Миналата седмица – срам не срам! – ви помолих да изразите с вдигнат палец съпричастието си към моите текстове. Признавам, че не очаквах толкова вълнуващи за мене отзиви, при това от хора, които високо ценя. Затова и днес сядам да пиша с особено приповдигнато настроение – силно се надявам, че в дните на зловеща пандемия духовната подкрепа все още значи нещо. Не мога да дам кръв, не мога да тръгна и по домовете и болниците да разнасям храна – уви, в най-рисковата група съм и благодаря на Бога, че още не ме е повикал. Затова се опитвам да давам своята лепта с онова, което умея горе-долу добре: да предлагам духовна надежда, да търся светлината дори в най-изпълнените с отчаяние литературни текстове. И този път ще започна полемично. Няма как иначе, след като прочетох списъка на творбите, номинирани за годишната награда на Асоциация „Българска книга“ „Златен лъв“. Струва ми се, че в листата ги няма най-значимите културни събития на годината. Сигурно и аз ще изпусна много от тях, макар в книжните си четвъртъци да съм се опитвал да ги откривам, но ми се струва абсурдно отсъствието на 10-те тома „Съчинения“ от Иван Вазов и на 7-те тома „Пълни събрани съчинения“ от Пейо Яворов, както и новите томове от съчиненията на Захарий Стоянов, издателство „Захарий Стоянов“, преводите на професор Цочо Бояджиев на „Битие и време“ от Хайдегер и на Атанас Сугарев и Паисий Христов на „Басни“ от Лафонтен, издания на „Изток-Запад“, двутомната автобиография на Габриел Гарсия Маркес „Да живееш, за да го разказваш“, изд. „Лъчезар Минчев“, „Хрониките на Вазовия род“ от Катя Зографова, изд. „Захарий Стоянов“, автентичната версия на романа „Замъкът“ от Кафка, изд. „Атлантис“, новите томове от „Събраните съчинения“ на Йордан Радичков, изд. „Нике“. С какво размишленията за бившата първа дама на САЩ Мишел Обама са по-важни от блестящото и епично историческо изследване „Хитлер и Сталин“ на Алан Бълок, издателство „Милениум“? И нима „На смелите се прощава“ от Крис Клийв е по-значим роман от „Времеубежище“ на Георги Господинов или от „Поздрави от Хадес“ от Яница Радева, от „Опитът“ на Русана Бърдарска, все издания на „Жанет 45“? Не са ми ясни критериите на журито. Все си мисля, че има литературни събития, които няма как да бъдат подмитани под масата – шега ли е да четем най-сетне книгите на нобелиста Сол Белоу – и сравними ли са те с доста скромните качества на прехвалената, според мене, Олга Токарчук (не казвам, че и тя не е много талантлива, но преоткриването на Сол Белоу е празник!).
Като съм се разприказвал за награди, започвам представянето си с поетичния Никулден. Федя Филкова, съпругата на големия поет и преводач Николай Кънчев, превърна този ден на светеца Николай Чудотворец в ден на поезията. Всяка година тя дава награда на избран от нея поет и обикновено улучва право в десетката. Струва ми се, че и самият Николай би приел безрезервно успеха на новия венценосец – Александър Байтошев с поетичната книга „Свещената гора“, издание на „Жанет 45“. Той е само на 37 години, а вече е носител – през 2012 година – на специалната награда за поезия на „Литературен вестник“ и на наградата на академия „Liber“. Издал е стихосбирките „Прах и стърготини“, „Чучело“ и „Кучета“. Байтошев не е само поет. Той е сред най-интересните и забележими по света съвременни художници. През 2006 г. създава арт лабораторията „Николай Райнов“, получавал е едногодишна стипендия за обучение по изкуство и дизайн във Великобритания. От 2015 год. промени облика на „Литературен вестник“ и оттогава поддържа лицето му ярко и запомнящо се. Никога няма да забравя изложбата му в СУ „Св. Климент Охридски“ „Едностайни преживявания“ от 2014 година. Някой с право