ нараства експоненциално.“

Нолан е парадоксална фигура. Въпреки огромните си бюджети и мащаби, филмите му често се занимават със заплетени идеи за времето и пространството и невинаги са напълно разбираеми дори за собствените му актьори. Патинсън, който играеше заедно с Джон Дейвид Уошингтън в „Тенет“ от 2020 г., веднъж ми каза, че всъщност не знаел за какво се разказва във филма. Наскоро отново го попитах за това.

„Спомням си, че някъде през последната седмица на снимките казах на Джон Дейвид: „Мисля, че съм мъртъв. Мисля, че през цялото време съм бил мъртъв.“ А Джон Дейвид ми каза: „Не си мъртъв. За какво говориш?““

Филмите на Нолан нарушават много от установените правила на холивудския блокбъстър. „Дюнкерк“ от 2017 г. имаше сценарий от едва 76 страници и почти никакъв диалог. Голяма част от „Опенхаймер“ от 2023 г. беше заснета в черно-бяло. И въпреки това филмите му постигат необичайно голям касов успех. „Опенхаймер“ – биографичен филм за физик теоретик – спечели близо един милиард долара, получи 13 номинации за „Оскар“ и взе седем статуетки, включително за най-добър филм и най-добър режисьор.

Повечето режисьори от ранга на Нолан имат зад гърба си поне един сериозен творчески или комерсиален провал. Киното зависи от твърде много случайности и прекалено много променливи, а публиката е твърде непредсказуема, за да бъде иначе. Но досието на Нолан е почти безупречно: той не е направил нито един откровено лош филм, нито пък филм, който да е донесъл на студиото по-малко, отколкото е струвало създаването му.

Нолан не обича да разсъждава прекалено над причините за този необичаен успех. Но все пак е склонен да предложи обяснение.

„Ако обичаш киното, ако обичаш Холивуд, историята на Холивуд, историята на киното, има нещо, което усещаш с костите си: публиката иска нещо ново“, каза ми Нолан. „Иска нещо, за което още не знае, че го иска. Така че единственото сигурно нещо е онова, което не е сигурно. Това е парадоксът. И е страшно. Страшно е и за хората, за които работя. Но така трябва да се правят филми. При всеки проект трябва да рискуваш всичко.“

Около Нолан цари съвсем особена атмосфера: ред, точност, всичко върви по график. Сякаш всичко се движи точно с неговата скорост. Когато го посетих през февруари в студиото на Warner Bros., той беше в първата седмица от окончателното смесване на звука за „Одисея“. Дори мястото беше дискретно напомняне за способността на Нолан да подрежда нещата по свой вкус: макар преди няколко години съвсем публично да напусна Warner Bros. И започна в Universal, именно тук продължаваше да прави финалния звуков микс – в двуетажна сграда с плакат на „Непростимо“ във фоайето. Съпругата и продуцентката му Ема Томас ме посрещна до входа и остана с мен, докато не пристигна някакво невидимо съобщение, че Нолан е готов.

Залата за смесване на звука беше голямо помещение със звукопоглъщащи панели по стените и обичайния за постпродукцията безпорядък от стари вестници и чаши от кафе. Нолан седеше в кресло, облечен в обичайната си униформа – сако, риза с разкопчана яка, тъмни панталони – до Дженифър Лейм, която е монтирала последните му три филма. От двете им страни се беше разположил звуковият екип: диалог, музика, шумове.

На екрана отпред вървеше сцена, в която Телемах, изигран от Том Холанд, пристига на пиршество в замък и се изправя срещу Менелай, героя на Джон Бернтал. Нолан се вслушваше съсредоточено в пластовете от гласове на заден план. Открои един особено силен изблик на смях.

„Малко е рисковано“, каза спокойно на екипа. „Не искаш някой отзад в салона да седи и да си мисли, че хората се смеят на сцената.“

Тонрежисьорите завъртяха копчетата, нагласиха нивата и му пуснаха сцената отново.

