От редакцията:
Неравенството е ракът на демокрацията – и днес почти няма място по света, където модерният капитализъм да не е работил усърдно за задълбочаването му. От сияещите кули на Ню Йорк до бедните квартали на Делхи, логиката на „свободния пазар“ произвежда едно и също: привилегия за малцина и безсилие за мнозинството. Може би именно глобалният Юг – със своите упорити традиции на антиамериканизъм и революционен егалитаризъм – някой ден ще успее да посочи нов път. Кой ли може да знае?

„Гледах как рухна първо едната, а после и другата от кулите-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк. И тогава се усмихнах. Да, колкото и отвратително да звучи, първата ми реакция беше на странно удовлетворение.“

— Мохсин Хамид, Неохотният фундаменталист

Така говори Чангез, възпитаният в Принстън „неохотен фундаменталист“ от романа на Хамид от 2007 г. Международен бестселър, по-късно екранизиран от Мира Наир, книгата дължи успеха си отчасти на безпощадното формулиране на страха и отвращението, които Американската империя поражда дори сред мнозина от своите ревностни васали. Чангез, подобно на мнозина реални представители на азиатската и африканската средна класа, се е стремил да се присъедини към транснационалния елит, създаден от водения от САЩ глобален капитализъм. Но те не са могли да се спасят от расистките унижения, институционализирани в американския живот чрез „войната срещу терора“ – същите, които днес се изливат върху Зохран Мамдани (сина на Наир и кандидат на Демократическата партия за кмет на Ню Йорк на следващите избори) от Силициевата долина, Уолстрийт и Fox News.

Спомням си, че собствената ми реакция на изблика на злорадство в Неохотният фундаменталист беше, че един пакистански мюсюлманин би могъл да се чувства така, но не и индиец със „зелена карта“. Глобалната култура на антиамериканизъм отдавна бе подхранвана от външната политика на САЩ, от социално-икономическите ѝ манипулации чрез Световната банка и Международния валутен фонд, както и от нейния общ контрол върху една глобална икономика, която произвеждаше далеч повече губещи, отколкото печеливши. А Пакистан – страна, чиято политика и култура бяха съсипани от действията на спонсорирани от ЦРУ ислямисти и военни диктатори – може би бе пострадал дори повече като верен клиент-държава, отколкото страните, в които САЩ бяха нахлули и бомбардирали.

В Индия и нейната диаспора обаче, за която се твърдеше, че „се издига“ след векове на летаргия, ние бяхме почти напълно имунизирани срещу удоволствието на Чангез от американското страдание. Едва година след публикуването на романа на Хамид, тогавашният индийски премиер Манмохан Сингх каза на смаяния Джордж Буш, че „народът на Индия ви обича дълбоко“. Той бе по-искрен и представяше по-широк обществен консенсус, отколкото генералният секретар на НАТО, когато наскоро нарече Доналд Тръмп „таткото“ на Европа.

Любовният роман на Индия със „страната на свободата“ дойде твърде късно – десетилетия след 1945 г., когато европейците, след разрушителните си граждански войни, бяха станали първото голямо население, което се записа в школата на Съединените щати – културно, както и политически. Освен това нашата американофилия процъфтяваше, както вече е ясно, в погрешния момент. Към средата на първото десетилетие на XXI век деиндустриализираната свръхсила, обвързана с вечни войни в чужбина и крайно неравенство у дома, вече бе узряла за Тръмпизма. Дългото увлечение по Америка сред амбициозните китайски класи вече бе започнало да горчи, отчасти заради американската бомбардировка на китайското посолство в Белград през 1999 г. Въпреки това все повече образовани индийци хранеха дълбока вяра в една вечна Pax Americana и в убеждението, че – както Томас Фридман писа в „манифест“ в Ню Йорк Таймс от 1999 г. – „Глобализацията е САЩ“, а „американците са апостолите на Бързия свят, пророците на свободния пазар и върховните жреци на високите технологии.“

