Джайлс Харви започва да си кореспондира със Себастиан Бари преди почти три години, а тази пролет прекарва няколко дни в разговори с него в дома му в Ирландия.

В края на май 2021 г., към края на третия Ковид-локдаун в Ирландия, романистът и драматург Себастиан Бари, чието име често се споменава сред възможните бъдещи носители на Нобелова награда, изнесе необичайна публична лекция от трапезарията на дома си в Уиклоу. Поводът беше литературен фестивал в Дъблин, или по-точно неговото онлайн превъплъщение, и стотици хора се бяха записали да слушат. Темата му този ден, както често се случва, беше семейството: както собственият му проблемен род, така и по-широкото човешко семейство. „Добрата новина е, че всички сме едно семейство“, казва един от героите му по повод откриването на ДНК. „Лошата е, че всички сме едно семейство.“

На 65 години Бари беше прекарал последните четири десетилетия в яростно разтърсване на кривото си родословно дърво. Плодът на това усилие беше забележителна поредица от романи и пиеси, вдъхновени от действителните му предци. Взети заедно, както самият той иска да бъдат четени, те представляват нещо като ирландска „Война и мир“, в която бурният XX век на страната преобръща живота на две злочести фамилии, Дън и Макналти. А сега, изправен зад нотна стойка, с лампа на гъвкаво рамо, закрепена от едната страна, и микрофон, стърчащ от другата, Бари сякаш се готвеше да заговори открито за хората от плът и кръв, които беше преобразил в литература, както и за най-близките си роднини.

След като обяви заглавието на лекцията си, „Мъглата на семейството“, Бари започна с историята как по-голямата му сестра счупила носа му, като го бутнала по стълбите на семейната къща в дъблинското предградие Монкстаун. Той бил на година и половина. „После носът ми чинно зарасна и тя ме избута през един прозорец“, продължи Бари, докато светлината проблясваше по правоъгълните му очила и придаваше блясък на разрошената му сива коса. „Но беше на партера, така че само си счупих носа отново.“

Сестра му, както Бари държеше да подчертае, „не беше убийца, а дете, обзето от силна емоция“. Доскоро тя била единственото дете. „А после се появи натрапникът.“ Друг негов ранен спомен, продължи той, сякаш едва сега го различаваше през мъглата, беше как „размазвах съдържанието на пелената си по стената зад креватчето, за ужас на сестра ми, с която деляхме стаята – може би все пак е имала мотив за убийство, – но майка ми го прие като ранен признак на художествена дарба“. Когато бил едва на две седмици, тя сложила в ръката му молив и го подканила да пише или рисува.

Ако би знаела какви поразии ще направи с молива, майка му, прочутата актриса Джоан О’Хара, може би щеше да се поколебае, преди да го въоръжи. Както сякаш лукаво подсказва епизодът с пелената, поне в очите на някои от критиците си Бари щеше да се превърне в човек, който омърсява самата представа за ирландското. По времето на лекцията той беше в последната си година като лауреат на ирландската литература и се радваше на признание както у дома, така и в чужбина, но през голяма част от кариерата си предизвикваше възмущение, като придаваше човешки облик на злодеите от ирландския национален разказ: от протестантското малцинство в страната до някогашните служители на британската корона.

Сред възмутените имаше и членове на собственото му семейство. Злощастният брак на баба му и дядо му по майчина линия послужи за основа на ранната му новела Time Out of Mind (1983). „Копеле такова“, възкликнал дядо му, овдовял ветеран от британската армия, след като прочел книгата и повикал Бари в апартамента си в Дъблин. „Да чуя подобно нещо от устата на дядо си беше потресаващо“, разказва по-късно Бари за този тежък разговор, последния между двамата. „Все ме питаше откъде знам всички тези неща.“

Отговорът се появи в лекцията на Бари. „Той ми разказа всичко за живота си с изключение на (многобройните) лоши неща“, каза Бари на онлайн публиката си, което „щеше да свърши чудесна работа, ако майка ми не се беше специализирала, обикновено в друга част на апартамента, да ми разказва всичките му тайни“. Сред тях са неудържимият алкохолизъм и хазартните дългове, които погълнали наследството на съпругата му. Освен това в детските им години той биел сестрата на Джоан – още една причина тя да иска да го разобличи, макар и само пред сина си. Каквато и да е била причината, примерът ѝ очевидно се оказва заразителен. Оттогава Бари не спира да разказва тайни.

Тайните на баща му обаче се оказали по-трудни за измъкване. Франсис Бари, когото всички наричали Франк, бил харизматичен архитект, който покрай това пишел поезия и проза. „През целия си живот той криеше много неща“, каза Бари в лекцията, „включително брадичката си.“ Имаше предвид „гъстата червена брада“ на баща си, към която като момче протягал ръка с копнеж, за да я докосне. „Беше облечен в златни одежди“, казва Бари за Франк, или по-точно за благоговейния детски образ, който пази за него, макар баща му да е можел да бъде далечен и недостъпен. „Липсваше ми дори когато бях с него“, отбеляза Бари в лекцията, размахвайки големите си неспокойни ръце. Затова следващите му думи прозвучаха още по-поразително: „Докато навляза в трийсетте си години, различни семейни беди вече ни бяха разделили завинаги.“ Това признание сякаш подготвяше масата за истински пир от разкрития.