„Май така ми хареса“, каза Нолан.

„Не стана ли малко каша?“, попита един от тях.

„Но беше някак хубава каша“, каза Нолан и се оживи.

След известно време той се извини и двамата излязохме на покрита тераса зад сградата. Нолан носеше чаша и чайник, нахлузен в невзрачен платнен калъф за запазване на топлината. Косата му падаше на челото с някаква рицарска извивка; очите му бяха сини и сериозни.

Хората, които работят с Нолан, го обичат и малко се страхуват от него. Той работи в пълна секретност и очаква останалите да се съобразяват с това. Патинсън разказа, че когато Нолан му се обадил за „Одисея“, отвърнал: „Да, нямам търпение да прочета сценария.“ А Нолан казал: „Искаш да го прочетеш? Всички останали просто казаха „да“.“

Холанд ми разказа, че когато Нолан за пръв път му предложил роля в „Одисея“, снимачният период съвпадал напълно с този на „Спайдър-мен: Нов ден“. А ангажиментите на Холанд към поредицата „Спайдърмен“ били железни.

„Казах на Крис: „Виж, искам да участвам в този филм, но ако ще го правя, трябва да се обадя в Sony и да проведа един много неприятен разговор“, разказа Холанд.

И веднага след това провел много неприятния разговор.

Холанд отправил молбата си направо към Том Ротман, ръководителя на Sony Pictures – едното от двете студиа, заедно с Marvel, които правят филмите за Спайдърмен. Колкото и невероятно да звучи, Sony се съгласили да изместят снимките. От уважение към Холанд, но и към Нолан.

„Мисля, че една от причините Sony да се съгласят беше репутацията на Крис: „Този филм няма да се проточи с още пет месеца и няма изведнъж да изгубим Том за две години“, каза Холанд. „С който и да е друг режисьор разговорът вероятно щеше да протече малко по-различно.“

„Одисея“ започнал да се снима точно в деня, определен от Нолан, и приключил девет дни предсрочно.

Седейки срещу Нолан, човек почти може да чуе тиктакането на часовник. Още от самото начало – достатъчно е да си спомним „Мементо“, втория му пълнометражен филм, чийто разказ върви едновременно назад и напред – времето и онова, което то прави с нас, са голямата му тема.

„Генезис“ (2010) и „Интерстелар“ (2014) са филми за недостига на време, за безпомощното попадане отвъд собствения ти живот и гледката как той отминава пред очите ти. В „Тенет“ героите се движат през времето и в двете посоки, заплитат все по-сложни възли, извършват и отменят неща, които вече са извършили. „Дюнкерк“ разказва три различни истории в три различни времеви мащаба: един час може да се усеща като ден, денят като седмица – и обратно.

„Често ме питат: „Защо правите филми за времето?“, каза Нолан. „Имам един леко нахален отговор, но всъщност е добър: защото винаги съм живял в него. Времето е двигателят на живота на всички ни. С него се борим непрекъснато. То ни измъчва, то ни преследва през целия път.“

Нолан е пословично затворен, когато става дума за самия него, и предпочита да говори за работата – нещо, което може да контролира.

„Крис е доста суеверен“, каза ми Патинсън. „Има нещо мистично в него. Макар че той веднага ще каже: ‚Не е точно така‘.“

Но не е трудно да се види как различните етапи от собствения му живот са прониквали във филмите му.

„Когато се ожених, правех филми, в които движещата сила беше нечия починала съпруга или нещо такова“, каза Нолан. „После ми се родиха деца и започнах да правя филми за деца.“

Деймън, който има четири деца, си спомни как прочел за пръв път сценария на „Интерстелар“, докато бил на снимки.