Избирането на Барак Обама наведе мнозина индийци на мисълта, че Америка се движи към едно по-съвършено съединение и към приветливо пострасово бъдеще. Когато той прегърна наследника на Сингх, Нарендра Моди, превръщайки някогашния националист хинду, на когото бе забранено влизането в САЩ, в близък съюзник, мнозина „два пъти родени“ индийци също се въодушевиха от перспективата, че окаяно бедната и изгубена страна, която някога бяха напуснали, може сега да стане партньор на избраната им родина. Днешната доминация на англоезични „брамински“ фигури в Силициевата долина и на Уолстрийт – хора, които посредничат между управляващите класи на Индия и Съединените щати, от Сундар Пичай и Сатя Надела до Балажи Шринивасан – съвсем не е случайно. Нито пък устойчивото благосклонно отношение към Америка сред индийците, засвидетелствано от социологическите анкети, дори след като глобалният престиж на страната започна да се срива по време на Байдън и Тръмп с разрухата на „международния ред, основан на правила“.

Жестокостта, безразсъдството и некомпетентността на безсрамно бялосупрематистката американска управляваща класа по време на втория мандат на Тръмп обаче шокираха и ужасиха дори най-верните съюзници и подражатели на страната по света. „В делийските кабинети, отрупани с книги, и в стъклените корпоративни кули на Мумбай величията страдат от световъртеж“, съобщи Икономист през юли – още преди Тръмп да нарече индийската икономика „мъртва“ и да я накаже с 50-процентни мита. Атаките му срещу Иран, окуражаването на израелските етнически чистачи и противоречивите сигнали към Владимир Путин може би оставиха глобалните почитатели на Америка объркани или раздвоени, но не и търговските му войни, яростните му нападки срещу имиграцията, ограниченията за визите H-1B, репресиите срещу чуждестранни студенти, телевизионните унижения на световни лидери и депортациите на тъмнокожи неамериканци в окови. Възходящите азиатци и африканци, омаяни от технобратството на Силициевата долина, могат да си позволят да пренебрегнат възгласите в прослава на Хитлер от страна на чатбота с изкуствен интелект на Илон Мъск, но явно им е по-трудно да преглътнат изблиците на Шон Магуайър от Sequoia Capital^[1].

Изглежда напълно ясно, че силите на идеологическия расизъм, дремещи десетилетия наред, отново са се надигнали в Съединените щати, за да изпълнят първоначалната си функция – да създадат по-висок социален статус за бедстващите бели. Двете основи на американския експеримент в политическия плурализъм – митът за САЩ като „земя на имигрантите“ и реалността на безспорната глобална хегемония – се рушат едновременно. Belle Époque на ръководения от САЩ глобален капитализъм, която съблазняваше губещите в историята с обещанията за спокоен социален възход и хармоничен мултикултурализъм, е приключила, повличайки американизиращите се класи по света в криза, която за тях е толкова духовна и екзистенциална, колкото и геополитическа и икономическа.

Тази криза е особено опустошителна за онези, които бяха изоставили силните си традиции на национална автономия и самоуважение, за да приемат американското попечителство. В средата на ХХ век две братоубийствени войни бяха унищожили европейското самочувствие и икономическата му мощ; те разкриха един безпомощен континент, подложен на продължителна културна американизация и на военен и икономически паразитизъм, който е направил мнозина днешни европейски лидери толкова жалко раболепни пред Тръмп. Но антиколониалните движения в Азия, Африка и Латинска Америка винаги са се стремели към морална, интелектуална и политическа свобода от белите господари на света; десетилетия наред са се опитвали да формулират свои собствени представи за добрия живот и справедливото общество.

Така поколения постколониални азиатци и африканци израстваха с убеждението – подсилено от учебници, печатна култура и масмедии – че са господари на собствената си съдба. В Индия например голяма част от патриотичната гордост се черпеше от факта, че първият министър-председател на страната, Джавахарлал Неру, се противопоставяше на американските „студени воини“ (той обичаше да нарича най-ревностния сред тях, Джон Фостър Дълес, „Тъп, по-тъп, Дълес“), или от това, че Индира Ганди, друга дългогодишна премиерка, сякаш нарочно търсеше омразата на Ричард Никсън по време на войната на Индия с подкрепяния от САЩ Пакистан през 1971 г.

