Интервюто води Джасмин Войдани, старша редакторка в списание „Ню Йорк“, която пише за книги и култура

 

Ани Ерно винаги е изглеждала едновременно изпреварила времето си и напълно в крак с него. Авторка на повече от двайсет дълбоко лични книги, сред които и разтърсващи разкази за аборта, който прави в началото на 60-те години, когато процедурата все още е незаконна, през 2022 г. тя става първата французойка, удостоена с Нобелова награда за литература, само няколко месеца след като в САЩ е отменено решението по делото „Роу срещу Уейд“^[1]. През десетилетията Ерно изследва класовия срам чрез внимателно вглеждане в живота на родителите си, описва всепоглъщащата любовна обсебеност и записва мимолетни срещи в супермаркети и влакове в парижките предградия. С книгата си „Мястото“ (1983) тя създава онова, което ще се превърне в нейна характерна форма: разкопаване на личното минало без сантименталност и украса, в стремеж да улови както действителността на преживения момент, така и момента, в който си го припомня. С „Годините“ (2008), чийто английски превод по-късно попада в краткия списък за Международната награда „Ман Букър“ през 2019 г., тя създава още един нов стил: многогласен мемоарен разказ, едновременно личен и колективен, за следвоенното поколение, към което принадлежи. „Момичешки спомени“ (2016) представлява равносметка, предхождаща движението #MeToo, за травматичното ѝ първо сексуално преживяване на осемнайсетгодишна възраст и непреодолимата дистанция между момичето, което е била, и разказвачката, в която се е превърнала. Сега на английски излиза „Писането, другият живот“, сборник с нейни писма, интервюта, непубликувани досега дневници и есета за литературната и политическата ѝ дейност.

На 86 години писателката все още има „много за писане“, както ми каза на френски. Хората, които познават Ерно, активистка и бивша учителка, едва ли ще се изненадат, че тя следи отблизо студентското протестно движение. Разговаряхме по телефона през октомври, когато студенти, недоволни от недостатъчните инвестиции в образованието, обединиха сили със синдикатите и популисткото движение „Жълтите жилетки“ в предимно мирни демонстрации срещу правителствените икономии. След като безредици нанесоха щети на търговски обекти и квартали из цяла Франция, правителството отговори с репресивни мерки и вечерен час. „Потъпкват правото ни на протест“, каза Ерно. От дома си в Сержи, предградие на Париж, тя коментира реакцията на полицията срещу движението, състоянието на #MeToo след случая с Жизел Пелико^[2], надеждите и страховете си шест месеца преди президентските избори с изключително висок залог, както и причините да подхожда към всяка своя книга така, сякаш е последната.

⸻ ❦ ⸻

Какво според вас държавата дължи на студентите в момента?

Преди всичко трябва да ги изслуша. Правителството не показва никакво разбиране за случващото се сред младите хора. Така е от години, но при президента Макрон това отношение стана още по-изразено. Щом фермерите предприемат и най-малката стъпка, веднага ги приемат в Елисейския дворец. От икономическа гледна точка фермерите имат значителна тежест, докато младите хора сякаш нямат никакво значение за икономиката, поне на пръв поглед. На президента Макрон му трябваше повече от месец, за да се срещне най-сетне със студенти, участващи в движението. Това е ужасно потискащо. Има един лозунг, който може би сте чували: „Бисмиллах, тъмнина е.“ Той наистина обобщава сегашното положение. Цялата радост и зрелост, които показаха тези гимназисти, бяха пометени. Остава впечатлението за застаряваща страна, която се интересува единствено от богатите и изобщо не се грижи за жизнените си сили. Може да звуча много гневно, но всъщност изпитвам преди всичко тревога и тъга.

Синдикатите и „Жълтите жилетки“ вече се присъединиха към студентите по улиците. Какво означава за вас да видите работническата класа и младите хора рамо до рамо?

Мисля, че това е всичко, на което човек може да се надява, а заедно с това и нещо, което не успя да се случи по време на студентските протести през 1968 г., когато работниците бяха от едната страна, а студентите от другата. Огромното мнозинство от студентите тогава произхождаха от буржоазни семейства, докато днес имаме работа със съвсем различно поколение, с много разнообразен произход. Така че можем да се надяваме на истинско сближаване между интересите на работещите и на младите хора, които учат и са изправени пред огромна несигурност за бъдещето си.