„Разчувствах се ужасно, докато четях сценария, защото децата ми тогава бяха малки. Бях в чужбина, бях далеч от тях само за две седмици, но все пак бях далеч. А този сценарий е за това да пропуснеш цялото детство на детето си. Спомням си, че после му се обадих и казах: ‚Какво, по дяволите, ти става с тази тема?‘“

Нолан и Томас също имат четири деца.

„Напрежението между семейството, желанието да бъдеш с него и отговорностите, които те дърпат навън, присъства в толкова много от филмите ми“, каза Нолан. „Това е нещо, което познавам много добре.“

С разрастването на филмите му през годините това напрежение само се е усилвало.

„Едно от нещата, в които Ема и аз винаги сме вярвали дълбоко“, каза Нолан, докато седяхме навън в студиото на Warner, „е, че ако си имал късмета един твой проект да успее, като режисьор имаш нещо като задължение да се запиташ: „Добре, какво мога да направя сега? Какво ми е позволено да направя, което преди не биха ми позволили – или което не биха позволили на някой друг?“ Защото такива възможности не се появяват често. Трябва да ги използваш. Трябва да направиш нещо с тях.“

„И така, когато „Черният рицар“ – вторият филм на Нолан за Батман и филмът, който обикновено се сочи като шедьовъра на супергеройския жанр – постигна онзи огромен касов успех, тогава се роди „Генезис“. А след успеха на „Опенхаймер“ реакцията беше: добре, сега трябва да използваме тази възможност и да се опитаме да направим най-амбициозното нещо, на което сме способни.“

Скоро Нолан решил, че най-амбициозното нещо, което може да направи, е да екранизира Омировата „Одисея“.

„Когато се върнах към поемата, осъзнах нещо: тя е пълна с развръзки, но почти никъде не ги подготвя предварително“, каза той.

Да вземем Аргос, вярното куче на Одисей, което разпознава господаря си при завръщането му, когато никой друг не успява – нещо, за което Омир изобщо не подготвя читателя. Всичко онова, което киното прави съвсем естествено – да подхвърли в първото действие нещо, което ще се случи в третото, да посее намек за онова, което предстои – отсъства от поемата. Древната публика вече е познавала историите и Омир просто не е имал нужда да ги подготвя.

„И тогава си дадох сметка: добре, за да направя сценарий от това, трябва да подготвя всички тези моменти. Трябва да остана верен на тях, защото развръзките са невероятни. Но сега моя отговорност е, без да нарушавам структурата на поемата, да задвижа нещата така, че днешната публика – която не познава поемата и нейната митология така, както ги е познавала Омировата публика – да бъде готова за онова, което предстои. И тогава изведнъж всичко ми се отвори.“

Още от самото начало Нолан знаел и как точно иска да заснеме филма. За „Одисея“ той поискал от IMAX да разработят камера, способна да снима не само огромни панорамни кадри, но и интимни диалогични сцени – нещо, смятано дотогава за практически невъзможно заради оглушителния шум на IMAX камерите.

По настояване на Нолан IMAX създали специален шумоизолиращ кожух, който заглушавал камерата достатъчно, за да могат актьорите да се чуват. Но понеже кожухът често им пречел да виждат партньора си, Нолан измислил собствено решение: система от огледала, която позволявала лицето на другия актьор да се вижда непосредствено до обектива.

„Крис не инсценира нищо наужким“, каза ми Холанд. „Всичко е истинско. Всичко, на което реагираш, действително е там. Той иска истинската ти, непосредствена човешка реакция.“

Веднъж по време на снимките Патинсън трябвало да изиграе сцена, в която реагира на звук, идващ отдалеч.