Но Бари не седна на тази трапеза. Вместо да разкрие какво се крие зад тези „беди“, той премина към други спомени за други членове на семейството. Когато по-късно отново се върна към родителите си, тонът му остана загадъчен: „Не ги познавах, разбирах ги погрешно, а те самите не познаваха себе си, и то до трагична степен; а ако все пак се познаваха, криеха онова, което знаеха, от нас и, също толкова трагично, от самите себе си. Разказите им за самите тях бяха застрашени от някаква мъглива обърканост.“ Но същата мъгла тегнеше и над лекцията на Бари: така и не стана ясно какво точно знаели родителите му и защо укриването на това знание е струвало толкова скъпо.

Когато Франк почина през януари следващата година, на 91-годишна възраст, изглеждаше, че Бари най-сетне може да свали товара от раменете си. В интервю на литературен фестивал по-късно същата година той каза, че следващият му роман ще бъде посветен на брака на родителите му. Книгата щеше да бъде десетата и последна част от поредицата за сложната история на неговите предци, която се простира от средата на XIX век до края на хилядолетието. Бари винаги си е представял, че цикълът ще завърши по този начин, а сега, когато и двамата му родители вече бяха мъртви – майка му беше починала през 2007 г., – пътят напред сякаш беше свободен. „Струваше ми се, че просто с благодатта на времето и по своя загадъчен начин той може би ми беше дал нещо като мълчаливо разрешение“, каза Бари за баща си. „Не че го бях виждал през последните десет години“, уточни той. „Просто аз го разчитам така.“

След като случайно попаднах на интервюто в интернет, писах на Бари и му предложих новата книга да стане повод за голям портрет, който да обхване цялата му творческа кариера. Той отговори с ентусиазъм и обеща да ме държи в течение. Беше средата на януари 2024 г. Надяваше се да приключи книгата до следващата пролет. „Но боговете – добави той – със сигурност ще имат какво да кажат по въпроса.“

През следващата година и половина с Бари си кореспондирахме и изглеждаше, че романът върви по план. После, през юли миналата година, той ми изпрати изненадващ имейл. След смъртта на баща му нещо се променило, обясняваше Бари. „Там, където някога имаше огромна потребност да се изрече всичко на глас“, писа той – без да уточнява какво точно е изпитвал такава потребност да изрече, – сега се беше появило друго душевно състояние. „Нещо, което ми се струваше толкова неотложно и толкова необходимо да бъде казано“, вече сякаш намираше по-добър израз в „някакво странно ново благотворно мълчание“.

Вместо да се заеме с брака на родителите си, той пишеше книга, която поне на пръв поглед изглеждаше съвсем различна. The Newer World, излязъл предишната седмица, разказва историята на Тенисън Бугеро, освободен чернокож роб, който търси пътя си в американския Юг след Гражданската война. Бугеро се беше появявал в два по-ранни романа. Първият от тях, Days Without End, спечелил наградата „Коста“ през 2016 г., е разказан на чудесно криволичещ английски от Томас Макналти – герой, създаден по образа на един от предците на Бари, избягал от Ирландия в Америка по време на Големия глад (1845–1852), а по-късно участвал в т.нар. Индиански войни. Като жертва на колониално насилие, Макналти изпитва противоречиви чувства, когато сам трябва да упражнява насилие над друг коренен народ. „Когато онзи стар древен Кромуел дойде в Ирландия, каза, че нямало да остави нищо живо“, размишлява Макналти за английското завоевание от средата на XVII век. „Каза, че ирландците били вредители и дяволи. Да се изчисти страната, та добри хора да влязат в нея. Да се направи рай. Сега май ние правим тоя американски рай.“

И все пак, по един странен начин, сред целия този ужас Макналти наистина създава свой американски рай. Още в началото на живота си като невинен пришълец той се влюбва в друг несретник – младеж от Нова Англия на име Джон Коул. Двамата си намират работа, като се обличат като момичета и забавляват посетителите на салон в миньорско градче, а после, понеже няма какво друго да правят, постъпват в армията. След края на службата се установяват във ферма в Парис, Тенеси, заедно с група други обществени отритнати. Сред тях са Уинона, момиче от народа лакота, осиновено от Макналти и Коул; неуморният ратай Бугеро и сестра му Розали, която готви за цялото домакинство. Преразказано така, всичко това може да прозвучи като салата от клишета за многообразието, но необикновената проза на Бари – разговорна, но прецизна, лирично сгъстена, но лишена от сантименталност – е спойката, която държи всичко заедно.

Героите в ирландските книги на Бари често са прогонени от семействата, в които са родени. В американските му романи тези отритнати хора създават свои, избрани семейства, които им предлагат убежище от бурята на историята. Но това убежище съвсем не е непревземаемо. В началото на The Newer World, малко след избухването на Гражданската война, във фермата пристига отряд войници на Конфедерацията, чули, че собственикът ѝ се е присъединил към армията на Съюза. След като прибират конете, един от тях, местен първенец на име Тим Петри, пита дали Розали вече е била „заплодена“. („Младият конфедерат се разсмя, сякаш беше казал най-смешното нещо след Библията“, разказва Бугеро.) Следва кошмарна сцена: Петри завлича Розали в близкия навес и я изнасилва, докато останалите слушат отвън. „Никой не може да измери срама от това“, казва Бугеро. „Розали крещи, а после вече не крещи. Момчето Петри излиза от тъмната врата и си закопчава колана, сякаш току-що се е изпикало.“

При цялото насилие и кръвопролитие в тях, понякога изглежда, че писането на американските романи дава на Бари отдих от ирландските. „Трябваше ми известно самообладание, за да ти съобщя – да ти призная, – че съм написал друга книга“, каза ми той един следобед в средата на май.