Реакцията на полицията срещу протестите беше на моменти доста насилствена.

Основното, което забелязах, беше, че дълбоко в себе си изобщо не бях изненадана от тази реакция. Запитах се как е възможно да мисля така, след като през 1986 г., когато Малик Усeкин беше пребит до смърт от полицаи, полицейското насилие беше осъдено безусловно. А сега то се е превърнало в ежедневие. Полицията е силно инфилтрирана от крайнодясната партия „Национален сбор“. Това са хора с расистки възгледи, които проявяват малко или никакво съчувствие към човешкото страдание изобщо. Но особено шокиращо е, че насилието е насочено срещу съвсем млади хора. Разбира се, не може да се изключи появата на участници в безредиците [casseurs], един наистина забележителен термин, защото все пак става дума за хора. Кои са те? Това е въпросът, който никой не задава. Отнасят се към тях като към някаква загадъчна, насилствена група, която краде и троши. А след безредиците на 17 октомври видяхме, че сред тях, естествено, има безработни, както и хора, които живеят донякъде в периферията на обществото. Но всички те принадлежат към същата страна. Човек би трябвало да се запита какво означава това, но не. Само репресии, репресии, репресии. Това е опасен наклон. Вече не може да се говори за демократична държава. Демокрация няма. Мисля, че останалият свят, Европа и дори Съединените щати, е възмутен и потресен. Това е такава степен на бруталност, че ще стигна дотам да я нарека фашистки метод.

Отдавна сте политически ангажирана писателка. Възприемате ли активизма си като избор или като отговорност? Промени ли се това след Нобеловата награда?

Политическата ми ангажираност е продължение на писането. Когато пиша, изпитвам чувство за отговорност, което предполага да не мамя самата себе си. Става дума за истина: истината на формата, истината на писането. След Нобеловата награда нещата се промениха в смисъл, че съм много повече в центъра на общественото внимание и често ме търсят. Подписвам публицистични текстове, с които съм съгласна, например за Палестина. Ангажираността ми с Газа има дълга история. Още през 1967 г., по време на Шестдневната война, осъзнах, че Израел е колонизаторска държава. Преди това споделях общоприетото схващане за Израел като територия, предоставена като компенсация. Повече от десетилетие съм ангажирана и с „Непокорна Франция“ [La France Insoumise], партията, основана от кандидата за президент Жан-Люк Меланшон. Направила съм съзнателен избор защо и за кого искам промяна в днешна Франция.

През юни в Сен Дени произнесохте реч в подкрепа на кампанията на Меланшон, облечена с палестинска куфия. Какво означаваше този момент за вас и какви са надеждите и страховете ви във връзка с президентските избори догодина?

За мен това беше неповторим момент. Имаше 30 000 души, много от тях млади. Публиката беше изключително разнообразна, също като голяма част от Франция. Никога преди не бях говорила на митинг и си спомням как си помислих: „Тук ми е мястото.“ Много рядко човек изпитва чувството, че се намира точно там, където му е мястото. Големият страх е перспективата на власт да дойде открито расистко, фашистко, крайнодясно правителство. Важното сега е да не се предаваме.

Да преминем към новата ви книга. Откъсите от дневниците ви, включени в „Писането, другият живот“, съдържат обещанието, което сте си дали на двайсетгодишна възраст: „Ще пиша, за да отмъстя за своите хора.“ Смятате ли, че сте изпълнили това обещание?

Може би. Мисля, че когато бях на двайсет години, имах предвид, че човек като мен, произхождащ от моята среда, работническа, бедна, лишена от образование и културна подготовка и тъй нататък, може и трябва да свидетелства. Но тогава всъщност не знаех как ще го направя. Имам чувството, че не съм писала единствено за себе си. Разбира се, писането ме засяга лично, то е нещо, което ми липсва, когато не мога да пиша. Но целта никога не е да представя някаква неповторима, изключителна личност. Става дума за общото и колективното, което се съдържа в отделния човек.

Виждаме също как книгите ви постепенно придобиват форма и научаваме за трудностите, които съпътстват този процес, особено при „Годините“, върху която сте работили повече от две десетилетия. Какво ви позволи да продължите?