„Не виждам нищо освен камерата“, разказа той, „и питам Крис, защото трябва да реагирам на този шум: „Ще ми дадете ли някакъв сигнал? Накъде да гледам?“ А той казва: „О, не, Деймън го прави.“ И Мат и Ан Хатауей играят цялата сцена на шейсетина метра от мен, а аз дори не ги виждам. Той върви, говори – всичко това само за да ритне накрая една купа. Шибана лудост.“

Деймън каза:

„Той описва всичко в сценария. Няма тайни. Ако си прочел сценария и работиш по филма, знаеш точно какво трябва да правиш през този ден, защото всичко е пределно ясно. И ако си написал сцената със сирените… Ами така е в историята. Връзват го за мачтата и той преживява шибана екзистенциална криза. Значи точно това ще направиш. Ще бъдеш в открито море, ще бъдеш на истински кораб, ще бъдеш вързан за истинска мачта. Това ще се случи.

Но за актьора в това има и истински подарък. Защото знаеш за какво да се подготвиш. Не отиваш сутринта в студиото и някой да ти каже: ‚А, днес снимаме сцената, в която си вързан за мачтата‘, и изведнъж да се окажеш вързан за мачтата.“

Нолан обича, по собствените му думи, да дава на хората причина да повярват. Дори когато за това са нужни открито море и камера с размерите на „Фолксваген Костенурка“.

Нолан използвал IMAX за пръв път при „Престиж“, но истинската мощ на формата открил при „Черният рицар“.

„Това е ужасно пристрастяващ инструмент, защото образът е толкова красив, толкова невероятно ясен – и ако успееш да намериш правилните кадри, ако намериш начин да ги заснемеш с тази камера, публиката просто потъва в тях“, каза той.

Може би през целия онзи следобед не го видях по-щастлив, отколкото докато говореше за това.

„Когато започнахме да показваме пролога на „Черният рицар“, никой дотогава не беше използвал тези камери по такъв начин. Те се използваха само за документални филми. Виждахме ги по музеите. И всеки път, когато в началото екранът се разтваряше с онзи кадър от хеликоптер“ – банка, която Жокера всеки момент ще ограби, заснета отвисоко – „от публиката буквално се чуваше въздишка. Всеки път. А за един режисьор това е страшно пристрастяващо. Казваш си: не, ето я тайната съставка. Ето я магията.

Ако успееш да вкараш хората в такъв киносалон, те ще преживеят нещо много, много силно, почти физически осезаемо и същевременно по-голямо от живота. Получава се тази безумна комбинация от интимност – имаш чувството, че знаеш как миришат нещата, какъв вкус имат, как се усещат при допир – и в същото време всичко е колосално. Тъкмо това е удоволствието.“

***

Един ден тази пролет Том Холанд се оказал в Лос Анджелис без някаква особена причина. „Честно казано, общо взето живея там, накъдето ме отвее вятърът“, каза той.

Предния ден бил в Маями. Скоро щял да се прибере в Лондон, където има дом, а после се надявал да отиде в Париж, Рим и може би отново в Лос Анджелис, следвайки партньорката си Зендая по време на промоционалното турне за новия ѝ филм „Драмата“. Зендая също участва в „Одисея“. Двамата с Холанд нямат общи сцени, макар че той отишъл на снимачната площадка в първия ѝ снимачен ден, „просто защото исках да бъда там“.

Скоро Холанд щял да започне рекламната кампания на първите си два големи филма след 2022 г.: „Одисея“ и „Спайдърмен: Нов ден“. „Ще направим всичко възможно“, каза той.

С Холанд се запознахме през 2019 г. Тогава беше на 23 и изглеждаше като тийнейджър. Живееше край Лондон с братята си и няколко приятели. Спомням си мишена за дартс и плакат на „Отмъстителите“.

„Тогава, разбира се, още пиех“, каза той, когато го помолих да си спомни онези години. „Сигурно доста съм се забавлявал. Бях в разгара на „Спайдърмен“ – най-хубавият период в живота ми. Влюбвах се. Правех филми, с които наистина се гордеех. Градях кариера, която страшно ме вълнуваше. А после дойде този невероятен момент, в който сякаш успях да натисна бутона за рестарт“ – междувременно Холанд е спрял алкохола – „и да затворя главата, в която бях хлапе в Холивуд.“

Шест години по-късно Холанд все още изглежда поразително млад – има причина, макар вече да е на 30, да продължават да го избират за ролята на нечий син. У по-възрастните си колеги той събужда почти покровителствен инстинкт.

