Писма на Самюъл Бекет, том 1: 1929-1940
под редакцията на Марта Дау Фехсенфелд и Лоис Мор Овербек
1
През 1923 г. седемнадесетгодишният Самюъл Баркли Бекет е приет в Тринити Колидж в Дъблин, за да изучава романски езици. Той се оказва изключителен студент и е взет под опека от Томас Рудмоуз-Браун, професор по френски език, който прави всичко възможно, за да развие кариерата на младия мъж, като след завършването му осигурява първо гостуване в престижната École Normale Supérieure в Париж, а след това и преподавателско място в Trinity College.
След година и половина в Тринити, където се занимава с това, което нарича „гротескна комедия на лекциите“, Бекет подава оставка и бяга обратно в Париж. Но дори и след този провал Рудмоуз-Браун не се отказва от своето протеже. Още през 1937 г. той се опитва да върне Бекет в академичните среди, като го убеждава да кандидатства за лекторска позиция по италиански език в университета в Кейптаун. „Мога да кажа, без да преувеличавам – пише той в едно писмо в подкрепа на Бекет, – че освен че притежава солидни академични познания по италиански, френски и немски език, [г-н Бекет] има и забележителни творчески способности.“ В постскриптум той добавя: „Г-н Бекет има адекватни познания по провансалски език, древен и съвременен.“
Бекет изпитва истинска привързаност и уважение към Рудмоуз-Браун, специалист по Расин, който се интересува от съвременната френска литературна сцена. Първата книга на Бекет, монография за Пруст (1931), макар и поръчана като общо въведение в този предизвикателен нов писател, се чете по-скоро като есе на превъзходен аспирант, който иска да впечатли своя професор. Самият Бекет има сериозни съмнения относно книгата. Препрочитайки я, той „се чуди за какво говори“, както доверява на приятеля си Томас Макгрейви. Изглежда, че това е „изкривен еквивалент на някакъв аспект или объркване на аспекти на самия мен … свързани по някакъв начин с Пруст… Не че ми пука. Не искам да бъда професор“.
Онова, което най-много ужасява Бекет в професорския живот, е преподаването. Ден след ден този срамежлив, мълчалив млад мъж трябва да се изправя в аудиторията пред синовете и дъщерите на протестантската средна класа в Ирландия и да ги убеждава, че Ронсар и Стендал заслужават вниманието им. „Беше много безличен лектор“, спомня си един от по-добрите му студенти. „Казваше онова, което имаше да каже, а след това напускаше лекционната зала… Смятам, че се е смятал за лош лектор и това ме натъжава, защото беше толкова добър… За съжаление много от студентите му биха се съгласили с него.“ „Мисълта да преподавам отново ме парализира“, пише Бекет на Макгрейви от Тринити през 1931 г., когато наближава новият срок. „Мисля, че ще отида в Хамбург веднага щом получа великденския си чек… и може би ще се надявам на смелостта да се откъсна.“ Минава още една година, преди да намери този кураж. „Разбира се, вероятно ще изпълзя обратно с опашка, навита около съсипания ми пенис [sic]“, пише той на Макгрейви. „А може би няма да го направя.“
Лекционният курс в Тринити е последната постоянна работа на Бекет. До началото на войната, а донякъде и по време на войната, той разчита на издръжка от наследството на баща си, който умира през 1933 г., както и на случайни помощи от майка си и по-големия си брат. Където може да намери, той се занимава с преводи и рецензии. Двете художествени произведения, които публикува през 1930-те – сборникът с разкази More Pricks Than Kicks (1934) и романът Мърфи (1938) – не носят големи хонорари. Почти винаги изпитва недостиг на пари. Стратегията на майка му, както той отбелязва пред Макгрейви, е „да ме държи натясно, за да мога да бъда подтикнат към наемна работа. Което се чете с по-голяма горчивина, отколкото го мисля.“
Свободните творци като Бекет са склонни да следят валутните курсове. Евтиният франк след Първата световна война е превърнал Франция в привлекателна дестинация. Напливът на чуждестранни художници, включително американци, живеещи от доларови преводи, превръща Париж от 1920-те години в централа на международния модернизъм. Когато в началото на 30-те години франкът поскъпва, транзитно преминаващите се изселват, оставяйки зад себе си само твърдите изгнаници като Джеймс Джойс.