Същата сутрин ме беше посрещнал на летището в Дъблин със своя Land Rover Discovery, тъй като, както ми беше написал, „транспортът в Уиклоу още е в детската си възраст и така ще си остане“. Сега пътувахме към преустроената стара пасторска къща, в която Бари живее от трийсет години.

„Все пак чувствах известна отговорност към теб“, продължи той, докато се виехме по тесен път, чиито банкети преливаха от див морков. Бари – висок и слаб мъж с прошарена козя брадичка, който понякога губи нишката на най-обикновените житейски неща – току-що беше объркал пътя.

„Никога през живота си не съм идвал тук“, каза той, присвивайки очи през предното стъкло.

„Надявам се аз да не съм те отклонил от пътя“, отвърнах.

„Не, никак“, каза той доста нехайно.

„Имах предвид с книгата, не с шофирането“, уточних.

„А, не“, каза той, схванал най-сетне. „Не, не.“

Ако се вярва на самия Бари, решението изобщо не е било в негови ръце. Той говори за героите си така, сякаш те му диктуват историите си, а той е само писар, залят от техните гласове. „Вероятно ще те потресе до каква степен вярвам, че това са реално присъстващи, живи хора – че Тенисън Бугеро вече година и половина е тук, в работната ми стая“, каза той.

По пътя към Уиклоу ми каза, че все още не знае дали някога ще се върне към романа за родителите си. Един от най-близките му приятели, ирландският историк Рой Фостър, навремето го посъветвал да стои далеч от тази тема. „Това е творческата рана, от която е произлязло толкова много“, каза ми Фостър. „И мисля, че ако я обгори в роман, може да спре целия процес.“ Самият Бари беше „във възторг“, че Бугеро е обсебил вниманието му. „Това означаваше, че мога да отложа онзи разговор с душата си.“

Докато бях с Бари, имах чувството, че подслушвам именно този разговор между него и душата му. В един момент сякаш беше на крачка от някакво разкритие, а в следващия се отдръпваше, сменяше темата, пускаше шега. „Съвременният навик е всичко да се разказва, нали?“, каза един ден на обяд с видимо напрежение. „Хайде да въведем нова мода: хората да не споделят най-дълбокото си отчаяние!“

Като дете Бари бил непоправимо pass-remarkable, както казват ирландците – от онези, които не могат да видят нещо, без да го кажат на глас. „Ако покрай мен минеше дама с мустак, просто го казвах на висок глас“, призна той. „Писането на романи е същото, само че в огромен мащаб. Просто казваш каквото виждаш. А на нас, ирландците, толкова дълбоко ни е втълпено никога нищо да не казваме, че самото казване на нещо е страшно вълнуващо.“ Само че за собственото си минало Бари очевидно премълчаваше някои неща.

Детството му било объркано; мъглата, изглежда, присъства още от самото начало. Дълго време той смятал, че всички майки са като неговата – изчезват сутрин и се връщат късно вечер. На осем години за пръв път отишъл да я гледа на сцената. Пиесата била Cathleen ni Houlihan (1902), националистическа алегория от лейди Грегъри и У. Б. Йейтс. Когато светлините угаснали, Бари се объркал. Обикновено, когато влизаш в стая, включваш лампата. Объркването му станало още по-голямо, когато майка му се появила на сцената, преобразена в немощна старица – заглавната героиня, олицетворение на Ирландия. Ужасен, Бари решил, че промяната е завинаги.

„Бяхме дошли с автобуса от Монкстаун и първата ми мисъл беше: А сега как ще се приберем вкъщи?“, разказа ми той в дъблинския „Аби Тиътър“, където днес портретът му – парка с кожена гарнитура, невъзмутим поглед – виси на стълбището редом с портретите на Грегъри и Йейтс.

Когато не била на работа, майка му можела да бъде очарователна компания. Разходките до морето или излетите за гъби били пропити с онова, което Бари нарича „неотложна поетична необходимост“. Но самото майчинство, всекидневният кръговрат на грижите, сякаш никога не я интересували особено. (В края на живота ѝ, докато тя умира, лекар казал на Бари, че е страдала от биполярно разстройство.) Баща му бил още по-отдалечен. „Майка ми ръководеше огромна пиар агенция от негово име“, каза Бари. Тя непрекъснато обяснявала на децата колко много ги обича баща им; самият той не го показвал особено. По думите на Бари Франк бил „сартриански нихилист“, убеден, че след Втората световна война „всичко е свършило“, включително любовта и семейството. Което, добави Бари, „не беше особено удобно, ако случайно си негово дете“. Бащиното пренебрежение сближило брата и сестрата. „Сестра ми беше като продължение на собственото ми тяло“, каза ми той. „В известен смисъл бяхме един и същ човек.“ (Бари има и брат, дванайсет години по-млад от него.)

Ако нищо няма истинско значение, сякаш разсъждавал баща им, значи всичко е позволено. През 1969 г. той издал стихосбирка, In Dante’s Wood, с подзаглавие „Любовни стихотворения“, макар възпяваната в тях любов очевидно да не била съпружеска. „Млади момичета с алени маншони са / полускъпоценни, взривяват ума“, възторжено гласи един стих. Друго стихотворение сякаш описва любовно писмо от негова любовница. Майката на Бари, която останала с Франк до края на 90-те години, притежавала онова, което синът ѝ нарича „защитна способност да не забелязва“.