„Много обичам това момче“, каза Деймън. „А е подложен на огромно внимание. И той, и Зендая – поотделно и заедно – трябва да се справят с много повече, отколкото се налагаше на мен. И според мен го правят с огромно достойнство.“

Ако нещо показваше, че Холанд е пораснал от последната ни среща, то беше някакво ново спокойствие, някаква лекота в собственото му тяло. През последните няколко години той на практика спрял да работи.

„Имах нужда от почивка. Чувствах, че съм се претоварил и че трябва малко да порасна в личния си живот, а за това ми трябваше време у дома“, каза Холанд. „Освен това исках да съм сигурен, че винаги ще обичам онова, което правя. Имаме невероятен късмет да се занимаваме с тази работа и в мига, в който тя се превърне в досадно задължение, значи нещо не е наред. Не знам дали някога съм се съмнявал, че я обичам. По-скоро започнах да усещам, че не давам най-доброто от себе си, защото просто отивах на работа.“

„Не бих го нарекъл точно бурен период. По-скоро понякога беше самотен“, каза Холанд, когато му предадох думите на Патинсън. „Имал съм си своите моменти, но никога не съм бил особено по нощните клубове. По-скоро можех да си седя сам в хотелската стая, да изпия целия минибар и на следващия ден да отида на работа. Така че моята версия на „бурен живот“ беше доста нехоливудска, предполагам. Винаги съм бил сравнително разумен. Просто пиех прекалено много.“

Това, което в крайна сметка върнало Холанд към работата, били ангажиментите му към „Спайдърмен“ и едно обаждане от Нолан. Според Холанд „Одисея“ се отразила добре и на „Спайдърмен: Нов ден“: отлагането от страна на Sony дало на екипа допълнително време да привлече режисьора Дестин Даниъл Кретън и заедно с него да разработи четвъртия филм.

„В известен смисъл „Одисея“ спаси „Спайдърмен“, защото иначе нямаше да имаме Дестин“, каза Холанд. „Той нямаше да бъде готов да започне филма, когато ние бяхме готови. Нямаше да имаме и онези шест месеца, през които разработвахме сценария заедно с него и го доведохме дотам, докъдето е сега. А аз искрено вярвам, че направихме най-добрата възможна версия на филм за Спайдърмен. Така че, колкото и трудно да беше за Sony да преглътнат отлагането, мисля, че сега са много доволни, че се случи така.“

Холанд си спомня как пристигнал на снимачната площадка на „Одисея“ и останал смаян от бързината и ефективността, с които работел Нолан.

„Идвам от света на Marvel и сигурно малко ще ги засегна с това, но никога не съм виждал подобно ниво на подготовка“, каза Холанд. „Няма въпрос, който можеш да му зададеш и на който той да не може да отговори веднага. А в същото време работи много просто. Понякога използва сложни трикове с камерата и разни такива неща, но в основата си той просто идва на снимачната площадка и намира кадъра.“

Първата сцена, която Холанд трябвало да снима, била предвидена за два дни. На обяд Нолан съобщил на актьорите и екипа, че ще я приключат за един. До вечерта били готови.

По време на снимките на „Одисея“ колегите на Холанд от „Спайдърмен“ свикнали постоянно да слушат за Кристофър Нолан.