Миграцията на художниците е само грубо свързана с колебанията на обменните курсове. Въпреки това не е случайно, че през 1937 г., след нова девалвация на франка, Бекет се оказва в състояние да напусне Ирландия и да се върне в Париж. Парите са повтаряща се тема в писмата му, особено към края на месеца. Писмата му от Париж са пълни с тревожни бележки за това какво може и какво не може да си позволи (хотелски стаи, храна). Въпреки че никога не е гладувал, той живее в изискан вариант на съществуването „от ръка в уста“ [както дойде]. Книгите и картините са единственото му лично удоволствие. В Дъблин взема назаем 30 паунда, за да си купи картина на Джак Бътлър Йетс, брат на Уилям Бътлър Йетс, на която не може да устои. В Мюнхен си купува пълните съчинения на Кант в единадесет тома.
Какво представляват 30 паунда през 1936 г. в днешни условия или 19,75 франка, които разтревоженият млад мъж трябва да плати за храна в ресторант Ste. Cécile на 27 октомври 1937 г., не е лесно да се изчисли, но подобни разходи имат реално, дори емоционално значение за Бекет. В един том с толкова богати редакционни пособия, каквото е новото издание на неговите писма, би било добре да има повече указания за паричните еквиваленти. Добре би било да има и по-малко дискретност по отношение на това колко Бекет е получил от наследството на баща си.
Сред работните места, които Бекет е обмислял, са: работа в офис (в геодезическата фирма на баща му); преподаване на чужди езици (в колежа Berlitz в Швейцария); преподаване в колеж (в Булавайо, Южна Родезия); писане на реклами (в Лондон); пилотиране на търговски самолети (в небето); устни преводи (между френски и английски език); управление на провинциално имение. Има признаци, че би приел длъжността в Кейптаун, ако му бъде предложена (не е); намеква също така, чрез контактите си в тогавашния университет в Бъфало, че би могъл да погледне благосклонно на предложение оттам (не дойде).
Кариерата, която най-много желае, е в киното. „Как бих искал да отида в Москва и да работя една година при Айзенщайн“, пише той на Макгрейви. „Това, на което бих се научил при човек като Пудовкин“, продължава той седмица по-късно, „е как да се борави с камера, висшите умения на монтажната маса и т.н., за които знам толкова малко, колкото и за геодезията.“ През 1936 г. той наистина изпраща писмо до Сергей Айзенщайн:
Пиша Ви… за да Ви помоля да бъда приет в Московското държавно училище по кинематография… Нямам никакъв опит в работата в студио и естествено най-много ме интересува сценарната и монтажна част на предмета… Моля да ме считате за сериозен кинематографист, който заслужава да бъде приет във вашето училище. Мога да остана поне една година.
Въпреки че не получава отговор, Бекет уведомява Макгрейви, че „вероятно скоро ще замина [за Москва]“.
Как трябва да се гледа на плановете за изучаване на сценарно писане в СССР, сред дълбините на сталинистката нощ: като на спираща дъха наивност или като на спокойно безразличие към политиката? В епохата на Сталин, Мусолини и Хитлер, на Голямата депресия и гражданската война в Испания, препратките към световните дела в писмата на Бекет могат да се преброят на пръстите на едната ръка.
