През последните две седмици Франция отново е обхваната от градски бунтове, белязани от окупации на университети в цялата страна, блокади на гимназии и ожесточени улични сблъсъци, които достигнаха кървавата си кулминация на 17 октомври. Онова, което започна като локална вълна от младежки протести, предизвикани от съчетанието на полицейско насилие, разпадаща се инфраструктура и използването на Parcoursup – непрозрачната френска платформа за прием в университетите – прерасна в по-широка обществена криза. В нея се преплитат все още неудовлетворените искания на „жълтите жилетки“ и трайното възмущение на хората, живеещи в крайните градски квартали (banlieues).

Отговорът на държавата е безкомпромисен и открито милитаризиран. С помощта на средства за борба с безредици, предназначени за условия, близки до бойните, масови превантивни задържания и ускорени съдебни процедури изпълнителната власт прибягва до познатия арсенал на борбата с бунтовнически движения, за да усмири собствените си улици. Иронията е, че репресиите достигнаха връхната си точка на 17 октомври – дата, останала във френската история с клането от 1961 г., когато алжирски демонстранти бяха убити, а мнозина – удавени в Сена. Паметта за това събитие отеква и в лозунгите на днешните младежи.

Вместо да признаят искането на протестиращите за бъдеще, в което си струва да се живее – за „живот, който да желаеш“, както гласи един от лозунгите – политическият център и крайната десница разпалват класическа морална паника. Бунтовете вече се представят не като криза на легитимността на неолибералния ред, а като екзистенциална заплаха: варварско проникване на „Третия свят“, което застрашава белия западен свят. Тази цивилизационна рамка, в която предградията се представят като враждебни територии вътре в самата нация, позволява на държавата да избегне социалните отстъпки и същевременно сплотява управляващата коалиция около реакционното обещание, че никой няма да бъде принуден да се лиши от нищо заради другите, а нежеланите ще бъдат напълно изключени.

За да разберем кризата, разговаряхме с Шовра Макареми и Мишел Феер. Техните наблюдения хвърлят светлина както върху непосредствените държавни репресии, така и върху по-дълбоките политически представи на крайната десница, които променят начина, по който се осмислят съвременните европейски бунтове.

Двама водещи мислители за политиката на бунта във Франция и призрака на фашизма

Гавин Джейкъбсън: Каква е атмосферата в Париж в момента?

Шовра Макареми: Говоря ви от EHESS – Висшето училище за социални науки, което е окупирано от студенти и затворено, както повечето университети в момента. В някои отношения ситуацията ми напомня свидетелствата, които събирах по време на въстанието „Жена, живот, свобода“ в Иран. Хората описваха всекидневието си като напълно нормално, макар че телевизионните екрани бяха изпълнени с картини от бурни демонстрации. Живеем в две паралелни времеви измерения: от едната страна е ритъмът на протестите – около четири през последните две седмици, с връхна точка на 17 октомври; от другата е ритъмът на всекидневието, наситено с медиен дискурс, съсредоточен върху полицейските действия и моралната паника около безредиците.

Макар че сегашното политическо оживление има свои нови особености, в него отекват и неотдавнашни борби и натрупано възмущение, които сега започват да звучат в унисон. Това важи както за световното студентско движение срещу геноцида в Газа през 2024 г., така и за бунтовете от 2023 г. в бедните квартали след убийството на Наел Мерзук от полицията или за „екологичния гняв“ в работническите райони, пострадали най-тежко от последните горещи вълни. Накрая отново изплуват и неудовлетворените искания на „жълтите жилетки“, чието движение беше задушено от пандемията, без да бъдат решени проблемите, които го породиха. Макар че след парламентарните избори през 2024 г. левицата се превърна в най-големия парламентарен блок, това така и не доведе до реално политическо представителство или институционална власт. А сега гимназисти, които по време на най-масовите протести на „жълтите жилетки“ са били едва на осем-десет години, скандират техните лозунги.

Мишел Феер: Мисля, че в момента има временно затишие. Сега се води ожесточена битка между коренно противоположни тълкувания на събитията от 17 октомври.