я нарече „магичен театър“. Художникът Байтошев умее да бърка в душите ни, понякога го прави болезнено, но неизменно постига катарзис. Байтошев е интелектуален поет – той рисува и пише стихове, а виденията му са породени от размишленията върху жестокостта и насилието в съвременния свят. Сред идолите му са Жорж Батай и Агабмен, Фуко и Бекет, не се бои да представя бездуховността и разрухата, които ни заобикалят. Но в едно интервю показва и светлинката в края на тунела: „Творчеството е най-голямото приключение и средство за запазване на цялост. То възпира злото дори когато говори за него, и може да бъде спасение за човека. Литературата, музиката, изобразителното изкуство, театърът, киното ни карат да разберем себе си и ни връщат към доброто начало в нас, връщат ни към стремежа за истина. В същото време те могат да изразяват своето несъгласие с това което се случва и да се бунтуват срещу определени обстоятелства.“ Как беше казал това Николай Кънчев? „Изчезне ли човешкото, и морските сирени си остават обикновени риби.“ И още: „Аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват!“ Повеждайки ни из „Свещената гора“ Александър Байтошев обединява вълшебните си сили на поет и на художник. Той започва с мрачното пророчество: „Когато отминат всички дни, телата ни ще бъдат вързани и обгорени.“ Преминаваме през свят „без собствено минало“, там „всички сме неми“. Стоим в чакалнята, а може би в „чистилището“ – „Самотни жени, / самотни мъже, самотни наркомани. / Ние сме заедно / тук, / на дъното на живота.“ Ето, това е, което Георги Господинов нарича „поезия, оголена до самия кокал на живота, до въглена и въжето на болката, до черно-бялата ѝ графика.“ Всяка графика в тази книга е също стих, ням вик, лице „без лице“, докато стигнем до зловещия автопортрет: „Качвам се в каруца, Идвам със сини белези / и калъфи за ножове. / Главата ми е от слама – / отскубнах я от едно плашило. / Придобивам завършен вид.“ След „мрака на отсеченото начало“ ще чуем „звуците на зеленото пиано“ и те ще запалят небето. Той, поетът и художникът „остава в оголената болница“ – това е толкова важно в наши дни, когато плъховете масово напускат потъващия кораб. Устойчив е като изпепелените от светлината листа на растенията. Усеща раните, но „всяка крачка е очакване“. И финалът е: „Остава отсъствието, истинско и гладно.“ Заради силата на това толкова човешко отсъствие, няма как да не приемем като свое лутането из лабиринтите на „Свещената гора“. До „Гарванът“ на Едгар По ли стигаме или до очертаното като мишена сърце на самотника? Александър Байтошев ни остава с въпросите и с талантливо наложеното убеждение, че когато „пишеш за мрака, оставяш пукнатина в него“.
Преди десетина дни си говорихме с писателя Димитър Бочев за литературата и за злото, аз употребих емблематичните думи „цветя на злото“, а той помисли, че възприемам Бодлер като носител на сатанинското. Нищо подобно, несъмнено специално ще отделя на тази кардинална тема особено внимание в близките месеци, но сега е достатъчно да заявя, че „цветята на злото“ са изречени от Бодлер под формата на „бяла магия“, както го прави и Александър Байтошев. Но не съм убеден, че между хуманизма в литературата и добротата в характера на писателя има пряка зависимост. Виж, мисля си, че добър човек трудно би написал изпълнена със зла енергия книга. Следващото заглавие кипи от жизнерадост. Дори в абсурдните ситуации, младата автора на тома с разкази „Чакам в кафенето“ Биляна Генова открива лукави и игриви слънчеви лъчи. Ще си призная, страхотно ценя бащата на това младо момиче. Севдалин Генов е поет, експерт по медиазнание, галерист. Безсмъртен ще е мюзикъла му „На приказки с Климент“, подготвен