Няма съмнение, че в политически план сърцето на Бекет е било на правилното място. В писмата му от Германия ясно проличава презрението му към антисемитите – висши и нисши. „Ако има война – съобщава той на Макгрейви през 1939 г., – аз ще се поставя на разположение на тази страна“ – „тази страна“ е Франция, а Бекет е гражданин на неутрална Ирландия. (По-късно той наистина ще рискува живота си във френската съпротива.) Но въпросите за това как трябва да се управлява светът не го интересуват особено. В писмата напразно се търсят мисли за мястото на писателя в обществото. Една сентенция, която той цитира от любимия си философ, членът на второто поколение картезианци Арнолд Гьолинкс (1624-1669), подсказва цялостната му позиция към политическото: ubi nihil vales, ibi nihil velis, което може да се преведе така: Не влагайте надежда или копнеж в арена, където нямате власт.
Единствено когато стане дума за Ирландия, Бекет си позволява от време на време да изкаже политическо мнение. Въпреки че Макгрейви е ирландски националист и ревностен католик, а Бекет – агностик-космополит, двамата рядко допускат политиката или религията да застанат между тях. Но едно есе на Макгрейви за Джак Бътлър Йетс провокира Бекет да изпадне в пристъп на гняв. „За едно толкова кратко есе политическите и социалните анализи са доста дълги“, пише той.
Почти останах с впечатлението… че интересът ви преминава от самия човек към силите, които са го формирали… Но може би за това… е виновна… моята хронична неспособност да разбера като член на каквото и да е предложение, фраза като „ирландският народ“ или да си представя, че той някога е давал пукната пара за каквато и да е форма на изкуство… или че някога е бил способен на мисъл или действие, различно от елементарните мисли и действия, които му внушават свещениците и демагозите в служба на свещениците, или че някога ще се заинтересува от това… че в Ирландия е имало художник на име Джак Бътлър Йетс.
2
Писмата на Бекет са пълни с коментари за произведения на изкуството, които е видял, за музика, която е слушал, за книги, които е прочел. Сред по-ранните от тях някои са просто глупави, изказвания на самонадеян тиранин: „Квартетите на Бетовен са загуба на време“, например. Сред писателите, които трябва да понесат ударите на младежкото му презрение, са Балзак („Внезапните преходи на на стила и мисълта [в „Кузанката Бет“] са толкова огромни, че се чудя дали пише сериозно, или пародира“) и Гьоте (от чиято драма Тасо „трудно би могло да се измисли нещо по-отвратително“). Освен дъблинската литературна сцена, той чете предимно прочути мъртъвци. От английските романисти Хенри Фийлдинг и Джейн Остин печелят благоразположението му, Фийлдинг заради свободата, с която вмъква авторското „аз“ в историите си (практика, която самият Бекет възприема в Мърфи). Ариосто, Сент-Бьов и Хьолдерлин също получават одобрителни похвали.
Един от най-неочакваните му литературни ентусиазми е за Самюъл Джонсън. Поразен от „безумно ужасеното лице“ в портрета на Джеймс Бари, през 1936 г. му хрумва идеята да превърне историята за връзката на Джонсън с Хестър Трейл в театрална пиеса. Както става ясно от писмата, [в интерпретацията на Бекет] той не е великият церемониалмайстор от Животът на Самуел Джонсън на Босуел, а човек, който цял живот се е борил срещу леността и черното куче на депресията. Във версията на Бекет Джонсън заживява с много по-младата Хестър и нейния съпруг в момент, когато вече е импотентен и следователно обречен да бъде „платоническо жиголо“ в тази ménage à trois. Той първо изживява отчаянието на „любовник, който няма какво да обича“, а след това живее с разбито сърце, когато съпругът умира, а Хестър заминава с друг мъж.
„Самото съществуване е толкова по-добро от нищо, че човек би предпочел да съществува дори в болка“, казва д-р Джонсън. Хестър Трейл от проектираната от Бекет пиеса няма да успее да разбере, че човек може да предпочете да обича безнадеждно, отколкото да не чувства нищо, и така няма да успее да разпознае трагичното измерение на любовта на Джонсън към нея.