Поне известно време същото важало и за самия Бари. Когато бил около двайсет и пет годишен и гостувал в Лондон, случайно срещнал баща си пред станция на метрото с непозната жена. „Това е любовницата ми“, обяснил Франк. „Няма да кажеш на майка си, нали? Знам, че си светски човек.“ Няколко години по-късно, по време на почивка в Гърция, Бари го притиснал да се изправи срещу проблема. Ако Франк просто „сложел оръжията“ – изневерите и пиенето, – двамата с Джоан все още можели да спасят брака си. Баща му не проявил интерес. „Младите момичета ме харесват – отвърнал той – и никога няма да се откажа от тях.“ За Бари това бил съкрушителен момент, но въпреки всичко той сякаш не можел да престане да се надява, че баща му ще се промени. Първата му книга, стихосбирката The Water-Colorist, излязла скоро след това, през 1983 г. Посветена е на баща му.

През 1987 г. Бари публикувал първия си пълноформатен роман, The Engine of Owl-Light, отдавна вече извън печат. Книгата, която дължи немалко на Флан О’Брайън, своенравния ирландски модернист, преплита шест различни истории, чието действие се простира от средновековна Ирландия до съвременните Съединени щати. В една от тях млад мъж си спомня необичайното си детство в силно стилизиран, импресионистичен разказ. Той има любяща майка, далечен, но всяващ страх баща и по-голяма сестра, която два пъти му е чупила носа. Обвинява баща си в какво ли не – емоционално отсъствие, пренебрежение към съпругата му, дори желание собственият му син да умре. Но когато Франк Бари прочел книгата, възразил срещу обвинение, което разказвачът изобщо не отправя. В една глава, в изречение, което изглежда съвсем между другото, семейната котка е сравнена с бащата: и двамата имат навика да изчезват точно когато ги търсиш. Около четирийсет страници по-късно, при описание на вечерния ритуал преди лягане, разказвачът казва в друго наглед невинно изречение: „Черната котка се пъха нощем в леглото на сестрата и се завира надолу, където не може да диша.“

Тази почти незабележима връзка предизвикала у Франк необикновена реакция. След като прочел пасажа, той веднага отишъл при адвоката си и заявил, че синът му го е оклеветил като човек, който извършва сексуални посегателства над деца. Искал да го съди. Адвокатът, негов стар приятел, успял да го убеди, че това едва ли ще бъде в негов интерес. Когато Бари научил какво е казал баща му, останал потресен. Нищо подобно не му било минавало през ума, докато пишел. „Седях с часове – разказа ми Бари – и просто се опитвах да разбера за какво, по дяволите, може да става дума.“

В крайна сметка отговорът дошъл от съпругата на Бари, актрисата и сценаристка Алисън Дийгън – първо за него, а много години по-късно, по време на моето гостуване, и за мен.

Двамата се запознали в Дъблин през 1985 г. Дийгън вече познавала майката на Бари от актьорската трупа на „Аби Тиътър“, а по-късно двете щели да играят заедно в няколко негови пиеси. През 1992 г. Дийгън родила близнаците Корал и Мерлин. Това се оказал разтърсващ период. Когато Бари изкъпал децата си за пръв път, го обзело „необикновено, почти извънтелесно чувство на ужас“, реакция, за която самият той не можел да намери обяснение.

Нещата скоро станали още по-странни. Един ден, когато близнаците още нямали годинка, Джоан дошла в дома им в центъра на Дъблин, за да ги изведе на разходка. Когато Дийгън я попитала къде смята да ги води, свекърва ѝ започнала да увърта. Дийгън веднага разбрала какво е намислила Джоан: искала да покаже близнаците на Франк, който още не ги бил виждал. Разтревожена, тя отишла при Бари и му казала, че Франк никога не бива да вижда децата им. Когато той попитал защо, тя отвърнала: „Сега ще ти кажа нещо и то ще бъде огромен шок.“

Една вечер в края на 80-те, разказала Дийгън, тя и сестрата на Бари излезли да пийнат по нещо. Сестра му преживявала тежък развод, но не само това я измъчвало. Тя казала на Дийгън, че когато била малка, баща ѝ упражнил над нея сексуално насилие. Настоявала, че Франк го бил направил само веднъж и че бил пиян, сякаш това по някакъв начин смекчавало вината му. Помолила Дийгън да запази казаното в тайна.

На някакво равнище Бари винаги бил усещал, че сестра му е нещастна, че в отношенията ѝ с Франк има нещо нередно. Той ѝ купувал дрехи, които изглеждали твърде предизвикателни за момиче, ненавлязло още в пубертета. Онова, което Бари научил от Дийгън, придало ужасяващ смисъл на всичко това. „Сякаш нещо ти се е случило на иврит, а сега ти го разказват на английски“, каза Бари, който никога досега не беше говорил публично за всичко това. (Сестра му отказа да даде интервю, но му е дала съгласието си да ми разкаже какво се е случило.)

Бари веднага се обадил на сестра си и тя потвърдила всичко, което Дийгън му разказала. По негов съвет започнала да ходи на терапия. Постепенно станало ясно, че онова, което сестра му първоначално представяла като единичен случай, всъщност се било повтаряло в продължение на много години. По-късно тя написала на Франк, че му прощава. Той така и не отговорил.