заедно с непрежалимия бохем и поет Кръстьо Пастухов, с вълшебното изпълнение на актьора-титан Климент Денчев. Майката на Биляна е модната дизайнерка, носителката на „Златната игла“ на Академията за мода през 1998 г. Наталия Генова, която преоткриваме в „Чакам в кафенето“ като страхотна художничка. Споделям тези факти от биографията на белетристката, защото – за да проникнем по-добре в света на прозата ѝ – не бива да забравяме, че е специализирала история на културата в Милано, че ври и кипи в управлението на културни проекти в страната ни. Но, според Рада Москова, Биляна Генова „ни кара да вдишваме времето, в което все още се опитваме да живеем“. При нея страданието остава като едва уловим фон за „непосилната лекота на битието“. Можете да започнете книгата отвсякъде, но аз ви съветвам да прочетете първо разказа „Коя си ти“, посветен на „Борис Георгиев от Варна“, най-езотеричния и най-изпълнения с неземна тръпка български художник. Там ще научите за огромната му любов към неговата сестра, която отвел в планината в Италия, за да се опита да излекува тежката ѝ болест, но не успял да я спаси, а я обезсмъртил в картината „Странникът и неговата сестра“. От срещата с изкуството на Маестрото младата Цвета се убеждава, че „писането също е рисуване“. Тя много прилича на самата Генова, обича шипковия храст на Емили Дикинсън, лятото преди мрака на Дорис Лесинг и тъгата на Франсоаз Саган. Естетическата памет за всички тях и за тайнството в рисунъка на художници от ранга на Борис Георгиев одухотворява прозата, издадена от „Колибри“. В разказа „Лабиринти“ ще скитаме из улиците на Венеция, за да срещнем двойника на застаряващия Ален Делон и да изпитаме тръпката от докосването до новелата на Томас Ман и филма на Лукино Висконти „Смърт във Венеция“. А в „Ливадата на любовта“ романтичната героиня ще избира между баса, който на сцената се превъплъщава в самия Дон Карлос, и звездата на Народния театър Крум Друмев, който навсякъде вижда най-вече себе си. В цялата книга, като рефрен, звучи стихът на Емили Дикинсън: „Колко сме силни, когато сме твърде слаби да си спомняме, и лесно е, съвсем, да се обича.“ Художници и артисти, аристократи и певци се скитат от площадите на Венеция до запустялата къща в Шишковци и ни помагат да се изгубим с наслада в многоцветния свят на Биляна Генова.
От кладенците на страданието преминахме през каналите на Венеция и нюансите в нежните стихове на Емили Дикинсън. Време е за широка усмивка – толкова рядка в нашето настръхнало от сериозност литературно пространство. Винаги съм се възхищавал от умението на чехите и на словаците да представят и най-зловещите проблеми на човечеството с хумор или на смазващата ирония на руснака Владимир Войнович в епопеята му за войника Иван Чонкин, да не говорим за бала при Сатаната при Булгаков, на който Маргарита пристига гола на метла… Последното завоевание на интелигентния смях в нашата литература, след гения на Мирон Иванов, бяха романите и разказите на Алек Попов, чийто нов роман очаквам като поредната глътка чист въздух. Има обаче един прозаик и драматург, който не е сред шумните имена, но е любимец на хиляди зрители и читатели. Помня въздействието върху салона в Младежкия театър „Николай Бинев“ на комедията от Радо Младенов „Разкош от мизерия“. Тя се игра в продължение на цели седем години и не изгуби актуалността си. Достатъчно е да повторим няколко пъти на ум заглавието, за да открием, че то е най-точното определение за нашето време. Първите книги на белетриста ни накараха да заговорим за раждането на българския Сан Антонио. „Власт, мераци и малка дупка от куршум“, „Слуги на мрака“, „Готино е да си тъп“ ни вкараха по неповторим