„Това ми позволи да тропна по масата и да кажа: „Няма да отиваме на снимачната площадка и тепърва там да измисляме какво правим. Трябва предварително да знаем защо правим този филм. Не просто защото това е „Спайдърмен 4“, защото тези филми печелят купища пари и защото ще имаме голям летен хит. Защо правим този филм?“ Дестин имаше огромна роля за това. А за мен беше страхотно непрекъснато да звъня на студиото и на [продуцентките] Ейми [Паскал] и Рейчъл [О'Конър], които много обичам, и да им казвам: „Ами Крис го прави така. И според мен и ние трябва да го правим така.““

***

Робърт Патинсън седеше на маса отвън в Polo Lounge, с великолепно разрошена коса. Последната ни среща беше през 2020 г., в разгара на пандемията. Тогава разговаряхме в продължение на няколко дни по прекъсващи телефонни връзки и размазани FaceTime разговори – обстановка, която някак подхождаше на Патинсън, човек с леко дива енергия дори в най-спокойните си моменти.

Когато пристигнах в Polo Lounge, той вече беше там и неспокойно се въртеше на стола. Предстоеше ли уикендът на „Оскарите“? Да. Той нямаше представа – макар че няколко дни по-късно, когато включих церемонията, го видях на сцената като един от връчващите наградите.

Скоро излизаше новият му филм „Драмата“. „Буквално съм забравил кой филм изобщо рекламирам“, каза ми той. „Макар че всъщност няма голямо значение, защото така или иначе съм ужасен в говоренето за който и да е от тях. Опитвам се да давам интервюта за „Драмата“ и си казвам: напълно съм забравил как се правят интервюта. А онова наше интервю толкова ми хареса, че сега си мисля… Не може ли просто непрекъснато да правим някакви странни неща?“

Прозвуча почти като молба. Казах му, че ще направя каквото мога.

Патинсън тъкмо излизал от истински снимачен маратон – шест филма един след друг, сред тях „Драмата“, Die My Love, „Дюн: Част трета“ и „Одисея“. Снимките на „Батман: Част II“ непрекъснато се отлагали.

„Все си казвах: „Добре, междувременно ще направя още един филм“, разказа Патинсън. „И накрая се оказа, че съм направил адски много филми.“

Той продуцирал и заснел в Бостън филма Primetime, след което неусетно пренесъл бостънския си акцент и на снимачната площадка на „Одисея“ – заедно с някои типично самоиронични изводи за това какво всъщност означава да бъдеш продуцент.

„Мислиш си, че щом си продуцент, имаш върховната власт. А после разбираш, че нямаш никаква власт. Носиш цялата отговорност, без да имаш никаква реална власт.“

После започна да се подиграва на самия себе си:

„Нещо като: „А, значи съм ти секретар.“ И изведнъж разбираш, че за режисьора си това, което режисьорът е за актьорите. Просто си едно шибано рамо, на което да си поплаче. А аз си мисля: „Не, аз съм талантът.“ Много е трудно.“

Ролята на Патинсън в „Одисея“ не е голяма. Той играе Антиной, един от многобройните женихи, настанили се в Итака и домогващи се до ръката на Пенелопа, изиграна от Ан Хатауей, докато Одисей отсъства.

„Моят герой е малко като Джеймс Уудс в „Казино“. Това ми беше вдъхновението“, каза Патинсън. „Помислих си, че ще е забавно да видиш такъв тип в Итака. Малко мазен тип. По време на пробите за костюма непрекъснато повтарях: „Много искам леопардови гащи.“ Исках само малко да се подават изпод полата – лъскава козинка.“

***

Основните снимки на „Одисея“ приключили на 5 август 2025 г. в студиото на Universal. Актьорите прекарали голяма част от последната снимачна седмица във Falls Lake – огромния воден басейн, където навремето били заснети сцените с приводняването на астронавтите в „Аполо 13“. Този път там потапяли копие на кораба на Одисей.

„Шегата сред екипа беше, че не ни се падна нито една лесна локация“, каза ми Мат Деймън. „Всеки път, когато тръгвахме нанякъде, си казвахме: „Е, поне Исландия ще е по-лесна.“ И после там дъждът те шиба хоризонтално и е адски студено. Исландия беше нещо от рода на: „А, лесно ли? Я ми подръж бирата.““

Накрая някой се пошегувал: колко пък трудно може да бъде да снимаш в студио в Лос Анджелис?