За правителството и основните медии всичко се свежда до „безсмислено насилие“. Макрон повтори тезата на бившия министър-председател Мануел Валс, който заяви след терористичните нападения през 2015 г.: „Да се опитваш да разбереш, означава вече да оправдаваш, а това е неоправдано.“ Подразбира се, че протестиращите може и да имат основателни оплаквания, но те не могат да бъдат обсъждани, защото насилието засенчва всичко останало. Единственият допустим отговор са полицейската сила, вечерният час и заплахата от извънредно положение – дори само за да се успокоят тревогите на финансовите пазари и техните самозвани надзиратели.

Марин льо Пен подхожда по-хитро. Тя отделя „агресивните младежи от кварталите на расовите малцинства“ от „добрите ученици“, които имат основателни искания. Същевременно предлага политическа програма, която криминализира първите, но не дава отговор на проблемите на вторите. Според нейния разказ виновна е некомпетентността на правителството, а решението е още по-сурова разправа, особено с младежите от расовите малцинства, които тя обвинява за безредиците.

Междувременно левицата се оказва в капан. От една страна, движението на гимназистите, университетските студенти и „жълтите жилетки“ сякаш сочеше към отдавна търсеното convergence des luttes – обединение на различните борби. Но може би още по-важно е, че гениалността на сегашното движение се състоеше в неговата жизнерадост и в основното му искане: искаме да учим, за да изградим живот, който си струва да живеем.

Сравнете това с представата на „Национален сбор“ – да се съкрати образованието, така че младите хора възможно най-бързо да бъдат насочени към нискоквалифицирана работа, преди да ги замени изкуственият интелект. Или с европейския проект за превръщането на континента в укрепен старчески дом. Когато младите хора настояват за живот, който си струва да се живее, това открива възможност пред левицата: да превърне осъществяването на такъв живот в своя политическа кауза и да привлече родителите срещу мрачното бъдеще, предлагано от „Национален сбор“.

След събитията от събота левицата е изправена пред тежка тактическа дилема. Или ще обяви протестиращите за мирни и ще припише насилието на малка радикална група, с което ще играе по свирката на Льо Пен, разделяйки „добрите“ протестиращи (подразбира се, белите) от „варварските“ бунтовници. Или ще оправдае насилието като разбираем изблик на гняв, с което ще лиши движението от най-голямата му сила – радостта и искането за достоен, желан живот – и ще го сведе до гняв срещу съществуващите условия.

Англоезичните либерали обичат да твърдят, че тези бунтове дискредитират френската левица и укрепват позициите на Льо Пен. Струва ли ви се правилно подобно тълкуване?

Шовра Макареми: Съществува склонност всеки бунт да се разглежда просто като подарък за крайната десница. Така протестиращите биват превръщани в отговорни за начина, по който други хора използват гнева им като политическо оръжие. Това е удобен капан: да обвиняваш хората, които се надигат на протест, за начина, по който политическите елити манипулират техния гняв и желанието им за промяна.

Това движение е нещо много повече от изблик на гняв – то е преживяване на активно гражданство и на изграждане на политическо самосъзнание. Движещата му сила са младите хора. Гимназистите и университетските студенти координират действията си отвъд границата на матурата (baccalauréat): тъй като гимназиите в момента са във ваканция, студентите поддържат протестната енергия, докато се върнат учениците.

Чрез тази обща борба гимназистите и студентите започват да се възприемат като части от едно цяло. Един от основните фактори за тяхното обединение е Parcoursup – платформата, която използва непрозрачни алгоритми, за да разпределя кандидатите по университетите. Системата диктува избора и всекидневието на учениците, като заменя реалните знания и умения с алгоритмично съответствие на определени критерии – оценки, изучавани предмети и извънкласни дейности. Това поражда тревожност сред цяло поколение на фона на тежката криза на психичното здраве сред младите хора във Франция, където детските психиатрични отделения са претоварени още от пандемията.

Учениците и студентите се противопоставят на полицейските репресии и западащата училищна инфраструктура, като същевременно отхвърлят различните форми на алгоритмичен контрол. Медийното отразяване силно изкривява картината: 75 процента от него са посветени на насилието, а ясно формулираните искания на протестиращите за прекратяване на недофинансирането на обществените услуги, върховенство на закона, екологично оцеляване, борба с расизма и солидарност с Палестина остават пренебрегнати. В интернет хиляди малки сблъсъци в социалните мрежи разкриват истинския политически залог, който корпоративните медии заличават. Един особено впечатляващ лозунг от 17 октомври преработва прочутата феминистка фраза „Ние сме внучките на вещиците, които не успяхте да изгорите“ в: „Ние сме децата на алжирците, които не успяхте да удавите в Сена през 1961 г.“ Антифашизмът също заема централно място – „Siamo tutti antifascisti“ („Всички сме антифашисти“) се превърна в своеобразен химн на тези протести.