Да продължа беше вътрешна необходимост. Най-големият проблем при „Годините“ беше да намеря подходящата форма, да разбера как да предам едновременно историята и собствения си живот. Прологът, който започва с думите „образите ще изчезнат“, беше написан през 1985 г., когато замисълът все още беше много неясен. А после, в следващата част, когато се появявам на света като малко момиче, се чуват всички тези гласове, гласовете на семейството, но и на хората от кафенето и бакалницата на родителите ми. За мен в крайна сметка миналото е именно това. В този момент съм изцяло потопена в колективното.

Изпитвате ли удоволствие от това да споделяте дневниците си с читателите?

Вярвам, че всичко трябва по някакъв начин да бъде споделено, абсолютно всичко. Това са свидетелства – свидетелства за едно съзнание, за един процес на изследване. В много от книгите си, „Мястото“, „Една жена“ или „Обикновена страст“, споделям мислите си в самия процес на писане, описвам какво се случва и как реагирам.

Пишете романи, определяни като „автосоциобиографични“, в които фактите не са художествено измислени. И все пак често ви наричат „кралицата на автофикцията“, макар да сте казвали, че този термин не ви подхожда.

Във Франция вече почти не говорим за автофикция. Сега говорим просто за книги и толкова. Има романи, а има и произведения, които не са романи, каквито са моите книги и тези на Едуар Луи. Така че подобно разграничение действително съществува, което означава, че е възможно да се експериментира с формата, както правим Луи и аз.

За мен е изключително важно да остана вярна на действителността, и то не само на фактите, но и на действителността на самото изследване, което предприемам. В „Момичешки спомени“ например съществува действителността на едно изнасилване, което преживях на осемнайсет години. В известен смисъл се опитвам да проникна в същността на това преживяване, да разбера какво всъщност означава то. Затова правя разграничение между „тя“, осемнайсетгодишното момиче, и „аз“, разказвачката, която по време на писането е на 73 или 74 години. Това също е част от истината.

В книгата преживяването, което днес наричате изнасилване, е представено по-двусмислено. Едва напоследък ли започнахте да го определяте с тази дума?

Сложно е именно защото, когато пиша, искам да се върна към преживяното. За осемнайсетгодишното момиче, което бях през 1958 г., случилото се изобщо не беше изнасилване. Тогава под изнасилване се разбираше някой да те нападне изневиделица в гръб и накрая да се предадеш, защото е по-силен. Но в представите, които имах по онова време, случилото се с мен очевидно не отговаряше на това определение. Едно момче ме съблазнява и аз се поддавам. После се случва нещо напълно непредвидено и дълбоко в себе си смятам, че вината е моя, защото не съм разбрала какво е искал той. Болезнено ми е да го кажа, но така възприемам собственото си поведение. След това се появи нещо, което се случва по-често, отколкото хората предполагат: привързаността, желанието, което човек изпитва към същия онзи, който го е насилил. По време на движението #MeToo прочетох немалко разкази за подобни преживявания. Работата е там, че всичко това е изключително сложно. За насилника е просто, много по-просто, отколкото за жертвата.

Как оценявате състоянието на движението #MeToo след случая с Жизел Пелико?

Мисля, че този случай изигра решаваща роля за промяната в общественото съзнание във Франция, която далеч надхвърля рамките на движението #MeToo. Невероятно е, че процесът се проведе публично и че самата Пелико настояваше за това. Делото беше следено от огромен брой хора и оказа дълбоко въздействие. Всички обвиняеми са мъже, но те не са чудовища. Вероятно в собствените си представи изобщо не са извършвали нещо, което биха нарекли изнасилване. Всичко, което се разкрива, всичко, което излиза наяве, е важно. Изключително важно е тези неща да получават публичност в най-добрия смисъл на думата, така че когато една жена бъде нападната от мъж, когото познава, дълбоко в себе си да знае, че не е сама и че е способна да проговори. Вярвам, че това съзнание наистина се е утвърдило сред по-младите хора.

Написах „Момичешки спомени“ преди движението #MeToo. Сред многото неща, които толкова дълго ме възпираха да я напиша, беше страхът как да разкажа историята, без читателите да ме заклеймят, особено с представата, че „сама си го е търсила“. Съществуваше цяла система от внушения, според която жената винаги е тази, която не е успяла да се опази. Тя беше идеалната виновница. И това действително се промени.

Друго, което ми направи впечатление, докато четях бележниците ви, беше сякаш необятната ви памет, която сте нарекли „паметта на заклеймените“. Имате ли страхове, свързани със забравата, било то лична или обществена?