„И естествено, пристигаме там и Крис е сложил два реактивни двигателя, които изсипват върху нас невъобразимо количество вода“, каза Деймън. „Така че това беше съвсем подходящ край. Дори в контролираната среда беше студено, мокро и малко мизерно.“

На следващия ден, след като приключил снимките си за „Одисея“, Деймън ми се обади. Стоял до прозореца и гледал прекрасния калифорнийски ден навън.

„Малко е замайващо“, каза той. Звучеше изтощен и все още смаян от преживяното.

„Като гледам накъде върви киното, този филм беше много странно преживяване за мен лично. През цялото време, докато го снимах, изпитвах някаква носталгия, защото ми напомняше какви бяха филмите, когато започвах. А знам, че това си отива. Знаех, че това е последният шанс, който някога ще имам, да направя нещо подобно.“

Осем месеца по-късно, в началото на април, Деймън отново беше в Лос Анджелис – обикаляше университети с дъщеря си. Срещнахме се в Chateau Marmont. На 55 Мат Деймън все още изглеждаше като Мат Деймън: късо подстригана прошарена коса, вдигната над челото, и сини очи, които от време на време улавяха слънцето и сякаш светваха. Беше сериозен, може би дори малко притеснен.

Някой му бил казал, че някъде по стените на хотела има негова снимка, затова тръгнахме да я търсим. Минахме по дълъг коридор, отрупан със снимки на холивудски звезди, които някога са живели или снимали в Chateau: Робърт Дауни Джуниър, София Копола, Уолтън Гогинс. И там, чак в края, намерихме Деймън.

„О, чакай, ето ме – рожденият ми ден“, каза той сухо.

В рамката имаше две снимки. На първата Деймън, смайващо млад, стоеше до Бен и Кейси Афлек, тримата около торта с надпис „Честит рожден ден, Мат“. На втората Деймън размазваше лицето на Бен в тортата. Тъкмо това според него издавало, че става дума за рекламна фотосесия, вероятно за „Добрият Уил Хънтинг“. Каквото и да е било, той не помнеше нищо.

„Не мисля, че някой от нас спря за години“, каза Деймън за себе си и Афлек след „Добрият Уил Хънтинг“. „Мисля, че работих буквално пет години без прекъсване, живеех с два сака багаж. Пътувах навсякъде и буквално от една снимачна площадка отивах на следващата. И го обожавах. Беше страхотно. Обичах това, което правех. Не исках да спирам. А и актьорите винаги носят онази несигурност в себе си: телефонът ще спре да звъни.“

Киното е несигурен бизнес.

„Има онзи списък, за който непрекъснато се говори, но никога не знаеш със сигурност“, каза Деймън. „Разбираш, че си в него, ако телефонът ти звъни много, но… официален списък няма. И все пак съществува. Понякога с твоето име можеш да осигуриш зелена светлина за филм в едно студио, но не и в друго, и си много наясно с това. Аз винаги съм бил много наясно.“

Мисля, че хората биха се изненадали да чуят точно от вас…

„Много е смешно, че го казваш. Когато излезе „Добрият Уил Хънтинг“, всички агенции правеха големи партита през уикенда на „Оскарите“, каза Деймън.

Същата година двамата с Афлек били на партито на CAA. „Спомням си, че разговарях с Том Круз. Беше невероятно мил. Но каза нещо за работата, за някакъв бъдещ проект, и изведнъж осъзнах: той няма сигурна работа. Искам да кажа, разбира се, че имаше – той беше Том Круз. Но дори той се подчиняваше на същите закони на гравитацията в този бизнес като всички останали. Спомням си, че после казах на Бен: ‚Даже Том Круз няма сигурна работа.‘“

Деймън каза, че и сега се чувства по същия начин.

„Винаги е мало приливи и отливи. Просто отвън не се усещат.“

Не мисля, че се усещат.