Когато учениците се мобилизираха заради най-основните си потребности, правителството им отвърна с покровителствено отношение, основано на представата, че възрастните винаги знаят по-добре, и им нареди да се върнат в класните стаи. Тук виждаме сходство с движения, възникнали отдолу, като Cancer Colère („Гневът срещу рака“), което свързва недофинансирането на болниците, насилието, на което са подложени онкологичните пациенти, и токсичните вещества в околната среда. Всичко това показва как съпротивата, която се заражда сред самите граждани, постепенно изгражда последователна демократична алтернатива срещу фашизацията.

Какво кара десницата и политическия център да представят бунтовете като „цивилизационна атака“ от страна на арабските и мюсюлманските младежи?

Мишел Феер: Тук е важно да вземаме предвид политическия контекст. Крайната десница погрешно се представя като „антисистемна“ сила, която настоява за радикална промяна. В действителност тя предлага своеобразен предизборен договор: „Дайте ни властта и няма да ви се налага да променяте нищо.“

Докато левицата настоява за жертви в името на системни промени (преразпределение на богатството, промени в начина на живот заради климата), а неолибералите изискват всеки да разчита единствено на себе си, крайната десница обещава, че никой няма да трябва да се лишава от нищо. Посланието ѝ е: ще се отървем от паразитите – чужденците, безработните и корумпираните елити – и животът ви веднага ще се подобри, без да се налага да променяте навиците си.

Това оставя левицата парализирана в рамките на либералната представа за политиката, в очакване на някакъв еквивалент на „безпристрастния наблюдател“ на Адам Смит, който да потвърди правотата на исканията ѝ. Но когато политическият център и крайната десница се сливат, когато се намираме в протофашистка среда, в която традиционното тройно разделение на електората – радикална левица, разумен център и крайна десница – се разпада, подобен безпристрастен авторитет просто не съществува. Затова левицата се колебае между моралното възмущение – но към кого е отправено то? – и осъзнаването, че между фашизма и антифашизма вече няма нищо.

С наближаването на президентските избори младите хора от расовите малцинства вече всекидневно изпитват фашизма чрез полицейския терор. Те живеят в страх от срещите с полицията и може би не виждат особена разлика между сегашното положение и евентуално управление на „Национален сбор“. (Макар да съм убеден, че едно правителство на „Национален сбор“ би влошило положението им по съвсем осезаем начин, напълно разбирам защо те може и да не виждат разликата.)

Движението на гимназистите ни поднесе неочакван подарък: млади хора, които защитават образованието и правото на живот, който си струва да бъде живян. Непосредственият ми страх сега е, че левицата рискува да изгуби този устрем и да пропусне решаващия момент.

Как представянето на жителите на предградията като нецивилизовани позволява на държавата да използва срещу тях методи за поддържане на реда, които първоначално са били запазени за колониалните територии или външните граници?

Шовра Макареми: Полицейският отговор на законните демонстрации беше насилствен, с използване на оръжия и средства от военен тип. Когато държавата прилага такава сила срещу близо един милион мирни демонстранти, тя на практика прочиства улиците от обикновените участници в протестите, които са принудени да бягат, за да се спасят. На улицата остават само онези, които участват в насилствени сблъсъци. Човешката цена е непосредствена: протестиращи губят крайници, ослепяват или стават жертви на побои.

Трябва да разглеждаме действията на силите за сигурност не просто като реакция, а като един от главните фактори, които определят развитието на цялата ситуация. Начинът, по който държавата управлява протестите, активно предопределя и начина, по който събитията ще бъдат представени.