Не само аристокрацията на Неру и Ганди и нейните интелектуални придворни виждаха американските политици и журналисти като самодоволни и невежи самозванци. От творчеството на Р. К. Нараян, един от пионерите на индийския роман на английски език, струи един вид духовен снобизъм, който беше често срещан и сред много европейски интелектуалци: същото отвращение, което споделяха Евелин Уо, Греъм Грийн и Албер Камю – отвращение от Америка като „повърхностно чудовище“, което, както казва Е. М. Чоран, „застава пред света като импулсивна празнота“.

Общественото мнение също беше формирано от една силно ляво ориентирана интелигенция, създадена и оформена от дългата национална борба срещу европейския империализъм. Писатели, журналисти, артисти и режисьори бяха склонни да реагират на разширената роля на Америка в света – от ядрените изтребления на Хирошима и Нагасаки през 1945 г., до свалянето на иранския министър-председател през 1953 г., масираното бомбардиране на Виетнам, въоръжаването на геноцидния режим в Пакистан през 1971 г. и преврата на ЦРУ в Чили през 1973 г. – с подновени критики срещу расизма и неоимпериализма.

Новосъздадените и често слабо въобразени [в смисъл недостатъчно сплотени от националистически плам] общности в Азия и Африка се бореха с предизвикателствата на изграждането на държавност и поддържането на икономически растеж. В същата тази епоха на непоследователна деколонизация, започнала в края на 40-те години, властта на старите господари на света нарастваше с исторически безпрецедентна скорост. Капитализмът се възстанови от своята дълбока криза през 30-те и намери своя център в Съединените щати – държава, която излезе от войната непокътната и всъщност укрепнала; след това се разгърна глобално чрез сложни вериги на производство и циркулация, подпомогнат от модернизацията на транспорта и комуникациите, както и от разширяването на военно-индустриалния комплекс.

За индийците от началото на 90-те, излизащи от епоха на конфликти и стагнация, Съединените щати въплъщаваха неустоим естетически и морален модел – особено по новите телевизионни канали на Мърдок, които усърдно представяха силикона на Памела Андерсън и тестостерона на актьори като Силвестър Сталоун. Американските символи и продукти – Рамбо в Афганистан, богинята на демокрацията на площад Тиенанмън, напомняща за Статуята на свободата, Макдоналдс и CNN навсякъде – изглеждаха съблазнително всеприсъстващи. Европа, с богатото си минало, бе пленявала много от своите колониални поданици. Съединените щати обаче – основани уж за да освободят гражданите си от тежестта на историята и традицията и да ги насочат към непрестанно усъвършенстващо се бъдеще – предлагаха повече и съвсем различни изкушения.

Само малко неамерикански общества демонстрираха по-весело от индийците онова, което Дон ДеЛило – опитвайки се да обясни атаките от 11 септември по страниците на това списание [Харпърс] – смяташе, че джихадистите мразят: „способността на американската култура да прониква във всяка стена, дом, живот и ум“. На събитие, организирано през 1990 г. от „Манхатън Институт“ – дясноориентиран мозъчен тръст – В. С. Найпол обяви края на расизма и възхвали американската представа за щастие като „огромна човешка идея“, която ще отвее всички идеологически фанатизми. На другия край на културния спектър Бал Такерей – карикатурист и основател на хиндуистката милиция Шив Сена в Мумбай – прие Майкъл Джексън в дома си през 1996 г. и по-късно се похвали, че поп звездата използвал и след това подписал тоалетната му.

Спомням си как през 90-те години в Индия, след като социалистическите режими в Европа се сринаха, политици, бизнесмени и формиращи общественото мнение фигури изведнъж започнаха да представят „ученичеството“ пред Америка като най-бързия път към „срещата със съдбата“, някога обещана от Неру – среща, отлагана с десетилетия, според мнозина озлобени индийци, от безплодни експерименти с геополитическия неутралитет, позитивна дискриминация в полза на нисшите касти и социалистическата икономика. А имаше и мнозина други в залитащите национални държави на Азия и Африка, които се поддадоха на американската идеология на индивидуалното обогатяване и самообожание. Индър, източноафриканец от индийски произход в романа на Найпол Завоят на реката (1979), обобщава хипериндивидуалистичната етика, която заменяше отслабената постколониална етика на колективното благо още преди да започнат революциите на Рейгън и Тачър. „Светът е богато място – казва той. – Всичко зависи от това какво избираш в него. Можеш да бъдеш сантиментален и да приемеш идеята за собственото си поражение… Но сега искам да печеля, да печеля и да печеля.“