„Да. Защото хората си казват: „Тоя шибан тип ми е пред очите вече трийсет години.““

Деймън се шегуваше, но в думите му имаше и истина. Вече работел значително по-малко, дори в сравнение с преди десет години. В Artists Equity, компанията, която основал заедно с Бен Афлек, изпълнявал нещо като ролята на творчески директор – четял сценарии и продуцирал. И се стараел да бъде у дома колкото може повече.

„Най-малката ми дъщеря е в първи курс и вече съм минавал през това няколко пъти. Знам колко бързо отлитат тези години“, каза той.

Все по-трудно нещо можело да го накара отново да напусне дома и да отиде на снимки.

„Клинт Истууд го е казал: омръзва ти да гледаш себе си на екрана“, каза Деймън. „Казваш си: сега е ред на някой друг. Мисля, че това е и друг начин да кажеш, че започваш много внимателно да избираш какво приемаш и какво правиш. Спомням си, че Джордж Клуни ми каза преди години – мисля, че говореше за Пол Нюман – как в онзи период Нюман приемал роля като тази в „Присъдата“, а после не снимал три-четири години, докато не се появи следващата наистина добра роля. Вече го няма онзи младежки мотор, който непрекъснато те кара да доказваш нещо. По-скоро приемаш работа при свои условия и се опитваш да я свършиш възможно най-точно и възможно най-добре.“

В това имало парадокс: Деймън знаел, че „Одисея“ е последният филм от този вид – поне за него.

„Не мисля, че още дълго ще дават на хората ресурсите да снимат филми по този начин“, каза той. „Разбира се, има хора, които ще могат – Дени Вилньов, Крис. И, вижте, още преди трийсет години чух Спилбърг да казва, че „Лорънс Арабски“ вече не би могъл да бъде заснет, защото просто би струвал прекалено скъпо. Така че такива промени винаги е имало.

Но да заснемеш на филмова лента, на реални декори и локации, история с такъв мащаб – в момента има само двама-трима души, които могат да вдигнат подобна продукция. Такива възможности просто вече почти не съществуват. А конкретно за мен, с напредването на възрастта – вероятно още по-малко.“

Но точно това съзнание – че го прави, знаейки, че може би е за последен път – се оказало странно освобождаващо.

„Мисля много за това, особено сега, когато децата ми порастват: наистина да се опитвам да бъда тук и сега“, каза той. „А за мен това е трудно. Може би е свързано с характера ми. Но е свързано и с тази професия, в която непрекъснато се опитваш да разбереш какво следва, защото бизнесът е толкова несигурен и доста безмилостен. Всичко това, струва ми се, ме е карало по-често, отколкото бих искал, да не присъствам истински там, където съм.“

Но при „Одисея“ било различно. „Това беше преживяване, в което просто бях всеки ден и му се наслаждавах. И се случи нещо много странно: всички неща, които в по-ранен период от живота ми вероятно щяха да ми тежат, вече изобщо не ми тежаха. Напротив, станаха забавни.

Да бъда мокър и премръзнал не беше изпитание. Напротив, чувствах се истински щастлив, че мога да го преживея. Знаех, че е временно, и го усещах като подарък.

Беше много странно. Никога преди не съм изпитвал нещо подобно. Затова сигурно звуча като новопокръстен християнин. Това е усещане, което винаги съм искал – и най-сетне го изпитах.“

Източник

Зак Барън е американски журналист, старши редактор за специални проекти в списание GQ, където работи от 2013 г. Автор е на десетки големи профили и интервюта с водещи фигури от киното, музиката и съвременната култура, сред които Брад Пит, Джордж Клуни, Робърт Патинсън, Пол Томас Андерсън, Куентин Тарантино, Франсис Форд Копола и Джеймс Камерън. Особено известен е с пространните си портрети, които съчетават продължителни разговори, наблюдение и репортаж. Живее и работи в Лос Анджелис.