Сестрата на Бари не искала нито да подава жалба, нито случилото се да става публично достояние, и семейството уважило желанието ѝ. За разлика от други извършители на сексуални престъпления в Ирландия, чиито деяния излязоха наяве през 90-те години, когато започна да се разкрива мащабът на сексуалното насилие над деца в Католическата църква, Франк запазил свободата и доброто си име. Но Бари, който и без това постепенно се отчуждавал от него, прекъснал всякакви отношения. Често, ако видeл баща си да идва по улицата срещу него, просто тръгвал в обратната посока. „Страхувах се от него като дете – обясни той. – Така и не престанах.“

За много писатели е нужна някаква първоначална преграда, която да задвижи творчеството им. За Хенри Джеймс това е била собствената му сексуалност. За Набоков – родината, в която никога не можел да се завърне. За Бари това се оказала семейна тайна, която не му принадлежала и затова нямал право да разкаже. Научаването за извършеното от баща му се превърнало в повратна точка както в живота, така и в творчеството му. По собствената му безпощадна преценка всичко, което бил написал дотогава, било само ученически опити. През следващите години той намерил истинския си глас в поредица от произведения, в които осезаемото желание, както го беше формулирал в имейла си, „да се изрече всичко на глас“, непрекъснато се сблъсква с необходимостта от мълчание. Големият пробив на Бари не бил в това да пише без прикритие за най-близкото си семейство по подобие на Филип Рот или Карл Уве Кнаусгор, а да намери начин да го скрие в по-дълбоките пластове на семейната си история – и в историята на Ирландия.

Пиесата, която му донесла известност като драматург, The Steward of Christendom (1995), е основана върху живота на прадядо му по бащина линия – висш офицер в дъблинската полиция преди ирландската независимост, за чието съществуване Бари не знаел почти до четирийсетгодишната си възраст. Човекът, когото той щял да пресъздаде като Томас Дън, според семейната история наредил през 1913 г. полицията да атакува стачкуващи работници, при което загинали няколко души. Самото съществуване на този родственик било поредната срамна семейна тайна. След Великденското въстание от 1916 г. срещу британското управление, което поставило началото на събитията, довели до независимостта, хората, които не се вписвали в романтичния разказ за националната борба – протестанти и бивши служители на британската корона например, – били изтласкани в периферията на ирландския обществен живот. Роденият през 1955 г. Бари сам бил попил този разказ. Когато започнал пиесата, бил убеден, че пише за христоматийния предател. Едва докато тя постепенно придобивала форма, започнал да вижда в Дън просто човек.

Един от двигателите на емоционалната драма в пиесата е конфликтът между Томас и предания му син Уили. Томас на практика се отрича от момчето, когато то проявява предпазлива симпатия към въстаниците от 1916 г., а след като Уили загива, сражавайки се на британска страна през Първата световна война, прекарва остатъка от живота си в разкаяние. „Какви големи, гръмогласни глупаци са понякога бащите“, казва той на привидението на Уили в приюта в Уиклоу, където доживява дните си. „Защо просто не обичаме синовете си и не приключим с това?“ Майката на Бари винаги вярвала, че пиесата всъщност разказва за отношенията му с Франк. И наистина, тя може да бъде прочетена като опит на Бари след разрива им да си представи какво се случва в съзнанието на баща му. Но може да се види и като болезнено сбъдване на желание. Само ако баща му би страдал така, може би все още би имало надежда той да се промени, а някой ден дори да се стигне до помирение.

Докато мнозина приветствали начина, по който Бари изобразява човек, съсипан от политическите сътресения и внезапното преобръщане на общественото му положение, други виждали в пиесата опит за оневиняване. „Ако Томас Дън или неговият действителен прототип е разбивал главите на работници, които отчаяно са се опитвали да изкарат прехраната си, значи не е трябвало да го прави“, пише британският марксист Тери Игълтън, който сам произхожда от ирландско католическо семейство, в London Review of Books. В предговор към пиесата Бари твърди, че предшественикът му просто изпълнявал дълга си, или поне онова, което смятал за свой дълг. Според Игълтън това било „оправдание с особено неприятна история“. Намекът изглеждал ясен: Бари бил предател на републиканската кауза, от същата порода като своя прадядо.

Без видимо да бърза да разсее това впечатление, през следващите години Бари се заел да създава онова, което в крайна сметка щяло да се превърне в история на победените в Ирландия през XX век. Макар книгите му често да се издигат до рапсодична лиричност, под повърхността им пулсира сдържан гняв. Отново и отново Бари пише за хора, отхвърлени от семействата си и от обществото, жертви на неизразима несправедливост, принудени мълчаливо да носят стореното им зло. The Whereabouts of Eneas McNulty (1998), първият от романите за родословното дърво на Бари, е вдъхновен от живота на негов прачичо по майчина линия, също полицай, принуден да избяга от Ирландия по време на Гражданската война (1922–1923), след като получил смъртна заплаха от човек на националистите. Подобно на героя на Вергилий, Еней на Бари прекарва години в изгнание, понасяйки едно след друго изпитанията на съдбата – като моряк в Северна Англия, войник в битката при Дюнкерк, работник по прокопаването на канали в постколониална Нигерия, – но не основава град, а само мизерен хотел за изпаднали моряци на лондонския Айл ъф Догс. „Всички наши основополагащи митове в Ирландия са изградени върху революции и нови начала – казва Бари – и предполагам, че исках да напиша книга, в чиято сянка стои обратното: нещо като мит за неосноваването.“

Следващите романи, които прескачат между фамилиите Макналти и Дън, също разказват за мъже и жени, чиито животи сякаш са били записани с невидимо мастило. Annie Dunne (2002) е вдъхновен от пралеля на Бари по бащина линия, дъщеря на полицейския началник, чийто живот той разработва в The Steward of Christendom. Ани – това е истинското ѝ име – прекарала привилегировано детство в Дъблинския замък, средоточие на британската власт, което едва ли я е подготвило за дългата нищета на живота в независима Ирландия. Родена с гърбица, която я обричала да остане неомъжена, тя в крайна сметка се озовала в бедна ферма в провинциален Уиклоу. Брат ѝ, представен като Уили в The Steward of Christendom, бил друг източник на скръб. Той не просто загинал, сражавайки се за Британската империя през Първата световна война, тъкмо когато Ирландия се надигала срещу нея – тема на един по-късен роман, A Long Long Way (2005), един от най-силните на Бари. Неговата саможертва, както и тази на 200 000 ирландски ветерани от войната, в продължение на десетилетия била посрещана със заговор на мълчанието.