В портрета на самоуверения публичен човек, който в частния живот се бори с безсилието и депресията, който не вижда смисъл да живее, но не може да се изправи пред унищожението, Бекет ясно открива сродна душа. И все пак, след първоначалния прилив на вълнение от проекта на Джонсън, се проявява неговата собствена леност. Минават три години, преди да сложи перо върху хартията; по средата на първо действие той изоставя работата.[1]
Преди да открие Джонсън, писателят, с когото Бекет е избрал да се идентифицира, е прочутият с активната си и продуктивна дейност Джеймс Джойс, Shem the Penman. Собственото му ранно писане, както той радостно признава, „мирише на Джойс“. Но между Бекет и Джойс са разменени само няколко писма. Причината е проста: по време на най-близките им отношения (1928-1930, 1937-1940) – време, когато Бекет е бил нещо като случаен секретар и общ куриер на Джойс – те живеят в един и същи град, Париж. Извън тези два периода отношенията им са обтегнати и те не общуват. Причината за напрежението е отношението на Бекет към дъщерята на Джойс – Лусия, която е влюбена в него. Въпреки че е разтревожен от очевидната душевна нестабилност на Лучия, Бекет, за свое съжаление, позволява на връзката да се развие. Когато най-накрая я прекратява, Нора Джойс е бясна и го обвинява – с известна доза справедливост – че използва дъщерята, за да запази достъпа си до бащата.
Вероятно за Бекет не е било чак толкова лошо да бъде прогонен от тази опасна Едипова територия. До 1937 г., когато отново е включен в списъка, за да помага при коректурата на Работа в прогрес (по-късно Finnegans Wake), отношението му към майстора е по-малко напрегнато, по-благосклонно. На Макгрейви той признава:
Джойс ми плати 250 франка за около 15 часа работа по коректурите му… След това ги допълни с едно старо палто и 5 вратовръзки! Аз не отказах. Толкова по-лесно е да бъдеш наранен, отколкото да нараниш.
И отново, две седмици по-късно:
Снощи той [Джойс] беше възвишен, като с най-голяма убеденост порицаваше собствената си липса на талант. Вече не усещам опасността от връзката. Той просто е много мил човек.
В нощта след написването на тези думи Бекет влиза в схватка с непознат на една парижка улица и е намушкан с нож. Ножът е улучил белите му дробове и той трябва да прекара две седмици в болница. Семейство Джойс прави всичко възможно, за да помогне на младия си сънародник, като го премества в отделно отделение и му носи пудинги с крем. Съобщенията за нападението излизат в ирландските вестници; майката и братът на Бекет пътуват до Париж, за да бъдат до леглото му. Сред другите неочаквани посетители е и жената, която Бекет е срещнал години по-рано, Сузане Дешевò-Дюменил, която след време ще стане негова спътница, а после и съпруга.
Последиците от нападението, за които Макгрейви разказва с известно недоумение, изглежда са разкрили на Бекет, че не е толкова сам на света, колкото му се е искало да вярва; още по-любопитно е, че те сякаш затвърждават решението му да превърне Париж в свой дом.
Макар че литературното творчество на Бекет през дванадесетте години, обхванати от тези писма, е сравнително слабо – монографията за Пруст; романът на новака Сън за хубави и средни жени, отхвърлен и непубликуван приживе; разказите Повече бодли, отколкото ритници; Мърфи; един сборник със стихотворения; няколко рецензии за книги – той далеч не бездейства. Чете много философия – от предсократиците до Шопенхауер. За Шопенхауер той съобщава: „Удоволствие е… да намериш философ, който може да бъде четен като поет, с пълно безразличие към априорните форми на проверка“. Работи интензивно върху Гьолинкс, четейки неговата Етика в оригинал на латински език: наскоро бяха открити и публикувани неговите учебни бележки като допълнение към нов английски превод.[2]
Препрочитането на [средновековния немски мистик] Тома фон Кемпен [Thomas à Kempis] предизвиква цели страници на самоанализ. Опасността от квиетизма на Тома за човек, който няма религиозна вяра („изглежда, че никога не съм имал и най-малката способност или склонност към свръхестественото“), е, че той може да го утвърди в един „изолационизъм“, който, парадоксално, не е христолюбив, а луциферически. И все пак справедливо ли е Тома да бъде възприеман като чисто етически водач, лишен от всякакви трансцендентални измерения? В собствения случай на Бекет: как етичният кодекс може да го спаси от „потта и треперенето, и паниката, и яростта, и суровостта, и тупкането на сърцето“, от които страда?