начин сред потайностите на престъпния свят, като в криво огледало руски мафиоти и добродетелни проститутки, безскрупулни партийни величия и не особено кадърни детективи превръщаха с неподражаемо остроумие новините от жълтите вестници в смешно-тъжни диагнози за болестите на епохата. Романите „Идиотът в мен“ и „Шаш и паника“ бяха първите две лястовички от „новата проза“ на Младенов, който излезе от сянката на Сан Антонио и се превърна в нещо като Фредерик Дарк (когато пишеше сериозни текстове, любимецът на френските читатели винаги се подписваше с истинското си име). Та споменатите два романа като че ли се очертават първите два тома от забележителна трилогия, която сега достига шеметния си финал с „Каръкът в мен или Хаосът да си жив“, издателят на романите е „Atea Books“, а дизайнерът на кориците е заслуга на Делян Илиев. Ако сте чели „Шаш и паника“, едва ли някога ще забравите Президента на републиката, който изпраща специални части, за да открият изчезналия му внук. „Идиотът“, „Шашнатият“, „Каръкът“ – това са състояния, които точно рисуват напреженията и страховете в обществото ни. А истинският смисъл на трилогията най-точно се съдържа в подзаглавието „Хаосът да си жив“. Радо Младенов успява майсторски да улови този хаос, да го въплъти в ярки, сатирични образи, да насити повествованието си с абсурдни на пръв поглед, предизвикващи взривове от смях сблъсъци, в които откриваме амалгама от абсурдите в битието ни: от личното до политическото. Малко преди края на романа, авторът пряко се обръща към нас читателите с въпроса: „Вие, които ме четете и пряко сили сте успели да стигнете дотук, спомняте ли си кога за последно сте се чувствали живи?“ Героят му Иван Георгиев, по-известен като Джони Шкейца (за младите обяснявам, че „шкейц“ е жаргонен израз от 70-те години на 20 век и ще рече „шкембе чорба“) е известен столичен готвач, както сега гордо ги наричат „Шеф“, а това го среща с елита на политическия и художествения свят у нас, както и с всевъзможни типове от всички съсловия. Той разсъждава трезво и направо може да ни попари с наблюденията си: „Цялата художествено-творческа интелигенция се е впрегнала да внушава на гражданите само едно – безнадежност! Целият умствен потенциал на писателите, драматурзите и специалистите е подчинен на песимизма и безизходицата – пълно е с творци, чиито текстове са създадени само и само всекидневно да подсещат читателите, че са бедни, измамени и лишени от правата си! И тези автори се гордеят с дейността си да внушават отчаяние – тях ги награждават с ордени, дават им титли, обявяват ги за богове!“ Дали пък не е прав Шкейца, като е категоричен, че напук на всички тях трябва да се живее. Но самият той фатално полита от балкона си, когато се опитва да завърти изгорялата там крушка и размислите му текат в скоропоговорка, докато пада от петнайсетия етаж, а след като се размазва на земята, духът му полита обратно нагоре. Оставам за вас да проследите потока на съзнанието на проницателния готвач, но преди да го предам в обятията ви, се изкушавам да цитирам още една негова мисъл, свързана с наблюденията му над отношението към творците: „Тук се сещам и за преводачите на книги – изрича той, – които според скромното ми мнение са завършени писатели! Имената на тези хора трябва да бъдат изписвани върху кориците на книгите със същата големина на буквите, както тези на авторите, а портретите им приветливо да ни се усмихват от градските и от магистралните бордове.“ Е, кажете ми, моля, може ли да не ви е симпатичен Шкейца – Радо Младенов разпаря търбуха на странното животно, наречено съвременна България, за да извади оттам неудобни истини и значими, поднесени остроумно, обобщения.