Когато носиш спомени за унижение, спомени за срам, всичко това има огромна сила. То се запечатва в паметта. Сещам се за един пример. Намирам се с една книжарка. Току-що съм участвала в събитие в нейната книжарница, а след това отиваме в сладкарница, където масата още не е разчистена. Сервитьорката идва при нас съвсем любезно, но книжарката прави жест и ѝ казва с рязък тон: „Разчистете масата, моля.“ В този момент се отъждествявам със сервитьорката, изобщо не с книжарката.

Що се отнася до забравянето, да кажем, че вече помня датите по-зле отпреди, и това ме натъжава, защото датите позволяват да подредиш много неща около тях. Но, разбира се, страхувам се най-вече от пълната загуба на паметта вследствие на Алцхаймер. Всеки мъж и всяка жена, които остаряват, споделят този страх.

Епиграфът от Жан Жьоне към „Мястото“, книгата ви за живота и смъртта на баща ви, гласи, че „писането е последното убежище на онези, които са предали“. Възприемате ли положението си на човек, напуснал собствената си класа, като предателство?

За първи път изпитах това чувство за предателство, когато работех като учителка. Преподавах в така наречените трудни класове, чиито ученици произхождаха от работнически семейства, и докато се стремях да им предам знания, усещах, че се намирам „от другата страна“. Изпитвах с изключителна сила чувството, че съм преминала от един свят в друг. Външно можеше да изглеждам като човек, който е постигнал успех, но в действителност собственото ми детство и юношество бяха същите като техните. И до днес се чувствам много неудобно в така нареченото общество, в онзи изискан свят, който избягвам, доколкото мога. Принадлежа към литературните среди, но не и към литературния висш свят.

Казвали сте, че може би нямаше да напишете романите си, ако не бяхте преподавали френска литература на млади хора. Какво значение имаше преподаването за вашето писане?

Преподаването ме принуди да се изправя срещу човека, който някога бях, срещу собствените си маниери, начина си на говорене и така нататък. В един от класовете ми имаше единайсетгодишно момиче от работническо семейство, което се справяше блестящо с френската литература, но говореше лошо. Веднага разпознах себе си в него. Когато преминах към висшето образование, преподавах задочно в Националния център за дистанционно обучение. Бях избрала френската автобиография за своя академична специализация и колкото повече я преподавах, толкова повече се убеждавах в нейното значение.

Живеете в Сержи, град в парижките предградия, от 1975 г., когато той все още е бил съвсем нов като градоустройствен проект. Казвали сте, че ви е привлякъл именно защото в него липсват символите на властта, характерни за старите градове. Доколко решението ви да живеете и да останете в Сержи е начин да отстоявате положението си на човек, който не принадлежи към установения обществен ред?

Когато посещавате стари градове, на първо място Париж, очевидно е, че там има цяла история, но това не е историята на бедните. Къщите, в които са живели бедните хора, неизменно са изчезнали, било в Париж, било в провинцията, докато буржоазните домове все още стоят. Естествено, в Сержи има кметство и полицейски участък и те си остават места на властта. Полицейският участък, където съм придружавала мигранти, опитващи да узаконят пребиваването си, изглежда като място, в което е съсредоточена огромна власт. Властта непрекъснато се изгражда, това е проблемът.

Животът ми тук, разбира се, има политическо значение, но същевременно живея в къща с градина, в най-старата част на селището, а не сред жилищните комплекси. Но да, в това има и нещо като манифест. Привързана съм към този дом и защото тук израснаха децата ми, тук майка ми прекарваше много време, тук преживях любовните си връзки. За мен това е място, наситено с история. Дойдох, когато бях на 35 години, а сега съм на 86. Прекарала съм много повече време в този „нов град“, който вече не е нов, отколкото в родната Нормандия, която напуснах на 24 години.

Интересувате се и от пространствата на предградията, които невинаги получават, така да се каже, „литературно внимание“, например регионалните влакове RER или супермаркетите. Защо ви привличат?

Защото там са хората. Подхождам към тези пространства от социологическа и историческа гледна точка. Хората несъмнено създават историята, но не осъзнават каква история създават. Очарова ме историята, която създаваме, когато ходим в супермаркета или пътуваме с регионалния влак. Това ме интересува, нещата, които могат да бъдат истински разбрани само чрез досега с множество хора.

Наскоро казахте по френското радио, че не приемате особено добре Нобеловата награда.