„Години наред бях нещастен, съзнателно и преднамерено“, продължава той да пише на Макгрейви на език, отличаващ се с конкретност и директност (изчезнали са загадъчните шеги и фалшивите галицизми от първите писма).
Изолирах се все повече и повече, предприемах все по-малко неща и се отдадох на кресчендо от унижение към другите и себе си. Във всичко това нямаше нищо, което да ми се стори болезнено. Мизерията, самотата, апатията и подигравките бяха елементи на индекс на превъзходство… Едва когато този начин на живот, или по-скоро отричането на живота, разви такива ужасяващи физически симптоми, че вече не можеше да бъде продължено, осъзнах нещо болестно в себе си.
Кризата, за която говори Бекет, нарастващото изпотяване и треперене, настъпва през 1933 г., когато след смъртта на баща му собственото му здраве, физическо и психическо, се влошава до такава степен, че семейството му започва да се тревожи. Той страда от сърцебиене и има нощни пристъпи на паника, които са толкова силни, че по-големият му брат трябва да спи в леглото му, за да го успокоява. През деня се затваря в стаята си, лежи с лице към стената, отказва да говори, отказва да се храни.
Приятел лекар му предлага психотерапия, а майка му предлага да плати. Бекет се съгласява. Тъй като практикуването на психоанализа все още не е законно в Ирландия, той се премества в Лондон, където става пациент на Уилфрид Бион, който е с около десет години по-възрастен от него и по това време е стажант-терапевт в института „Тависток“. През 1934-1935 г. се среща с Бион няколкостотин пъти. Въпреки че писмата му разкриват само малко за съдържанието на сеансите, от тях става ясно, че го е харесвал и уважавал.
Бион се концентрира върху отношенията на пациента си с майка му Мей Бекет, срещу която той изпитва ярост, но от която не може да се освободи. Самият Бекет казва, че не е бил роден както трябва. Под ръководството на Бион той постига облекчение от това, което в едно интервю в края на живота си нарича „вътреутробни спомени“ за „чувството, че съм в капан, че съм затворен и не мога да избягам, че плача, за да ме пуснат навън, но никой не чува, никой не слуша“.
Двугодишният анализ е успешен, доколкото освобождава Бекет от симптомите му, въпреки че те заплашват да се появят отново, когато посещава семейния дом. Едно писмо до Макгрейви от 1937 г. подсказва, че той все още не се е примирил с майка си. „Не ѝ желая нищо, нито добро, нито лошо“, пише той.
Аз съм такъв, какъвто ме е направила нейната дива любов, и е добре най-накрая един от нас да приеме това … Просто не искам да я виждам, да ѝ пиша или да я чувам… Ако сега дойде телеграма, че е мъртва, няма да направя услуга на фуриите, като се считам дори за косвено отговорен.
Което, предполагам, се свежда до това да кажа какъв лош син съм. Тогава Амин.
Романът на Бекет Мърфи, завършен през 1936 г., първото произведение, в което този хронично съмняващ се в себе си автор изглежда изпитва истинска, макар и преходна творческа гордост (не след дълго обаче той ще го отхвърли като „много скучна работа, старателна, заслужаваща доверие и скучна“), се основава на опита му от лондонската терапевтична среда и на четенето на психоаналитичната литература от онова време. Героят му е млад ирландец, който, изследвайки духовните техники за оттегляне от света, постига целта си, докато по невнимание се самоубива. Лекият тон на романа е отговорът на Бекет срещу терапевтичната ортодоксалност, според която пациентът трябва да се научи да се свързва с големия свят при неговите условия. В Мърфи, а още повече в зрялата белетристика на Бекет, сърцебиенето и пристъпите на паника, страхът и треперенето или волевото забравяне са напълно подходящи реакции срещу екзистенциалната ни ситуация.