„Вторият рунд“ на всяко въстание винаги се води в съдебните зали и сега се намираме точно на този етап. През първите три седмици на продължаващото вече месец движение полицията задържа над 6000 млади хора. Подчертавам „млади“, защото 85 процента от тях са под осемнайсетгодишна възраст. Тези числа надхвърлят мащабите на бунтовете от 2005 г. в бедните квартали – райони, в които френските младежи от расовите малцинства са подложени на крайна сегрегация по отношение на жилищните условия, транспорта и обществените услуги. През 2005 г., след смъртта на Зиед Бена и Буна Траоре, полицията задържа общо по-малко от 5000 души в продължение на няколко месеца. Днес достигнахме 8000 само за един месец – число, надминавано единствено при събития като тези от 17 октомври 1961 г., когато полицията задържа над 12 000 алжирци в Париж, уби стотици от тях и хвърли телата им в Сена.

Това е извънредно радикализиран репресивен отговор, при който форми на полицейски контрол, разработени за потискане на подчинени колониални и постколониални групи, се разпростират върху обществото като цяло. Особено показателно е, че днешното движение обхваща широк кръг от хора: гимназисти, студенти, синдикалисти, учители, родители и „жълти жилетки“.

Задържаните не биват освобождавани, а насочвани към ускорени съдебни производства (comparutions immédiates). Тези производства се превърнаха в основен инструмент на управлението по време на бунтовете от 2005 г. и след тях. В изследването си на ускорените съдебни производства през 2010–2011 г. наблюдавах как тази система функционира като механизъм за контрол над бедното градско население.^[1]

Макар френското правосъдие да претендира, че не прави разлика според цвета на кожата, прилагането на закона е дълбоко обусловено от расовата принадлежност. Социалният и демографският ви профил определя дали дребно нарушение, например притежание на канабис, ще ви отведе пред съд по ускорената процедура, а след това и каква е вероятността да получите присъда лишаване от свобода.

Този съдебен механизъм активно произвежда статистическите данни, които впоследствие се използват за обяснение на бунтовете. Социолози, демографи и журналисти вземат съдебната статистика, за да изградят „социално-демографски профил“ на въстанието, който представят като обективна, неоспорима истина: „Вижте, 80 процента от участниците в безредиците идват от тези конкретни квартали.“ Но тези числа съществуват единствено защото полицията и съдилищата целенасочено са преследвали хора от тези групи и така са създали съответната статистика. Репресиите произвеждат самите данни, които после служат за потвърждение на правителствения разказ.

Тази стратегия – наследство от двайсет години разграждане на социалната държава за сметка на държавата на сигурността – създава демографски профил на „бунтовниците“, който идеално пасва на политическия дискурс на „Национален сбор“.

Накрая, целият този апарат за сигурност разчита в значителна степен на колониални средства и стратегии: вечерен час, масови задържания и военизирано оборудване за борба с безредици, включително водни оръдия и гранати със сълзотворен газ. Това са същите видове технологии, които се използват и в окупирани територии като Западния бряг.

Мишел, бихте ли обяснили по-подробно какво разбирате под „технокрация на сигурността“ и как тя се проявява в сегашната ситуация на градски бунтове и безредици?

Мишел Феер: Тази технокрация се характеризира с безконтролното разширяване на властта на изпълнителната власт за сметка на законодателната и съдебната, започнало при Никола Саркози и осъществявано чрез неизбираеми префекти (préfets). Виждаме същата динамика в САЩ и Великобритания: с разширяването на правомощията на изпълнителната власт останалите власти първоначално биват изтласкани встрани, а накрая се превръщат в институции, които просто подпечатват решенията ѝ.

Но мисля, че е важно да отбележим, че контролът над населението на предградията вече не е просто продължение на колониалното управление. Макар днешният полицейски апарат да е наследил тактиките за борба с въстания от колониалната епоха, настъпила е фундаментална промяна в политическите представи, започнала през 80-те години, едновременно с първоначалния възход на крайната десница.

Тази промяна настъпи, когато десницата, крайната десница и голяма част от обществото приеха една нова реалност: империята си е отишла. Всичко е свършило. Съвременната крайна десница се роди от един реакционен импулс: „Щом те не ни искат там, ние не ги искаме тук.“ Днешната цел вече не е асимилация, „цивилизаторска“ мисия или подчинение, а изключване и отстраняване. Логиката, която стои в основата ѝ, вече не е логика на господството, а на прочистването.