И тук, не мога да се удържа, идва ред за другата страна на медала. Преди време споменах, че у нас все още има телевизионни зрители, които не могат да правят разлика между героите на сериалите и актьорите, изпълняващи ролите. Те намразват лошите и боготворят „добрите“. За тази непретенциозна публика, която се абонира за канали изключително с турски сериали, и за почитателите на чалгата у нас се издава специална литература, която измества ценните книги от първите места в класациите на всевъзможните книжни вериги. Точно по този начин открих „знаменитостта“ Цветелина Цветкова и нейният двутомен опус „Лейди Гергана“, издаден от „Пощенска кутия за приказки“. С изумление установих, че в сравнение с този текст, писанията на Венета Райкова и на подобните на нея съчинители, са истинска класика. В анотацията четем за „нашумялата книга“, „която разбудила духовете“. Много смешното е, че дъщеря на селски кмет се омъжва за англичанин и се преобразява в „лейди Гергана“. Книгата е написана на просташки диалект, какъвто едва ли ще срещнете и в най-дивото наше село. Отварям наслуки втория том на 46 страница и попадам на: „Гина ръгна къде нея и зе да е пита кво е станало. Онаа нещо ѝ говореше и па така си сочи къде гащите, и прай така, се едно некой е мандръса, а после се лови за сисите.“ Цитирам съвсем точно – да не помислите, че правописът ми е изскочил от главата. А сега да отидем с Гергана на представление на „Травиата“ и тя да ни разкаже накратко съдържанието: „Една разтурена жена, оно това означавало „Травиата“, къде се ебе със сички, ама е добра по сърце, била болна от туберкулоза. После едип богат мъж е посаква и они отиват да се скутат у една къща да си живеят като нормални хора.“ И след доста страници безподобни изживявания, идва дълбокото заключение: „И я си мислим ква съм била глупава, че съм се дърпала да одим на опера, що оно тама сичко, дето го зяят, са го зели от живота, само требе някой да ти го обясни и ти почваш да го разбираш. И оно е по-убаво от сръбска песен даже. Голема работа е операта!“ Дали Цветелина Цветкова не си мисли, че се съревновава с езика на Милен Русков във „Възвишение“? Пред това безумие, което вероятно трябва да минава за гавра с чалгата, откровено предпочитам някоя мелодична песен на Глория… Спестих ви десетките цинизми, извиращи от всяка кощунствена страница в този „клозетен шедьовър“ – друго определение за подобни антикниги нямам!
Време е да се опитам да ви оправя настроението с „бижутата“ от преводната проза. Наградата за литература на европейския съюз за 2019 година получава унгарката Рика Ман-Вархеди, 40-годишна, родена в Румъния и преместила се в Унгария през 1992 година. Нейният роман „Магнитният хълм“, преведен великолепно от Светла Кьосева, е включен в поредицата „Съвременна европейска проза“ на „Колибри“. Веднага предупреждавам, че ще се сблъскате с изключително интелектуална проза, в която са преплетени някои от най-значимите социологически и политологически теории на съвременността, ще бъдете атакувани от възгледите за обществото на поляка Зигмунд Бауман, един от най-проницателните тълкуватели на постмодерността, и теориите за политиката и за сексуалността на Мишел Фуко, добре ще е да сте чували за феминистките възгледи на Наоми Улф и на Джейн Руут, но тези пластове на повествованието са поднесени почти като във филмите на Уди Алън. Още във въведението, главната героиня Еникьо Бьоронд е представена като „титулованата курва на обществените науки“. Тя, естествено, не е такава, но ще ни стане симпатична постепенно. Бьоронд е от интелигентно полуеврейско семейство, води семинар по постмодернизъм и злите езици нашепват, че я готвят за председателския стол на Унгарското социологическо общество. Само че сюжетът на романа е далеч от чисто теоретичните проблеми – разговорите за сексизма и за феминизма, за езотеричните теории, за проблемите на ромските общности преливат в психологически уплатнено изследване на интимната връзка между Еникьо и привлекателния социолог Томаш Богдан. Написан е изключително модерно, с непрекъсната смяна на гледните точки, с редуването на забавни и интелектуално диалогични епизоди. Всичко това прави този роман, доста екзотичен за българската разказваческа традиция, той е задължително четиво за привържениците на оплютия от новоизлюпените моралисти Уди Алън и за всички, които обичат романи, представящи в сатирични или в реалистични отенъци академичния живот.