Уилфрид Бион оставя значителен отпечатък върху психоанализата. По време на Втората световна война той е пионер в груповата терапия сред войници, завърнали се от фронтовата служба (самият той е претърпял бойна травма през Първата световна война: „Умрях на 8 август 1918 г.“, пише той в мемоарите си). След войната се подлага на анализ при Мелани Клайн. Въпреки че най-важните му трудове ще бъдат върху епистемологията на транзакциите между аналитик и пациент, за които той разработва специфична алгебрична нотация, която нарича „Мрежата“, той продължава да работи с психотични пациенти, изпитващи ирационален страх, психична смърт.
В последно време както литературните критици, така и психоаналитиците обръщат внимание на Бекет и Бион, както и на това какво влияние те биха могли да си окажат един на друг. Нямаме данни за това какво всъщност се е случило между тях. Въпреки това може да се каже, че психоанализата, на която Бекет е подложен при Бион – нещо, което може да се нарече прото-Клайнианска [тоест подобна на онази на Мелани Клайн] анализа – е била важен етап в живота му, не толкова защото е облекчила осакатяващите му симптоми или защото му е помогнала (или изглежда, че е помогнала) да скъса с майка си, а защото го е сблъскала със събеседник, който в много отношения му е равен на интелектуално ниво, но с нов модел на мислене и непознат начин на диалог.
По-конкретно Бион предизвиква Бекет – чиято отдаденост на картезианците показва колко много е инвестирал в представата за частна, неприкосновена, нефизическа ментална сфера – да преоцени приоритета, който е отдавал на чистата мисъл. Мрежата на Бион, която признава на фантазните процеси пълното им присъствие в умствената дейност, е всъщност аналитична деконструкция на картезианския модел на мислене. В психичната менажерия на Бион и Клайн Бекет може би е открил и намеци за проточовешките организми, червеите и безтелесните глави в саксии, които населяват различните му подземни светове.
Бион изглежда е съпричастен към необходимостта, която изпитват творческите личности от типа на Бекет – да се върнат към предрационалния мрак и хаос като предварителен акт на съзидание. Основният теоретичен труд на Бион, Внимание и интерпретация (1970), описва начин на присъствие на аналитика, лишен от всякакъв авторитет и насоченост, който е до голяма степен същият (без шегите) като онзи, възприет от зрелия Бекет към фантомните същества, които говорят чрез него. Бион пише:
За да постигна състоянието на ума, необходимо за практикуването на психоанализа, избягвам всякакви упражнения на паметта; не си вземам никакви бележки… Ако открия, че нямам никаква представа за това какво прави пациентът, и се изкушавам да почувствам, че тази тайна се крие в нещо, което съм забравил, устоявам на всеки импулс да си спомня…
Подобна процедура прилагам и по отношение на желанията: Избягвам да се занимавам с желания и се опитвам да ги отхвърля от съзнанието си…
Като се направи „изкуствено сляп“ [фраза, която Бион цитира от Фройд] чрез изключване на спомена и желанието, човек постига… пронизващия вал на мрака, [който] може да бъде насочен към тъмните черти на аналитичната ситуация.