Ето защо Израел служи като толкова важен модел за съвременната крайна десница. Целта не е да се управляват палестинците, а присъствието им да бъде напълно премахнато. Това наподобява заселническия колониализъм, при който целта е местното население да бъде заличено, вместо да бъде интегрирано като подчинена работна сила. Макар масовите депортации все още да не са осъществими в Европа, крайната десница е обсебена от Израел, защото той прави точно онова, за което тя мечтае по отношение на собствените си расови малцинства.

Ако наблягаме прекалено много на приемствеността с късния колониализъм, пропускаме тази решаваща идеологическа промяна. В Америка тръмпизмът изпитва ужас от идеята да разпространява „американския начин на живот“ по света, защото това би насърчило имиграцията. MAGA настоява за непропускливи граници, масови депортации и оттегляне към представата за бяла, християнска нация. Европа следва същата логика, но при застаряващо население.

Затова описвам сегашния европейски проект като укрепен старчески дом: застаряващо население, което иска да бъде оставено на мира, да се наслаждава на изолацията си и да не го безпокои никой по-млад или с по-тъмен цвят на кожата.

Макар полицейските тактики – вечерен час, масови задържания, военизирани средства за контрол над тълпите – да изглеждат същите като методите за борба с бунтове, използвани по време на Алжирската война, предназначението им се е променило. Мечтата на крайната десница не е да пороби населението на предградията, обитавани от расови малцинства, а да го накара да изчезне напълно – точно както крайната цел на израелската десница е никога повече да не вижда палестинец.

Шовра, ако разгледаме тези бунтове през призмата на колективното скърбене, емоциите и онова, което наричате „афективна съпротива“, какво ново можем да разберем за тях?

Шовра Макареми: Бих искала да се върна към казаното от Мишел за онова, което крайната десница предлага на избирателите. Обещанието за взаимна изгода, този своеобразен предизборен договор, се обръща към личния интерес, но той далеч не обяснява всичко. Фашизмът и процесът на фашизация се подхранват от изключително силни емоции: екзистенциална паника, страхове от „заливане“ и онова, което можем да наречем единствено „страст към превъзходство“ – емоционално състояние, при което всяка стъпка към равенство се преживява като нашествие или като „Велико заместване“.

Феминистките теоретици предлагат по този въпрос важни прозрения. Вероника Гаго например анализира фашизацията като реакция на двойно противоречие: хората възприемат като свои изискванията към неолибералния индивид („ти си единственият господар на съдбата си“), но същевременно изпитват тежка икономическа експлоатация и несигурност. Напрежението между тези две противоречащи си реалности ги прави уязвими към емоционалното въздействие и манипулациите на фашизма.

Ако приемем това сериозно – както прави Вилхелм Райх в ранния си анализ на нацизма – ще разберем, че фашизмът не може да бъде победен единствено чрез рационален демократичен дебат или чрез позоваване на общи политически интереси. Чисто рационалният подход оставя цели области от емоционалния живот извън вниманието ни и така ги предоставя на фашизма. Противоречията на неолиберализма не могат да бъдат преодолени само с вяра в разумните идеи.

Как тогава да навлезем в полето на чувствата и емоциите? Как да престанем да разглеждаме уличните бунтове като изблици на „ирационален гняв“, които уж застрашават разумната политика, основана на конкретни предложения?

Хората просто не се ръководят единствено от разума. Затова говоря за афективен суверенитет – подобно на продоволствения суверенитет, ние се нуждаем от суверенитет над емоционалното измерение на политическия си живот. Помислете за радостта от бунта, за която говореше Мишел, или за процеса на формиране на политическо самосъзнание, който споменах аз: гражданите отправят искания към държавата, сблъскват се с полицейски репресии и след това променят стратегията си, превръщайки протеста в движение отдолу, което създава собствени лозунги и се крепи на колективна солидарност. Тези моменти са наситени с чувства и човешки връзки: родители излизат да защитят децата си, млади хора настояват за бъдеще, което да могат да желаят.

Не бива да разглеждаме политиката на чувствата единствено като заплаха за демокрацията, а като жизненоважно поле, в което трябва да присъстваме. Тя ни позволява отново да изграждаме политическо самосъзнание и да си възвръщаме контрола над колективното си въображение. В основата си политиката е битка на въображения.