Много различен от Рика Ман-Вархеди е чехът Лубомир Мартинек, поредното забележително откритие на издателство „Сонм“. Мартинек е издал повече от 20 книги. През 1979 година той напуска родината си и започва лудото му скитане по света. Основно се установява във Франция и се обявява за ученик на „новите романисти“. Ще му се след нобелиста Клод Симон да измине „Пътят към Фландрия“, да съпреживее „Изменението“ на Мишел Бютор, да възпроизведе своята представа за „Животът – начин на употреба“ по примера на Жорж Перек. За тази цел той ще преплува Атлантическия океан на 12 метрова платноходка, заедно с руски емигрант от трето поколение, който смята Солженицин за клеветник, и с чернокож дървен философ от остров Доминика, който иска да види света. Може би от това пътуване се ражда новелата „Безветрие“ – несъмнено, най-силната творба в тома, която ни напомня за „Легендата за великия инквизитор“ в „Братя Карамазови“ и за споровете на Иван Карамазов с Дявола. Мартинек стриктно следва традицията на Монтен, той търси в прозата си жестокия самоанализ и не случайно се възхищава от съвременни моралисти като Цветан Тодоров. Обикаляйки Антилите, Азорските острови, Гваделупа, чехът сменя много професии. Той е и строител, и рибар, и дори контрабандист. От Жан Жене се учи да говори свободно на забранени теми, а от Варлам Шаламов усвоява умението да проникнеш в психологията на престъпника и на несвободния човек. „Вече не разделям света на държави – казва той, – а само на градове, според това колко чужденци живеят в тях.“ Така в прозата му се появяват свръхважните за модерния човек теми за вярата и за фанатизма, за егоцентризма и за емпатията. Съпровождаме „нередовният пътник“ Лукаш, който иска да го наричат Блеки, в последното му фатално пътешествие; лутаме се в мрака заедно с естонеца Мадис Ипсо, който ще открие Рая и Ада в четвъртата жена на приятеля си Клод Льогран – енигматичната китайка Асу. Израснали сред бежанци и маргинали, героите на Мартинек по естествен път стигат до убеждението, че тъй като този свят е пълен с гадове, най-важното е „да се пазим от хора, които са позволили да им промият мозъците“. Така че, голямата тема на „Масло в огъня“ е именно изчистването на мозъците ни от всевъзможните манипулации на които сме подложени. Не случайно сред любимите книги на Мартинек е тетралогията „Александрийски квартет“ от Лорънс Дарел (преведена великолепно от Иглика Василева и издадена от „Кръгозор“). Макар и приютил се в малкото градче Стара Хут у Добржише, творецът не престава да броди по света, като най-вече го привлича азиатското крайбрежие. Той търси навред следи от мъдростта на гностиците и успява да пренесе съкровищата на Александрийската библиотека по страниците на разказите и новелите си. Чудесно е оформлението на художника Борис Праматаров, а преводите на Иванка Шишева и на Добромир Григоров превръщат тази поредна среща с чешкия белетристичен гений (при Мартинек обаче няма място за характерния за чехите живителен хумор) в празник.