3
Макар че десетилетието на 1930-те години може да се е сторило на Бекет като години на [психически] блокаж и стерилност, в ретроспекция можем да видим, че те са били използвани от по-дълбоки сили в него, за да положат художествените и философските – а може би дори и житейските – основи на големия творчески изблик, който идва в края на 40-те и началото на 50-те години. Въпреки безделието, за което постоянно се самоосъжда, Бекет чете изключително много. Но самообразованието му не е само литературно. През 1930-те години той се превръща в страхотен познавач на живописта, като се съсредоточава върху средновековна Германия и холандския XVII век. Писмата от шестмесечното му посещение в Германия касаят в преобладаващата си част изкуството – той говори предимно за картини, които е видял в музеи и галерии или, в случаите на художници, на които не е било позволено да излагат публично, в техните ателиета. Тези писма представляват уникален интерес, тъй като дават интимен поглед към света на изкуството в Германия в разгара на нацистката офанзива срещу „дегенеративното изкуство“ и „артболшевизма“.
Моментът на прелом в естетическото Bildung [образование] на Бекет настъпва по време на посещението в Германия, когато той осъзнава, че е в състояние да влезе в диалог с картините при техните собствени, неподвластни на думите условия. „Преди никога не бях доволен от една картина, докато тя не беше литература“, пише той на Макгрейви през 1936 г., „но сега тази необходимост отпадна“.
Негов водач тук е Сезан, който вижда природния пейзаж като „непристъпно чужд“, „неразбираема подредба на атоми“, и има мъдростта да не се намесва в неговата чуждост. При Сезан „вече няма вход, нито търговия с гората, нейните размери са нейна тайна и тя няма комуникации, които да осъществява“, пише Бекет. Седмица по-късно той задълбочава това прозрение: Сезан има усещане за собствената си несъизмеримост не само с пейзажа, но и – както показват автопортретите му – с „живота… действащ в самия него“. С това се удря първата автентична нота на зрялата, постхуманистична фаза на Бекет.
4
До известна степен е въпрос на случайност, че ирландецът Самюел Бекет е завършил живота си като един от майсторите на съвременната френска литература. Като дете той е изпратен в двуезично френско-английско училище не защото родителите му искат да го подготвят за литературна кариера, а заради социалния престиж на френския език. Той се справя отлично с френския, защото има талант за езици, а когато ги изучава, го прави усърдно. Така че не е имало никаква належаща причина, поради която през двадесетте си години да учи немски език, освен факта, че се е влюбил в братовчедка си, която живее в Германия; въпреки това той усъвършенства немския си език до степен, при която може не само да чете немските класици, но и да пише правилно, макар и на твърд, официален немски език. По същия начин той научава испански достатъчно добре, за да публикува мексиканска поезия в английски превод.
Един от повтарящите се въпроси относно Бекет е защо е преминал от английски към френски като основен литературен език. По този въпрос показателен документ е едно писмо, което той пише на немски до млад мъж на име Аксел Каун, с когото се запознава по време на обиколката си в Германия през 1936-1937 г. С откровеността, с която се обръща към собствените си литературни амбиции, това писмо до сравнително непознат човек изненадва: дори при Макгрейви той не е толкова готов да се обяснява.
На Каун той описва езика като завеса, която съвременният писател трябва да разкъса, ако иска да достигне до това, което се намира отвъд – дори и ако то може да бъде само тишина и нищо. В това отношение писателите са изостанали от художниците и музикантите (той посочва Бетховен и мълчанията в партитурите му). Гъртруд Стайн с нейния минималистичен словесен стил има правилната идея, докато Джойс се движи в съвсем погрешна посока, към „апотеоз на словото“.
Макар че Бекет не обяснява на Каун защо френският трябва да бъде по-добро средство от английския за „литературата на не-словото“, която очаква, той определя „offizielles Englisch“, официалния или култивирания английски, като най-голямата пречка пред амбициите му. Година по-късно той започва да изоставя английския език, като съставя новите си стихотворения на френски.
5
Най-близкият и верен кореспондент на Бекет извън семейството му е Томас Макгрейви, с когото се запознава за първи път в Париж през 1928 г. Джеймс Ноулсън, биограф на Бекет, описва Макгрейви като
дребен, елегантен мъж с блестящо чувство за хумор [който]… създава впечатление за елегантност, дори когато, както често се случва, е почти без пари… Той е толкова самоуверен, разговорчив и общителен, колкото Бекет е самонадеян, мълчалив и самотен.