Annie Dunne пресъздава важен епизод от детството на Бари, когато той и сестра му, на четири и шест години, прекарали девет месеца при пралеля си във фермата в Уиклоу, докато родителите им си търсели работа в Лондон. За нея Бари и сестра му били като децата, които никога не била имала – късни цветове в един пресъхнал живот. А за тях тя се оказала, както веднъж казва Бари, „истински философ и едва ли не изобретател на майчинството“. И все пак в романа той я изобразява без сантименталност. Неговата Ани е жилава и находчива, но същевременно крехка и отчуждена, наранена от стремителното пропадане на семейството си: доенето на крави и риненето на тор съвсем не са старините, които си е представяла. Но животът ѝ не е бил напразен, внушава трогателно Бари, защото тя променя живота на двете поверени ѝ деца. „Ще запомнят ли нещо от тези дни?“, пита се Ани.

Ако романът сякаш отговаря на този въпрос с категорично „да“, един стряскащ епизод усложнява картината. В една светла лятна утрин Ани отива да събуди децата и ги намира голи в едно легло. „Момчето се е сгушило между краката ѝ, лицето му е долу, близо до мястото, където тялото ѝ се събира в средата, близо до онова особено място, което би трябвало да остава скрито от всеки поглед.“ Докато леля им стои там незабелязана, момичето казва на брат си „да го близне мъничко“. Видяното продължава да измъчва Ани на моменти до края на книгата. Просто игра ли е било? Или знак за нещо по-тревожно? В един момент, докато лежи будна в леглото, ѝ хрумва „странна мисъл“. „Мисълта беше само сянка, намек. Нещо за Тревър“ – бащата на децата – „и малкото момиче, някакво подозрение, което не можех да изясня дори пред себе си.“ Скована от свенливостта си, тя не успява да заговори за това нито с децата, нито с когото и да било.

След разговора със сестра си Бари се опитал да каже на майка си какво ѝ се е случило, но това, по думите му, се оказало „неблагодарна задача“. Джоан го изслушала, докато той ѝ разказвал подробностите, но по-късно говорела така, сякаш не помни нищо от казаното. Бари подозира, че това избирателно забравяне е защитен механизъм, усвоен още през собственото ѝ травматично детство. В моменти на яснота Джоан настоявала, че не е знаела нищо за насилието, а Бари отчаяно искал да ѝ повярва. В действителност това изглеждало твърде малко вероятно. Когато семейството живеело в Лондон в началото на 60-те години, Джоан прекарала няколко седмици в Корк, където играела в театрална постановка. По-късно, след като научила какво е сторил Франк, тя казала за онзи период: „Знаех си, че не трябваше да заминавам.“

Бари, изглежда, използвал тази реплика като материал за Old God’s Time (2023) – оголен до нерв размисъл за паметта, истината и проблема за злото, скрит във формата на нещо, което на пръв поглед прилича на криминален роман. В него има актриса, която използва моминското си име, госпожица Макналти, и малкия ѝ син Джеси. Тя бяга от съпруга си, когото подозира, без да може да го докаже, че по някакъв начин е виновен за неотдавнашната смърт на дъщеря им. В една сцена тя разказва преживяното на съседа си, пенсиониран детектив и главен герой на романа:

„Първо забелязала, че нещо с тялото на дъщеря ѝ не е наред. Завела я на лекар в Лондон, защото имало кръв от ректума – детето било само на шест години и тя нямала никаква представа какво става. Единственото, за което можела да се сети, бил колит или нещо подобно. Лекарят бил около петдесетгодишен и не изглеждал особено обезпокоен, а и кървенето действително спряло за доста дълго време. Но след като тя отсъствала няколко седмици по работа в Ирландия, долу в Корк, при завръщането си отново открила кървенето. Нямала и най-малка представа какво го причинява.“

След всичко, което бил научил, Бари започнал да се връща мислено към необяснимия ужас, обзел го, когато къпел собствените си деца. „При толкова отдавнашни случаи никакви доказателства вече не са възможни“, каза ми той. „Всичко е памет, полу-памет и дори липса на памет, когато сме били твърде малки, за да разберем какво се случва.“ И все пак, продължи той, „по никакъв начин не мога да гарантирам, че баща ми не е направил нещо и на мен“. В края на 90-те Бари преживял нервен срив. Приблизително по същото време двамата с Дийгън купили пасторска къща от XIX век в югозападната част на Уиклоу. Сградата била грозна развалина – грубо измазана отвън, с отвратителна дограма. Две години я възстановявали и работата се оказала своеобразна терапия. „Намери си ров, вдигна подвижния мост и се залови за работа“, каза ирландският писател Колъм Тойбин, един от най-близките приятели на Бари. „Но имаше демони, от които не можеше да се отърве.“

През 2010 г. Бари се опитал да се изправи срещу тях, като написал на Франк писмо за насилието – тема, която двамата никога не били обсъждали. В писмото методично изброил всичко, което Франк бил причинил на дъщеря си: от самото посегателство до отказа му да го признае. „Благодаря ти за много цивилизованото писмо“, написал Франк в отговора си и го поканил на обяд. Обещал да обясни защо синът му греши. Бари се съгласил, но когато Дийгън научила за уговорката, го помолила да не отива, защото се страхувала как срещата ще му се отрази. Затова Бари се обадил на баща си и отменил срещата.