Във Франция, след като Макрон разпусна Националното събрание вследствие на възхода на крайната десница на европейските избори, една антифашистка лява коалиция спечели парламентарните избори. Но тази изборна победа така и не доведе до излъчването на министър-председател или правителство от коалицията. Резултатът беше дълбока колективна травма, толкова объркваща, че хората едва успяваха да осмислят случилото се. На власт бяха поставени технократи без обществена подкрепа или представителна легитимност, които просто изпълняваха волята на президента. Чуждестранни колеги, които посещаваха Франция, питаха: „Защо никой не говори за този начин на управление?“ Усещаше се широко разпространено безсилие, проникващо навсякъде чувство, че гласът на обществото изобщо не достига до управляващите. Подобно усещане за безсилие обикновено подхранва крайната десница, защото тя действа изцяло в емоционалната сфера. Затова политическото въображение и емоционалният суверенитет са толкова важни.

Бунтовете, протестите и колективните действия по улиците, както и хилядите политически сцени, споделяни в интернет, са моменти, които ни свързват отново с един активен, споделен емоционален и политически живот. Те ни връщат способността да действаме. Колкото повече пренебрегваме тези емоционални измерения на съпротивата, толкова повече пространство отстъпваме на фашизацията на обществото.

Изглежда, навлизаме в световна епоха на бунтовете. Бунтове избухват във Франция, Испания, Албания, Индия, а сега и в Аржентина. Превърнаха ли се градските бунтове в определяща черта на политиката през XXI век и как трябва да ги разбираме?

Мишел Феер: Не разглеждам тези бунтове като признак за някакъв общ предреволюционен етап, колкото и вълнуващи да са те. По-скоро се надявам да се окажат предвестник на ново отваряне на политическото въображение на левицата.

Съгласен съм с понятията на Шовра за „политика на привързаността“ и „политика на жестокостта“. Но що се отнася до политиката на жестокостта, има едно измерение, което си струва да добавим към ролята ѝ на средство за дисциплиниране, подчиняване и вцепеняване на обществото: жестокостта поражда и радост. Тя доставя удоволствие не само на онези, които я упражняват, но и на зрителите, които, наслаждавайки се на зрелището на държавната жестокост, изпитват удовлетворението, че са застанали на „правилната страна“ на реда.

Бих внесъл обаче една уговорка относно противопоставянето между разум и чувства. Тъй като идвам от спинозистката традиция, не ги разглеждам като две отделни области, а като едно цяло: афектът е концентрирано разсъждение, а разсъждението е напълно разгърнат афект. Това не е просто теоретично разграничение, а има непосредствени политически последици.

Вземете крайната десница – при нея ясно се вижда колко неразривно са свързани чувствата и разсъжденията. Чувството на озлобление се проявява като убеждението, че „някой друг се наслаждава на онова, което по право трябва да принадлежи на мен“. Оттук следва логиката на озлобения човек: „Искам властта и държавата да се разправят с тези хора, за да си получа най-после онова, което ми принадлежи.“ Политическото искане е просто интелектуалното разгръщане на емоцията на озлобление.

Противоположността на озлоблението е чувството на щедрост и възмущение – но не възмущение, че някой краде от мен, а негодувание срещу извършвана несправедливост. То произтича от осъзнаването, че неравенството ограничава свободата на всички, включително на онези, които не са пряко засегнати. Да си припомним добре познатия вик: „Не мога да дишам.“ Това усещане за задушаване също трябва да бъде развито в последователна политическа аргументация.

Трябва обаче да избягваме и неоправдания оптимизъм. Левицата остава малцинство почти навсякъде. Основният въпрос е как да превърнем тези първични чувства – желанието за среда, в която можем да дишаме свободно, искането за живот, който си струва да бъде живян – в конкретни политики и последователни аргументи.

Тези движения, изпълнени едновременно с радост и гняв, представляват момент на затишие и напрегнато очакване. Те поставят един открит въпрос: могат ли тези емоции да бъдат превърнати в пътища към желания живот?

Погледнати по този начин, тези взривни моменти са свързани не толкова с непосредствено въстание, колкото със зараждането на колективно мислене, с първата искра на общ проект. Затова е толкова важно самото им възникване. Но те трябва внимателно да бъдат преведени на езика на политическото действие – не чрез очакване на политически спасител с готов манифест, а постепенно, чрез взаимно отекване на борбите, местни връзки и конкретни проекти, които се свързват помежду си.