Въпреки че Макгрейви е с тринадесет години по-възрастен, двамата си допадат веднага. Но странстващият им начин на живот означава, че през по-голямата част от времето – и за голям късмет на потомците – те могат да поддържат връзка само чрез пощата. В продължение на десетилетие те си разменят писма редовно, понякога всяка седмица. След това, по необясними причини (съответното писмо от Макгрейви е изгубено), кореспонденцията им прекъсва.
Макгрейви е поет и критик, автор на ранно изследване на Т. С. Елиът. След Стихотворения от 1934 г. той повече или по-малко изоставя поезията, посвещавайки се на художествената критика, а по-късно и на работата си като директор на Националната галерия в Дъблин. В Ирландия интересът към него се възражда напоследък, но не толкова заради постиженията му като поет, които са незначителни, колкото заради усилията му да внесе практиките на международния модернизъм в интровертния свят на ирландската поезия. Чувствата на самия Бекет към стиховете на Макгрейви са смесени. Той одобрява авангардната поетика на приятеля си, но дискретно не се ангажира с неговата католическа и ирландска националистическа ориентация.
Първият том на писмата включва над сто писма до Макгрейви, както и откъси от други петдесет. Никой друг кореспондент не е представен в подобен мащаб. От писмата до жени, с които Бекет е бил сантиментално обвързан, са възпроизведени само няколко, нито едно от тях не е особено интимно, а някои са помрачени от усърдна лицемерност на стила. Причината за изключването от сборника на това, което свободно можем да наречем лична кореспонденция, е ясна: когато Бекет се съгласява да бъде публикуван, той прави уговорка – одобрена от наследството на Бекет и спазена от настоящите редактори – че писмата му ще бъдат „[сведени] само до онези пасажи, които имат отношение към работата му“.
Проблемът, разбира се, е, че в случай на велик писател или поне на писател, подложен на такъв строг критичен контрол, какъвто е бил Бекет, всяка негова дума може да бъде прочетена като имаща отношение към творчеството му. Несъмнено ще дойде ден, в който, след като изтекат всички законови ограничения, разграничението между литературно и частно ще отпадне и целият архив ще бъде отворен. Междувременно в този том и в следващите три ще трябва да се задоволим с подбор, който – както обещават редакторите – ще включва около 2500 писма и откъси от други 5000.
Редакторската работа по този проект е огромна по своя мащаб. Всяка книга, която Бекет споменава, всяка картина, всяко музикално произведение са проследени и отчетени. Развитието му се проследява от седмица на седмица. Идентифицирани са всички, за които говори; основните му контакти получават кратки биографии. Когато пише на чужд език, получаваме както оригинала, така и английски превод (с изключение на някои френски стихове, които са оставени без превод – озадачаващо редакторско решение). Според броя на страниците около две трети от тома е посветен на научен апарат, главно на разяснителни коментари. Коментарите са на най-високо ниво. Срещнах само една грешка: Неприязънта на Бекет към Франко, испанския генералисимус, е представена като неприязън към Франция.[3] В рамките на ограниченията, поставени от самия Бекет, „Писмата на Самюъл Бекет“ е образцово издание.
2009 г.
[1] Ръкописите на пиесата за Джонсън се съхраняват в университета в Рединг. Запазеният драматичен фрагмент е публикуван в Samuel Beckett, Disjecta: Miscellaneous Writings and a Dramatic Fragment, под редакцията на Ruby Cohn (Grove, 1984).
[2] Arnold Geulincx, Ethics, with Samuel Beckett’s Notes, translated by Martin Wilson, edited by Han von Ruler, Anthony Uhlmann, and Martin Wilson (Leiden: Brill, 2006).
[3] Твърдението, че градчето Грааф Рейнет в Южна Африка е „близо до Кейптаун“, също може да се квалифицира като грешка. Всъщност то е отдалечено на около 650 км.