Празнична е срещата и с две безсмъртни класики. Тази на издателство „Пергамент Прес“ е наистина неочаквана. Чели сме немалко мъдри текстове от индийския мъдрец Рабиндранат Тагор. Слушал съм от дядо ми и от баба ми за появата му през ноември 1926 година в София, когато цялото българско интелектуално общество се стича да изслуша двете му лекции. Тагор обикаля света, след като още през 1913 г. е удостоен с Нобелова награда. С парите от наградата той основава първия безплатен университет в света. Атакува дръзко кастовата система, колониалното робство и изразява твърдата си вяра в победата над нацизма. Стиховете, романите и есетата на Тагор са превеждани по цял свят, но той създава и около 2 230 песни, а рисунките му, направили фурор в Индия и в цяла Азия, та и в Париж, са над 2500 – при това са невероятни, като се има предвид, че е страдал от далтонизъм. Книгата, която сега държим в ръце, се нарича „Духът на Япония“ – това е негова лекция-есе, придружена от фрагменти, напомнящи хайку, наречени „Изгубени птици“. „Аз не мога да избера най-доброто. Най-доброто избира мен.“ – осъзнава Тагор и ни покорява с дълбочината на откритията си: „Животът ни е даден, за да го заслужим, като даваме.“ Но и: „Човекът строи барикади срещу себе си.“ Светът на Тагор е драматичен, трагичен, но и възвишен. „Хората са жестоки, но Човекът е добър“, изповядва той и така се връщаме към стиховете на Байтошев, в които откривам същото прозрение. За да преминем към следващата книга, цитирам думи, които могат да бъдат мото към нея: „Аз не те каня в дома си. Ела в безкрайната ми самота, моя любима!“
Точно това можем да сложим в началото на „Метаморфозата“ от Франц Кафка, великолепно оформения от художника Дамян Дамянов (негови са и страхотните илюстрации – едни от най-впечатляващите, които съм виждал досега по творби на самотника) луксозен том, подготвен от наскоро напусналия ни голям германист и преводач Венцислав Константинов. Знаете, че Кафка моли приятеля си Макс Брод да унищожи ръкописите му след неговата смърт, но – за щастие – писателят не посмява да лиши света от озаренията на един гений. Писмата на Кафка до жените, които е обичал, спокойно могат да бъдат обобщени с думите: „Ела в безкрайната ми самота, моя любима!“, но тези думи се отнасят и до всички нас. Няма на света друг писател, който така съвършено да познава бездните на самотата, толкова безпощадно да ни развежда из „наказателната колония“ на паметта, да описва с поразителна точност зловещата ни метаморфоза, която в реалния живот по нищо не се различава от преживяното от Грегор Замза – не е ли неговата принудителна карантина подобна на нашата и не ни ли очаква навън един променен, враждебен свят, в който вече абсурдите са повече от нормалността? Има ли опасност, подобно на него „бързо и окончателно да забравим човешкото си минало“? Финалният разказ в тома „Първа горест“ завършва с думите: „Щом веднъж са започнали да го мъчат подобни мисли, можеше ли някога съвсем да престанат? Не застрашаваха ли съществуването му? И наистина импресариото вярваше, че вече съзира как в привидно спокойния сън, с който бе приключил плачът, по гладкото чело на артиста започват да се изписват първите бръчки.“ Няма как човек да бъде значим артист – за каквото и изкуство да става дума, – ако в привидно спокойния му сън, не се появят страхове и съмнения, а те предизвикват и онези бръчки, породени от болката и от емпатията – неща, които в никакъв случай не са по силите на всички.
На пръв поглед Робърт Харис създава приключенски роман, бестселър, в който има всичко необходимо да задържи интереса на най-широк кръг читатели: политически заговори, фатална любов, шеметни приключения. Но английският журналист и дългогодишен репортер на Би Би Си не е от лековатите и повърхности изобретатели на сензации. Още от първата си документална книга, посветена на фалшификацията на тайните дневници на Хитлер, а след това и в преведената по цял свят дистопия „Фатерланд“, той – по занимателен начин – внушаваше много съществени за съвременността идеи. Дори когато се завърна към древността с трилогията си за Цицерон, пак успя да зарази читателите си с внушенията за превъзходството на демокрацията пред диктатурата, създаде епична картина на Римския свят. Обичам филмите „Писател в сянка“ и „Офицер и шпионин“ на Роман Полански, създадени по романите на Харис. Издателство „Обсидиан“ подбира много внимателно хитовите си автори, а новият роман на Робърт Харис „Фау 2“ е сред най-добрите му постижения. Българският читател го получава в превод на Борис Дамянов малко след премиерата му в оригинал. Това е автентичната история на учените Рудолф Граф и Вернер фон Браун, създатели на ракетата Фау 2 с далечен обсег на действие, използваща течно гориво. През 60-те години фон Браун ще стане директор по разработката на операциите в центъра на НАСА и ще отговаря за изработката на Сатурн V – ракетата, използвана в програмата „Аполо“ за пилотиран полет до Луната. Разбира се, героите на романа са далече от това време, те само в мечтите си виждат въображаемия полет до Луната, но по заповед на Фюрера трябва да създадат най-смъртоносното оръжие на Третия райх. В съответствие с теорията на Густав Льобон, тежките разрушения ще сломят духа на противника и ще дадат победата на нападащите. Бомбардировките над Лондон са ужасяващи. Тогава командването изпраща екип от жени анализатори в освободената вече Белгия, за да се опитат да се справят с ужасяващото оръжие. Срещат се палачи не по своя воля и жертви, които не се предават, сблъсъкът е драматичен, а – въпреки че имаме представа за края на конфликта – личните отношения между героите поддържат напрежението ни.