Около година по-късно Бари научил, че баща му страда от Алцхаймер, и му се обадил с предложение да се видят в Дъблин. Накрая се уговорили да обядват в хотел. Синът на Бари, Мерлин, предложил да го придружи. Разговорът тръгнал неловко още от самото начало. Докато Бари разказвал за последното заболяване на майка си, за която се грижил до смъртта ѝ няколко години по-рано, Франк станал и започнал да крачи из стаята. После отново седнал и протегнал ръце, показвайки китките си, набраздени от белези. Бари разбрал, че баща му се е опитал да се самоубие. „Не искам да си прехвърляме вината – заявил Франк на сина си, – но това стана заради твоето писмо.“

Потресен, Мерлин казал, че е време да си тръгват. Бари и баща му никога повече не разговаряли.

Един следобед по време на гостуването ми Бари, Дийгън и третото им дете, Тоби, който им беше дошъл на гости от Дъблин, седяха на чай в разцъфналата градина пред пасторската къща. Подобно на обагрените от пирен хълмове, към които гледа, масивната къща от георгианската епоха е изградена от гранит. Слънчевата светлина едва се процеждаше през сивия похлупак на облаците, а седемте кучета на семейството джафкаха около краката им. „Silencio!“ – заповяда Бари, без забележим резултат.

Отговорът на Бари на това да има Франк за баща бил да отгледа собствените си деца по точно обратния начин – да им даде онова, което нарича „изобилието на сигурността“, от което той и сестра му били болезнено лишени. Тоби, който казал на родителите си, че е гей през 2015 г., малко преди референдума за еднополовите бракове в Ирландия, каза, че винаги е усещал тази сигурност. „Още преди да им кажа, знаех, че всичко ще бъде наред.“ Days Without End, първият роман от свободно свързаната американска трилогия на Бари, е отчасти вдъхновен от Тоби и е посветен на него.

Съединените щати съвсем не са непозната територия за Бари; откакто в средата на 80-те получил стипендия в писателската програма на Университета на Айова, той неведнъж прекарвал по-дълги периоди там. „Имам нещо като американско гражданство, което никое американско правителство, особено сегашното, не би признало“, каза той, имайки предвид огромната ирландска диаспора отвъд Атлантика. За своя предшественик Томас Макналти, избягал в Съединените щати през 40-те години на XIX век и никога не завърнал се, Бари научил от словоохотливия си дядо по майчина линия. Тази недовършена история разпалвала въображението му, но Бари направил и огромно проучване, като прочел стотици книги за американската история.

Част от това проучване влязло в една дълга първа глава за ирландското детство на Макналти и смъртта на семейството му по време на Големия глад. След девет месеца работа Бари осъзнал, че главата не е вярна на героя. Тъкмо за тези неща Макналти би искал да говори най-малко. Трийсетте страници били сведени до три абзаца. „И толкова по въпроса, казвам аз, не ща да говоря повече“, заявява Макналти в края им и сякаш запечатва темата в миналото.

Само че миналото никога не се оставя да бъде заключено толкова лесно. „Казвам го само защото, ако не го кажа, не мисля, че нещо може да бъде разбрано както трябва“, продължава той миг по-късно, намеквайки за насилието, което сякаш е обречен сам да извърши. В една ужасяваща сцена избиването на коренни американци е описано с обезпокоително домашни образи, когато Макналти и другарите му изкопават два масови гроба за невинните хора, които са изклали. „Когато всички тела бяха вътре – разказва той, – засипахме ямите с останалата пръст, сякаш слагахме тестени похлупаци върху два огромни пая.“

Бари съзнава, че за бял писател мъж може да бъде „опасно начинание“ да пише от гледната точка на хора от друг пол и друга раса, както прави в американската трилогия, но алтернативата му се струва още по-лоша. „Когато хората започнат да казват, че не можеш да пишеш герои, които не са като теб, това е краят на литературата – каза ми той. – Да се опиташ чрез въображението си да проникнеш в положението на друг човек е най-дълбоката форма на любов.“ Ужасът и чувството за беззащитност, които баща му породил у него, сякаш намират свой външен образ в насилието на американската граница, особено такова, каквото го преживявали нейните небели обитатели.

Едно от големите постижения на тези книги е колко различно звучат тримата им разказвачи и колко убедително всеки от тях говори на свой собствен език. Томас Макналти, който вероятно е израснал с ирландски като роден език, както мнозинството от сънародниците му преди Големия глад, остава дълбоко отчужден от английския – езика на британското колониално потисничество, – макар самият той да го владее с необуздан блясък. Уинона, която става разказвачка във втория роман, A Thousand Moons, говори по-„правилно“. Умението да чете, пише и смята ѝ осигурява препитание – тя работи като чиновничка в местната адвокатска кантора, – но владеенето на думите същевременно изостря усещането ѝ за принудата, която те могат да упражняват. Когато един ухажор ѝ изпраща комично безстрастно предложение за брак („С настоящото заявявам пред теб, че желанието и любовта ми остават непокътнати“), тя чувства, че трябва да се омъжи за него не защото го желае, а заради „официалните думи, с които се бяха обърнали към мен, като в договор между Вашингтон и сиуксите“.