Да печелиш беше по-лесно за онези, които говореха сравнително добре английски: англофонските азиатци и африканци се оказаха много по-добре позиционирани от членовете на голямата китайска диаспора, за да извлекат ползи от неолибералната глобализация под американска егида. Така се случи, че политическите и социално-икономическите интереси на англоезичната транснационална класа в Индия и на елита в Съединените щати се преплетоха толкова гладко, колкото онези, които поддържат „специалните отношения“ между Великобритания и САЩ. Към средата на първото десетилетие на новия век мнозина представители на индийската диаспорна интелигенция вече действаха като посредници на американския истаблишмънт, възхвалявайки добродетелите на капитализма по американски пред жадни да подражават публики в Делхи, Хайдерабад и Бангалор, както и по страниците на водещи американски вестници.

Такъв рязък идеологически разрив с миналото бе особено видим в ожесточения спор между двама известни западни икономисти от индийски произход: Амартия Сен, който бе травмиран от предизвикания от британците глад в Бенгалия през 1943 г. и посвети живота си на социалдемокрацията, и Джагдиш Бхагуати – самопровъзгласилия се „водещ свободен търговец на света“. Сен защитаваше незаменимата роля на държавата в създаването на здраво и образовано население; Бхагуати, от катедрата си в Колумбийския университет и от Съвета за международни отношения, възхваляваше дерегулираните пазари като модел за човечеството.

Дори през 2008 г., когато Голямата рецесия вече надвисваше, а милитаризмът и ксенофобията бяха трайно вкоренени в американския живот, Фарид Закария – син на виден индийски борец за свобода и изследовател на исляма – настояваше, че „светът върви по американския път“, като държавите „стават по-отворени, пазарно ориентирани и демократични“. Колкото и неверни да са, подобни твърдения и днес имат своята полезност, доколкото разкриват, че мнозина амбициозни имигранти са се научили да процъфтяват чрез безупречното възпроизвеждане на нравите и нагласите на американската управляваща класа. Начинът, по който Зохран Мамдани – син на индийско-угандийски мюсюлманин и африканист – отхвърля тези ценности и в същото време отстоява космополитна визия за мир и справедливост, му гарантира крайна враждебност от страна на истаблишмънта. Също толкова очаквано, Закария – който още като студент в Йейл през 1985 г., по време на възхода на Рейгън, публично се подигра на идеализма и се противопостави на изтеглянето на университетските инвестиции от апартейдска Южна Африка – през 2017 г. заяви, че Тръмп е станал „президентски“, след като е бомбардирал Сирия, а това лято бе чут на Aspen Ideas Festival да казва, че освен по „въпроса с Газа“, Бенямин Нетаняху се справя „изключително добре“.

Но внимателното подражание на днешния американски елит едва ли ще донесе същите високи дивиденти, както някога. Унищожението на „варварите“ в Близкия изток, ръководено от наследниците на Обама, беше последвано от светкавичното анулиране на пострасовата епоха с указ на Тръмп. Малко вероятно е Америка да бъде направена „велика отново“ от демагозите на белия национализъм, които не могат да не насочат яростта си от необратимия упадък към онези, които са се трудили упорито, за да станат американци – чрез буквална или духовна имиграция. Отново и отново такива американизирани или американизиращи се хора биват обвинявани, че глобализират интифадата, ако не и джихада. Изправени пред трудната задача да намерят нова идентичност и да заменят своята рухнала система от вярвания, мнозина от тях може би ще се понесат – подобно на Чангез – към свой собствен, неохотен фундаментализъм.

^[1] Шон Магуайър е партньор във фонда Sequoia Capital, известен с крайно десни и милитаристични изявления в социалните мрежи – символичен пример за моралния упадък на Силициевата долина, който Мишра осмива.

Източник

Панкадж Мишра (род. 1969) е индийски есеист, литературен критик и писател. Става световноизвестен с нехудожествената си книга Butter Chicken in Ludhiana, социологическо изследване на малкия град в Индия, и като есеист за The New York Review of Books. Мишра публикува предимно на английски език.