Мартин Еймис беше син на трима бащи – един истински родител и двама литературни предшественици – Кингсли Еймис, Владимир Набоков и Сол Белоу.

От Кингсли той е наследил комедията. (Често това беше ниска комедия. Кингсли разказваше виц за среща с куче, чийто лай звучал като думите „Fuck off“. В романа на Мартин Лайънъл Асбо има две опасни кучета, които лаят точно по този начин, само че удвоено: „Fuckoff! Fuckoff!“)

От Набоков той е научил един вид висок интелектуализъм и обяснява по набоковски, че за читателите не е толкова важно да виждат себе си в героите, колкото да се идентифицират с автора, който се бори да създаде изкуството си.

А от Белоу е придобил уважение към стила – започвайки от изречението, което за Белоу, както и за Еймис, е нивото, на което се ражда литературата – и завършвайки с рифа. Тирадите на мосю Херцог се възраждат в брилянтните абзаци на Мартин, които понякога са дълги по цели страници.

Смесването на тези елементи създава един литературен глас, който е едновременно уникален и мигновено разпознаваем. Само Мартин звучеше като Мартин Еймис и би било неразумно да се опитваме да му подражаваме.

Той казваше, че това, което иска да направи, е да остави след себе си един рафт с книги, за да може да каже: „Оттук дотук съм аз“. Сега гласът му е беззвучен. Той ще липсва ужасно на приятелите си. Но ние все още имаме рафта.

Източник

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“ през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда. Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“ (1983), „Последната въздишка на мавъра“ (1995), „Земята под нейните нозе“ (1999), „Ярост“ (2001), „Шалимар клоунът“ (2005), „Чародейката от Флоренция“ (2008).