Бугеро, от своя страна, получава образование в новооткрит колеж за бивши роби в близкия Нашвил и това личи в речта му. Ако за ирландците английският е чужд майчин език, наложен отгоре, за чернокожия роб той е средство за освобождение, а овладяването му – подривен акт: както казал собственикът на Фредерик Дъглас, грамотността щяла „завинаги да го направи негоден за роб“. Дъглас, който е обикалял Ирландия в средата на 40-те години на XIX век и е прокарвал паралели между борбите за свобода на чернокожите и ирландците, пише с пищна, цицероновска проза, която сама по себе си опровергава расистките представи за изразните способности на афроамериканците. Докато се подготвял за The Newer World, Бари чел внимателно Дъглас, но ми каза, че по-близък образец за гласа на Бугеро била книгата на Хенри Осиан Флипър The Colored Cadet at West Point (1878), чийто стил е по-непринуден и по-малко демонстративно реторичен.

В The Newer World жаждата на Бугеро за мъст срещу Петри, изнасилил сестра му, не отслабва през целия му необикновен живот, който го отвежда от концертните зали на Великобритания, където пее в прочут чернокож хор, до окървавените равнини на американския Запад. Към края на романа шансът му най-сетне идва. При едно посещение в Тенеси той вижда Петри на кон, да си припява по пуст селски път. Бугеро го взема на мушка с пушката, подарена му от някогашния му господар. Но не успява да натисне спусъка. „Самият аз едва ли знаех защо го направих, но хвърлих свещения дар на стария Лутър сред дърветата.“

Решението остава загадка и за читателя. Дали е продиктувано от трезва преценка? От принципен отказ да се отговори на насилието с насилие? Или белият писател не смее да направи цветнокожите си герои също толкова яростни и безпощадни, колкото белите, от страх да не затвърди пагубни стереотипи? Споделих с Бари една мисъл: жестът на Бугеро, а донякъде и цялата книга, може да се прочете почти като алегория на решението му да не пише за родителите си. „Опитвам се да захвърля пушката – каза ми той, говорейки за баща си. – Дори адът да не съществува, не искам да го предам на пламъците му.“

Ако Бари цял живот разказва тайни, той е великодушен клюкар – писател, който прощава на хората зад гърба им. „Няма човек, за когото да няма изкупление“, казва Томас Дън в The Steward of Christendom и е ясно, че Бари, отдавна определящ себе си като агностик, вярва в това почти религиозно. При всичките им грехове и съмнителни лоялности героите му са дълбоко обични – тъкмо онова, което Игълтън не одобрява. Фактът, че Бари, някога смятан за подозрително неирландски, днес е приет от собствената си страна, отчасти показва колко много се е променила Ирландия през последните десетилетия. Историкът Фостър ми каза, че творчеството на приятеля му също е допринесло за тази промяна, като е отслабило хватката на националистическата догма и е „отворило място за много по-сложно разбиране на различните идентичности, достъпни за ирландците“.

Повече от всяко обществено наследство Бари смята семейството, което е създал с Дийгън, за най-голямата си гордост. „Това ще бъде нашият паметник за краткото време, което сме прекарали на този свят“, каза той. Но и героите му са негово семейство, и то в повече от един смисъл. Леля му Ани Дън е починала преди много години, но Бари мисли за нея почти всеки ден. „По същия начин усещам, че Томас Макналти винаги е някъде наблизо – каза ми той в градината си, сред върбата и глога, където оловните облаци се бяха разтворили за кратко. – Или че Тенисън може да е само на един шепот разстояние, седнал тук на слънцето. Те ми дават моя дял от щастието – децата ми, жена ми, някои от приятелите ми и героите в книгите ми.“

През 2021 г., когато подготвял лекцията си „Мъглата на семейството“, Бари решил, че е дошло време да заговори открито за онова, през което двамата със сестра му били преминали. Тя отдавна се била омъжила повторно и живеела в чужбина. Но когато Бари ѝ изпратил черновата, тя се уплашила. Както той си спомня, страхувала се, че Франк отново ще се опита да се самоубие. По нейна молба Бари съкратил текста, като премахнал всяко споменаване на онова, което тя била преживяла.

Това обяснява странния тон на лекцията – нещо, което бихме могли да наречем уклончива откровеност. „Страхувам се, че мъглата, която се опитах да опиша, никога няма да се разсее, освен за кратко – беше казал Бари накрая. – Вратата се отваря към чист простор, после отново се затваря.“ Дори сега, почти пет години след смъртта на баща му, той сякаш не успява да го види ясно. И макар да нямаше никакво съмнение колко безусловно вярва на разказа на сестра си, понякога говореше така, сякаш все още се надяваше Франк по някакъв начин да е невинен.

Баща му, разказваше той, можел да бъде изключително щедър и често давал пари на приятели, изпаднали в нужда. На младини бил много обичан в определени дъблински среди, прочут с остроумието си и с дарбата си на събеседник. Дори имал група хора, които Бари наричаше негови „ученици“. Един от тях, художник, го нарисувал като Христос, на когото, както се говорело, Франк приличал.

Бари пази портрета в кабинета си, обърнат с лице към стената.

Източник

Джайлс Харви е американски журналист и автор, сътрудник на много от водещите американски и британски медии, след които The New York Times, NewYorker, New York review of Books и Guardian.