Оставих за накрая черешката на тортата. Категоричното ми мнение е, че най-ценното културно събитие на годината е завършването на седемтомното пълно събрание съчиненията на Пейо К. Яворов, подготвено от издателство „Захарий Стоянов“. Вече споменах, че годината беше много силна за тях, тъй като те ни поднесоха и брилянтното десеттомно издание на най-доброто от Иван Вазов. Появиха се и вероятно най-важните томове с публицистиката на Захари Стоянов, текстове, които досега никой не посмяваше да извади на бял свят, заради тяхното геополитическо проникновение и заради огненото слово на автора на „Записките по българските въстания“. Във време, когато българската класика е почти отписана от плановете на издателите, подобни проекти могат само да ни възхитят с мащабността и значимостта си. Редакционната колегия: Михаил Неделчев, Тодор Иванов, Иван Гранитски, Мирослава Кортенска и Цочо Билярски си свърши брилянтно работата. Представяте ли си, най-сетне, през 2020 година ние можем да се гордеем, че притежаваме всичко написано от великия поет, драматург, летописец и есеист. Седмият том „Документи. Снимки. Шаржове. Рисунки“ е подготвен от Василена Билярска, Донка Билярска и от неуморимия професор Цочо Билярски, който непрекъснато ни изненадва с нови и нови безценни документи за тайните в българското минало. Художественото оформление на поредицата е дело на художника Петър Добрев – едно наистина европейско и по външен вид, и по съдържание издание. В 450-те страници са събрани разпръснатите из архивите неизвестни документи за живота и делото на поета.Много ценни са свидетелствата за делото за смъртта на Лора, събрани от правното и психологическо изследване на юриста Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов“. Познавах отблизо този невероятен човек, който беше посветил десетилетия от живота си, за да измие помията от клеветите, оскверняващи паметта на трагично загиналия творец, убит не само от куршума и от отровата, но и от жлъчта на обществото. В уютния му дом на улица „Неофит Рилски“ в столицата съм държал в ръце безценни свидеталства от процеса и съм слушал увлекателните разкази на Гайдаров за аргументите на защитата. Голяма част от тома е отделена за снимки, шаржове и рисунки – за първи път се докосваме до рисунки на Яворов и на Лора, включително и от трагичната октомврийска нощ на 1913 г., когато красавицата слага край на живота си. Разбира се, с приключването на „Пълните събрани съчинения“ не се слага точка – това е начало на огромни нови възможности пред изследователите и пред всички творци. Сега, когато разполагат с цялата документална истина за един чутовен живот, думата е тяхна. Очакваме монографии, проникновени анализи. Може би ще се намери някой, който ще надмине красноречието на Михаил Кремен. Съчиненията на Яворов, на Вазов, на Захари Стоянов са великолепни Коледни подаръци. Въобще издателствата страхотно са се постарали да ги угодят. Пък и карантината, предпоставка за оживена електронна търговия, води до значителни намаления на цените. Натрупал съм десетки книги, които непременно бих искал да ви представя. Сред тях има шедьоври от български автори като Румен Шомов, Весела Люцканова и Капка Касабова, има открития за литературната и политическата ни история от д-р Тони Зарев, има преводни перли. Само да е живот и здраве! Вашите вдигнати палци ми дадоха криле – да си подарим духовен уют и по този начин – макар физически разделени – ще сме заедно в озаренията и в прозренията си.