През 1982, когато бях в Хамбург във връзка с германското издание на „Среднощни деца“, бях запитан от издателите си дали бих искал да се срещна с Гюнтер Грас. Аз, разбира се, исках, и така бях закаран в селцето Вевелсфлет, извън Хамбург, където Грас живееше по онова време. Той имаше две къщи в селото; работеше и живееше в едната, a ползваше другата като ателие. След известно време на взаимно опознаване – от мен се очакваше, като от по-младия автор, да изкажа почитанията си, което направих с удоволствие – той внезапно реши, че аз съм приемлив гост, заведе ме до един шкаф, в който съхраняваше колекцията си от старинни стъклени чаши и ме помоли да си избера някоя. После извади бутилка шнапс и когато стигнахме до дъното ѝ, вече бяхме приятели. По някое по-късно време се доклатушкахме до ателието му и аз бях запленен от предметите, които видях там, и които разпознах като идещи от романите му: бронзови змиорки, калкани от теракота, офорти за суха игла, изобразяващи момче, което бие тенекиен барабан. Завиждах му за художническия талант дори малко повече, отколкото се възхищавах на литературния му гений. Колко възхитително, в края на писателския работен ден, да прекосиш улицата и да се превърнеш в напълно различен вид артист! Той е оформял сам кориците на книгите си: кучета, плъхове и крастави жаби се преместваха от върха на писалката му върху обложките на книгите.
След онази среща всеки германски журналист, с когото се срещах, искаше да знае какво мисля за него, и когато отговарях, че го смятам за един от двамата или трима най-големи живи писатели, някои от тях изглеждаха разочаровани, и казваха, „Е, може би да, при ‚Тенекиеният барабан‘, но не беше ли това много отдавна?“ На което аз се опитвах да отговарям, че дори и ако Грас никога не беше написал този роман, другите му книги биха били достатъчни, за да му спечелят възхвалата, която му отдавах аз. Фактът, че освен това беше написал и „Тенекиеният барабан“ просто го поставяше сред безсмъртните. Скептичните журналисти изглеждаха разочаровани. Изглежда те биха предпочели нещо по-лукаво, но аз не разполагах с нищо лукаво за казване.
Обичах го заради писанията му, разбира се – заради любовта му към приказките на братя Грим, които беше преправил в модерни одежди, заради черната комедия, която беше привнесъл в изследването на историята, за игривостта на сериозността му, за незабравимия кураж, с който той гледаше в очите голямото зло на времето си и превръщате неизказуемото във велико изкуство. (По-късно, когато хората започнаха да го заливат със злост – нацист, антисемит – аз си мислех: нека оставим на книгите да говорят вместо него, най-великите антинацистки шедьоври, написани някога, съдържащи пасажи за доброволната слепота на германците по адрес на Холокоста, която никой антисемит не би бил в състояние да напише),
На седемдесетия му рожден ден множество писатели – Надин Гордимър, Джон Ървинг, плюс цялата германска литературна сцена – се бяха събрали, за да го възпяват в театъра „Талия“ в Хамбург, но онова, което си спомням най-добре беше, че когато хвалебствените слова приключиха, започна да свири музика, сцената на театъра се превърна в танцова площадка и Грас се разкри като майстор на онова, което бих нарекъл „съвместно танцуване“. Той можеше да танцува валс, полка, фокстрот, танго и гавот – и, както изглеждаше, всички най-красиви момичета в Германия се редяха на опашка, за да танцуват с него. И докато той с видимо удоволствие се полюшваше, завърташе и приклякваше, аз разбрах, че това е неговото „аз“: големият танцьор на германската литература, танцуващ сред ужасите на историята към красотата на литературата, надживяващ злото поради личната си грация, но също и поради личното си усещане на големия комик за смехотворното.
На журналистите, които искаха от мен да го омаловажавам през 1982, аз отговарях, „Може би той трябва да умре, за да можете да разберете какъв голям човек сте изгубили“. Този момент дойде днес. Надявам се, че те ще го направят.