Да, така е. Преди всичко тя никога не е била моя мечта. Всеки път, когато някой получаваше Нобелова награда, си мислех: „Горкият човек. Трябва да ходи в Стокхолм, да произнася реч и всичко останало.“ Въпреки слуховете бях напълно неподготвена чак до последния момент. Да спечеля наградата беше като да се озова на друга планета. Това беше огромен разрив в живота ми, като се започне с пътуването до Стокхолм и цялата церемония. Първоначално тази институция не е била създадена за жени. От вас се изисква да носите дълги вечерни рокли. Това е ритуал на властта, чиято помпозност е напълно остаряла. Намеренията на Алфред Нобел са били благородни. Но всичко, което следва, планините от писма, безкрайните молби, е бреме.

Как съчетавате успеха си сред утвърдените литературни среди със своя произход?

Да кажем, че във Франция моята Нобелова награда беше посрещната с много оспорвания. Като се има предвид, че дотогава Нобеловата награда във Франция винаги е била присъждана на мъже, самият факт, че съм жена, вече ме правеше нелегитимна. Франция е страна, в която литературата не се приспособява към съвременния век, както става в Съединените щати, заради институции като Френската академия, която до 1980 г. е приемала само мъже. Преди да публикувам „Годините“, критиците често ме нападаха с аргумента, че това, което пиша, не е „литература“, понятие, определяно чрез механизмите на изключване и принадлежност. След това бях нападната в известно радиопредаване от водещия Ален Финкелкрот, който стана особено известен с острото си противопоставяне на исляма, и журналиста Пиер Асулин. Те подложиха Нобеловата ми награда на унищожителна критика и в един момент заявиха, че съм антисемитка, като се позоваха на подкрепата ми за бойкот на израелските стоки след идването на Нетаняху на власт и на една петиция във връзка с поканата му да посети Париж. Най-потресаващото за мен беше, че на практика зададоха въпроса: „Откъде идва този неин антисемитизъм?“, а след това предположиха: „Трябва да потърсим причината в кафенето на родителите ѝ.“ Това беше толкова безпочвена, произволна забележка, която внушаваше, че едно работническо кафене по природа е антисемитско. През последните три години това се превърна в най-лесния начин да заклеймиш когото и да било.

Когато ме нападнаха, си помислих, че най-малкото съм понесла това заради хората, които представлявам. А онова, което намерих за наистина прекрасно и дълбоко вълнуващо, беше да чуя толкова много мъже и жени да казват: „Все едно ние спечелихме Нобеловата награда.“ Понякога, когато съм потисната, си спомням за това и си казвам, че може би получаването на Нобеловата награда е било един вид саможертва. [Смее се.]

И преди сте казвали, че пишете повечето си книги така, сякаш са последните ви. За какво ви остава да пишете?

Напълно съзнавам, че книгата, върху която работя от известно време, е последната ми. Мисля, че човек трябва да има именно такава нагласа, за да вложи в нея всичко, цялата си енергия.

Можете ли да разкриете нещо повече?

Темата е доста политически некоректна в сегашната обстановка. Не мога да кажа нищо повече. Когато пишеш, не пишеш само за настоящата епоха. Не бива да позволяваш да те възпира мисълта, че точно сега не е подходящият момент за тази тема.

Един последен малък въпрос, всъщност голям. С какво се гордеете най-много?

С това, че съм написала книги, които може би са променили света поне малко. Света на жените, света на потиснатите.

 

^[1] „Роу срещу Уейд“ (Roe v. Wade) е историческо решение на Върховния съд на САЩ от 1973 г., което признава конституционна защита на правото на жените да прекъсват бременността си. През юни 2022 г. съдът отмени това решение, с което отпадна федералната конституционна защита на правото на аборт и отделните щати получават възможност да го ограничават или забраняват.

^[2] Жизел Пелико (род. 1952) е французойка, чийто съпруг в продължение на близо десет години я упоява без нейно знание и организира изнасилването ѝ от десетки мъже. На процеса през 2024 г. тя настоява заседанията да бъдат публични, превръщайки делото в символ на борбата срещу сексуалното насилие. Съпругът ѝ е осъден на 20 години затвор, а още 50 подсъдими са признати за виновни. Пелико става международно известна с убеждението си, че срамът трябва да смени страната си: от жертвите към извършителите.

 

Източник