Основното предизвикателство е скоростта. Крайната десница разполага с бърз механизъм за превръщане на чувствата на озлобление в непосредствени политически мерки. Левицата, напротив, действа в по-бавен ритъм: нашият отговор изисква да обясняваме сложността, да отделяме време и да мислим задълбочено. Това поставя левицата в изначално неизгодно положение в изборната надпревара и прави победите ѝ редки. Когато все пак постигнем такива победи, трябва да ги използваме максимално, съзнавайки колко краткотрайни могат да бъдат.

Искрите, които виждаме в Испания, Италия, Албания, Франция, Аржентина и Индия, не бива да се бъркат с началото на единна световна революция, обединена около общ лозунг. По-скоро това са разпръснати огнища на съзвучие, които тепърва трябва да намерят общ ритъм.

Точно тук политиката на привързаността, за която говори Шовра, придобива решаващо значение. Това е деликатното изкуство да се преплитат различните борби, да се намират време и пространство за внимателно изграждане на солидарност, без тя да бъде смазана от полицейските репресии или политиката на жестокостта.

Шовра Макареми: Между 2019 и 2022 г., от Судан и Чили до Иран, от „жълтите жилетки“ до „Животът на чернокожите има значение“ (Black Lives Matter), станахме свидетели на вълна от бунтове, които действително отекваха едни в други. Феминизмът беше дълбоко вкоренен в тази вълна, която черпеше сили от движения като Ni Una Menos („Нито една по-малко“).

През 2023 г. обаче настъпи ясно прекъсване с преминаването към глобален режим на война. Този военен режим създава благоприятна почва за антифеминистка, контрареволюционна политика. Основното ни предизвикателство днес е да намерим път през тази промяна: макар въстанията все още да отекват отвъд националните граници, самото политическо самосъзнание на хората става все по-милитаризирано в световен мащаб.

За да се справим с това предизвикателство, трябва да осъзнаем колко дълбоко политическото въображение е свързано със съпротивата срещу крайната десница. Усещането за безсилие е онова, което убива политическото въображение. А унищожаването му не е случаен страничен ефект, а една от основните цели на политиката на жестокостта.

Настояването за желано бъдеще отново отваря пространството на това въображение. Както посочи Мишел, емоциите и разумът, стратегията и чувствителността не съществуват в отделни, затворени отделения, а са преплетени. Именно чрез повторното включване в това живо движение на колективната мисъл ще се роди творческата енергия, необходима за преодоляване на безсилието. Трябва отново да се приведем в движение.

За мен споровете между песимизма и оптимизма са второстепенни спрямо една основна нагласа: решимостта да останем на страната на отворените възможности.

В момента младите хора отвориха ново пространство. Кои точно са тези младежи и какъв е точният им социално-демографски състав, остава трудно да се установи дори във Франция. Но нещо действително се отвори в публичната сфера и в градското пространство. Трябва да намерим мястото си вътре в тази отвореност и да мислим, изхождайки от нея, защото тъкмо това политическо желание е източникът, от който ще произлязат творческите и практически отговори.

Шовра Макареми е френско-иранска антроположка и изследователка в Националния център за научни изследвания на Франция (CNRS). Работи в областта на политическата антропология, държавното насилие, репресиите и формите на съпротива. Изследва политическите движения в Иран и Франция, с особен интерес към паметта, емоциите и колективното действие.

Мишел Феер е френски философ и политически теоретик, съосновател на издателството La Découverte и на организацията Zone Books в Ню Йорк. Изследва неолиберализма, финансовата власт, политическата субективност и възхода на крайната десница. Автор е на Rated Agency: Investee Politics in a Speculative Age (2018) и Producteurs et parasites: L'imaginaire si désirable du Rassemblement national (2024).

^[1] Makaremi, C. “The right to punish: Assessing sentences in immediate appearance trials.” in Fassin, D. et al. At the heart of the state: The moral world of institutions. Pluto Books, 2015

Източник

Гавин Джейкъбсън (Gavin Jacobson) е британски журналист и редактор, който пише за политика, история и култура. Той е един от основателите и редакторите на списание Equator, което разглежда световната политика и култура отвъд традиционната западна перспектива. Преди това е бил редактор в New Statesman. Негови текстове са публикувани в The New Yorker, London Review of Books, New York Review of Books и Financial Times.